Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quentin Durward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2019 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Уолтър Скот

Заглавие: Куентин Дъруърд

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателство „Народна младеж“

Година на издаване: 1967

Тип: роман

Националност: Британска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: 23.XII.1967 година.

Редактор: Надя Кехлибарева

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Художник на илюстрациите: Любен Зидаров

Коректор: Райна Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7885

История

  1. — Добавяне

Първа глава
Съпоставяне

Виж оня стар портрет, след него виж и този —

фалшиво повторение на братовия образ.

Хамлет

Втората половина на петнадесетия век подготвя редица бъдещи събития, приключили с издигането на Франция до страшното могъщество, което оттогава и до днес е главният повод, подклаждащ от време на време завистта на другите европейски народи. Преди настъпването на тази епоха Франция е била принудена да се бори на живот и смърт с англичаните, заели най-хубавите й области; и само непрестанните усилия на краля и безграничната храброст на народа са успели да спасят останалите области от чуждото иго. Но това не е единствената опасност за страната. Първите васали на короната, преди всичко Бургундският и Бретанският херцог, са забравили дотолкова своята феодална зависимост, че не се колебаят по най-малък повод да вдигат бунт срещу своя сюзерен — френския крал. В мирно време те управляват своите владения като самовластни господари. А бургундският княжески дом, който притежава не само Бургундия, но и най-красивите и плодородни области на Фландрия, е толкова богат и могъщ, че не отстъпва по блясък и мощ на френския крал.

Следвайки примера на големите феодали, всеки по-малък кралски васал си присвоява такава независимост, каквато отдалечеността от върховната власт, размерът на собствения му феод и непристъпността на укрепения замък му позволяват да поддържа; и тези дребни тиранчета, неотговорни пред никого за своето управление, вършат безнаказано най-невероятни изстъпления и жестокости. Само в Оверн се наброяват повече от триста дребни независими благородници, за които кръвосмешението, убийството и грабежът са най-обикновени деяния.

Освен от тези злини разединеното кралство страда и от друга — последица на дългогодишните войни между французи и англичани. Множество войници — измет от най-различни страни — са образували шайки под командата на офицери, избрани от самите тях измежду най-храбрите и прославени авантюристи, и вилнеят из френските земи. Тези наемни бойци продават меча си на този, който ще им плати най-много; а когато не намерят кому да служат, започват да воюват за своя сметка, завземат замъци и крепости, гдето се крият, залавят пленници, за да искат за тях откуп, налагат данъци на беззащитните села, заслужавайки напълно с разнородните си грабежи подходящите прозвища tondeurs и écorcheurs — което значи скубачи и кожодери.

Сред ужасите и страданията, предизвикани от това безредие в държавните дела, животът в дворците на дребните благородници, както и на по-големите принцове, се отличава с безразсъдно разточителство; а по подражание и подчинените им пилеят в груба и разкошна парадност богатството, изтръгнато от народа. Отношението към жената има все още романтична рицарска изтънченост (обезобразявана често от необуздан разврат); все още си служат с езика и опазват обичаите на странстващото рицарство. Но почтената любов и благородното държане, втълпявани от него, никак не изкупват своеволията. Турнирите и състезанията, забавленията и пировете, устройвани от дребните феодали, привличат във Франция всякакви скитащи авантюристи; и много нарядко, след като пристигнат там, те пропускат да проявят своята дръзка смелост и безсрамна предприемчивост в дела, за каквито по-щастливата им родина не е предлагала възможности.

В тази именно епоха, за да се спаси сякаш прекрасното кралство от разнородните беди, които го заплашват, разклатеният престол се заема от Луи XI, който — колкото и да е лош, съответствува на злините на тая епоха, бори се с тях и успява да ги неутрализира — както две различни отрови имат (според древните медицински съчинения) качеството взаимно да се обезвредяват.

Достатъчно храбър във всяко полезно и политическо начинание, Луи няма нито искрица от онази романтична храброст или от свързаната с нея гордост, която продължава да се бори за чест, след като ползата е била вече постигната. Спокоен, ловък, безкрайно внимателен към собствения си интерес, той жертва всяка гордост и чувство, противни на тоя интерес. Пази се да не издаде пред никого от околните си своите истински чувства и намерения и често употребява израза: крал, който не умее да се прикрива, не знае как се царува; добавяйки, че ако заподозре шапката си в отгатване на тайните му, ще я хвърли в огъня. Никой от същата или от коя да е друга епоха не е разбирал по-добре от него как да използва слабостите на хората и как да не проявява никога ненавременна снизходителност.

По природа отмъстителен и жесток, той изпитва удоволствие от честите смъртни наказания, които налага. Но както никаква искрица милост не го подтиква да пощади този, когото може без опасност за себе си да осъди, така и никакво чувство за мъст не го подбужда към ненавременно насилие. Той се нахвърля нарядко върху жертвата си, ако не е сигурен, че може лесно да я сграбчи и че всяка нейна надежда да се отскубне ще е напразна; а действията му са така изкусно прикривани, та светът узнава обикновено към какво се е стремил Луи XI едва след като той го е постигнал.

Скъперничеството не му пречи да проявява привидно разточителство, щом е необходимо да подкупи любимеца или министъра на своя противник, за да отклони възможно нападение или да разстрои подготвян съюз. Той обича удоволствията и разврата; но при все че са негова дълбока страст, нито красивите жени, нито ловът го отклоняват от най-редовно занимание с държавните дела. Той познава несравнимо хората, защото е изучавал потайните пътеки на живота, из които често сам се отклонява; и въпреки вродената си гордост и високомерие, без да зачита класовите различия — нещо съвсем необичайно за тази епоха, — издига на най-важни длъжности хора от най-низшите слоеве и умее така добре да ги подбере, че нарядко бива разочарован от достойнствата им.

Но в характера на този хитър и способен владетел съществуват и противоречия; защото човек е нарядко хармонично същество. Въпреки цялото му лицемерие и неискреност, някои от най-големите грешки в живота на тоя крал се дължат на безразсъдно доверие в почтеността и неподкупността на хората. Може би са били предизвикани от прекалено хитруване, подвело Луи да проявява безусловно доверие към тия, които е решил да изиграе; защото той е всъщност най-завистливият и мнителен тиран, живял някога на тоя свят.

Трябва да отбележим още две черти, за да допълним скицирането на този невероятно силен характер, който го издига между грубите рицарски владетели на епохата като укротител сред диви зверове, успял с мъдрост и ловкост, раздавайки храна, а където е необходимо и бой, да се издигне над тия, които биха го разкъсали, ако той не би смогнал да ги покори с хитростта си.

Първата от тези черти е невероятното му суеверие, една болест, от която често страдат хора, незачитащи повелите на вярата. Луи не се опитва никога да усмири мъчителните угризения, като се откаже от своите макиавелистични планове, а се старае напразно да ги успокои и заглуши със суеверни обреди, строги покаяния и щедри дарове на духовниците. Втората черта, странно свързана с първата, е склонността му към жалки удоволствия и недостоен разврат. Най-мъдрият или поне най-опитният владетел на своето време обича непристойния живот и тъй като е сам духовит човек, се забавлява с шегите и остроумията в светските разговори много повече, отколкото бихме могли да очакваме, като знаем други черти от характера му. Той дори се впуска понякога в комичните приключения на някоя тайна любовна интрижка с лекомислие, съвсем неподходящо за обичайната му сдържаност и недоверчивост; и дотолкова се пристрастява към тези весели и разгулни похождения, че накарва да запишат голям брой от тях в един сборник, добре известен на колекционерите, за които (книгата не е подходяща за никого другиго) оригиналното издание е много ценно.[1]

Чрез силния, разумен, но крайно неприятен нрав на този владетел провидението, което си служи и с буря и с кротък дъждец — подарява на великия френски народ едно сравнително добро управление, каквото французите са почти загубили по времето на неговото възшествие.

Преди да наследи престола, Луи е дал доказателства по-скоро за пороците, отколкото за дарбите си. Първата му съпруга, Маргарита Шотландска, е била „погубена от клеветническите езици“ в двора на съпруга й, гдето никой не би дръзнал да продума против тази мила и нещастна принцеса, ако не е бил насърчен от самия Луи. Той е неблагодарен и непокорен син, съзаклятничил да хвърли в затвора баща си и дори започнал открита война против него. При първото провинение го прогонват в Дофине, гдето той управлява много мъдро, при второто го изпращат в изгнание. До смъртта на баща си в 1461 година той живее от подаянията на Бургундския херцог и сина му, на които по-късно се отплаща твърде зле за това гостоприемство.

Още от самото начало на своето царуване Луи една не е прогонен от съюза на големите френски васали, предвождани от Бургундския херцог или по-точно от сина му, Шарльороанския граф. Те събират голяма армия. Обсаждат Париж, водят под самите стени на града сражение със съмнителен изход и поставят френската монархия пред прага на пълен провал. В такива случаи истинската, макар и безславна победа се изтръгва обикновено от по-прозорливия пълководец. Луи, показал голяма лична храброст в битката при Монлери[2], успява да използва създалото се положение така, сякаш победата е на негова страна. Той протака и отлага военните действия, докато съюзът на враговете му се разтурва и така умело всява раздори и завист между своите могъщи противници, щото съюзът им за „обществено благо“, както го наричат (макар да е насочен всъщност към пълно отхвърляне властта на френския крал и запазване само външната форма на френската монархия), се разпада от само себе си и никога вече не се възобновява в такива огромни размери. Отсега нататък, освободен от заплахата на Англия поради гражданската война между Йоркската и Ланкастърската династия, Луи се заема в продължение на няколко години да лекува като безсърдечен, но способен лекар раните на държавния организъм или по-скоро да спира ту с приятни лекарства, ту с огън и желязо растежа на смъртоносните язви, които разяждат Франция по това време. Като не може напълно да ги прекрати, той се старае поне да намали безчинствата на свободните дружини[3] и безнаказаните своеволия на благородниците. И успява с неуморни грижи да засили своята кралска власт или поне да намали силата на тези, които му я оспорват.

Но френският крал продължава да е обкръжен от несигурност и опасности. Макар и не единни, членовете на съюза за „обществено благо“ все още съществуват и могат, като ранена змия, отново да вдигнат глава; но най-голямото зло е растящата мощ на Бургундския херцог, по това време един от най-силните владетели в Европа, със значение, което едва-едва се принизява от чисто формалната зависимост на херцогството от Франция.

Бургундската херцогска корона се носи по това време от Шарл, по прякор Смели (или по-точно Дръзки, защото в смелостта му се примесва безразсъдство и ярост), който гори от желание да я превърне в независима кралска корона. По характер този херцог е пълна противоположност на Луи XI.

Кралят е спокоен, разсъдлив и ловък, не предприема никога едно рисковано начинание и не прекъсва това, което има и най-малка вероятност за успех. Херцогът има съвършено различен нрав. Той се втурва към опасността, защото я обича, а към затрудненията — защото ги презира. Както Луи никога не жертва интереса заради увлеченията си, така Шарл никога не жертва увлеченията или дори настроенията си пред каквото и да е друго съображение. Въпреки близкото родство помежду им и подкрепата, оказана от херцога и баща му на Луи, прогонен в изгнание още като престолонаследник, помежду им съществува взаимно презрение и омраза. Бургундският херцог презира предпазливата политика на краля и приписва на недостатъчна смелост факта, че той се стреми чрез съюзи, подкупи и други околни пътища да постигне изгоди, които херцогът на негово място би изтръгнал с оръжие в ръка. Той ненавижда краля не само за неблагодарността му и за обиди и обвинения, с които посланиците на Луи го обсипват още докато баща му е жив, но главно за подкрепата, която кралят дава тайно на недоволните граждани от Ганд, Лиеж и други големи фландърски градове. Тези непокорни градове пазят ревниво своите права, гордеят се с богатството си и често въстават срещу своите сюзерени, бургундските херцози, намирайки всякога скрита поддръжка в двора на Луи, който не пропуска случай да подклажда смутове във владенията на своя прекалено могъщ васал.

Луи отплаща на херцога със същото презрение и омраза, макар че прикрива чувствата си зад по-плътно було. Такъв прозорлив човек като него не може да не презира тъпото упорство, което не се отказва никога от своята цел, колкото гибелно да е нейното преследване; или необмисления устрем, с който Шарл се втурва напред, без да се запита поне за миг какви препятствия може да срещне. И все пак омразата му към Шарл е по-дълбока от презрението, а страхът засилва и двете; защото Луи знае, че едно втурване на лудия бик — както той нарича Бургундския херцог — може да бъде твърде опасно, дори когато звярът тръгва със затворени очи. Кралят се страхува не само от богатството на бургундските земи и от дисциплината на войнствените жители в тази пренаселена страна — личните качества на техния вожд са за него еднакво опасни. Храбър до безразсъдство, щедър до разточителство, с великолепието на своя двор, личност и свита Шарл Дръзки изтъква наследственото величие на бургундския дом и привлича към себе си всички пламенни сърца на своята епоха; а Луи разбира съвсем ясно какво могат да извършат и извършват подобни решителни авантюристи, поведени от един безстрашен вожд.

Още едно обстоятелство засилва омразата на Луи към прекалено могъщия васал: той му дължи благодеяния, и които не се е отплатил, и често е принуден не само да не му противоречи, да понася изблици на бурно нахалство, оскърбително за кралското му достойнство, но и да го нарича „моя любезен бургундски братовчед“.

Историята, която ще разкажем, започва към 1468 година, когато враждата им е достигнала своя връх, макар че едно несигурно и неискрено примирие съществува между тях, както неведнъж досега. Рангът и званието на първото действащо лице, което се явява на сцената, едва ли налагаше тази дисертация за взаимоотношенията на двамата владетели; но страстите на големите хора, скарванията и помиряванията им се отразяват твърде силно върху съдбата на техните приближени; а като навлезем повече в нашия разказ, ще се види, че тази уводна глава е била необходима, за да се разбере историята на лицето, чиито приключения ще опишем.

Бележки

[1] Това editio princeps (първо издание), което познавачите ценят твърде много, ако го намерят добре запазено, е озаглавено Стоте нови разказа за сто нови случки, приятни за четене и развлечение във всяко добро общество. Париж, Антоан Верар, без дата на издаването.

[2] Станала в 1456 г. между Луи XI и съюзените васали. Б.пр.

[3] Свободни дружини — шайки от избягали войници. Б.пр.