Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (23)

Двадесет и първа глава
Разгромът

И портите на милостта ще се затворят,

и груб, и безсърдечен воин

ще граби колкото си иска с кървава ръка

и съвест всеобемна като ад.

Шекспир, „Хенри V“

Изненаданият и изплашен гарнизон на Шонвалдския замък все пак отбраняваше храбро крепостта; но огромните тълпи от Лиеж налитаха отвред като оси, объркваха защитниците и сломяваха мъжеството им.

Освен това, макар че в редовете на защитниците нямаше измяна, нямаше и единодушие. Защото едни предлагаха да се предадат, други направо напускаха местата си и се опитваха да избягат. Мнозина се хвърляха от крепостните стени в рова и които останеха живи, скъсваха нашивките, за да се спасят, като се шмугнат сред пъстрата тълпа на нападателите. Съвсем малцина, искрено привързани към епископа, се бяха събрали около него да отбраняват голямата кула, гдето той се бе приютил; други, от отчаяна смелост или защото не очакваха пощада, задържаха все още отделни укрепления и кули на огромната сграда. Нападателите, завзели вече дворовете и приземните помещения, преследваха победените или търсеха плячка, когато някакъв воин, втурнал се сякаш да търси смъртта, от която всички бягаха, успя да си пробие път до това гнездо на хаос и смърт, тласкан от опасения, ужасяващи въображението му много повече, отколкото действителността можеше да уплаши погледа и сетивата му. Всеки, който би видял Куентин Дъруърд в тази съдбоносна нощ, без да знае целта на постъпките му, би го взел за беснеещ луд; а който би могъл да прецени подбудите му, би го признал направо за герой на роман.

Докато наближаваше Шонвалд оттам, отгдето го бе напуснал, младежът срещна мнозина хукнали към гората бегълци, които го отбягваха, като го смятаха съвсем естествено за враг, щом идваше оттам, накъдето те отиваха. Когато наближи, той можа да чуе, а отчасти и да види как едни от защитниците се хвърлят сами от градинския зид в рова около замъка, а други падат, тласнати от нападателите. Но смелостта му не се разколеба нито за миг. Нямаше време да потърси лодката, дори ако би било възможно да я използва, а нямаше смисъл и да отиде до задната вратичка, задръстена от бегълци, тласкани направо в рова от новите вълни зад тях, без някаква възможност да го преплават.

Отдалечавайки се от това място, Куентин се хвърли също да преплува рова недалеко от така наречената малка врата на крепостта, гдето подвижният мост беше все още спуснат. Той успя да се спаси с мъка от отчаяните опити на давещи се нещастници да се вкопчат в него, доплува до подвижния мост, хвана се за една от увисналите вериги, напрегна цялата си пъргавина и сила и скочи на площадката, отгдето беше спуснат мостът. Докато се мъчеше с ръце и нозе да се задържи на нея, един ландскнехт с окървавен меч в ръка се приготви да му нанесе смъртоносен удар.

— Какво правиш, приятелю? — извика властно Куентин. — Така ли помагаш на другар?… Подай ми ръка.

Войникът му подаде колебливо ръка, без да продума, и му помогна да се качи на площадката; шотландецът не му остави време да мисли, а продължи със същия повелителен тон:

— Ако искаш да забогатееш, тичай към западната кула… Там са съкровищата на епископа!

Безброй уста повториха тия думи:

— В западната кула… Съкровищата са в западната кула!

Всички бегълци, успели да чуят този вик, се втурнаха като бясна глутница в посока, противоположна на тази, която Куентин беше решил, жив или мъртъв, да достигне.

Продължавайки да се държи самоуверено като победител, той влезе в градината, прекоси я по-лесно, отколкото можеше да очаква, защото възгласите: „Към западната кула!“, бяха отвлекли част от нападателите, а друга част бе свикана от бойни викове и тръби да подкрепи отблъскването на един отчаян опит от защитниците на главната кула да се измъкнат заедно с епископа от замъка. През това време Куентин прекоси тичешком градината с разтуптяно сърце, като се уповаваше на небесните сили, закриляли го досега при многобройните опасности в живота му, смело решен да победи или да умре в безнадеждното си начинание. Преди да измине градината, трима души се втурнаха към него с насочени копия и с викове: „За Лиеж! За Лиеж!“

Той зае отбранително положение, без да напада, и извика:

— За Франция, за Франция, за съюзницата на Лиеж!

— Да живее Франция! — извикаха лиежките граждани и продължиха нататък.

Този вик се оказа талисман срещу други четири-пет души сподвижници на Ла Марк, които скитаха из градината и се нахвърлиха върху него с викове:

— За Глигана!

С една дума, Куентин започна да се надява, че като пратеник на крал Луи, тайният подстрекател на лиежките бунтове и поддръжник на Гийом дьо ла Марк, ще може да се промъкне през ужасите на тая нощ.

Когато стигна до луката, той изтръпна, като видя, че малката вратичка, отгдето Мартон и графиня Амлин бяха излезли неотдавна, е задръстена с трупове.

Издърпал бе вече два от тях и се готвеше да прескочи третия, когато предполагаемият мъртвец улови плаща му и го замоли да го привдигне. Куентин смяташе да се освободи с по-груби средства от това ненавременно препятствие, но падналият извика:

— Задушава ме бронята!… Аз съм Павийон, кметът на Лиеж! Ако сте с нас, ще ви позлатя… ако сте против нас, ще ви спася; но не ме… не ме оставяйте да загина като удушено прасе!

Самообладанието на Куентин му подсказа, че лиежкият кмет може навярно да помогне за бягството им от този кървав хаос. Затова го вдигна и запита дали е ранен.

— Не съм… така поне мисля… — отвърна гражданинът — само се задушавам.

— Седнете да си починете тогава на този камък — каза Куентин. — Аз ей сега ще дойда.

— На чия страна сте? — осведоми се гражданинът, без да го пуска.

— За Франция… за Франция! — отвърна Куентин, като правеше усилие да се отскубне.

— О! Моя млад стрелец ли виждам? — зарадва се почтеният кмет. — Ех, щом съдбата ми е отредила да срещна приятел в тази ужасна нощ, той може да бъде сигурен, че няма да го изпусна. Гдето и да идете, ще вървя подир вас; ако мога да подбера и някои юначаги от нашата гилдия, ще мога на свой ред да ви помогна; само че те са се пръснали като пилци… Да! Ужасна нощ!

Той се повлече подир Куентин, който съзнаваше какво значение има да си осигури поддръжката на такава влиятелна личност, и забави ход, за да облекчи другаря си, макар че в душата си проклинаше това бреме, което го бавеше.

В горния край на стълбището имаше преддверие с разхвърлени и разграбени сандъци и куфари, до които се виждаха някои изоставени вещи. Догарящата лампа на камината хвърляше слаб лъч върху мъртъв или припаднал мъж, прострян пред огнището.

Като се изтръгна от ръцете на Павийон, както куче се изтръгва от връвта на господаря си, с усилие, което почти повали кмета, Куентин изтича през втора и трета стая, по всяка вероятност спалня на дамите Дьо Кроа. Никъде не се мяркаше жива душа. Той повика мадам Изабел по име, отначало тихо, след това по-силно и накрая с отчаяна настойчивост; никой не му отговори. Тогава закърши ръце, започна да си скубе косите, да тупа отчаяно с нозе. Най-после един лъч, просветнал през цепнатина в тъмната ламперия на спалнята, подсказа, че зад гоблените има някакво скривалище. Куентин побърза да установи какво е. И откри, че там има наистина тайна врата, която устоя на всичките му усилия да я отвори. Без да го е грижа, че може да се нарани, той се хвърли на нея с цялата си тежест; устремът му, подхранван от надежда и отчаяние, би могъл да разруши и много по-силна преграда.

Така той влетя просто презглава в едно домашно параклисче, гдето някаква жена, коленичила в отчаяна молитва пред иконата, се строполи на пода, ужасена от приближаващите стъпки. Куентин побърза да я вдигне и — о щастие! — видя, че това е именно тази, която идваше да спаси — графиня Изабел! Той я притисна до сърцето си, като я молеше да се опомни, да се успокои, защото е под закрилата на човек, готов да я брани срещу цели армии.

— Дъруърд! — прошепна тя, когато се свести. — Наистина ли сте вие?… Тогава все още има някаква надежда. Аз мислех, че всички приятели са ме изоставили на участта ми!… Не ме напускайте вече!

— Никога… никога няма да ви оставя — успокои я Дъруърд. — Каквото и да стане… каквато опасност и да ни връхлети, да изгубя вечното си спасение, ако не споделям участта ви, догдето ви видя отново щастлива!

— Мило и трогателно, наистина! — обади се зад тях един дрезгав, пресеклив, задъхан глас. — Любовна историйка, както виждам; кълна се в душата си, жал ми е за бедната девойка… Все едно, че е моята Трудхен.

— Не трябва само да ни съжалявате — обърна се Куентин към него; — трябва да ни помогнете, майнхер Павийон. Знайте, че бях натоварен да се грижа за тази дама от вашия съюзник френския крал; и ако не ми помогнете да я запазя от оскърбления и насилия, вашият град ще загуби благоволението на Луи Валоа. Главното е да не попадне в ръцете на Гийом дьо ла Марк.

— Мъчна работа — отвърна Павийон. — Защото тези вагабонти ландскнехтите са много изкусни в намиране на жени; но ще направя всичко по силите си… Да минем в другото крило на замъка, там ще обмисля… Стълбата е тясна, вие ще можете да я защищавате дори само с вашето копие, а пък аз през това време ще погледна през прозореца, за да повикам някои юнаци от лиежката кожарска гилдия… Те са сигурни като ножовете на пояса ми… Само че отвори тия закопчалки… защото не съм турял бронята си след битката при Сен Трон^[1]. А съм надебелял най-малко с двайсет кила оттогава, ако може да се вярва на холандски кантари.

Разкопчаването на стоманената броня облекчи много доблестния мъж, който бе мислил при обличането й повече за делото на Лиеж, отколкото за годността си да носи оръжие. Но стана така, че го изтласкаха неволно напред и накрая се озова на крепостните стени заедно със своя щурмуващ отряд; така кметът се люшкаше насам-нататък според прилива и отлива на пристъпа и отбраната, без да може дори да продума; най-после, като изхвърлена от морето отломка се намери пред стаите на дамите Дьо Кроа, гдето щеше да лежи дълго под собствената си броня и падналите върху него двама убити, ако не бе го спасил Дъруърд.

Възторженият Херман Павийон беше буен и несдържан фанатик в политиката, но в частния си живот беше кротък, добросърдечен, добронамерен и услужлив, дори когато тщеславието го насочваше погрешно. Той посъветва Куентин да се грижи за горката мила yung frau^[2] и след това излишно наставление започна да вика от прозореца:

— За Лиеж! За Лиеж! За храбрата кожухарска гилдия!

Един-двама от най-близките му сподвижници се отзоваха на тоя вик и на подсвирването, което го придружи (всеки цех си имаше особен сигнал); към тях се присъединиха още няколко души, които застанаха на пост пред прозореца, отгдето вождът им ги бе извикал, и пред задната вратичка.

През това време бе настъпило известно успокоение. Съпротивата се бе прекратила и началниците на отделните отряди вземаха мерки да не допуснат безразборен грабеж. Камбаната удари за свикване на военен съвет и щом железният й език възвести победоносното завземане на Шонвалд от въстаниците, камбаните от града й отговориха с далечен, гръмлив звън, който сякаш казваше:

— Слава на победителите!

Редно беше майнхер Павийон да слезе от своята кула; но било от почтителна грижа към тези, които бе взел под своя закрила, било за да осигури по-добре собствената си безопасност, той се задоволи да изпраща вестоносец след вестоносец до своя помощник Петеркин Гайслер със заповед да се яви незабавно.

И Петеркин най-после се яви за голяма радост на Павийон; защото именно на него той бе свикнал да се уповава при всички сложни военни, политически или търговски въпроси. Гайслер беше нисък дебел мъж с едро лице и гъсти черни вежди, подсказващи, че е свикнал да държи на своето мнение и да спори — с една дума, човек, който обича да дава съвети. Облечен беше в куртка от биволска кожа, с широк колан и кама на кръста, с алебарда в ръка.

— Петеркин, мили — започна началникът, — славен ден… Искам да кажа, славна нощ… Вярвам поне този път да си доволен?

— Много ми е приятно, че вие сте доволен — отвърна храбрият помощник; — но не допусках да празнувате така наречената победа насаме в тоя таван, когато сте необходим в съвета.

— Необходим ли съм? — попита кметът.

— Ех, че го казахте! Нали трябва да отстоявате правата на Лиеж, които са по-застрашени от всеки друг път — отвърна помощникът.

— Пфу! Петеркин! — продължи началникът. — Ти си един вечно недоволен мърморко!

— Аз да съм мърморко! Нищо подобно — възрази Петеркин. — Каквото е приятно на другите, е приятно винаги и на мене. Само че не бих искал да сменим крал Дръвник с крал Щъркел, като в Езоповата басня от книгата, която ни четеше едно време отецът в Сен Ламбер.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Петеркин — отвърна кметът.

— Ще ви обясня тогава, мосю Павийон, че оня Глиган ли, Мецан ли, смята да превърне Шонвалд в свое леговище, а много е вероятно той да се окаже за нашия град толкова лош съсед, колкото беше и старият епископ; може би дори по-лош. Той завзе вече всичко в свои ръце и се колебае само как да се нарече — принц ли или епископ… А срамота е да гледа човек как се държат със стареца.

— Няма да позволя такова нещо, Петеркин — избухна Павийон; — ненавиждам владишката корона, но не и главата, която я носи. Ние сме десет срещу един, Петеркин, и няма да допусна такива обноски.

— Да, на полесражението сме десет срещу един, само че в замъка сме един на един; освен това Никел Блок и всички голтаци от предградията са тръгнали с Гийом дьо ла Марк за sausubraus^[3] (защото той е заповядал да отпушат всички бурета с вино и бира), а донегде и от старата им завист към нас, занаятчиите, и към нашите привилегии.

— Петер — реши Павийон, — отиваме веднага в града. Няма да остана ни го миг повече в Шонвалд.

— Само че мостовете на замъка са вдигнати, господарю — каза Гайслер. — Вратите са заключени и се пазят от ландскнехти; ако се опитаме да си пробием път със сила, ония приятели, които се бият всеки ден по занаят, а не като нас само в празник, много лесно ще ни видят сметката.

— Защо пък е затворил вратите? — попита разтревоженият гражданин; — какво му е хрумнало да държи в плен почтени хора?

— Не знам… понятие нямам — отвърна Петер. — Разправят нещо за дамите Дьо Кроа, които избягали по време на битката. Брадатият побесня най-напред от тая новина, а сега вече не е с ума си и от пиене.

Кметът хвърли отчаян поглед към Куентин и сякаш не знаеше какво решение да вземе. Дъруърд, не пропуснал нито дума от разговора, който ужасно го разтревожи, разбра, че спасението им зависи изключително, от, собственото му самообладание и от това дали ще съумее да поддържа смелостта на Павийон. Затова се намеси решително в разговора като човек, който има право да участва в разискванията:

— Срам ме е, майнхер Павийон — започна той, — като виждам, че се колебаете как да постъпите. Идете смело при Гийом дьо ла Марк и му поискайте свободен пропуск за себе си, помощника, оръженосеца и дъщеря си. Той няма никакво основание да ви задържа като пленник.

— За мене и помощника ми… искате да кажете за мене и за Петер… Добре… но кой е оръженосецът ми?

— Засега съм аз — отвърна смелият шотландец.

— Вие? — извика в недоумение гражданинът. — Нали сте пратеник на Луи Френски?

— Да. Но аз съм изпратен до управниците на Лиеж… и само в Лиеж ще им предам съобщението, което нося. Ако Гийом дьо ла Марк научи кой съм, ще ме принуди да започна преговори с него и навярно ще ме задържи. Затова трябва да ме измъкнете от замъка като свой оръженосец.

— Добре… оръженосецо… но вие споменахте и за дъщеря ми… а надявам се, че тя е в безопасност у дома в Лиеж… гдето от все сърце бих искал да беше и татко й.

— Тази дама ще ви нарича татко, докато сме тук — отвърна Дъруърд.

— И до края на живота си — заяви графинята, като се хвърли в нозете на Павийон и прегърна коленете му. — Ще ви уважавам, ще ви обичам, ще се моля за вас всеки ден, ако ми помогнете в тази ужасна беда… Смилете се над мене! Помислете, че и дъщеря ви може да коленичи пред някой чужд човек, за да спаси живота и честта си… Представете си това и ми дайте закрилата, която бихте желали да получи тя!

— Всъщност — промълви добрият гражданин, дълбоко разчувстван от трогателната молба — струва ми се, Петер, че тази хубава девойка наистина прилича на моята Трудхен… още отначало забелязах. А този досетлив младеж подхожда за изгорник на Трудхен… Готов съм да се обзаложа, че младите са влюбени и грехота е да не им помогнем.

— Срамота и грехота — съгласи се Петер, като побърза да изтрие очи с ръкава на куртката си, защото въпреки своето самомнение той беше добродушен фламандец.

— Добре, да ми стане дъщеря — заяви Павийон. — Но да се забули добре с черния воал; и ако не се намерят достатъчно сърцати кожухари да защитят дъщерята на майстора си, значи, че не заслужават занаята си… Само че… почакайте… ще потрябва може би да отговаряме на разни въпроси… Ако ме попитат например какво търси дъщеря ми тук?

— А какво търсят половината жени от Лиеж, които ни последваха до замъка? — възрази Петер; — дошли са, то се знае, само защото тъкмо тук не им е мястото. Нашата юнгфрау Трудхен е отишла малко по-напред от другите… Нищо повече.

— Чудесно казано — обади се Куентин; — смелост, майнхер Павийон, последвайте съвета на господина и без неприятности за вас ще извършите най-благородното дело след подвизите на Карл Велики… А вие, мадам, се загърнете добре с ей този воал (из стаята бяха разхвърляни различни принадлежности за дамски тоалет), не губете вяра и след няколко минути ще бъдете свободна и в безопасност… Напред, благородни сеньор — обърна се той към кмета.

— Стойте… стойте… почакайте една минутка — спря ги Павийон. — Сетих се нещо!… Този Дьо ла Марк е цял сатана; същински глиган и по нрав, и по име; ами ако тази дама е една от двете графини Дьо Кроа… ако той открие това и побеснее съвсем?

— А нима — обади се Изабел, като се хвърли отново в нозете на Павийон — ако съм една от двете нещастници, ще ме изоставите в тоя безнадежден миг? Ох, защо не съм наистина ваша дъщеря или дъщеря на най-бедния лиежки гражданин!

— Не сме толкова бедни, мадам… не сме толкова бедни… Намират се и у нас парици! — прекъсна я Павийон.

— Простете ми, благородни сеньор — започна отново нещастната девойка.

— Нито съм благороден, нито съм сеньор — възрази кметът; — а обикновен лиежки гражданин, който си плаща сметките в редовни гулдени… Но това няма никакво значение… Ще ви помогна, все едно графиня ли сте или не.

— Длъжен сте да й помогнете, дори да е херцогиня — заяви Петер, — щом дадохте дума.

— Правилно, Петер, съвсем правилно — отговори кметът; — по стария нидерландски закон: ein Wort, ein Man^[4]. Но да вървим… Трябва да се сбогуваме с тоя Гийом дьо ла Марк; а не знам защо все ме е страх, като помисля за него; да можеше без тази церемония… така не ми се иска да мина през нея.

— Няма ли да бъде по-добре, щом имаме въоръжена охрана, да тръгнем към вратите и да си пробием път със сила? — запита Куентин.

Павийон и съветникът му не се съгласиха да влязат в бой с войниците на съюзника си и дори намекнаха, че такова нещо би било безразсъдство. Затова Куентин предпочете да не се излага на никаква опасност с такива съдружници. И така, решиха да тръгнат смело към големия салон на замъка, гдето пирувал Арденския глиган, за да му поискат свободен пропуск за лиежкия кмет и придружаващите го лица. Това искане изглеждаше толкова справедливо, че мъчно можеше да се отхвърли, но добрият кмет все пак изохка, когато погледна другарите си, и каза на своя верен Петер:

— Ето какво значи да си прекалено смел и чувствителен! Уви! Петеркин, колко много съм изтеглил досега от моята смелост и човечност и колко много ли ще има да заплатя още за тия добродетели, докато Господ ни измъкне от проклетия Шонвалдски замък!

Догдето минаваха през дворовете, все още препълнени с умиращи и мъртви, Куентин успокояваше Изабел пред ужасните гледки, вдъхваше й смелост и надежда, напомняше, че спасението им зависи изцяло от нейната твърдост и самообладание.

— Не от моята… не от моята — възрази тя, — а от вашата… Само от вашата твърдост и самообладание… Ох, ако се спася от ужасите на тая нощ, никога няма да забравя този, който ме спаси! Позволете ми да ви поискам само една услуга още, но ви моля да се закълнете в честта на майка си и в паметта на баща си, че ще я изпълните.

— Нима мога да не изпълня ваше желание? — прошепна Куентин.

— Забийте меча си в сърцето ми — прошепна тя, — но не ме оставяйте в ръцете на тези чудовища.

В отговор Куентин само стисна леко ръката на младата графиня, която би отвърнала може би на тази нежност, ако не беше вцепенена от ужас. Облегната на своя млад защитник, тя влезе в страшната зала подир Павийон и помощника му, последвана от десетина яки кожухари, придружаващи като почетна охрана своя кмет.

Докато наближаваха залата, дивашките викове и смях, които се чуваха оттам, напомняха по-скоро веселба на демони, събрани да отпразнуват победата си над човешкия род, отколкото пир на хора, празнуващи един смел подвиг. Душевна твърдост, каквато само отчаянието може да ни вдъхне, поддържаше смелостта на графиня Изабел; непоколебима решителност, засилвана от опасността, крепеше Дъруърд; а Павийон и хората му бяха храбри по неволя и вървяха към участта си с примирението на мечки, вързани за кол, гдето ще изтърпят всички опасности на лова, устроен срещу тях.