Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (12)

Десета глава
На пост

Отгде е тази музика? От небесата?

Или от земята?

Шекспир: „Бурята“

Аз се превърнах в слух,

унесен в песните, които биха

вдъхнали душа и на мъртвец.

Милтън: „Комус“

Куентин едва се бе прибрал в стаичката си, за да се преоблече, както налагаше етикетът, когато достойният му роднина поиска да узнае най-подробно как бе минал ловът.

Младежът, който въпреки волята си бе разбрал, че ръката на вуйчо му е по-силна от ума му, се погрижи да припише цялата победа на краля, който явно бе пожелал да си я присвои. Балафре побърза да се похвали, че сам той би постъпил много по-разумно при подобни обстоятелства и дори укори племенника си, загдето не е помогнал на краля при тази опасност. Младежът благоразумно се въздържа да се оправдае и каза само, че според законите на лова, неучтиво би било да се нахвърли върху дивеч, нападнат от друг ловец, освен ако изрично му бъде поискана помощ. Разговорът едва бе приключил, когато на Куентин се представи случай да се поздрави за тази сдържаност към вуйчото. Тихо почукване извести идването на гост… След малко вратата се отвори и Оливие Лопатара, Злия или Дявола — защото той беше известен и под трите прозвища — влезе в стаята.

Описахме вече външността на този способен, но безнравствен човек. Движенията и държането му напомняха най-вече домашна котка, която — и когато се преструва, че дреме, и когато се промъква из къщата с бавни, плахи и безшумни стъпки — винаги дебне къде ще й се мерне някоя нещастна мишка, и се хвърля ненадейно върху жертвата си; или както се умилква доверчиво и нежно около вас, одрасква ръката, която я гали.

Оливие влезе приведен, смирен и скромен наглед и заговори така учтиво със сеньор Балафре, та всеки би помислил, че е дошъл да иска някаква услуга от шотландския стрелец. След като поздрави Лесли за отличното държане на младия му роднина на днешния лов, той добави, че то привлякло особено вниманието на краля. И замълча в очакване да му отговорят, като погледна само веднъж-дваж скритом към Куентин. Льо Балафре изказа веднага съжаление, загдето „за нещастие на Негово величество край него е бил в оня момент племенникът, а не самият Балафре, който веднага би пробол с копието си звяра, вместо да остави тази грижа на краля, както постъпил Куентин. Но за Негово величество — добави той — ще бъде за цял живот поука да не дава на човек с моя ръст такава кранта; защото можеше ли моят фламандски товарен кон да се равни с нормандския жребец на Негово величество, макар че от пришпорване му израних ребрата? Това не е редно, мосю Оливие, и вие трябва да го обясните на Негово величество.“

При тази забележка Оливие само отправи към дръзкия и прекалено откровен шотландец един от своите бавни, мнителни погледи, придружен от леко кимване и махване с ръка, които биха могли да се изтълкуват и като безгласно съгласие с казаното, и като предупреждение да не се говори повече по тоя въпрос. Много по-остър и изпитателен поглед той отправи към Куентин, комуто каза с двусмислена усмивка:

— И така, младежо, шотландски обичай ли е да не се притечете на помощ на своя владетел, когато той се намира в опасност, какъвто е бил днешният случай?

— Нашият обичай — отвърна Куентин, твърдо решен да не разказва нищо за станалото — е да не му пречим с помощта си, щом той може да си помогне сам. Ние смятаме, че когато е на лов, владетелят трябва да си опитва щастието като всички други, защото тъкмо за това е излязъл. Какво би бил ловът без умора и без опасности?

— Чувате ли, глупавото момче? — възмути се вуйчото. — Всякога е такъв — готов всекиму да даде отговор и обяснение. Не зная откъде е тази дарба; аз никога не мога да обясня защо съм направил нещо, освен да кажа, че съм ял, защото съм бил гладен, че съм строил войниците или съм изпълнил друго служебно задължение.

— А бихте ли желали да ми кажете, благородни сеньор — запита кралският бръснар, като погледна изпод клепачите си, — как бихте обяснили, че сте строили войниците?

— Ще кажа, че ми е заповядал капитанът — отвърна Балафре. — Кълна се в Сент Джайл, никакво друго обяснение не зная! Ако заповяда на Тайри или Кънингам, и те ще сторят същото.

— Неоспоримо военно обяснение! — каза Оливие. — Но, сеньор Балафре, вие сигурно ще се зарадвате, като узнаете, че Негово величество не само не е недоволен от държането на племенника ви, ами му възлага едно поръчение за днес следобед.

— На него? — запита смаяният Балафре. — Искате да кажете на мене, навярно?

— Искам да кажа точно това, което казах — отвърна кротко, но твърдо бръснарят. — Кралят желае да повери едно поръчение на племенника ви.

— Защо, как, на какво основание? — запита Балафре. — Защо е избрал момчето, а не мене?

— Не мога да кажа нещо повече от вашето собствено основание, сеньор Льо Балафре: такава е заповедта на Негово величество. Но — продължи той — ако мога да си позволя едно предположение, възможно е, сеньор Балафре, Негово величество да има някакво поръчение по-подходящо за младеж като племенника ви, отколкото за опитан воин като вас… И така, млади момко, вземете оръжието си и елате с мене. Вземете и аркебуза си, защото ще застъпите караул.

— Караул! — повтори вуйчото. — Сигурен ли сте, че не грешите, мосю Оливие? За вътрешна стража в замъка се вземат само хора, които са служили като мене, дванадесет години в нашия почетен отряд.

— Напълно сигурен съм във волята на Негово величество — отвърна Оливие — и не мога да забавям повече изпълнението й.

— Но — възрази Льо Балафре — моят племенник не е дори стрелец, а само оръженосец, който служи под моя заповед.

— Извинете — отвърна Оливие, — но само преди половин час кралят поиска да му занесат списъка и го зачисли в гвардията… Бъдете добър и помогнете на своя племенник да се приготви за службата си.

Балафре, който не беше лош, нито завистлив по природа, веднага се зае да екипира племенника си, като му даваше в същото време съвети как да се държи на пост и все ахкаше от изненада пред тази бърза сполука.

— Такова нещо не се е случвало ни веднъж досега в шотландската гвардия — каза той. — С никого… та дори и с мене. Но сигурно ще стои на пост при папагалите и индийските пауни, които венецианският посланик подари неотдавна на краля… Не може да е нещо друго; такова задължение подобава само за голобрадо момче (тук той засука страшните си мустаци) и толкова по-добре, че се е паднало на милия ми племенник.

Но Куентин със своя остър ум и пламенно въображение съзря по-важни неща в това ранно повикване при краля и сърцето му се разтуптя от предчувствие за бързо повишение. Той реши да наблюдава внимателно държането и езика на своя водач, като допускаше, че може би ще трябва да ги тълкува и в обратен смисъл, както гадателите тълкували сънищата. Можеше само да се поздрави, че запази в пълна тайна случките през време на лова, и веднага взе решение — много мъдро за толкова млад човек, — докато диша въздуха на този усамотен и тайнствен замък, да не споделя с никого мислите си и да не си отпуска езика.

Той се приготви много скоро и с аркебуз на рамо (защото, макар че все още се наричаха стрелци, кралските гвардейци много рано бяха заменили с огнестрелно оръжие дългите лъкове, с които шотландците изобщо не бяха се научили да си служат както трябва) излезе след мосю Оливие от казарменото помещение.

Вуйчо му продължи да гледа подир него с изражение, в което учудването се примесваше с любопитство; и при все че в честните му размишления нямаше нито следа от завист и злоба, удоволствието от така благоприятно започналата служба на племенника му беше все пак помрачено от чувство за накърнено самолюбие.

Той поклати замислено глава, отвори личния си бюфет, извади оттам голяма бутилка силно старо вино, разклати я, за да разбере докъде е спаднало съдържанието й, после си наля и изпи цяла чаша; след това се отпусна на големия дъбов стол и като поклати отново глава, се почувства така добре от това клатушкане — напомнящо играчката, наричана мандарин, — че го продължи, докато задряма, и се събуди едва от тръбата за вечеря.

След като остави вуйчо си с възвишените му размишления, Куентин Дъруърд последва своя водач, мосю Оливие, който не тръгна през нито един от главните дворове, а го преведе през отстранени открити коридори, през лабиринт от стълби, сводове и галерии, които се съобщаваха със скрити врати на най-неподозирани места, докато стигнаха до една просторна галерия, затворена с дървени решетки, широка почти като салон, украсен с не особено красиви старинни гоблени и с няколко строги, студени, призрачни картини от ранния изгрев на изкуствата, предшествал великолепния им разцвет. Тези картини изобразяваха паладините на Карл Велики^[1], този така славен образ в романтичната история на Франция; а тъй като исполинската фигура на прочутия Роланд изпъкваше на преден план, помещението бе получило названието Салон или Галерия на Роланд.

— Тук ще останете на пост — каза шепнешком Оливие, сякаш сурово очертаните владетели и воини щяха да се оскърбят, ако би повишил глас; или пък сам той се боеше да не събуди ехото, стаено между кръстообразните сводове и готическите корнизи по тавана на огромното мрачно помещение.

— Какви са заповедите и паролата? — запита също така тихо Куентин.

— Зареден ли е аркебузът ви? — осведоми се Оливие, без да отговори на запитването.

— Веднага ще го заредя — каза Куентин, като се зае да пълни оръжието и запали фитила (който трябваше да е готов за стрелба) от главните на загасващия огън в камината — толкова широка, че би могла да се вземе за стаичка или параклис, прилепен до огромната зала.

Когато Куентин привърши работата си, Оливие му каза, че сигурно не е бил осведомен досега за една от най-големите привилегии на своя отряд, който получавал заповеди само лично от краля или от първия конетабъл на Франция.

— Вие, младежо, сте тук по заповед на Негово величество — добави Оливие — и след малко ще узнаете защо сте повикан. Дотогава ще се разхождате из тази галерия. Можете да се спирате, за да се ослушвате, но в никакъв случай да сядате или да оставяте оръжието си. Не бива също да пеете или да си подсвирквате; но можете да си шепнете някоя молитва или нещо подобно. Сбогом и бъдете бдителен.

„Бдителен!“ — помисли младият войник, докато водачът му се плъзна със своята безшумна походка и изчезна през една странична врата, скрита зад завесите. „Бдителен! Но към кого и против кого?… С какво друго има да се боря тук освен с прилепи и плъхове; или с мрачните някогашни представители на човечеството, ако им хрумне да оживеят и да се нахвърлят върху мене? Както и да е, щом длъжността ми е такава, трябва да я изпълня.“

С това намерение да изпълни най-строго дълга си Куентин се опита да съкрати времето с някой от религиозните химни, научени в манастира, гдето се бе приютил след смъртта на баща си… И призна мислено, че като се изключат разкошните доспехи, сменили расото на послушник, войнишката му разходка във френската кралска галерия напомняше твърде много ония, които му бяха дотегнали в манастирската самота на Абърбротик.

След малко, сякаш за да се убеди, че сега принадлежи не на църквата, а на света, започна да си тананика полугласно, според полученото разрешение, някои от войнствените древни балади, които бе научил от стария семеен арфист: за поражението на датчаните при Абърлимно и Форс^[2], за убийството на крал Дъф^[3] при Форфар^[4] и други поучителни сонети и песни от историята на далечната му родина, главно от любимия роден кът. Така запълни доста време; към два часа следобед огладняването припомни на Куентин, че колкото и да бяха строги в изискванията си за отиване на молитва, добрите абърбротикски отци бяха също така точни в повикването за ядене; докато тук, в кралския дворец, след цяла сутрин препускане и още няколко часа караул никой сякаш не се сещаше, че е съвсем естествено той да е огладнял.

Но приятните звуци притежават чар, който може да приспи дори съвсем естественото нетърпение, обзело сега Куентин. В двата края на дългата галерия имаше две широки врати, украсени с тежки корнизи; те водеха навярно в различните помещения, които се съобщаваха чрез тази галерия. Докато се разхождаше самотно между двете врати, Куентин чу изведнъж зад едната от тях прекрасна музика, напомняща, както му се строи, очарователната лютня и гласа от миналия ден. Всички вчерашни мечти, помрачени от последвалите тревожни събития, се съживиха още по-ясно. Като се спря там, отгдето би могъл най-лесно да се упива от чудните звуци, той застана с пушка на рамо и полуотворени уста, напомнящ по-скоро статуя, отколкото жив човек, втренчил поглед към тайнствената врата, превърнат само в слух и копнеж да не пропусне нито един отлитащ звук на чаровната песен.

Нежната мелодия стигаше дотук с прекъсване — притихваше, заглъхваше и се понасяше отново. Но като изключим обстоятелството, че и музиката, като красотата е най-приятна или поне най-интересна, когато е наполовина скрита, оставяйки на въображението да допълни невидимите подробности, Куентин имаше достатъчно материал за мечтите си през време на замълчаванията. От това, което бе чул от приятелите на вуйчо си и в приемната зала тази сутрин, за него не оставаше никакво съмнение, че сирената, зарадвала вчера слуха му, не е дъщеря или роднина на простия cabaretier^[5] — както бе предположил без основание, — а избягала графиня, за която крале и принцове се готвеха да облекат брони и да кръстосат копията си. Безброй безумни мечти, в каквито всеки романтичен и жаден за приключения младеж лесно се увлича през една романтична и жадна за приключения епоха, прогониха от съзнанието му действителността и я заместиха със собствените му прелестни самоизмами; но бяха прекъснати внезапно от нечия тежка ръка, която сграбчи грубо оръжието му, докато един дрезгав глас извика до ухото му:

— Пасха Господня, месир оръженосецо! Ти сякаш си заспал на пост!

Беше глухият, внушителен и насмешлив глас на майстор Пиер; и като се опомни изведнъж, засраменият и уплашен Куентин видя, че в своя унес е допуснал самият Луи — влязъл навярно през някоя тайна вратичка и минал крадешком покрай стените или зад завесите — да се доближи дотолкова, та почти да го обезоръжи.

Първият му порив при тази изненада беше да изтръгне пушката си и той я дръпна с такава сила, че кралят политна назад. След това се уплаши, загдето се бе поддал на инстинктивния устрем за всеки смелчак да не допусне да бъде обезоръжен и бе засилил по този начин недоволството на краля от небрежната си служба; при тази мисъл той грабна аркебуза, без да съзнава какво върши, вдигна го за почест и застана мирно пред владетеля с основателното предположение, че смъртно го е оскърбил.

Луи, чието деспотично държание се дължеше не толкова на вродена жестокост или злина, колкото на хладнокръвна пресметливост и мнителност, притежаваше все пак язвителна строгост, проявявана в частните му отношения, когато — в случаи като днешния — изглеждаше, че се радва сякаш на страданието, което е причинил. Но той не прекали с победата си, а се задоволи само да каже:

— Днешната ти услуга изкупи вече небрежността ти на млад войник… Обядвал ли си?

Куентин, който очакваше по-скоро да го пратят при шефа на военната полиция, отколкото да чуе такава похвала, отговори смирено, че не е.

— Горкото момче! — каза Луи по-меко от всеки друг път. — Та то е задрямало от глад… Знам вълчия ти апетит — продължи той — и ще те спася от тоя звяр, както ти ме спаси от другия… при което прояви такава скромност, че и за нея заслужаваш благодарност… Можеш ли да погладуваш още един час?

— Още двадесет и четири, господарю — отвърна Дъруърд; — иначе няма да съм истински шотландец.

— Не бих желал, дори за още едно кралство, да бъда баницата, на която ще се нахвърлиш след това гладуване — каза кралят. — Но въпросът е сега не за твоя, а за моя обяд. Днес ще обядвам насаме с кардинал Ла Балю и оня бургундец… граф Дьо Кревкьор. Знам ли какво може да се случи?… Дяволът си намира работа тъкмо когато врагове се съберат на приятелска среща.

Той замълча и потъна в мрачни мисли. Като разбра, че кралят не бърза да продължи, Куентин се осмели да запита каква е неговата длъжност в случая.

— Да стоиш зад бюфета със зареден аркебуз — каза Луи. — И ако забележиш, че има измяна, да убиеш предателя на място.

— Измяна ли, господарю? В този така строго охраняван замък? — извика Дъруърд.

— Ти смяташ, че е невъзможна — каза кралят, явно незасегнат от откровеността; — но нашата история е доказала как измяната може да се провре и през най-малкия процеп… Нима стражите могат да опазят от измяна! Ах, ти, глупаво момче!… Quis custodiat ipsos custodes^[6] — кой ще те опази от измяната на самите стражи?

— Шотландската им чест — отвърна смело Дъруърд.

— Вярно; съвършено правилно… Ти ми харесваш, драги — заяви весело кралят; — шотландската чест е била винаги безукорна, затова и аз й вярвам. Но измяната! — той изпадна в предишното си мрачно настроение и започна да се разхожда неспокойно из помещението. — Тя седи на нашите пиршества, искри в чашите ни, крие се в брадите на нашите съветници, в усмивката на придворните ни, в безумния смях на шутовете… а най-вече се таи в приятелското държане на един примирил се враг. Луи Орлеански вярваше на Жан Бургундски… и бе убит на улица Барбет^[7]; Жан Бургундски вярваше на кликата на Луи Орлеански… и бе убит на моста Монтро^[8]… Но аз не вярвам никому… да, никому. Слушай сега: аз няма да отделям поглед от нахалния граф; и от духовника също, защото и на него не вярвам. И кажа ли ти: „Ecosse, en avant!“^[9], застреляй Кревкьор на място.

— Това е мой дълг — заяви Куентин, — щом животът на Ваше величество е в опасност.

— Разбира се… това исках да кажа и аз… — каза кралят — какво бих спечелил от убийството на този нахален рицар… Да беше самият конетабъл Сен Пол… — тук той замълча, сякаш се досети, че е казал повече, отколкото трябва, но скоро продължи със смях: — Ето например нашият шурей Джеймс Шотландски… вашият крал Джеймс, Куентин… прониза с кама Дъглас, който му бе отишъл на гости в Скирлингския замък…

— Стърлингски, ако Ваше величество разреши — поправи го Куентин… — А от постъпката на краля не излезе нищо добро.

— Стърлинг ли наричате замъка? — запита кралят, сякаш не бе чул втората част от изказването на Куентин. — Добре, Стърлинг да бъде… името няма значение за намерението. А пък аз нямам никакви лоши намерения към тези хора… не им желая зло… не бих имал полза от това. Но техните намерения към мене може да не са така добри… Затова разчитам на аркебуза.

— Ще действам, щом дадете знак — каза Куентин, — но все пак…

— … се колебаеш — довърши кралят. — Изкажи се… Разрешавам ти. От човек като тебе може да се чуят много ценни неща.

— Бих се осмелил да кажа — отговори Куентин, — че ми е чудно защо Ваше величество, като има повод да се съмнява в този бургундец, го допуска толкова близо до себе си и при това насаме.

— О, успокой се, месир оръженосецо — каза кралят. — Има опасности, които изчезват, ако ги посрещнеш смело, и стават неизбежни, щом проявиш уплаха. Ако пристъпя смело към някое сърдито псе и го погаля, изгледите да го укротя са десет срещу едно; покажа ли, че ме е страх, то ще се нахвърли и ще ме ухапе. Ще бъда съвсем откровен с тебе… Аз искам този човек да не се върне при буйния си господар с лошо чувство към мене. Затова се излагам на известна опасност. Никога не съм отбягвал да излагам живота си за доброто на моето кралство… Върви след мене!

Луи поведе своя млад телохранител, към когото изпитваше, както изглежда, особено благоволение, през страничната врата, отгдето сам бе влязъл, и му я показа с думите:

— Който иска да преуспее в кралския двор, трябва да знае тайните вратички, скритите стълби, клопките, капаните така добре, както парадните врати и главния вход.

След като минаха през разни коридори, кралят влезе в малка сводеста стаичка, гдето беше сложена трапеза за трима души. Стаята беше мебелирана скромно, почти бедно. Един бюфет — всъщност двукрил подвижен шкаф, гдето имаше няколко златни и сребърни чинии — беше единствената мебел, достойна за кралска трапезария. Зад този бюфет беше мястото, което Луи посочи на Куентин Дъруърд; а след като го огледа от различни места в стаята, за да се увери, че отнигде не може да го видят, той му даде последното нареждане.

— Помни паролата: Ecosse, en avant; щом изрека тези думи, събори бюфета… не се грижи за чашите и чиниите… внимавай само да се прицелиш точно в Кревкьор… Ако не го улучиш, нахвърли се с ножа… Ние с Оливие ще се справим с кардинала.

Той подсвирна доста силно, за да повика в стаята Оливие, който беше не само бръснар и пръв камердинер, но изпълняваше всички длъжности, свързани непосредствено с особата на краля; той се яви сега, придружен от двама стари мъже, единствените лакеи на кралската трапеза. Щом кралят зае мястото си, въведоха и гостите; а невидимият Куентин беше настанен така, че можеше да наблюдава всички подробности на срещата.

Кралят посрещна гостите си със сърдечност, която младежът мъчно можеше да съгласува с току-що получените нареждания и с целта, за която бе застанал зад бюфета със заредено смъртоносно оръжие. Луи изглеждаше не само съвършено спокоен, но човек би предположил, че тъкмо към тия гости, удостоени с високата чест да бъдат поканени на трапезата му, той имаше безусловно доверие и желаеше да им окаже най-голяма почит. Мъчно можем да си представим по-достойно и в същото време по-учтиво държане от неговото. Макар че всичко наоколо, включително неговото облекло, беше далеко от великолепието, което и най-незначителните му васали показваха на пиршествата си, той разговаряше и се държеше като благосклонен могъщ владетел. Куентин се питаше дали неотдавнашният му разговор с Луи е бил сън или почтителността на кардинала и смелата откровеност на бургундския благородник са заглушили подозренията на краля.

Но докато гостите заемаха по покана на краля местата си на трапезата, Негово величество ги стрелна с острия си поглед и веднага след това го насочи към мястото, гдето беше скрит Куентин. Това стана в един миг; но в очите на краля имаше такова недоверие и ненавист към гостите, такова повелително напомняне на Куентин да бъде нащрек и готов да действа, щото не оставаше никакво място за съмнение, че чувствата на Луи са непроменени и опасенията му неуспокоени. И Куентин още повече се изненада от способността на краля да прикрива подозренията си.

Като се престори, че е забравил напълно как Кревкьор се бе държал към него пред целия му двор, кралят заговори с графа за миналото, за случки от времето, когато се бе приютил в двора на Бургундския херцог, разпита за всички благородници, с които бе поддържал приятелски връзки, сякаш ония дни бяха наистина най-щастливите в живота му и той бе запазил признателност към всички, смекчили тогава изгнаническите му неволи.

— За посланик на друга нация — каза той — бих подготвил по-парадно посрещане; но към един отдавнашен приятел, гостувал често на трапезата ми в жемапския замък^[10], аз исках да се покажа такъв, какъвто обичам да съм, старият Луи Валоа, скромен и прост, като кой да е негов парижки badaud^[11]. Но за вас, господин графе, поръчах да приготвят по-добро угощение, защото зная вашата бургундска поговорка: mieux vault bon repas que bel habit^[12]; затова заповядах да ce погрижат повече за трапезата ни. Колкото до виното, то е, както знаете, повод за отдавнашно съревнование между Франция и Бургундия, които ние ще помирим сега; защото аз ще пия за ваше здраве бургундско, а вие ще вдигнете наздравица за мене с шампанско… Оливие, дай ми чаша оксерско вино.

И той затананика весело една прочута на времето песен:

Auxerre est la boisson des rois.^[13]

— И така, господин графе, пия за здравето на благородния Бургундски херцог, наш любезен и любим братовчед… Оливие, напълни онази златна чаша с vin de Reims^[14] и я подай коленичил на графа… Той е представител на нашия любим брат… А вашата чаша, монсеньор, ще напълним ние.

— Дори я препълнихте, господарю — отговори кардиналът със смиреното изражение на любимец към благосклонен господар.

— Защото знаем, че ваше преосвещенство може да я държи със здрава ръка — каза Луи. — Но коя страна предпочитате в тоя голям спор — Силери^[15] или Оксер… Франция или Бургундия?

— Ще остана неутрален, господарю — отговори кардиналът, — и ще си налея овернско.

— На неутралния се пада тежка задача — каза кралят; но като забеляза, че кардиналът промени малко цвета на лицето си, изостави тази тема и добави: — Вие сигурно предпочитате овернско, защото това прекрасно вино не търпи вода… А вие, господин графе, се колебаете да изпразните чашата си. Убеден съм, че не сте усетили национално огорчение на дъното й.

— Бих желал, господарю — отговори граф Дьо Кревкьор, — всички национални спорове да завършват така приятно, както съперничеството между нашите лозя.

— С време, господин графе — отговори кралят, — с време… То ви бе потребно дори да изпиете глътка шампанско… а след като го изпихте, направете ми удоволствието да запазите чашата в знак на нашето уважение. Не за всекиго бихме се разделили с нея. Тя е принадлежала някога на онова страшилище за Франция — Хенри V^[16], и е била взета при освобождаването на Руан, когато ония островитяни бяха изгонени от Нормандия с общите усилия на Франция и Бургундия. И не виждам кой би я заслужил повече, отколкото един благороден и храбър бургундец, който много добре знае, че от съюза на нашите два народа зависи дали континентът ще остане свободен от английско иго.

Графът поблагодари с подходящ отговор, а Луи даде воля на язвителната веселост, съживяваща понякога мрачния му нрав. Тон на разговора даваха, разбира се, неговите изказвания, които бяха винаги резки, язвителни, често пъти действително остроумни, но нарядко добродушни; а анекдотите му бяха по-скоро смешни, отколкото прилични; но нито една негова дума, изражение или постъпка не издаде страха на човек, който мисли, че може да го убият, и държи в стаята войник със заредена пушка, готов да предотврати или дори да изпревари едно нападение срещу кралската особа.

Граф Дьо Кревкьор се поддаде откровено на кралската веселост; а раболепният кардинал се смееше на всяка шега и се възхищаваше от всеки виц, без да се стеснява от изрази, които караха простичкия млад шотландец да се черви дори в скривалището си.^[17] След час и половина всички станаха и кралят се сбогува любезно с гостите си — което значеше, че желае да остане сам.

Щом всички, включително и Оливие, си отидоха, той повика Куентин от скривалището му; но толкова тихо, щото младежът едва можеше да повярва, че това е същият глас, разказвал само преди миг такива весели шеги и пикантни случки. Когато се приближи, той съзря същата промяна в израза на лицето. Блясъкът на престореното оживление бе угаснал в очите на краля, усмивката бе изчезнала от устните, той приличаше на уморен актьор, току-що завършил изтощителна любима роля, която е изиграл блестящо.

— Службата ти не е свършила още — каза той на Куентин. — Подкрепи се малко… На онази маса ще намериш с какво… После ще ти кажа какво има да вършиш. Защото… сит и гладен не могат да се разберат.

Той седна отново, закри с ръка очите си и замълча.