Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (21)

Деветнадесета глава
Градът

Добри приятели мои, дано

не ви подбудя към ненадеен бунт!

Шекспир — „Юлий Цезар“

Отделен от мадам Изабел, чиито погледи бяха в продължение на толкова дни негова пътеводна звезда, Куентин чувстваше странна сърдечна пустота и мраз, каквито не бе изпитвал ни веднъж досега при многобройните превратности в своя живот. Прекратяването на тази наложена от условията близост беше, разбира се, неизбежно, след като графинята получи постоянно убежище; защото под какъв предлог би могла — дори ако такава недопустима мисъл би й минала през ум — да задържи при себе си един галантен млад оръженосец като Куентин?

Но мъката не ставаше по-лека от това, че раздялата е била неизбежна, и гордото сърце на Куентин страдаше от съзнанието, че го отпратиха като обикновен куриер или страж, който е изпълнил длъжността си; а очите му проляха тайно една-две сълзи върху развалините на въздушните кули, които си бе градил при това прекрасно пътуване. Той направи храбро, но напразно усилие да се освободи от своето униние; и като отстъпи пред скръбта, която не можа да сподави, седна в дълбоката ниша на един прозорец в голямата готическа зала на замъка Шонвалд и се замисли за жестоката съдба, която го бе лишила от титла и богатство и му отнемаше възможността да продължи дръзкото си ухажване.

За да се разсее, Куентин изпрати по войника Шарло писма до двора на Луи, за да съобщи, че дамите Дьо Кроа са пристигнали благополучно в Лиеж. Най-после естествената му жизнерадост надви, събудена от заглавието на старинен romaunt^[1], току-що напечатан в Страсбург и отворен пред него до прозореца; това заглавие гласеше:

Как един беден оръженосец се влюбил в дъщерята на унгарския крал.

Докато разчиташе готическите букви на песента, напомняща собственото му положение, Куентин усети, че някой го побутна по рамото; когато вдигна глава, видя до себе си циганина.

Хайредин му беше винаги неприятен, а след откриване на измяната му бе станал съвсем противен, затова Куентин го запита рязко как си позволява да докосва с пръст християнин и благородник.

— Само защото исках да узная — отвърна циганинът — дали християнският благородник е загубил осезанието като зрението и слуха си. От пет минути вече ви говоря, а вие сте се загледали в тая жълта хартия, която сякаш ви е омагьосала и превърнала в статуя.

— Добре, казвай какво искаш и се махай!

— Искам каквото искат всички хора, макар че малцина остават доволни от него — каза Хайредин; — искам си заплатата; десетте жълтици, загдето доведох дамите дотук.

— Как се осмеляваш да искаш награда, след като ти пощадих живота? — отвърна сурово Дъруърд. — Ти знаеш много добре, че смяташе да ги предадеш по време на пътуването.

— Но не ги предадох — възрази Хайредин; — ако ги бях предал, нямаше да искам награда нито от вас, нито от тях, а от ония, които щяха да спечелят, ако ви бях задържал по десния бряг на реката. Трябва да ми плати този, на когото съм услужил.

— Добре, изменнико, дръж и дано наградата ти погине заедно с тебе! — отвърна Куентин, докато му броеше парите. — Върви при Арденския глиган или по дяволите! Но не ми се мяркай повече пред очите, за да не те пратя сам при тях, преди да ти е дошло времето!

— При Арденския глиган! — повтори циганинът с много по-голяма изненада, отколкото лицето му обикновено изразяваше; — не само по смътно предположение значи… или по безосновно подозрение… настоявахте да променим пътя? Възможно ли е… има ли и в други страни гадатели по-изкусни от тия в нашето скитническо племе? Върбата, под която разговаряхме, не може да приказва. Впрочем, да! Какъв глупак съм!… Открих!… Открих!… Върбата край рекичката при манастира е на половин миля от оня кошер лентяи… Спомням си как я погледнахте, когато минахме край нея… Тя не може наистина да приказва, но може да скрие човек, който ще подслушва! Отсега нататък ще си правя срещите на открито; никакви магарешки тръне наблизо, за да се крие из тях някой шотландец… Ха, ха, ха! Шотландецът победи циганина със собственото му оръжие. Но знай, Куентин Дъруърд, че си ме изиграл във вреда на собственото си щастие… Да! Щастието, което ти предрекох, щеше непременно да се изпълни, ако не беше твоето упорство.

— Кълна се в свети Андрей! — извика Куентин. — Твоето нахалство наистина ме разсмива… Как и в какво би ми помогнало твоето предателство? Чух, че уговорихте да пощадят живота ми, но твоите достойни съюзници щяха веднага да забравят обещанието си, щом работата стигнеше до бой… А какво друго освен смърт или пленничество би могла да ми донесе твоята измяна — това никой човешки ум не би успял да отгатне.

— Няма защо и да мислите по тоя въпрос — каза Хайредин, — защото аз възнамерявам да ви изненадам още веднъж с признателността си. Ако бяхте задържали възнаграждението ми, щях да сметна, че сме се разплатили и щях да ви изоставя на собствената ви глупост, но сега ви оставам все още длъжник за оная случка край брега на Шер.

— Струва ми се, че се разплатихме окончателно, като те наругах и оскърбих — каза Куентин.

— И добра, и лоша дума на везни не се мери — каза циганинът. — Ако ме бяхте ударили, вместо да ме заплашвате…

— Много е вероятно да се разплатим и по тоя начин, ако продължиш да ме предизвикваш.

— Не бих ви посъветвал — каза циганинът; — подобно заплащане, извършено безразсъдно, може да надхвърли дълга и везните да натежат злополучно за вас; а пък аз не съм човек да забравя или опростя вземанията си. Сега сбогом, но не за дълго… Отивам да пожелая добър път на дамите Дьо Кроа.

— Ти? — извика смаян Куентин. — Ти да бъдеш приет от графините, и то тук, гдето те са почти затворнички под закрилата на благородната канониса, сестрата на епископа? Невъзможно!

— И въпреки това Мартон чака да ме заведе при тях — отвърна насмешливо циганинът; — моля да ми простите, ако ви оставям малко прибързано.

Той се обърна да излезе, но веднага се върна и каза, като наблягаше на всяка дума:

— Зная надеждите ви… Те са много смели, но не и напразни, ако ви помогна. Зная страховете ви… Те налагат благоразумие, не и плахост. Всяка жена може да се спечели. Думата граф е само титла, която би подхождала на Куентин така добре, колкото херцогската подхожда на Шарл или кралската — на Луи.

Дъруърд не бе успял още да отговори, когато циганинът напусна залата. Той веднага тръгна подир него; но Хайредин познаваше по-добре от шотландеца коридорите на двореца, използва спечелената преднина и изчезна по една малка задна стълба. Куентин все пак продължи да го гони, макар че сам не разбираше защо го върши. Стълбата стигаше до врата, която водеше в градината; там той зърна отново циганина, забързал под свод от преплетени вейки.

Градината беше заградена от двете страни със сградите на замъка — огромно старо здание с бойници и кули, полукрепост, полуманастир. Другите две страни бяха защитени с висок крепостен зид. Като стигна до една задна врата под широк и масивен свод, обрасъл с бръшлян, Хайредин се обърна и помаха победоносно с ръка на Куентин, който видя, че вратата наистина се отвори от Мартон и циганинът влезе в жилището на графините Дьо Кроа. Куентин прехапа възмутено устни и се укори гневно, загдето не бе предупредил открито дамите за подлостта на Хайредин и за коварните му замисли против тях. Безочливостта, с която циганинът бе обещал да подкрепи ухажването му, засили още повече гнева и отвращението на шотландеца; стори му се, че самата ръка на графиня Изабел би била осквернена, ако я получи с подобно съучастие. „Всичко това е все пак някаква измама — каза си той… — някаква гадна хитрост. Кой знае под какъв лъжлив предлог и с какви опасни намерения е намерил достъп до тия дами. Добре че научих къде са ги настанили. Ще издебна Мартон и ще поискам да ме приемат, ако не за друго, то поне да ги предупредя, че трябва да се пазят. Тежко е да си служа с хитрост и да чакам, когато хора като него влизат открито и без да се стесняват. Но дамите ще разберат все пак, че макар и да не ги виждам, безопасността на мадам Изабел е все още едничката ми грижа.“

Докато младият влюбен размишляваше така, от същата врата, отгдето самият той бе влязъл в градината, към него се приближи един стар прислужник на епископа и му каза почтително, че градината е запазена само за епископа и за най-знатни гости.

Куентин трябваше да изслуша това съобщение два пъти, за да разбере за какво става дума; след това трепна, сякаш се събуди от сън, поклони се и побърза да излезе, последван от придворния, който през цялото време му се извиняваше, че трябвало да изпълни дълга си. В желанието си да заглади оскърблението, което предполагаше, че е нанесъл на Дъруърд, старецът така го отегчи с опита си да го развлече, щото Куентин го наруга на ум за това служебно престараване и за да се отърве от него, се престори, че иска да посети града, закъдето тръгна веднага с такъв ход, който угаси незабавно у придворния желанието да го придружи по-далеко от подвижния мост. След няколко минути Куентин влезе през крепостните врати на Лиеж, по това време един от най-богатите градове във Фландрия, а следователно и в света.

Дори когато е причинена от любов, тъгата не прониква никога така дълбоко — поне в мъжествените души, — както възторжените страдалци са наклонни да мислят. Тя се поддава на неочакваните и силни впечатления, на промените, на новите гледки, пробуждащи нови мисли, на шума от човешко гъмжило. След няколко минути вниманието на Куентин бе така погълнато от разнообразните, бързо сменящи се гледки из шумните улици на Лиеж, сякаш на света не съществуваше нито циганинът, нито дори графиня Изабел.

Високите сгради… внушителните, макар и тесни, мрачни улици… великолепието на скъпите стоки и разкошни рицарски доспехи, изложени по складове и магазини… тротоарите, гдето гражданите от всякакви класи бързаха нагоре-надолу, загрижени и важни или шумно бъбриви… огромните коли, натоварени със стоки за износ — сукна и тънки вълнени платове, оръжия, гвоздеи и железария, или с вносни стоки, докарани за нуждите на богатия град и за препродажба по други места… всичко това представляваше поразителна гледка от богатство, шум и блясък съвършено непозната досега за Куентин. Той се възхищаваше и на многобройните ръкави и канали, които изтичаха от Мьоза или се вливаха в тая широка река, пресичаха града в различни направления и свързваха кварталите с удобни водни пътища; не пропусна да изслуша и една литургия в прочутата старинна черква „Свети Ламбер“, строена, както разправяха, в осмия век.

На излизане от молитвения дом, както гледаше любопитно наоколо си, Куентин забеляза, че и сам той е наблюдаван внимателно от група солидни граждани, застанали сякаш да го чакат пред входа на черквата. Щом го видяха, те започнаха да шушукат, броят на зяпачите скоро се увеличи и всички го загледаха не само с любопитство, но дори с почтителност.

След малко той бе заобиколен от доста голяма тълпа, която отстъпваше пред него, за да му прави път; и всички внимаваха да не го докосват или да пречат на движението му. Но положението му беше все пак доста неприятно, затова той реши да се измъкне някак от него и да поиска от тия хора обяснение за държането им.

Куентин се поогледа и като спря поглед върху един весел, едър, почтен мъж, когото — по кадифеното палто и златната верижка — сметна за виден гражданин, а може би и висш чиновник, го запита:

— Какво толкова особено има в моята външност, което привлича вниманието ви? Или пък жителите, на Лиеж имат навик да се струпват всякога около чужденец, дошъл да посети града им?

— Сигурно не, драги сеньор — отвърна гражданинът; — нито лиежци са любопитни безделници, нито в облеклото или във външността ви има нещо особено освен това, което моите съграждани посрещат винаги с радост и уважение.

— Всичко това е много любезно, уважаеми господине — каза Куентин; — но кълна се в кръста на свети Андрей, че нищо не разбирам от тия думи.

— Вашата клетва, сеньор — отговори лиежкият търговец, — както и произношението ви ме убеждават, че нашите предположения са правилни.

— Кълна се в моя светец-покровител свети Куентин! — продължи Дъруърд. — Разбирам ви още по-малко, отколкото досега.

— Да продължим — каза лиежанинът, като го гледаше все така самоуверено, многозначително и любезно. — Не нам се пада сигурно да изтъкваме това, което вие, уважаеми сеньор, намирате за уместно да скривате. Но защо се кълнете в свети Куентин, щом не искате да си обясня смисъла на думите ви?… Ние знаем, че добрият граф Дьо Сен Пол се намира там и поддържа нашето дело.

— Кълна се в живота си — заяви Куентин, — вие се заблуждавате… Аз не познавам никакъв Сен Пол.

— Всъщност ние нищо не ви питаме — каза гражданинът; — искам да ви кажа само… че аз съм Павийон.

— Какво ми влиза в работа кой сте, сеньор Павийон? — отвърна Куентин.

— Да… разбира се… Исках само да ви кажа, че заслужавам доверие… Ето и колегата ми Руслер.

Снажният градски съветник Руслер пристъпи напред, а добре закръгленият му корем „раздруса като стенобитна машина множеството пред себе си“; след това той прошепна на съседа си да бъде по-предпазлив и добави с упрек:

— Забравяте, драги колега, че сме съвсем на открито… Сеньорът ще дойде у вас или у мене, ще изпие чаша рейнско със захар и там ще чуем повече известия от нашия добър приятел и съюзник, когото обичаме с цялото си честно фламандско сърце.

— Не ви нося никакви вести от никого — заяви нетърпеливо Куентин; — нито ми трябва вашето рейнско; моля ви само, като знатни и почтени хора, да разпръснете тези безделници, за да напусна града ви така безшумно, както влязох в него.

— Добре, сеньор — каза Руслер; — щом държите толкова много на своето инкогнито дори пред нас, доверени хора, позволете да ви запитам откровено, защо, като искате да не ви познаят в Лиеж, носите на ръкава си нашивката на вашата част?

— Каква нашивка и каква част? — запита Куентин. — Изглеждате почтени и сериозни граждани, а пък, ей богу, или сте полудели, или искате да ме подлудите.

— Дявол да го вземе! — каза първият гражданин. — Този младеж може да накара и свети Ламбер да изругае! Та кой друг, ако не шотландските гвардейци на крал Луи носят барети с кръста на свети Андрей и с кралска лилия?

— Какво чудно има в това, че нося знаците на моята част, ако съм стрелец от шотландската гвардия? — запита нетърпеливо Куентин.

— Призна, призна! — извикаха Руслер и Павийон, като се обърнаха победоносно към събраните граждани и размахаха ръце, а кръглите им лица засияха от радост. — Призна, че е стрелец от гвардията на Луи… Луи, защитника на лиежката свобода!

Из множеството се понесе общ вик, в който се долавяха отделни възклицания: „Да живее Луи Френски! Да живее шотландската гвардия! Да живее доблестният стрелец! Свобода и права или смърт! Долу данъците! Да живее доблестният Арденски глиган! Долу Шарл Бургундски! Долу Бурбонът и архиерейството му!“

Полузамаян от олелията, която се надигаше и стихваше като морски вълни, подета от хиляди гласове, които ревяха в хор откъм далечни улици и площади, Куентин успя най-после да отгатне смисъла на тази врява и да си състави план за собственото си поведение.

Той бе забравил, че след схватката с Орлеанския херцог, и Дюноа един от другарите му бе взел по заповед на лорд Крофорд шлема, клъцнат от сабята на Дюноа, и му бе дал бронирана барета, която беше част от добре познатата униформа на шотландските гвардейци. Съвсем естествено беше появата на лице от една военна част, така близка до личността на френския крал, да се изтълкува от жителите на Лиеж като решение на Луи да ги подкрепи открито; и тази поява на един-единствен стрелец се разрасна до залог за незабавна дейна помощ от страна на краля… дори до увереност, че войските му вече навлизат в града през някоя — никой не можеше да каже точно през коя — от градските врати.

Куентин разбра, че е невъзможно да измени това всеобщо убеждение… нещо повече, всеки опит да разочарова тези хора, обзети така упорито от своята вяра, можеше да го въвлече в опасност, на каквато намираше за безполезно да се изложи. Затова веднага реши да не спори и да се измъкне колкото може по-безшумно. Това решение той взе тъкмо когато го поведоха към градския дом, гдето първенците на града се бяха събрали набързо, за да чуят новините, които предполагаха, че им носи, и да му дадат разкошно угощение.

Въпреки протестите си, които бяха отдадени на неговата скромност, той трябваше да изпита най-неприятната страна на славата. Двамата общински съветници и кметове на града, го бяха уловили здраво под ръка. А Никел Блок, главатар на месарското сдружение, повикан набързо от кланицата, размахваше своята окървавена смъртоносна брадвичка със смелост и изисканост, каквато можеше да внуши само брантвайна^[2]. Зад него вървеше високият, мършав, кокалест, стопроцентово пиян и стопроцентово родолюбив Клаус Хамерлайн, председател на железарския цех, последван най-малко от хиляда неумити майстори от същото съсловие. Тъкачи, ковачи, въжари, занаятчии от всякаква степен и звание изникваха от тъмните и тесни улички, за да се присъединят към шествието. Бягството оттук изглеждаше отчаяно и невъзможно начинание.

При тази безизходица Куентин се обърна към Руслер, който го държеше за едната ръка, и към Павийон, стиснал здраво другата, за да го водят пред множеството, което не преставаше да го акламира. Той им обясни набързо, че е сложил, без да мисли баретата на шотландски гвардеец, след като шлемът му пострадал случайно при пътуването; и съжалявал, че поради това обстоятелство, както и поради проницателността на лиежци, отгатнали веднага неговата длъжност и целта на посещението му, тайната е била открита; и заяви, че ако го заведат в градския дом, ще бъде навярно принуден да съобщи пред всички първенци това, което кралят го е натоварил да предаде само на двамата му добри приятели — майнхерс^[3] Руслер и Павийон.

Този намек подейства като магия на двамата главни водачи на недоволните граждани; защото и те, както всички народни водачи, желаеха да задържат колкото е възможно по-дълго ръководството само в свои ръце. Затова се съгласиха веднага, че Куентин трябва да напусне засега Лиеж и да дойде отново през нощта, за да поговори насаме с тях в дома на Руслер, близо до крепостната врата срещу Шонвалд. Куентин им обясни, че е отседнал в двореца на епископа, под предлог да му предаде известия от френския двор, макар че истинската му мисия била да се срещне с лиежките граждани; а тази тайнственост заедно с личността и званието на пратеника беше така естествена за характера на Луи, че не пробуди нито съмнение, нито изненада.

Почти веднага след този éclaircissement^[4] тълпата стигна пред дома на Павийон; къщата се намираше на една от главните улици, но през задния двор и през широко празно място, заето от дъбилни ями и други кожухарски съоръжения (защото родолюбивият гражданин беше кожухар), се стигаше до самата Мьоза.

Естествено беше Павийон да покани у дома си предполагаемия пратеник на Луи и спирането пред къщата не предизвика изненада сред множеството; напротив, майнхер Павийон бе приветстван с гръмко vivat^[5]!, когато въведе вкъщи видния гост. Куентин смени веднага баретата си с един кожен калпак, а униформата скри под дълъг плащ. След това Павийон му даде пропуск за влизане и излизане през градските врати по всяко време на деня и нощта и накрая го повери на дъщеря си, хубавичко, усмихнато фламандско девойче, като й обясни как да го изведе от града; а сам се върна при другаря си, за да заблудят своите приятели в градския дом с най-приемливите обяснения за изчезването на пратеника на Луи. Не можем (както казва лакеят в една старинна комедия) да припомним как точно овенът водач е излъгал стадото; но няма нищо по-лесно от това да измамиш множество, чиито предразсъдъци са свършили наполовина тази задача, още преди измамникът да си е отворил устата.

Щом достойният гражданин излезе, пълничката Трудхен — с изчервявания и стеснителни усмивки, които много подхождаха на черешовите устни, засмените сини очи и прозрачно-свежата й кожа — поведе красивия чужденец по сенчестите пътечки в градината на господин Павийон към реката и почака, докато той се настани в лодката, която двама яки фламандци с къси панталони, кожени калпаци и стегнати куртки с много копчета бяха приготвили толкова бързо, колкото допускаше тромавостта им на полски жители.

Тъй като хубавичката Трудхен говореше само немски, Куентин — да не сметнем това за оскърбление на вярната му любов към графиня Дьо Кроа! — можеше да изкаже признателността си само с една целувка по черешовите устни, дадена твърде изискано и приета със скромна благодарност; защото младежи с осанката и лицето на нашия шотландски стрелец не се виждаха всеки ден сред лиежката bourgeoisie^[6].

Докато гребците отвеждаха лодката по ленивите води на Мьоза край градските укрепления, Куентин имаше достатъчно време да размисли как ще трябва да обясни своето лиежко приключение, когато се върне в шонвалдския замък; и като не искаше да издаде тези, които му се бяха доверили по недоразумение, нито да скрие от гостоприемния архиерей бунтовното настроение в столицата му, той реши да се ограничи в общи приказки, които биха подсказали на епископа опасността, без да изложат някого на отмъщението му.

Той слезе от лодката на половин миля от замъка и за най-голяма радост на гребците ги възнагради с един гулден^[7]. Макар че разстоянието до Шонвалд не беше голямо, камбаната бе отзвънила вече за обяд; освен това Куентин откри, че е стигнал до замъка не откъм главния вход и щеше още повече да закъснее, ако реши да заобиколи. Затова тръгна направо към най-близката зъбчата стена, като предположи, че тя загражда може би познатата му градина; стената имаше вратичка, а за вратичката беше завързана лодка, с която биха могли да го прекарат през рова. Когато наближи с надежда да влезе по тоя начин, той видя, че вратичката се отвори, един мъж излезе, скочи в лодката, бутна я към отсрещната страна на рова и веднага я върна с дългия прът към мястото, откъдето се бе качил. Куентин забеляза, че това е циганинът, който иска да отбегне срещата (а това не беше мъчно) и пое по друга посока към Лиеж, изчезвайки скоро от погледа му.

Неочакваната среща даде на Куентин нов повод за догадки. Дали този поганец е бил през цялото време у дамите Дьо Кроа и защо те са го удостоили с такъв продължителен прием? Измъчван от тази мисъл, Дъруърд реши непременно да поиска от тях обяснение, за да може да им разкрие едновременно и предателството на Хайредин, и опасното положение, в което техният покровител, епископът, се намира поради бунтарските настроения в Лиеж.

С това решение Куентин влезе в замъка през главния вход и намери, че онази част от придворните, която се хранеше в голямата зала, именно клирът^[8], офицерите на епископа и чужденците, които не принадлежаха към най-висшето дворянство, бяха вече на трапезата. На горния й край имаше все пак едно запазено място до придворния капелан на епископа, който посрещна чужденеца със старата ученическа шега: sero venientibus — ossa^[9], като в същото време се погрижи така да напълни чинията му с избрани деликатеси, та да не допусне думите му да заприличат на действителност; защото в такъв случай, както казват в родината на Куентин, шегата вече не е шега или в най-добрия случай е безвкусна шега.^[10]

За да не го сметнат за невъзпитан, Куентин описа накратко суматохата в Лиеж, когато разбрали, че е стрелец от шотландската гвардия на Луи и се постара да даде весел обрат на случката, като разказа, че едва бил спасен от един дебел лиежки гражданин и от хубавичката му дъщеря.

Но присъстващите бяха толкова развълнувани от вестите за настроението в града, та не усетиха шегата. Всички престанаха да се хранят, докато Куентин говореше; когато той свърши, настъпи дълбоко мълчание, нарушено само от майордома, който промълви тъжно:

— Господи, дано по-скоро да дойдат стоте бургундски копиеносци!

— Защо разчитате толкова много на тях? — запита Куентин. — Тук имате толкова опитни войници; а враговете ви са обикновени въстаници от един разбунтуван град, които ще се разбягат, щом зърнат бойно знаме и строени конници.

— Вие не познавате лиежци — каза капеланът. — За тях и за жителите на Ганд може да се каже, че са най-суровите и неукротими бунтари в Европа. Бургундският херцог ги наказа на два пъти заради многократните им бунтове срещу епископа, на два пъти жестоко потуши въстанията им, отне им привилегиите и знамената, наложи им данъци, каквито не бе взимал дотогава от нито един свободен град в империята… Последния път ги разби в кръвопролитен бой при Сен Трон, гдето лиежци загубиха почти шест хиляди души убити или удавени при бягството; след това, за да не им остави никаква възможност за нов бунт, херцог Шарл отказа да влезе през отворените врати, а събори четиридесет аршина от крепостната стена, влезе в Лиеж като победител през този пробив начело на войската си със спуснат наличник и копие на седлото. Лиежци бяха уверени, че ако не е било застъпничеството на баща му, херцог Филип Добрия, херцог Шарл, тогава още граф Дьо Шарлроа, щял да предаде града им на разграбване. И все пак, въпреки тези пресни спомени, въпреки непоправените стени и почти празните военни складове, стига им да видят баретата на един стрелец, за да започнат безредици. Дано Бог се смили! Но страх ме е, че пак ще се лее кръв между такова буйно население и такъв избухлив владетел; и бих предпочел моят предобър и благ господар да имаше не толкова голяма, но по-спокойна епархия; защото короната му е подплатена с тръни вместо с хермелин. Казвам ви това, сеньор, за да разберете, че ако не ви задържа някакво задължение тук, Шонвалд е място, отгдето всеки разумен човек би трябвало да избяга колкото може по-скоро. Предполагам, че вашите дами са на същото мнение; защото един от прислужниците, които ги придружаваха при пътуването, бе изпратен от тях обратно във френския двор с писма, навярно за да съобщят намерението си да потърсят по-сигурно убежище.