Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quentin Durward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2019 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Уолтър Скот

Заглавие: Куентин Дъруърд

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателство „Народна младеж“

Година на издаване: 1967

Тип: роман

Националност: Британска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: 23.XII.1967 година.

Редактор: Надя Кехлибарева

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Художник на илюстрациите: Любен Зидаров

Коректор: Райна Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7885

История

  1. — Добавяне

Тридесет и шеста глава
Нападението

Нещастникът, осъден тук живота да остави,

надежда храни в сетен час дори

и моли болката, която още го отравя,

в сърцето му по-буйно да я разгори.

 

Надеждата, напомняща свещица треперлива,

ще осветява пътя в гибелния мрак

и колкото по-плътен той ще се разлива,

по-ярък ще е бледният й зрак.

Оливър Голдсмит[1]

Минаха няколко дни, докато Луи получи, с усмивка на задоволена отмъстителност, съобщението, че неговият любимец и съветник кардинал Дьо ла Балю се измъчва в желязната клетка, гдето можеше да намери малко почивка, само ако се превие надве и гдето — нека споменем мимоходом — го оставиха без пощада почти дванадесет години. Пристигнаха и помощните войски, които Шарл бе поискал от краля; и Луи се успокои, защото те бяха достатъчно на брой, за да го защитят от насилие, макар че не биха могли да се борят със силната бургундска армия. Той виждаше освен това, че след като си възвърне напълно свободата, ще може да възобнови в подходящ момент любимия си план да омъжи дъщеря си за Орлеанския херцог; и макар да страдаше от унижението, че трябва да воюва заедно с най-благородните си пълководци под знамената на своя васал, и то срещу едно население, което бе подмамил към бунт, не допусна това чувство да го смути; защото беше уверен, че бъдещето ще поправи всичко.

— Случаят — каза той на верния Оливие — може наистина да спечели една точка, но само с търпение и мъдрост се печели играта.

С такова настроение в един прекрасен ден от края на лятото кралят яхна коня си; и съвсем равнодушен към факта, че изглежда повече като участник в шествието на победител, отколкото като независим владетел, заобиколен от своите гвардейци и рицари, крал Луи излезе през готическите врати на Перонския замък, за да се присъедини към бургундската армия, която тръгваше в същото време срещу Лиеж.

Повечето знатни дами, които се намираха в Перон, се явиха в разкошно облекло зад парапетите на крепостната стена, за да погледат великолепното шествие на бойците, тръгващи в поход. Графиня Дьо Кревкьор бе завела там и графиня Изабел. Младата графиня бе дошла без желание; но Шарл бе настоял тази, която ще поднесе палмата на победителя в турнира, да се яви пред участниците в борбата.

Когато те започнаха да се изнизват под сводестия изход, зрителките видяха много знаменца и щитове, украсени с нови емблеми, доказващи решението на носителя да се сражава за една толкова прекрасна награда. Един бе изрисувал боен кон, устремен към целта… друг — литнала стрела… трети — рицар с окървавено сърце, доказващо любовта му… четвърти — череп с лавров венец, израз на решението му да победи или да умре. Имаше и още много други, някои така изкусно преплетени и неясни, че можеха да объркат и най-остро умния тълкувател. Излишно е да добавим, че всеки рицар се стараеше да се държи колкото може по-елегантно на седлото и принуждаваше коня си да танцува пред погледа на красивата редица дами и демоазели, които насърчаваха храбреците с усмивка и размахваха кърпички или воали. Стрелковата гвардия, подбрана главно от цвета на шотландското благородничество, спечели всеобщ възторг със своята войнственост и великолепна екипировка.

А един от тези чужденци си позволи да покаже пред всички, че се познава с мадам Изабел — нещо, което не бе дръзнал да стори и най-знатният френски благородник. Беше Куентин Дъруърд; минавайки пред дамите, той поднесе на графиня Дьо Кроа писмото от леля й, което бе забол на върха на копието си.

— Кълна се в честта си — каза граф Дьо Кревкьор, — това е вече прекалено нахалство от страна на един жалък авантюрист!

— Не го наричайте така, Кревкьор — намеси се Дюноа. — Аз мога с пълно основание да заявя, че познавам храбростта и почтеността му… и по отношение на тази дама.

— Вдигате много шум за нищо — каза Изабел, като се изчерви от смущение, а донегде и от яд. — Това е писмо от нещастната ми леля… Изглежда весело, макар че положението й трябва да е ужасно.

— Да чуем тогава какво казва съпругата на Глигана! — обади се Кревкьор.

Графиня Изабел прочете писмото, в което леля й изглеждаше явно решена да представи в най-добра светлина своята злополука и да се утеши за прибързания брак, сключен без подобаваща тържественост с това, че се е омъжила за един от най-храбрите мъже на своето време, който току-що бе спечелил с храбростта си княжеска титла и владения. Тя молеше племенницата си да не преценява нейния Гийом (както вече го наричаше) по чужди приказки, а да почака, докато се запознае лично с него. И той имал, разбира се, своите недостатъци, но те били присъщи на такива мъже, каквито тя винаги почитала. Гийом обичал да си пийне, но такъв бил и прадядо й граф Готфрид; бил малко буен и жесток, но такъв бил и покойният й брат Рейнолд, Бог да го прости; говорел рязко и грубо, но такива били повечето немци; малко упорит и властен, но кой мъж не обича да заповядва? И така нататък в същия тон, докато се стигнеше до заключението, че се надявала Изабел да успее с помощта на приносителя да избяга от бургундския тиран и да отиде при своята любеща леля в Лиеж, гдето възможните разногласия по въпроса за правата им при наследяването на графството Дьо Кроа биха могли да се уредят чрез женитбата на Изабел с граф Еберсон — който бил наистина по-млад от нея, но това несъответствие (мадам Амлин можела да потвърди по личен опит) не било толкова мъчно поносимо, както би предположила Изабел[2] Тук графиня Изабел прекъсна четенето, защото майката игуменка забеляза със стиснати устни, че е чела вече предостатъчно за тези земни суети, а Кревкьор се провикна:

— „Махай се, лъжлива вещице!“[3] Всички тия хитрости вонят на граниво, като препечено сирене в капан за мишки… Дваж проклета да е тази мишеловка!

Графиня Дьо Кревкьор смъмри съпруга си за това избухване.

— Дьо ла Марк може да е заблудил мадам Амлин с любезното си държане — добави тя.

— Той да се държи любезно! — възмути се графът. — Не мога да го обвиня в подобно лицемерие. От него можете да очаквате любезност колкото от истински глиган… Все едно да се опита човек да позлати ръждясала халка на бесило. Не… Колкото и да е глупава тя, все пак не е такава гъска, та да се влюби в лисицата, която я е пипнала и отвлякла в леговището си. Но вие, жените, сте всичките еднакви… Обичате хубавите приказки… И предполагам, че моята прекрасна братовчедка вече копнее да отиде при леля си в рая на глупачката, за да се омъжи за Глиганчето.

— Не само не съм способна на такава глупост — каза Изабел, — но още повече желая да отмъстят на убийците на добрия епископ и да освободят леля ми от лапите на този негодник.

— Сега вече слушам глас на истинска Дьо Кроа! — извика графът. И с това се прекрати разговорът за писмото.

Трябва да споменем, че когато прочете на приятелите си писмото от своята леля, Изабел не намери за необходимо да им съобщи и един послепис, гдето графиня Амлин разказваше по женски на племенницата си своето времепрекарване и я осведомяваше, че прекъснала везбата на плаща, който шиела за съпруга си със съединените гербове на Дьо Кроа и Дьо ла Марк, поставени един над друг, защото нейният Гийом решил по политически съображения при предстоящия поход да даде бронята и щита си другиму, а сам да вземе орлеанския герб с корона вляво — с други думи герба на Дюноа. Към писмото имаше и късче хартия с няколко думи, писани от друга ръка, които графинята също не намери за потребно да спомене, защото те гласяха само: „Ако тръбата на славата не възвести за мене, знайте, че съм загинал, но не без чест“.

Една мисъл, която Изабел прогонваше доскоро като съвсем невероятна, проблесна сега двойно по-ясно в нейното съзнание. Тъй като женският ум нарядко не сполучва да измисли нещо, тъкмо преди войските да потеглят окончателно, графинята намери начин да предаде на Куентин Дъруърд писъмцето на мадам Амлин, с три кръстчета срещу послеписа и със следната бележка: „Който не се уплаши от орлеанския герб, украсявал гърдите на храбрия собственик, не ще се уплаши от него, когато го види на гърдите на един тиран и убиец“.

Младият шотландец целуна и притисна безброй пъти до сърцето си тези насърчителни думи, които му сочеха пътя към славата и любовта и му съобщаваха никому неизвестна тайна, за да открие оня, чиято смърт щеше да осъществи надеждите му; и реши благоразумно да не сподели с никого тази съдбоносна тайна.

Но сметна за необходимо да постъпи другояче със съобщението, получено от Хайредин за предполагаемото нападение на Дьо ла Марк; защото, ако не бъде осуетено, то можеше да доведе до гибелта на обсадителите — толкова трудно беше при разпиляното воюване в оная епоха една войска да се съвземе след неочаквано нощно нападение. След като размисли, той взе още едно решение — да предаде съобщението непременно лично и едновременно на двамата владетели; може би защото допускаше, че ако довери един така добре замислен и надежден план само на Луи, би могъл да въведе в изкушение колебливата честност на тоя крал и да го подтикне по-скоро да подкрепи, отколкото да отблъсне подготвяното нападение. Затова реши да издебне удобен случай, за да разкрие тайната, когато Шарл и Луи са заедно; а това надали щеше да стане скоро, защото те не изпитваха особено удоволствие да бъдат заедно поради сдържаността, която бяха принудени да спазват.

През това време войските продължаваха своя походи съюзниците навлязоха в лиежката област. Тук бургундските войници, или поне оная част от тях, съставена от шайките, наричани кожодери, побърза — под предлог, че отмъщава за убийството на епископа — да докаже с държането си към жителите, че напълно заслужава своето почетно прозвище. Но това поведение беше много вредно за делото на Шарл, защото възмутените жители, които иначе сигурно биха се държали настрана от борбата, грабнаха оръжие, за да се отбраняват, започнаха да пречат на придвижващите се войски, да пресичат пътя на отделни отряди и отстъпвайки пред главните сили, да нахълтват в самия град, гдето увеличиха броя и твърдостта на бойците, решени да го защищават. Докато френските отряди, по-малобройни, но съставени от най-отбрани войници, не се отделяха — според заповедта на краля — от своите знамена и спазваха най-строга дисциплина; тази рязка разлика засили подозренията на Шарл, който ясно виждаше, че войските на Луи се държат по-скоро като приятели на лиежците, отколкото като съюзници на Бургундия.

Най-после, без да срещне особена съпротива, войската стигна до богатата равнина на Мьоза, пред големия, гъсто населен Лиеж. Съюзниците видяха напълно разрушения Шонвалд и научиха, че Гийом дьо ла Марк, който не разбираше нищо друго, но знаеше как се воюва, бе оттеглил цялата си армия в града, решен да отбегне сблъскване с френските и бургундски рицари на открита равнина. И нападателите се убедиха скоро колко е опасно да се обсади един дори неукрепен град, ако жителите му са решени на отчаяна съпротива.

Заключавайки от големите пробиви и разрушения в крепостните стени, че могат много лесно да нахълтат в Лиеж, част от войските на бургундския авангард навлязоха в едно предградие с викове:

— Бургундия!… Бургундия… Убивайте!… Всичко е за нас!… Спомнете си Луи дьо Бурбон!

Но докато бургундците вървяха без ред из тесните улици и се пръснаха да грабят, откъм града се втурна ненадейно голям отряд лиежци, които ги нападнаха яростно и избиха доста голям брой. Дьо ла Марк дори използва пробивите в крепостните стени, които позволяваха на защитниците да излизат от различни пунктове и като навлизат в предградието от различни места да се нахвърлят едновременно във фронт, във фланг и в тил на нападателите, които просто не смогваха да се защитят, зашеметени от яростната, неочаквана и многостранна съпротива. А настъпващият мрак допринесе още повече за объркването им.

Когато тази вест бе съобщена на херцог Шарл, той побесня от гняв, който не бе укротен от предложението на крал Луи да изпратят в предградието френски бойци, за да помогнат за изтеглянето на бургундския авангард. Херцогът отхвърли рязко това предложение и щеше да тръгне сам начело на своите гвардейци в помощ на непредпазливия отряд; но Д’Емберкур и Кревкьор го помолиха да остави тази задача на тях; и като пристигнаха на полесражението от две различни посоки в много по-добър ред и съответно уговорено взаимодействие, двамата именити пълководци успяха да отблъснат лиежците и да освободят авангарда, който бе загубил около осемстотин души извън пленниците, в това число и стотина рицари. Пленниците не бяха много, тъй като Д’Емберкур успя да освободи повечето. След това той зае оспорваното предградие и постави силни караули срещу града, от който го отделяше незастроена площ от пет-шестстотин ярда, оставена за отбрана. Между предградието и самия град нямаше ров, защото почвата беше камениста. Срещу предградието имаше крепостна врата, отгдето можеше да се очаква нападение, пък и в самите крепостни стени имаше на две-три места пробиви, направени по заповед на херцог Шарл след битката при Сен Трон и затворени сега набързо с дървени барикади. Д’Емберкур насочи срещу тази врата две кульоврини[4], а други две постави срещу главния пробив, за да отблъсне възможни опити за излизане на противника, после се върна при бургундската армия, която беше в пълно безредие.

Всъщност главното ядро и ариергардът от многобройната войска на херцога продължаваше да напредва, а разбитият и отблъснат авангард бе започнал да се отдръпва назад; по този начин двете армии се сблъскаха и сред редовете им настъпи страшно объркване. Принудителното отсъствие на Д’Емберкур, който изпълняваше длъжността главен квартирмайстер, увеличаваше още повече безредието; като допълнение на всички беди бе настъпила и непрогледна нощ: валеше силен дъжд, освен това място, гдето съюзната армия трябваше да се разположи на лагер, беше кално и пресечно с много канали. Мъчно можем да си представим смущението, настанало сред бургундската войска, в която началниците не знаеха где са войниците им, а войниците напразно търсеха знамената и началниците си. Всеки, от най-висшия до най-низшия чин, търсеше подслон както и където можеше да го намери; изморените и ранените напразно зовяха за подслон и помощ; а тези, които не знаеха още за поражението, бързаха да грабят из къщите.

Когато се върна, Д’Емберкур се озова пред невероятно мъчна задача, утежнена още повече от укорите на господаря му, който не признаваше, че току-що изпълнената е била още по-неотложна. Най-после търпението на храбрия воин започна да се изчерпва пред незаслужените упреци.

— Аз отидох да въдворя малко ред в авангарда — каза той, — като оставих ядрото на войската под личното командване на ваша светлост; а като се върнах, не намирам нито фронт, нито фланг или тил — всичко е в пълен безпорядък.

— Точно като буре с херинги — отвърна Льо Глорийо. — Най-подходящо сравнение за една фламандска войска.

Думите на шута разсмяха херцога и може би предотвратиха по-нататъшното спречкване между него и военачалника му.

Най-после с много труд успяха да намерят и опразнят една малка вила или извънградска къща на богат лиежки гражданин, гдето херцогът се настани с най-близките си придворни; Д’Емберкур и Кревкьор установиха караул от четиридесетина души, които запалиха голям огън с изкъртените дървени части на пристройките.

Вляво от тази сграда, между нея и предградието, което се намираше, както вече казахме, точно срещу крепостната врата и беше заето от бургундския авангард, имаше друга вила, заобиколена с градина и двор, а зад двора — два-три малки заградени участъка. Тук се разположи главната квартира на френския крал. Сам той никога не претендираше да е войник, при все че вроденото презрение към опасностите и голямата прозорливост му даваха право да се смята за добър военен. Но той умееше винаги да използва най-способните пълководци, като им оказваше доверието, което заслужаваха. Луи и най-близките му придворни заеха вилата; част от шотландската гвардия се разположи в пристройките и под навесите, за да се подслони от лошото време. Останалите се настаниха из градината. Другите френски части се разположиха близо едни до други в пълна бойна готовност и с достатъчно патрули за свръзка в случай на нападение.

Подпомогнати от неколцина войници и началници, между които особено се проявяваше Льо Балафре, Дюноа и Крофорд, успяха да съборят стени, да направят пробиви в оградите, да запълнят ровове и така нататък, за да улеснят връзката между войските и съгласуването на действията им в случай на нужда.

В това време кралят намери за уместно да отиде без церемониал в главната квартира на Бургундския херцог, за да разбере какви са по-нататъшните планове и какво сътрудничество се очаква от него. Идването на краля даде повод за свикване на военен съвет, за какъвто Шарл навярно не би се сетил.

Тогава именно Куентин Дъруърд помоли настойчиво да бъде приет, защото имал да съобщи нещо важно на двамата владетели. Разрешиха му без особена мъчнотия. И Луи се изненада твърде много, когато чу своя стрелец да разказва ясно и спокойно за намерението на Гийом дьо ла Марк да нападне лагера на обсадителите с френски знамена и френски униформи. Кралят сигурно щеше да бъде по-доволен, ако тези важни известия му бяха казани насаме; но като ги чу в присъствието на Бургундския херцог, се задоволи да забележи:

— И да е, и да не е вярно, това известие е много важно.

— Напротив… никак не е важно!… — заяви безгрижно херцогът. — Ако такова намерение наистина съществува, то нямаше да ни бъде съобщено чрез стрелец от шотландската гвардия.

— Както и да е — възрази Луи. — Моля ви, драги братовчеде, вас и вашите военачалници, да имате предвид, че за да предотвратят неприятните последици от подобно нападение, ако то бъде извършено ненадейно, аз ще заповядам на войниците си да сложат бели шарфове на ръката си… Погрижи се да им ги раздадат веднага, Дюноа… Разбира се — добави той, — ако нашият брат и главнокомандуващ няма нищо против.

— Нямам нищо против — отвърна херцогът, — стига френските рицари да са съгласни в бъдеще да ги наричат рицари на ордена „женска риза“.

— Прозвището е съвсем подходящо, приятелю Шарл — обади се Льо Глорийо, — като имаме предвид, че наградата за най-храбрия е жена.

— На място казано, мъдрецо — потвърди Луи. — Лека нощ, братовчеде, отивам да се въоръжа… А какво ще стане, ако аз спечеля собственоръчно графинята?

— Ваше величество ще трябва да стане тогава истински фламандец — каза с променен глас херцогът.

— Не мога да бъда по-истински фламандец, отколкото съм вече — отговори искрено Луи. — Стига да успея, драги братовчеде, да ви убедя в това.

В отговор херцогът само пожела на краля лека нощ с тон, напомнящ пръхтенето на плашлив кон, трепнал от докосването на ездача, който се опитва да го успокои с милувка, преди да се метне на седлото.

— Мога да му простя лицемерието — каза херцогът на Кревкьор, — но не и предположението, че съм глупак, когото може да мами с хитруванията си.

В това време Луи, който се бе върнал вече в своя лагер, разговаряше с Оливие Лопатара.

— Този шотландец — каза той — е някаква неразбираема смесица от хитрост и простодушие. Представи си само, Пасха Господня, непростимата му глупост да съобщи плана на доблестния Дьо ла Марк пред Шарл Бургундски, Кревкьор и пред целия съвет, вместо да ми го пришепне на ухото; така щях да имам поне възможност за избор: да го подкрепя ли, или да го осуетя!

— По-добре е станало, господарю — отговори Оливие. — Мнозина от свитата ви биха се въздържали да нападнат Бургундския херцог без предизвикателство, както и да се съюзят с Дьо ла Марк.

— Прав си, Оливие. И такива глупци има по света, а ние с тебе нямаме време да подкупим съвестта им с мъничка доза от личен интерес. Остава ни само да бъдем честни, Оливие, и верни съюзници на Бургундия, поне през тая нощ… Времето може да ни представи случаи да спечелим играта. Върви да кажеш на войниците, че никой не бива да сваля оръжието си; ако се наложи, да стрелят по тия, които викат: „Франция!“ и „Сен Дени!“, както биха стреляли по тях, ако викаха: „Сатана!“ и „Преизподня!“. Аз ще спя с бронята си. Кажи на Крофорд да изпрати Куентин Дъруърд на най-предния пост, пред самия град. Нека се възползва пръв от нападението, което ни съобщи… Ако остане жив и здрав, толкова по-добре за него. Погрижи се обаче Марциус Галеоти да остане назад, на най-безопасно място… Той обича опасностите и като истински глупак иска да бъде едновременно и боец, и философ. Уреди тия неща, Оливие, и лека нощ… Света Богородице Клерийска и свети Мартин от Тур, бдете над съня ми![5]

Бележки

[1] Оливър Голдсмит — английски писател (1728–1774). Б.пр.

[2] Излишно е навярно да кажем, че женитбата на Гийом дьо ла Марк с мадам Амлин е измислена, както и самата графиня. Истинската съпруга на Арденския глиган е била Жана д’Аршел, баронеса Куунховен.

[3] Неточен цитат из Шекспировия Макбет. Там е: „Махни се, вещице“! Б.пр.

[4] Средновековно тясно и дълго оръдие. Б.пр.

[5] Виж бележка XIII — Нападението срещу Лиеж.