Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quentin Durward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2019 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Уолтър Скот

Заглавие: Куентин Дъруърд

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателство „Народна младеж“

Година на издаване: 1967

Тип: роман

Националност: Британска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: 23.XII.1967 година.

Редактор: Надя Кехлибарева

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Художник на илюстрациите: Любен Зидаров

Коректор: Райна Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7885

История

  1. — Добавяне

Втора глава
Пътникът

Светът е моя стрида, която ще отворя с меч.

Древният Пистол[1]

В прекрасно лятно утро, когато слънцето още не припичаше, а въздухът беше свеж и уханен от росата, един младеж наближи откъм североизток брода на малката река или по-точно на широкия поток, приток на Шер, недалече от кралския укрепен замък Плеси ле Тур, чиито зъбчати стени се очертаваха малко по-назад върху фона на просторната гора, която ги обкръжаваше. Тази гора включваше един богат ловен резерват или кралски парк, затворен с ограда, наричана на средновековния латински plexitium[2], от което произлиза името Плеси, дадено на толкова много села във Франция. Замъкът и селото, които имаме предвид, се наричаха Плеси ле Тур за разлика от останалите и бяха застроени на около две мили южно от открития град със същото име, столица на някогашната област Турен, чиято богата равнина се е наричала градината на Франция.

Откъм отсрещния бряг на потока, към който пътникът се приближаваше, двама души, погълнати наглед в своя разговор, попоглеждаха от време на време към него; защото, застанали на по-високо място, отдавна го бяха забелязали.

Младият пътник беше деветнадесет-двадесеттодишен. Имаше приятно лице и фигура, но личеше, че не е тукашен. Късата сива дреха и панталони бяха по-скоро с фламандска, отколкото с френска кройка; а красивото синьо кепе със стръкче див чемшир и орлово перо беше несъмнено шотландско. Облечен беше спретнато, с взискателността на младеж, който съзнава, че е хубав. На гърба му висеше чанта, съдържаща навярно най-потребните неща, лявата му ръка беше с ръкавица за сокол (който липсваше). В дясната имаше яка ловна тояга. През лявото му рамо беше прехвърлен извезан шарф с торбичка от червено кадифе, в каквато знатните соколари от това време носеха храната на птицата си и други необходими неща за този любим спорт. Шарфът се кръстосваше с друг презрамник, на който беше закачен ловджийски нож или couteau de chasse. Вместо с ботуши беше обут с високи обуща от необработена еленова кожа.

Макар и невъзмъжал напълно, младежът беше висок и пъргав, а от леката му походка личеше, че пешеходството е за него по-скоро удоволствие, отколкото мъка. Беше светлолик, леко загорял от чуждоземното слънце или може би от постоянно стоене на открито в собствената си родина.

Чертите му, макар и не съвсем правилни, издаваха откровен, приятен характер. Лека усмивка, бликнала сякаш от прилив на жизнерадост, показваше от време на време хубавите му зъби с цвят на слонова кост. А веселите светлосини очи, оглеждащи внимателно всичко, което се изпречваше пред тях, изразяваха добродушие, безгрижие и непреклонна решителност.

Той приемаше поздравленията на малцината пътници, срещани по пътищата в ония опасни времена, и отговаряше всекиму, както подобава. На въоръжения скитник, полувойник, полуразбойник, преценил с поглед какво може да получи — плячка ли или отчаяна съпротива и принуден от безстрашния поглед на младежа да смени грубиянското си намерение с едно сърдито „добър ден, друже“, младият шотландец отговаряше със същия войнствен, макар и не така сърдит тон. Странстващият поклонник или тръгналият по просия монах отговаряха с бащинска благословия на почтителния му поклон; а тъмнооката селска девойка се обръщаше неведнъж да го погледне след веселия поздрав. Накратко казано, цялото му същество излъчваше привлекателност, която се дължеше на смелата му откровеност, доброто настроение и жизнерадостната му външност. Цялото му държане сякаш заявяваше, че той навлиза в живота, без да се страхува от злото в него, нито от това, че като изключим жизнерадостта и смелостта, има твърде малко средства за борба. А тъкмо такива черти младежта най-много харесва и възрастните най-много обичат.

Двамата непознати, които се разхождаха по отсрещния бряг на рекичката, отделяща току-що описания младеж от парка на замъка, го бяха отдавна забелязали; и когато той заслиза по каменистия бряг с леката стъпка на кошута, тръгнала към извор, по-младият от двамата мъже каза на другия:

— Това е нашият човек… циганинът! Ако се опита да мине, е загубен… Реката е придошла и бродът е непроходим.

— Остави го да направи сам това откритие, приятелю — отвърна по-възрастният; — така може да спести едно въже и да опровергае една поговорка.[3]

— Не мога да видя лицето му, но по синьото кепе познавам, че е той — продължи първият. — Чувате ли: пита ни дълбока ли е реката.

— Няма по-добро нещо от опита на тоя свят — отвърна другият. — Да опита сам.

През това време, като взе мълчанието на двамата за насърчение да продължи, младежът навлезе без колебание в рекичката, позабавяйки се само докато свали обущата си. Едва сега по-възрастният му извика да се пази, а на другаря си каза по-тихо:

— Pasques-dieu![4]… побратиме… ти пак сбърка… Не е твоят бъбрив циганин.

Съветът към младежа бе закъснял. Момчето или не чу, или не можеше вече да се възползва от него, защото бе навлязло доста надълбоко. Всеки друг, по-малко пъргав и несвикнал да плува, неизбежно би се удавил, защото рекичката беше и дълбока, и буйна.

— Кълна се в света Анна! Младеж на място! — каза по-възрастният. — Тичай да оправиш грешката си, побратиме, и му помогни, ако можеш. Той е от твоите питомци, затова ако старите поговорки казват истината, няма да се удави.

Младият пътник се бореше наистина така умело и здраво с вълните, че въпреки силата на течението успя да излезе на брега почти срещу самия брод.

През това време по-младият мъж бързаше към брега, за да му помогне, а другият слизаше по-бавно, мърморейки: „Знаех си аз, че този приятел няма да се удави… Господи, та той излезе вече на брега и грабва тоягата!… Ако не побързам, ще набие моя побратим за единственото добро дело, което е извършил или се е опитал да извърши през целия си живот.“

Подобен край на приключението можеше основателно да се допусне, защото хубавото шотландче вече хокаше ядосано младия самарянин, тръгнал да го спасява.

— Невъзпитан пес! Защо не ми отговори, като те попитах дали може да се мине през брода? Дяволите да ме вземат, ако не те науча как да се отнасяш отсега нататък с чужденците!

При тия думи той размаха заплашително тоягата, която бе уловил през средата и въртеше en moulinet[5] — като крила на вятърна мелница. Щом видя опасността, противникът му се хвана за меча, защото беше от хората, готови винаги повече да действат, отколкото да приказват; но по-благоразумният му другар ги бе настигнал вече и му заповяда да кротува. После се обърна към младежа, когото смъмри, загдето е прибързал да навлезе в придошлата вода, а сега се кара невъздържано с човек, тръгнал да му помогне.

При този укор от по-възрастния и сериозен мъж младежът наклони веднага оръжието си към земята и помоли да го извинят, ако се е отнесъл несправедливо към тях; но предположил, че го изложили съзнателно на опасността, като не му отговорили навреме, както подобава на честни хора и добри християни, а още повече на почтени граждани, каквито изглеждали.

— Драги сине — каза по-възрастният, — по изговор и цвят на лицето приличаш на чужденец; а трябва да имаш предвид, че за нас не е толкова лесно да разбираме езика, на който говориш.

— Добре, чичо — отвърна младежът, — аз не съжалявам много за това окъпване и съм готов да ви простя, че станахте причина за него, стига да ми посочите къде да изсуша дрехите си; трябва да ги пазя в по-приличен вид, защото нямам други.

— За кого ни смяташ, драги сине? — запита възрастният, вместо да отговори.

— За имотни граждани, разбира се — отвърна младежът; — да… вие, господине, сте може би сарафин или житар; а този човек навярно е касапин или скотовъд.

— Съвсем точно отгатна какви сме — усмихна се по-възрастният. — Аз наистина търгувам, доколкото мога, с пари; а занаятът на другаря ми е доста сроден с касапство. Колкото до настаняването, ще се опитаме да ти услужим; но трябва най-напред да научим кой си и къде отиваш; защото в наши дни пътищата са пълни с пешаци и конници, които не знаят какво е срам от хората и страх от бога.

Младежът отправи отново остър и проницателен поглед към говорещия и към мълчаливия му другар, сякаш се питаше дали заслужават да им се довери, и стигна до следното заключение.

По-възрастният от двамата мъже, по-забележителен по облекло и външност, приличаше на кой да е търговец от тона време. Късото палто, късите панталони и плащът му бяха от едноцветен тъмен плат и толкова износени, та съобразителният млад шотландец реши, че този човек трябва да е или много богат, или съвсем беден, но по-вероятно беше първото. Дрехите му бяха тесни и къси — а това не беше на мода нито между благородниците, нито между заможните граждани; и едните, и другите носеха обикновено широки плащове, които стигаха до под коленете.

Изражението на този човек беше и приятно, и отблъскващо. Но резките черти, хлътналите бузи и дълбоките очи подсказваха прозорливост и духовитост, каквито не липсваха и на младия странстващ воин. Само че тия хлътнали очи, засенчени от гъсти черни вежди, гледаха повелително и зловещо. Това впечатление се засилваше може би от нахлупения кожен калпак, който още повече закриваше очите; както и да е, нашият младеж мъчно можеше да свърже този поглед с останалата невзрачна външност на този човек. Особено с калпака. Всички малко-много видни хора поставяха на шапките си някоя златна или сребърна карфица, а неговата беше украсена с едно от тия жалки оловни изображения на Дева Мария, каквито донасят от Лорето[6] само най-бедните поклонници.

Другарят му, десетина години по-млад, беше нисък, дебел мъж с покорно изражение и зловеща усмивка; тя се появяваше нарядко, и то само в отговор на някои тайни споглеждания между него и по-възрастния. Той беше въоръжен с меч и кама; а шотландецът забеляза, че под простата дреха се подаваше един жазеран — тънка ризница, каквато в ония неспокойни времена носеха и мирните граждани, когато им се налагаше да пътуват; това потвърди предположението му, че този човек е навярно касапин, скотовъд или нещо подобно — изобщо човек, който често пътува.

Като направи в един миг извода си от наблюдения, които ние трябваше толкова дълго да описваме, младият чужденец отговори след кратко мълчание:

— Не зная с кого имам честта да говоря — той се поклони леко, — но нямам нищо против да узнаете, че съм най-младият син на шотландски род и съм тръгнал да търся сполука във Франция или другаде, според обичая на моите сънародници.

— Хубав обичай, Пасха Господня! — отвърна по-възрастният. — Приличаш на чудесна фиданка, тъкмо на години да имаш успехи и пред мъже, и пред жени. Какво ще кажеш? Аз съм търговец и имам нужда от един младеж за помощник в търговията ми… но предполагам, че ти си благородник и надали ще се заемеш с такъв тежък и прост занаят?

— Любезни сър — отвърна младежът, — ако предложението ви е сериозно (в което се съмнявам), аз съм длъжен да ви благодаря за него и наистина ви благодаря; но страхувам се, че съм съвършено неподходящ за такава служба.

— То се знае! — каза по-възрастният. — Обзалагам се, че ти умееш по-добре да опъваш лък, отколкото да вписваш сметки… и по-добре въртиш сабя, отколкото перо…

— Господине — отвърна младият шотландец, — аз съм планинец и затова, както казахте, съм стрелец. Но съм бил и в манастир, гдето добрите отци ме научиха да чета и пиша, та дори и да смятам.

— Чудесно, Пасха Господня! — каза търговецът. — Кълна се в света дева Анбрьонска, ти си истинско чудо, момче!

— Шегувайте се, колкото ви е угодно, любезни господине — каза младежът, комуто закачките на новия му познат не се харесваха много. — Но аз трябва да изсуша дрехите си, вместо да стоя мокър и да отговарям на тоя разпит.

Търговецът се засмя още по-гръмко, преди да отговори:

— Ах, Пасха Господня! Пословицата никога не лъже… Fier comme un écossais[7]… Но все едно, младежо, ти си от една страна, която уважавам, защото на времето си съм търгувал с Шотландия… Честни хора са тия бедняци; и ако искаш да дойдеш с нас до селото, ще получиш чаша греяно вино и топла закуска като възмездие, загдето те оставихме да се измокриш… Само че… защо ти е тази ръкавица за сокол? Не знаеш ли, че в кралския резерват не се допуска лов със соколи?

— Научих го при Перон от един разбойник — горски на Бургундския херцог. Щом пуснах по една дропла сокола, който си бях донесъл от Шотландия с намерение да се отлича, онзи негодник простреля птицата ми с лъка си.

— А ти какво направи? — попита търговецът.

— Бих го колкото един християнин може да набие друг — отвърна младежът, като размаха тояга; — без малко щях да го пребия; по не исках да ми тежи на съвестта смъртта му.

— А знаеш ли — попита гражданинът, — че ако бе попаднал в ръцете на Бургундския херцог, той щеше да те обеси като суджук?

— Знам. Разправяли ми са, че и той, като френския крал, не се бави за такова нещо. Но нали случката беше близо до Перон, аз прехвърлих границата и се изсмях зад гърба му. Ако не знаех, че е толкова буен, можех и да остана на служба при него.

— Ако примирието бъде прекратено, много би му трябвал юнак като тебе — каза търговецът и погледна другаря си, който отвърна с усмивка, озарила лицето му, както летящ метеор озарява зимно небе.

Младият шотландец се сепна, дръпна кепето над дясната си вежда като човек, който иска да покаже, че не желае да му се присмиват, и заяви твърдо:

— Господа, особено вие, сеньор, който би трябвало като по-възрастен да бъдете и по-мъдър, ще научите, предполагам, че не е разумно и безопасно да се шегувате с мене. Никак не ми е по вкуса да разговаряте по такъв начин с мене. Аз понасям шега от всекиго, както и мъмрене от по-стар човек; мога и да благодаря, ако видя, че съм го заслужил; но не обичам да ме подмятат като дете, когато — Бог ми е свидетел — се чувствам достатъчно мъж да набия и двама ви, щом прекалите в предизвикателствата си.

По-възрастният започна просто да се задушава от смях при това държане на момчето; а ръката на другаря му потърси дръжката на меча, но младежът забеляза движението му и така го удари по китката, че му попречи да я достигне, и още повече разсмя другия.

— Чакай, чакай, прекалено смели шотландецо! — извика той. — Поне от любов към собствената си страна; а ти, побратиме, не гледай толкова страшно. Ах, дявол да го вземе! Нека бъдем справедливи търговци: ще минем този чудесен удар за сметка на измокрянето и толкова! А ти, млади приятелю — обърна се той с подчертана строгост, която обезсърчи и посплаши младежа въпреки самонадеяността му, — без повече буйства! Не съм подходящ прицел за тях, а на другаря ми, както виждаш, те не се харесаха. Кажи ни сега името си.

— На учтив въпрос мога да отговоря учтиво — отвърна младежът; — и ще се отнасям с подобаваща почит към възрастта ви, ако не изчерпвате търпението ми с подигравки. Откакто дойдох във Франция и Фландрия, хората ме наричат младежът с кадифената торбичка, заради соколската торба, която нося; но истинското ми име в моята родина е Куентин Дъруърд.

— Дъруърд! — повтори този, който бе задал въпроса. — Благородническо име ли е?

— От петнадесет поколения в нашия род — каза младежът; — затова и не желая да взема друго звание освен военното.

— Истински шотландец! Много прадеди, премного гордост и, мога да се обзаложа, нито пукната пара!… Слушай, побратиме — обърна се той към другаря си, — тръгни преди нас и кажи на ония в черничевата горичка да приготвят закуска; защото нашият момък ще й се нахвърли като мишка на сирене. Колкото до циганина… отваряй си очите както трябва…

Другарят му отвърна с мрачна, многозначителна усмивка и тръгна с бърза крачка, а по-възрастният продължи да разговаря с младия Дъруърд:

— Ние с тебе ще вървим по-полека през гората. Можем да се отбием и на вечерня в параклиса „Свети Юбер“; защото не е хубаво да мислим за тялото, преди да сме помислили за душата.

Като добър католик Дъруърд не можеше да възрази срещу това предложение, макар че сигурно би предпочел най-напред да изсуши дрехите си и да се нахрани. През това време другият, с наведената глава, изчезна скоро от погледа им по същата пътека, по която вървяха сега и те, докато стигнаха в гора от високи дървета, шубраци и гъсталак, разсечена от дълги алеи, гдето стада елени се разхождаха спокойно, уверени, че нищо не ги заплашва.

— Питахте ме дали съм добър стрелец — каза младият шотландец. — Дайте ми лък и стрели, за да имате веднага дивеч за вечеря.

— Недай боже, млади приятелю — отвърна другарят му. — Внимавай да не сториш такова нещо; окото на моя побратим е все в елените, защото отговаря за тях. А е строг пазач.

— Той прилича повече на касапин, отколкото на весел горски пазач — възрази Дъруърд. — Не ми се вижда тоя обесник да разбира нещо от благородното ловно изкуство.

— Ех, млади приятелю — отговори другият, — моят побратим има наистина грозно лице, когато го видиш за пръв път; но тези, които го опознаят по-отблизо, никога не се оплакват от него.

Тонът, с който бе изречено това, се стори на Куентин Дъруърд някак странно и неприятно многозначителен; а поглеждайки неочаквано говорещия, му се стори да съзира в изражението му — в леката усмивка, извила горната устна, в едновременното примигване на проницателните тъмни очи — нещо, което оправдаваше неприятната изненада. „Чувал съм за крадци — помисли той, — за коварни измамници и главорези… Дали оня приятел не е някой убиец, а този стар мошеник просто му примамва глупците? Трябва да съм нащрек… От мене впрочем може да получат само здрав шотландски бой.“

Докато той разсъждаваше така, стигнаха до една полянка с редки дървета, изчистена от бурени и храсти и покрита с килим от прекрасна мека трева, която — заслонена от палещите слънчеви лъчи — беше тук по-буйна и свежа, отколкото другаде във Франция. В това усамотено кътче имаше главно огромни букове и брястове, извисили се като листнати хълмове. Сред тези величествени чеда на природата в най-откритата част на полянката се виждаше ниска черквица край ромонещо поточе. Архитектурата на черквицата беше първобитна и скромна; край нея имаше съвсем малка къщица за жилище на отшелника или самотния свещеник, който извършваше редовното богослужение. В малка ниша над сводестия вход беше изваян в камъка образът на свети Юбер с ловен рог на шията и с три хрътки в нозете.

Разположен сред препълнения с дивеч ловен парк, параклисът беше съвсем уместно посветен на канонизирания ловец.[8]

Към тази именно малка молитвена сграда старият мъж насочи стъпките си, последван от младия Дъруърд; когато наближиха, свещеникът излезе в богослужебни одежди и тръгна от килията си към параклиса, очевидно за да отслужи вечернята. Дъруърд се поклони почтително на свещеника, както налагаше уважението към званието му; а другарят му още по-благочестиво прегъна едното си коляно, за да получи благословията на светия мъж, и влезе смирено в черквицата след него.

Черквицата беше украсена в съответствие със занаята на светеца в земния му живот. Богати кожи от различни зверове из близки и далечни страни бяха постлани или окачени около олтара и навред из черквицата. А по стените висяха рогове, лъкове, колчани, глави на елени, вълци и други зверове. Всички украси имаха по-близка или по-далечна връзка с лова; самото доста съкратено богослужение беше една „ловна литургия“, нагодена за благородници и властници, които чакат с нетърпение да се свърши службата, за да започнат любимото си развлечение.

Обаче другарят на Дъруърд слушаше внимателно и добросъвестно кратката церемония; а самият Дъруърд, погълнат от не особено набожни мисли, се укоряваше в душата си за своите недостойни подозрения към такъв добър и смирен човек. И не само не го смяташе вече за другар и съучастник на разбойници, но беше почти склонен да го признае за светец.

Когато излязоха от черквицата след кратката вечерня, по-старият каза на младия си спътник:

— Селото е много близо… и скоро ще можеш вече с чиста съвест да прекратиш постенето си… Върви с мене.

Той сви надясно и пое по пътечка, която постепенно се изкачваше, като посъветва другаря си по никакъв начин да не се отклонява от нея, а да върви все по средата. Дъруърд не се стърпя и попита защо е тази предпазливост.

— Наблизо е дворецът, младежо — отвърна водачът му; — а, Пасха Господня, да се движиш из тия места не е все едно като да скиташ из твоята страна. Тук всеки ярд извън пътечката, по която вървим, е почти непроходим от трапове, примки, сърпове, които прерязват крака на непредупредения пътник, както градинарски нож отсича вейките на глог… Железни шипове ще ти прободат ходилото, ями ще те погълнат вовеки веков; защото сме в околностите на кралските владения и скоро ще видим самия замък.

— Ако бях френски крал — каза младежът, — не бих си давал толкова труд да строя ями и капани, а бих се постарал да управлявам така добре, та никой да ме помисли да се приближава с лоши намерения към моя дом; а тия, които биха дошли с мир и добра воля — колкото повече идват, толкова по-добре.

Другарят му се огледа с престорена уплаха и каза:

— По-тихо, по-тихо, младежо с кадифената торба! Забравих да те предупредя за най-голямата опасност из тия места: тук самите листа сякаш са уши, които донасят до кралския кабинет всяка изречена дума.

— Малко ме е грижа за това — отвърна Куентин Дъруърд; — моят шотландски език е готов да каже без страх какво мисля дори пред самия крал Луи, Бог да го благослови… А колкото до ушите, за които споменахте, мярнат ли ми се ще ги отсека с дърварския си нож.

Бележки

[1] Пистол, слуга на Фалстаф. Цитатът е от Веселите уиндзорки от Шекспир. Б.пр.

[2] Piexitium (лат.) — плетище. Б.пр.

[3] Комуто е съдено да го обесят, няма да потъне (английска поговорка). Б.пр.

[4] Pasques-dieu (фр.) — Пасха Господня. Любима ругатня на Луи XI. Б.пр.

[5] En moulinet (от moulin) (фр.) — като мелница.

[6] Лорето — италианско градче, гдето католиците ходят на поклонение. Б.пр.

[7] Fier comme un écossais — горд като шотландец. Б.пр.

[8] Всяко звание е имало в Средновековието свой светец покровител. Ловът, с всичките му сполуки и несполуки, занятие за мнозина и развлечение за всички, е бил под ведението на свети Юбер.

Този горски светец бил син на херцог Бертран Аквитански и като мирянин бил царедворец на крал Пипин. Страстен ловец, той пренебрегвал често богослужението заради тази своя слабост. При едно такова развлечение пред него се явил глиган с разпятие между зъбите и един глас го заплашил с вечни мъки, ако не се разкае за греховете си. Тогава той приел монашество и се оттеглил в горски скит; жена му отишла в манастир. По-късно Юбер станал маастрихтски и лиежки епископ; а за усърдието си да унищожи останките от езичеството бил наречен арденски и брабантски апостол. Имало поверие, че потомците му могат да изцеряват ухапани от бесни кучета.