Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (31)

Двадесет и девета глава
Обвинението

Не е ударил още твоят час… И дяволът,

комуто служиш, не те изоставил. Помага той

на своите слуги, като водач подкрепя

слепеца свой, догдето стигнат до ръба

на пропастта — и после изведнъж го блъсва в нея.

Старинна драма

Когато тръгна да изпълни заповедта или по-точно искането на Луи (макар все още крал, той можеше само да поиска от Льо Глорийо да потърси Марциус Галеоти), шутът знаеше, че ще изпълни лесно поръчението и отиде веднага в най-хубавата пивница в Перон, гдето не беше случаен посетител, защото много обичаше питието, приравняващо ума на другите хора към неговия собствен.

Той намери, или по-точно забеляза астролога в ъгъла на общата зала или собата (както я наричаха немците и фламандците, защото печката беше главната й мебел), гдето разговаряше свойски с някаква жена в странно мавритано-азиатско облекло, която веднага стана, сякаш се бе приготвила вече да си върви, щом Льо Глорийо се приближи към Марциус.

— Новините са напълно сигурни — каза непознатата, преди да изчезне между множеството посетители, насядали около масите в помещението.

— Братовчеде философе — започна шутът, — щом си отиде единият страж, небето ти прати веднага друг да го замести. Една глупачка си отиде, друг глупак пристигна да те отведе в покоите на Луи Френски.

— Ти ли си кралският пратеник — запита с недобро предчувствие Марциус, познал веднага с кого има работа, макар че — както вече казахме — външността на шута не издаваше никак званието му.

— Да, сеньор, както подобава за такъв учен човек — отговори Льо Глорийо; — а щом властта изпраща глупостта да кани мъдростта, ясно е с кой крак куца болният.

— И какво ще стане, ако откажа да дойда, щом ме канят в такъв късен час и чрез такъв пратеник? — запита Галеоти.

— В такъв случай за ваше улеснение ще ви отнесем на ръце — каза Льо Глорийо. — Пред вратата има десетина бургундски юнаци, които нарицаемият Кревкьор ми даде за целта. Трябва да ви кажа, че моят приятел Шарл Бургундски не е отнел още короната на братовчеда си, която Луи предаде като муле в нашите ръце; а само я поизпили и поокастри. Но макар и колкото един пул, тя си е все от чисто злато. Накратко казано, Луи е все още господар за поданиците си, в това число и за вас, и благочестив владетел на древната столова в Перонския замък, гдето вие, като негов поданик, сте длъжен да се явите.

— Следвам ви, драги — отвърна Марциус Галеоти и тръгна подир Льо Глорийо, като разбра навярно, че няма друг изход.

— Да, сеньор — продължи шутът, докато вървяха към замъка. — Добре направихте, защото ние се отнасяме с нашия роднина като с изгладнял стар лъв в клетка, комуто подхвърлят от време на време по някое теленце, за да не му притъпеят зъбите.

— Искаш да кажеш, че кралят има някакви лоши намерения към мене, така ли? — запита Марциус.

— Това вие можете да предположите по-добре от мене — отвърна шутът. — Защото, макар че нощта е облачна, все пак можете да зърнете някоя звезда. Аз не разбирам нищо от вашата наука… Помня само съвета на майка си — да минавам винаги предпазливо покрай плъх в капан, защото тогава той най-много хапел.

Астрологът не зададе вече никакъв въпрос, а Льо Глорийо продължи по навика на всички шутове да излива порой несвързани, злобни, язвителни насмешки, докато предаде философа на стражата пред главния вход на Перонския замък, гдето от часовой на часовой ученият стигна до Ерберовата кула.

Намеците на шута бяха от полза за Марциус Галеоти; той съзря веднага потвърждението им в погледа и държанието на Тристан, който — навел глава, намусен и зловещ — го поведе към спалнята на краля. Свикнал да наблюдава внимателно не само небесните тела, но и всичко, което става на земята, астрологът забеляза веднага макарата и въжето пред вратата; и тъй като въжето още се люлееше, той заключи, че този, който го е нагласявал, е трябвало да прекъсне работата си поради неговата неочаквана поява. Той призова на помощ цялата си хитрост, за да се измъкне от надвисналата опасност, и реши, ако това се окаже невъзможно, да се защищава докрай срещу всеки, който би го нападнал.

Със смелост и твърдост, съответни на току-що взетото решение, Марциус влезе при Луи, без да се смущава от своите несбъднати предсказания, нито от гнева на владетеля и от вероятните му последици.

— Всички благоприятни съзвездия да бдят над Ваше величество — поздрави Галеоти с почти ориенталски поклон. — И всички враждебни съзвездия да отклонят влиянието си от моя височайши господар!

— Струва ми се — отвърна кралят, — че като погледнеш къде се намира тази стая и как се охранява, сам ще разбереш колко измамнически са се отнесли към мене благоприятните съзвездия и колко гибелно са се проявили враждебните. Не те ли е срам, Марциус Галеоти, да ме видиш пленник тук, като си припомниш по чии уверения бях подмамен да дойда?

— А тебе не те ли е срам, мой височайши господарю? — запита философът. — Тебе, толкова напреднал в науката, толкова прозорлив и неуморно постоянстващ… не те ли е срам да униваш от първия удар на съдбата като страхливец при първия звън на оръжията? Нима ти, който се стремиш да прозреш тайните, издигащи човека над страстите, злополуките, страданията и грижите, да съперничиш по твърдост на древните стоици, се сепваш от първия пристъп на несполуката и изоставяш главната награда, за която се състезаваше, готов да избягаш като кон, уплашен от призрачни, недействителни опасности?

— Призрачни и недействителни ли, безсрамнико? — извика кралят. — Недействителна ли е тази тъмница?… Или са призрачни часовите, поставени тук от омразния бургундски враг? И оръжието им, което звънти пред вратата на моята стая?… Какво е според тебе, изменнико, действителна опасност, ако заточението, свалянето от престола и погубването не са?

— Невежеството… невежеството, братко мой, и предразсъдъците — отвърна с невероятна твърдост мъдрецът — са единствената истинска опасност. Повярвай ми, че дори на върха на своето могъщество, щом са потънали в невежество и суеверие, кралете са по-малко свободни от окован и хвърлен в тъмница мъдрец. Към това истинско щастие съм призован да те насоча… Ако желаеш, разбира се, да следваш наставленията ми.

— Това ли е философската свобода, до която ме доведе ти с поуките си? — запита горчиво кралят. — Трябваше да ми кажеш още в Плеси, че така щедро обещаното господство е власт над собствените ми страсти; че предричаният успех се е отнасял до напредъка ми във философията; че ще стана мъдър и учен като скитащ италиански шарлатанин. Това духовно съвършенство сигурно бих могъл да получа на по-евтина цена, не срещу отказ от най-славната християнска корона и срещу затвор в Перонския замък! Махай се, господине, и не се надявай да се изплъзнеш от заслуженото наказание… Има Бог над нас!

— Няма да те изоставя на участта ти — отговори Марциус, — докато не оправдая дори пред твоя заслепен поглед името си, по-бляскаво от най-блестящия елмаз в твоята корона, на което светът ще се удивлява векове след като родът на Капетингите^[1] е изтлял в забвение под сводовете на Сен Дени.^[2]

— Говори — каза Луи; — твоето нахалство не ще ме накара да променя решението или мнението си… но тъй като това може да бъде последната ми кралска присъда, не искам да те накажа, без да те изслушам. И така, говори… като помниш, че най-добре ще е да кажеш само истината. Признай, че си ме измамил, че си лъжец, че твоята така наречена наука е фантазия, а звездите, които светят над нас, толкова променят съдбите ни, колкото отражението им в реката може да измени нейното течение.

— Какво знаеш ти — отвърна дръзко астрологът — за тайното влияние на ония небесни светила? Казваш, че не могат да повлияят дори на водата, когато и най-слабото небесно светило — най-слабото, защото е най-близо до нашата жалка земя — държи в своя власт не някоя каква да е река като Сома, а водите на самия безкраен океан, който съобразява своите отливи и приливи с нейните последователни промени и се подчинява на влиянието й, както робът очаква кимването на някоя султанка? А сега, Луи Валоа, отговори ми на следния въпрос… Не приличаш ли на глупав пътник, който се сърди на рулевия, че не може да въведе кораба в пристанището, без да се изложи от време на време на противни ветрове и течения? Аз можех наистина да ти предскажа с известна вероятност успешен изход за твоето начинание, но само небето е властно да те изведе благополучно дотам; ако пътят е тежък и опасен, в моя власт ли е да го изравня или да го направя по-безопасен? Къде е твоята мъдрост, която те учеше до вчера, че пътищата, на съдбата са замислени обикновено в наша полза, макар и да противоречат на нашите желания?

— Ти ми напомни — отвърна веднага кралят — една съвсем определена своя измама. Предсказа ми, че онова шотландче ще изпълни успешно задачата си за моя полза и слава: а както виждаш я е изпълнило така, че ми нанесе смъртоносен удар с впечатлението, което изходът от цялата история ще произведе навярно върху възбуденото съзнание на побеснелия бургундски бик. Това твое предсказание се оказа чиста лъжа… Тук не можеш да си помогнеш с никакво извъртане… не можеш да се позовеш на никакъв благоприятен бъдещ обрат, който би ме убедил да чакам спокойно, седнал като идиот край брега да наблюдавам течението на реката… Този път изкуството ти изневери… Ти се излъга да направиш определено предсказание, а то се оказа направо лъжливо.

— Но ще се потвърди и ще се окаже истинно — отвърна дръзко философът. — Не бих желал по-голяма победа на науката над невежеството от тази, която ще получа с изпълнението на моето предсказание. Казах ти, че твоят пратеник ще изпълни вярно всяко почтено поръчение… Не постъпи ли така?… Казах ти, че е много добросъвестен и няма да подпомогне едно безчестно начинание… Не доказа ли, че е такъв? Ако се съмняваш, върви питай циганина Хайредин Мограбин.

Кралят се изчерви от срам и гняв.

— Казах ти — продължи астрологът, — че съчетанието на звездите при неговото заминаване предрича опасност за пътника… Нима той не е бил изложен на опасности по пътя си?… Казах ти, че предрича сполука на този, който го изпраща… И ти скоро ще се възползваш от нея.

— Скоро ще се възползвам от нея! — извика кралят — Та аз я получих вече във вид на опозоряване и затвор!

— Не — отвърна астрологът. — Краят не е дошъл още… И скоро ще признаеш сам колко си спечелил от начина, по който твоят пратеник е изпълнил поръчението ти.

— Това е вече прекалено… прекалено нахалство! — възмути се кралят. — Да мамиш и да оскърбяваш в едно и също време… Махай се! И не мисли, че злините, които ми навлече, ще останат безнаказани… Има Бог над нас!

Галеоти се обърна да си върви.

— Чакай малко — спря го Луи. — Ти защищаваш и оправдаваш храбро своето измамничество… И аз искам да чуя отговора ти още на един въпрос, но помисли добре, преди да отговориш… Може ли твоето така наречено изкуство да ти предскаже със сигурност часа на собствената ти смърт?

— Само във връзка с чужда съдба — отвърна Галеоти.

— Не разбирам отговора ти — каза Луи.

— Тогава, кралю — отговори Марциус, — мога да кажа със сигурност само едно нещо за моята смърт: тя ще настъпи точно двадесет и четири часа преди твоята.

— Какво? Какво каза? — запита Луи, променяйки отново лице. — Чакай… Чакай… Не излизай… Постой една минутка… Казваш, че моята смърт ще последва толкова скоро твоята, така ли?

— Точно след двадесет и четири часа — повтори твърдо Галеоти, — ако има поне искрица истина в предсказанията на блестящите тайнствени умове, които ни говорят безмълвно, само със своя предвечно начертан път… Лека нощ, Ваше величество.

— Чакай… чакай… Не си отивай — извика кралят, като го улови за ръкава и го дръпна от вратата. — Слушай, Марциус Галеоти, аз бях добър господар към тебе… Обогатих те… избрах те за приятел… за другар… за ръководител на образованието ми… Моля ти се, бъди откровен с мене… Има ли поне зрънце истина в твоето изкуство?… Действително ли постъпката на шотландеца ще бъде благоприятна за мене?… И толкова тясно ли наистина е свързан моят живот с твоя?… Признай, драги Марциус, че използват хитрините на своя занаят… Признай, моля ти се, и никакво зло няма да те сполети. Аз съм вече стар… Пленен, ще бъда сигурно лишен от престола… За човек в моето положение истината струва колкото цяло кралство, а този скъпоценен бисер — истината, — скъпи Марциус, аз мога да получа само от тебе.

— И аз я поднесох на Ваше величество — отвърна Галеоти — въпреки опасността, че във внезапната си ярост можехте да се нахвърлите на мене и да ме разсечете на парчета.

— Аз ли, Галеоти? — отвърна меко кралят. — Уви, не ме познаваш!… Нима не съм пленник… длъжен да бъда търпелив, ако не за друго, то поне за да не покажа колко съм безпомощен?… И така, кажи ми откровено — подиграваш ли се с мене?… Или науката ти е вярна и ти ми каза истината?

— Ваше величество ще ми прости, ако отговоря — каза Галеоти, — че само времето… времето и събитията ще убедят невярващия. Не подобава на доверения пост, който заемах в съвета на прославения завоевател Матиаш Корвин Унгарски, както и в кабинета на самия император… да повтарям, че казаното от мене е истина. Ако не ми вярвате, мога да се осланям само на бъдещите събития. Един-два дни търпение ще докажат или опровергаят това, което казах за младия шотландец; и съм съгласен да ме разчекнат на колело, да чупят костите ми една по една, ако безстрашното поведение на Куентин Дъруърд не бъде от най-голяма полза за Ваше величество. Но ако се наложи да умра в такива мъки, добре ще е Ваше величество да си потърси изповедник; защото от минутата, когато изпусна последния си дъх, ще ви останат само двадесет и четири часа за изповед и покаяние.

Луи продължаваше да държи Галеоти за дрехата, докато го водеше към вратата, и когато я отвори, каза достатъчно високо, за да чуят всички:

— Утре ще поговорим пак по тия неща. Върви си с мир, учени отче… Върви си с мир… Върви си с мир!

Той повтори три пъти сбогуването; и все още уплашен да не би началникът на полицията да го разбере погрешно, изведе астролога в залата, като продължаваше да го държи за дрехата, сякаш се боеше да не му го изтръгнат насила и да го убият пред очите му. Пусна го едва след като повтори още няколко пъти спасителните думи: „Върви си с мир!“, и като направи тайно знак на Тристан да не се докосва до особата на астролога.

Така с полученото навреме тайно сведение, с непоколебимата си смелост и бърза съобразителност Галеоти успя да се спаси от неминуема гибел; а Луи, най-прозорливият и най-отмъстителен владетел от своята епоха, бе изигран и не можа да се отплати поради своя суеверен страх от смъртта — вечно буден в неговото егоистично съзнание, изтръпнало от спомена за многобройните му престъпления.

Той беше безкрайно огорчен от принудата да отложи замисленото отмъщение; а разочарованието му се споделяше, както изглежда, и от служителите, които трябваше да изпълнят присъдата. Само Льо Балафре, съвършено равнодушен към това, което ставаше, напусна мястото си пред вратата, щом получи заповед да се оттегли, и след няколко минути дълбоко заспа.

Докато всички в залата се наместваха да спят, след като кралят се прибра в стаята си, началникът на полицията продължи да наблюдава внушителната фигура на астролога като куче, загледало къс месо, което готвачът е измъкнал от устата му. А двамата му помощници споделиха накратко чувствата, характерни за всекиго от тях.

— Бедният сляп гадател — прошепна набожно и състрадателно Троазешел на другаря си Птитандре — загуби най-добрия случай да изкупи отвратителните си магьосничества, като загине от въжето на блажения свети Франциск! Аз бях наистина готов да метна спасителната примка на врата му, за да изгоня злия дух от нещастното му тяло!

— А пък аз — добави Птитандре — загубих рядката възможност да науча как една тежест от осемдесет и пет оки^[3] ще дърпа въже от три ката!… Славен опит щеше да бъде за нашия занаят… И старият веселяк щеше толкова леко да умре!

Докато те водеха шепнешком този разговор, Марциус, застанал от другата страна на огромната каменна камина, около която се бяха наредили всички, ги поглеждаше скритом и недоверчиво. Той пъхна ръка в джоба на палтото си, за да се увери, че много лесно може да сграбчи дръжката на двуострата кама, с която никога не се разделяше. Защото, както вече споменахме, макар и доста натежнял, Галеоти беше як и едър мъж, готов много ловко да използва оръжието си. След като се успокои, че това надеждно средство за отбрана е готово, той извади от пазвата си един пергаментов свитък, изписан с гръцки букви и тайнствени знаци, посъбра дървата в камината, за да пламнат по-силно и да осветят по-ярко лицата и изражението на всички, които седяха или лежаха около него: дълбоко заспалият шотландец, неподвижен, с изваяни от бронз груби черти… бледото разтревожено лице на Оливие, който се бе престорил по едно време, че спи, но отвори изведнъж очи и вдигна глава като ужилен от болка или събуден от далечен звук… недоволното, свирепо, кучешко изражение на Тристан Отшелника, комуто бяха отнели плячката, преди да се насити, и затова все още жадуваше за мъст… докато фонът на картината се заемаше от зловещия, лицемерен образ на Троазешел, вдигнал очи към небето, сякаш мислено повтаряше молитвите ги; както и от едновременно мрачното и смешно лице на Птитандре, който се забавляваше да подражава на движенията и изражението на другаря си, докато се приготвяше да спи.

Между тези грозни и прости лица се отделяше особено ярко величествената фигура, красивото лице и внушителното изражение на астролога, който би могъл да мине за древен маг, попаднал в леговище на разбойници и призоваващ духовете да го изведат на свобода. Дори да не изпъкваше с нищо друго освен с красивата вълниста брада, която стигаше до тайнствения свитък в ръката му, пак можеше да се съжалява, че такова благородно украшение е дадено на човек, отдал дарбите, знанията, красноречието и величествената си осанка на жалки измами и мошеничества.

Така мина нощта в Ерберовата кула на Перонската крепост. Щом първите утринни зари проникнаха в старинната готическа стая, кралят повика Оливие при себе си. Още с влизането, виждайки владетеля седнал по нощница, Оливие бе поразен от промяната в изражението на краля след тревожната нощ. Той се готвеше да каже нещо по този повод, но кралят не му остави време да заговори и започна сам да разказва как успявал в миналото да си създава приятели в бургундския двор. Накрая му поръча да използва същите средства, щом получи разрешение да излиза вън от кулата. И ни веднъж досега яснотата на кралския ум и точното познаване на всички пружини, ръководещи човешките действия, не бе поразявало хитрия кралски служител така, както го смая в тази паметна нощ.

След около два часа Оливие получи разрешение от граф Дьо Кревкьор да излезе, за да изпълни поръченията на господаря си. А Луи, възстановил сякаш доверието си към астролога, започна с него съвещание, след което си възвърна малко повече смелост и самоувереност, отколкото бе проявил досега. Когато кралят се облече и прие Кревкьор, дошъл да му поднесе утринните приветствия, графът се изненада от спокойствието му, особено като знаеше, че херцогът е бил няколко часа в настроение, непредвещаващо нищо добро за безопасността на госта.