Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quentin Durward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2019 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Уолтър Скот

Заглавие: Куентин Дъруърд

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателство „Народна младеж“

Година на издаване: 1967

Тип: роман

Националност: Британска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: 23.XII.1967 година.

Редактор: Надя Кехлибарева

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Художник на илюстрациите: Любен Зидаров

Коректор: Райна Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7885

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава
Гадание

Догдето можеха сред нас игриви песни да звънят,

не се бояхме от неравния си дълъг път,

но щом достигнахме пред някакъв завой,

в измамен сън веднага се превърна той.

Самюъл Джонсън

На разсъмване Куентин излезе от килията си, събуди полузаспалите коняри и още по-грижливо от друг път провери дали всичко е готово за пътуването през тоя ден. Прегледа лично ремъците на седлата, юздите, сбруята и дори подковите на конете, за да не остане никаква възможност за ония дребни злополуки, които често прекъсват или разстройват едно пътуване. Конете бяха грижливо нахранени в негово присъствие, за да са готови за дългия дневен преход или — ако се наложи — за бързо бягане.

После той се прибра в стаята си, въоръжи се особено грижливо и запаса меча си като човек, който предчувства близка опасност и е твърдо решен да й се противопоставя до последна възможност.

Тези благородни чувства му вдъхнаха самоувереност и достойнство, каквито дамите Дьо Кроа не бяха виждали досега у него, при все че гледаха винаги с удоволствие и любопитство неизменната изисканост и naïveté[1] на обноските и разговорите му, както и смесицата от вродена прозорливост и скромност, дължими на самотното възпитание в неговата далечна родина. Той им подсказа, че тази сутрин ще тръгнат по-рано; и те напуснаха манастира веднага след закуската, за която дамите заплатиха — както и за цялото гостоприемство на братството — с дарение на черквата, отговарящо много повече на титлата, отколкото на външността им. Но то не събуди никакви подозрения, защото ги смятаха за англичанки; а островните жители минаваха и в ония времена, както и в наши дни, за много богати.

Игуменът благослови пътниците, когато се качиха на конете, и поздрави Куентин, че се е отървал от водача езичник: „Защото — каза благочестивият мъж — по-добре да се препъне човек по пътя, отколкото да се обляга на крадец или разбойник“.

Куентин не споделяше напълно това мнение. Той знаеше колко опасен е циганинът, но мислеше, че ще може да, го надхитри, като използва услугите му и в същото време изиграе изменническите му намерения, щом бе успял да ги научи. Безпокойството му в това отношение скоро се изпари; защото не бяха изминали и стотина ярда, когато Мограбин се присъедини към тях на своето пъргаво и буйно конче. Пътят ги доведе до същото поточе, гдето Куентин бе подслушал тайнствения разговор от миналата нощ; а наскоро след като Хайредин ги настигна, минаха под самата върба, сред чиито клони Дъруърд се бе скрил и бе чул разговора между своя коварен водач и ландскнехта.

Споменът за тази среща накара Куентин да поведе ненадейно разговор с водача, на когото почти не бе продумал досега.

— Къде прекара нощта, негоднико? — попита шотландецът.

— Мъдростта ви може да отгатне, като погледнете наметалото ми — отвърна циганинът и посочи сеното, полепено по връхната му дреха.

— Една хубава купа сено — каза Куентин — е удобно легло за астролог и дори много по-добро, отколкото заслужава един езичник, който осмива нашата благословена вяра и нейните служители.

— То беше по-удобно за моя Клипър, отколкото за мене — каза Хайредин, като потупа коня си по врата; — защото той намери едновременно подслон и храна. Глупавите бръснати старци го отвързали и го пуснали навън сякаш конят на един мъдър човек може да зарази с ум и разум цял манастир магарета. Добре че Клипър знае подсвирването ми и ме следва като куче; иначе нямаше да се намерим с него и вие щяхте да си подсвирквате за водач.

— Неведнъж съм ти казвал — отвърна строго Дъруърд — да си сдържаш езика, когато си между почтени хора, което сигурно нарядко ти се е случвало досега; а можеш да си сигурен, че ако в добавък на богохулството си смяташ да извършиш и предателство, шотландският ми нож и поганското ти сърце веднага ще се запознаят, макар че такова дело ще бъде за мене така унизително, като да заколя свиня.

— Глиганът е роднина на свинята — отвърна циганинът, без да мигне пред острия поглед на Куентин или да смекчи поне малко язвително равнодушния си тон; — а за мнозина е гордост, удоволствие и сполука да пронижат глиган.

Смаян от този неочакван намек и несигурен дали циганинът не знае някои негови постъпки и чувства, за които сам той не би желал да се приказва, Куентин прекъсна разговора, без да научи нещо, и се върна на обичайното си място при двете дами.

Както вече споменахме, между тримата се бяха установили почти приятелски отношения. След като се увери, че той е от благороден произход, по-възрастната графиня започна да се отнася към него като към равен; а макар че племенницата и не проявяваше така явно своето уважение към защитника им, въпреки нейната свенливост и плахост Куентин ясно съзираше, че не е равнодушна към обществото и разговорите му.

Нищо не съживява и не насърчава младежката веселост така, както съзнанието, че тя се посреща благоприятно; затова в първите дни на пътуването Куентин забавляваше прекрасните си спътнички с оживени разговори или с легенди и песни от своята родина; той пееше на родния си език, а старанието му да разкаже легендите на своя несъвършен френски даваше повод за безброй дребни недоразумения и грешки, толкова забавни, колкото и самите приказки. Но в днешната тревожна сутрин той яздеше край дамите Дьо Кроа, без да се опита да ги забавлява, и мълчанието му, естествено, ги изненада.

— Нашият млад приятел трябва да е видял вълк — каза мадам Амлин, припомняйки едно старинно поверие — и затова онемя.[2]

„По-точно би било да се каже, че съм видял лисица“ — помисли Куентин, но не продума.

— Здрав ли сте, сеньор Куентин? — запита графиня Изабел с такава загриженост, от която сама се изчерви, защото почувства, че е надхвърлила допустимата граница.

— Той пирува цяла нощ с веселите монаси — продължи мадам Амлин; — шотландците са като германците: весели са, докато пият рейнско вино, после залитат по вечеринките и сутрин пристигат с главоболие в дамските будоари.

— Не заслужавам укорите ви, благородни дами — каза Куентин. — Добрите братя се молиха почти цяла нощ; а пък аз изпих само една чашка от тяхното най-слабо и просто вино.

— Тогава лошото ви настроение се дължи на гладуването — каза графиня Изабел. — Развеселете се, сеньор Куентин; ако посетим някога заедно моя старинен замък Бракмон, ще ви налея лично голяма чаша вино, каквото не е получавано никога от лозята на Хоххайм и Йоханисберг.

— Чаша вода, мадам, от вашата ръка… — започна Куентин, но гласът му измени; а Изабел продължи, без да покаже, че е забелязала нежното подчертаване на местоимението.

— Виното е било оставено в дълбоките зимници на Бракмон от прадядо ми, райнграф Готфрид — довърши тя.

— Който спечели ръката на прабаба й — намеси се мадам Амлин, прекъсвайки племенницата си — като победител на страсбургския турнир… Десет души рицари паднаха в борбата. Но ония дни отдавна минаха, а сега никой не мисли да се излага на опасност за честта си или за спасяването на някоя красива неволница.

На тия думи, изказани така, както и днешните увехнали красавици осъждат грубостта на съвременните нрави, Куентин намери за уместно да отговори, че „и сега не липсва рицарството, което мадам Амлин смята за изчезнало, а дори да е угаснало другаде, то все още пламти в гърдите на шотландските благородници“.

— Чуваш ли го? — извика мадам Амлин. — Иска да ни убеди, че в неговата студена и мрачна страна още е жив благородният плам, изгаснал във Франция и Германия! Горкият младеж прилича на швейцарски планинец; безумно пристрастен към своята родина… След малко ще започне да ни разправя за шотландски лозя и маслини.

— Не, мадам — отвърна Дъруърд: — за гроздето и маслините в нашите планини мога да кажа само това, че ги докарваме с мечовете си като дан от нашите по-богати съседи. Но ако става дума за безусловната вярност и неопетнената чест на шотландците, ще ви докажа, че можете да имате доверие в тях, колкото и незначителен да е този, който е дал обет да ви пази.

— Говорите малко тайнствено… — каза мадам Амлин. — Да не очаквате някаква неминуема и близка опасност?

— От цял час вече съзирам такова нещо в погледа му! — възкликна мадам Изабел и сключи пръсти. — Света Дево, какво ще стане с нас?

— Надявам се, че само това, което пожелаете — отговори Куентин. — А сега трябва да ви запитам… имате ли доверие в мене, благородни дами?

— Доверие ли? — отвърна графиня Амлин. — Разбира се, че имаме доверие… но защо е този въпрос? И за какво доверие става дума?

— Що се отнася до мене — каза графиня Изабел, — аз ви вярвам напълно и безусловно. Ако и вие ни излъжете, Куентин, остава да търся вярност само на небето.

— Благородна графиньо — отговори дълбоко трогнатият Дъруърд, — вие сте наистина справедлива към мене. И аз веднага ще ви кажа, че имам намерение да променя маршрута, като тръгнем още отсега за Лиеж по левия бряг на Мьоза, вместо да я преминем при Намюр. Това не отговаря на заповедите, които получих от крал Луи, нито на указанията, дадени на водача. Но в манастира чух, че по десния бряг на Мьоза имало разбойници, а бургундски войници идвали насам срещу тях. И двете обстоятелства ми вдъхват опасения за вашата безопасност. Разрешавате ли да изменя посоката?

— Разрешавам ви с готовност — отговори по-младата графиня.

— И аз мисля като вас, племенничке, че младежът ни желае доброто… — каза мадам Амлин. — Но размислете все пак… Така ще нарушим изричните указания на крал Луи.

— А защо сме длъжни да се придържаме към неговите указания? — запита мадам Изабел. — Не съм негова поданица, слава богу; а когато потърсих закрила от него, той злоупотреби с доверието ми. Аз няма да оскърбя този младеж, като почна да размислям на кого да вярвам: на него или на оня хитър и себелюбив тиран.

— Бог да ви благослови за тези думи, мадам — каза радостно Куентин; — и ако не заслужа така изразеното доверие, малко ще ми бъде да ме разчекнат с диви коне на тоя свят и да горя във вечни мъки на другия.

С тези думи той пришпори коня си и настигна циганина. Тоя знаменит мъж изглеждаше съвсем спокоен, сякаш бе забравил всичко. Обидите и заплахите никога не се задържаха или най-малко не личеше да се задържат в неговата памет; и когато Куентин поднови разговора, Хайредин започна да се държи така, като че не бяха си разменили тази сутрин нито една нелюбезна дума.

„Това куче не се зъби сега — помисли шотландецът, — защото смята да си разчисти сметките с мене веднъж завинаги, когато успее да ме сграбчи за гърлото. Но ще видим дали не можем да погубим един изменник със собствените му оръжия.“

— Уважаеми Хайредин — каза той, — ти пътуваш с нас от десет дни, а още не си ни показал ни веднъж изкуството си да предричаш бъдещето; макар че толкова обичаш да го вършиш, та проявяваше дарбата си във всеки манастир, гдето спирахме, дори с риск да ти платят с нощуване в купа сено.

— Не сте ми поискали да ви покажа изкуството си — отвърна циганинът. — И вие сте като всички други — задоволявате се да осмивате тайните, които не разбирате.

— Добре, дай ми тогава доказателство за умението си — каза Куентин, като свали ръкавицата си и подаде ръка на циганина.

Хайредин разгледа грижливо всички линии, кръстосани по дланта на шотландеца, и се спря внимателно на леките подутини в основата на пръстите, които се смятаха по онова време така тясно свързани с настроенията, навиците и съдбата на личността, както в наше време предполагат, че е свързан мозъкът.

— Тази ръка — започна Хайредин — говори за минали мъки и опасности. Виждам ранно опознаване с острието на меча; а сякаш и със закопчалките на молитвеника.

— Тези подробности от досегашния ми живот си могъл да научиш и отдругаде — каза Куентин; — кажи ми нещо за бъдещето.

— Тази линия от хълма на Венера — продължи циганинът, — която достига и придружава линията на живота, показва женитба по любов, чрез която собственикът на ръката ще получи голямо богатство, благородническа титла и истинско щастие.

— Такива обещания сигурно даваш на всички, които се допитват до тебе — възрази Куентин; — те са неразделна част от занаята ти.

— Каквото ти казвам, е толкова вярно — отвърна Хайредин, — колкото и това, че много скоро ще те връхлети голяма опасност, ей тази широка кървавочервена линия, която пресича напреко дланта, предсказва удар с меч или друго някакво насилие, от което ще ви спаси един верен приятел.

— Самият ти, нали? — запита Куентин, възмутен, че гадателят разчита на лековерието му и се опитва да се прослави, като предскаже последиците от собствената си измяна.

— Моето изкуство — отвърна циганинът — не казва нищо, свързано със самия мене.

— В това отношение — каза Куентин — познанията на гадателите в моята родина превъзхождат твоето прехвалено умение; защото тяхното изкуство им предрича опасностите, които ги заплашват. Преди да напусна нашите планини, аз поусвоих донегде ясновидството, с което са надарени жителите им; и ще ти дам ей сега доказателство за това, като благодарност за твоето гадание. Опасността, която ми предсказа, Хайредин, се намира по десния бряг на реката… и аз ще я отбягна, като продължа към Лиеж по левия.

Водачът го изслуша с безучастие, което Куентин не можеше никак да си обясни, като знаеше замислите му.

— Ако изпълните намерението си — отговори циганинът, — опасността ще се прехвърли от вашата съдба на моята.

— Доколкото помня — възрази Куентин, — ти каза преди малко, че не можеш да предвиждаш собствената си съдба?

— Не мога да я предвиждам така, както преди малко предсказах вашата — отвърна Хайредин; — но не е необходимо да познаваш много Луи Валоа, за да предскажеш, че той ще обеси водача, ако вие намерите за добре да се отклоните от пътя, който ви е препоръчал.

— Безопасното достигане до целта на пътуването — каза Куентин — ще изкупи едно отклонение от предписаната посока.

— Да — възрази циганинът, — ако сте уверен, че кралят е имал предвид такъв край на това поклонничество, за какъвто е намекнал пред вас.

— А какъв друг край може да е замислил? И защо предполагаш, че е имал предвид друга цел, а не тази, която даде в указанията си? — попита Куентин.

— Чисто и просто — отвърна циганинът, — защото тези, които познават поне от малко благочестивейшия крал, са уверени, че той не говори никога това, което най-много желае. Предавам шията си на бесило една година преди да й е писано, ако при дванадесет посолства, изпратени от Луи, поне при единадесетте не е останало на дъното на рога с мастило нещичко недоизказано в препоръчителните писма.

— Не искам и да зная твоите скверни подозрения — отвърна Куентин; — моят дълг е ясен и строг — да отведа безопасно дамите в Лиеж. Смятам, че ще изпълня по-добре този дълг, като променя предписания път и поемам отговорността да тръгна по левия бряг на Мьоза. Това е всъщност и най-прекият път до Лиеж. Ако решим да минем през реката, безцелно бихме се изморявали и губили време… Защо?

— Само защото поклонничките, за каквито се представят и вашите дами, не минават Мьоза чак при Лиеж, когато отиват за Кьолн — отвърна Хайредин; — и ще излезе, че пътят им противоречи на обявената от тях цел на пътуването им.

— Ако ни обвинят на това основание — заяви Куентин, — ще кажем, че страхът от проклетия Гелдерландски херцог, от Гийом дьо ла Марк, от разбойниците и ландскнехтите по десния бряг на реката е оправдание да тръгнем по левия.

— Както обичате, сеньор — отговори циганинът. — Аз съм еднакво готов да ви водя и по левия, и по десния бряг на Мьоза… Но оправданието до господаря си ще трябва да приготвите сам.

Макар и малко изненадан, Куентин се зарадва от тази готовност (или най-малко съгласие) на Хайредин да променят пътя; защото се нуждаеше от неговите услуги, а се страхуваше, че объркването на предателските му планове можеше да тласне циганина към някои крайни действия; но не смееше все пак да го изгони, защото това значеше да докара по новия път Гийом дьо ла Марк, с когото водачът беше във връзка. Като го задържа при себе си, Куентин се надяваше да му попречи да се свърже зад гърба му с непознати хора.

И така малката дружина изостави първоначално определения път и продължи по левия бряг на широката Мьоза така бързо и благополучно, че на другата сутрин стигнаха до целта на своето пътуване. Оказа се, че лиежкият епископ се намира в хубавия замък Шонвалд, на около една миля от Лиеж, на почивка, както заявяваше сам, но по-вероятно, за да не бъде нападнат ненадейно от бунтарски настроените граждани.

Когато наближиха замъка, забелязаха, че архиереят се връща с голяма свита от града, гдето бе ходил да отслужи тържествена литургия. Той вървеше начело на великолепно шествие от духовници, граждани и военни или както гласи старинната песен:

С много хоругвоносци пред него

и много копиеносци след него.

Тази процесия представяше прекрасна гледка; краят й се извиваше покрай зеления бряг на широката Мьоза, а началото вече навлизаше в парадния готически вход на епископската резиденция.

Но когато наближи съвсем, дружинката откри, че около замъка се чувстваше неувереност и несигурност, които противоречаха на току-що наблюдавания показен разкош и могъщество. Силни войскови патрули пазеха замъка и сновяха из околността; а външният вид на епископския дом доказваше, че преосвещеният архиерей се чувства застрашен, щом е сметнал за необходимо да вземе такива отбранителни мерки. След като Куентин съобщи за пристигането им, дамите Дьо Кроа бяха въведени почтително в една голяма зала, гдето епископът ги приветства сърдечно, придружен от малка свита. Той не позволи да му целунат ръка, но сам ги целуна по челото — една царствена любезност към красиви дами и бащинска нежност на пастир към сестри от паството му.

Сегашният лиежки епископ Луи дьо Бурбон беше наистина добър и благороден принц; вярно е, че невинаги се придържаше строго в рамките на своето звание; но в замяна беше винаги откровен и почтен — две неизменни отлики на бурбонския дом.

С напредването на годините той бе възприел държане, което подхождаше повече на църковния му сан, и съседните принцове обичаха този благороден духовник, щедър и великодушен в обикновения си живот, макар и не особено строг аскет, който управляваше търпеливо и спокойно своето богато непокорно паство и по-скоро насърчаваше, отколкото потушаваше бунтарските му настроения.

Епископът беше толкова сигурен съюзник на Бургундския херцог, че последният се смяташе за съуправител в епархията му и отплащаше за добродушната отстъпчивост на архиерея да се съгласява с искания, които беше в правото си да отхвърли, като вземаше неговата страна във всички спорове с гражданите, с избухливата решителност, присъща на характера му. Херцогът заявяваше, че смята Лиеж за свое владение, а епископа за свой брат (всъщност те можеха и да минат за братя, защото първата жена на херцога беше сестра на епископа) и всеки, който създава неприятности на Луи дьо Бурбон, ще има да се разправя с Шарл Бургундски; тази заплаха, като имаме предвид нрава и силата на този, който я изказваше, можеше да стресне всекиго освен непокорните лиежци, на които — според старата поговорка — богатството бе взело ума.

Както вече казахме, архиереят увери дамите Дьо Кроа, че ще се застъпи за тях с цялото си влияние пред бургундския двор и се надяваше това застъпничество да има успех, защото според последните слухове Кампо Басо бил изгубил благоволението на херцога. Обеща им и да ги закриля доколкото му е възможно; но въздишката, придружила това уверение, подсказваше, че възможностите му са по-малки, отколкото би желал да признае.

— Във всеки случай, мили мои чада — каза епископът с все същата бурбонска любезност и духовническа кротост, — Бог не ще допусне да изоставя агнето в лапите на свирепия вълк, нито благородни дами в ръцете на разбойници. Аз съм миролюбив човек, при все че домът ми звънти от оръжия; но бъдете сигурни, че ще се грижа за вашата безопасност, както за моята собствена; и ако работите тук се влошат още повече — а да се надяваме, че с Божия помощ това няма да стане, — ще ви изпратим със сигурна охрана в Германия; нищо, нито дори волята на нашия брат и покровител Шарл Бургундски, не ще ни принуди да сторим към вас нещо противно на вашите желания. Не можем да ви изпратим в манастир; защото лиежките граждани са до такава степен под влияние на сатаната, че ние сме сигурни във властта си само в нашия замък, при охраната на нашите войници. Но тук вие сте добре дошли и свитата ви ще бъде достойно приета, особено младият човек, когото така настойчиво препоръчвате на грижите ни и когото нарочно благославяме.

Куентин коленичи, както беше прието, за да получи благословията на епископа.

— Тук — продължи добрият архиерей — вие ще живеете със сестра ми Изабел, трирската канониса; с нея няма да се изложите дори в дома на такъв весел ерген като лиежкия епископ.

Щом завърши приветствието за добре дошли, той поведе любезно дамите към отделението на сестра си. Майордомът му, бивш офицер, приел дяконски чин, полумирянин, полумонах по държане, се зае да окаже на Куентин препоръчаното от господаря му гостоприемство; останалите лица от свитата на дамите Дьо Кроа бяха настанени в помещенията за прислугата.

При това настаняване Куентин забеляза, че присъствието на циганина, срещу което толкова много роптаеха в малките манастири, не предизвика никакво възражение, дори не бе забелязано в дома на този богат и, направо казано, светски духовник.

Бележки

[1] Naïveté (Фр.) — чистосърдечие, простодушие. Б.пр.

[2]

Vox quoque Moerim

Jam iuqit ipsa; Lupi Moerim videre priores.

Virgilii, Bc. Ecloga

Самият глас напусна Мерим;

вълците първи видяха Мерим.

Вергилий, Букодики.

Обяснявайки този пасаж, коментаторите добавят мнението на Плиний: „В Италия се смята, че е лошо да те види вълк, защото човек онемявал, ако вълкът го забележи пръв“. Б.пр.