Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quentin Durward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2019 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Уолтър Скот

Заглавие: Куентин Дъруърд

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателство „Народна младеж“

Година на издаване: 1967

Тип: роман

Националност: Британска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: 23.XII.1967 година.

Редактор: Надя Кехлибарева

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Художник на илюстрациите: Любен Зидаров

Коректор: Райна Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7885

История

  1. — Добавяне

Тридесет и седма глава
Нападението

Погледна и видя безчислени тълпи

от градските врати да се изливат.

Милтън — „Възвърнатия рай“

Над огромния стан, разположен пред Лиеж, се възцари скоро мъртва тишина. Сигналните подсвирквания на войниците, които търсеха частите си, се чуваха доста време в тъмнината като лай на изгубени псета, тръгнали да дирят господарите си. Но изтощени от уморителните събития през деня, пръснатите войници се подслониха най-после кой гдето намери, а които не намериха никакъв подслон, просто се натъркаляха край стени, плетища и други временни прикрития от тоя род, за да дочакат утрото… което мнозина изобщо нямаше да видят. Всички потънаха в дълбок сън; останаха да бдят уморено само караулите около жилищата на краля и херцога. Опасностите и надеждите за утрешния ден… дори очакваната прослава и прекрасната награда, обещана на тоя, който отмъсти за убийството на лиежкия епископ — всичко се бе изпарило от паметта на младите благородници, зашеметени от умора и потънали в дълбок сън. Но не и от съзнанието на Куентин Дъруърд. Увереността, че само той знае как да открие Ла Марк в разгара на битката… споменът за тази, която му бе дала сведението и бе доказала по този начин, че му желае искрено успех… мисълта, че съдбата го бе въвлякла в една наистина опасна борба с несигурен край, от която все пак имаше надежда да излезе победител, прогонваха от него всяко желание за сън и държаха нервите му в напрежение, което надвиваше умората.

Поставен по изрична кралска заповед на най-преден пост между френските части и града, доста по-надясно от вече споменатото предградие, той напрягаше очи, за да проникне в тъмнината, и се мъчеше да долови и най-лекия звук, който би подсказал някакво раздвижване в обсадения град. Но тежките градски часовници бяха отброили вече три часа след полунощ, а наоколо продължаваше да цари гробна тишина.

Най-после, тъкмо когато Куентин помисли с радост, че нападението е отложено навярно за призори, когато щеше по-лесно да различи чертата, теглена вляво, през лилиите на Орлеанския герб, откъм града се дочу глух шум, напомнящ бръмчене на подплашен кошер. Куентин се ослуша — шумът продължаваше; но беше така неясен и далечен, та можеше да се вземе и за шепота на ветрец в горичката или за ромона на река, която бе придошла от последния дъжд и се вливаше малко по-шумно от друг път в ленивата Мьоза. Тези предположения въздържаха Куентин да даде веднага тревога, защото такава необмислена постъпка би била тежко провинение.

Но когато шумът се засили и започна сякаш да наближава към него и към самото предградие, той сметна за свой дълг да се отдръпне колкото е възможно по-безшумно, за да повика вуйчо си, натоварен да го подкрепи с малък отряд стрелци. Всички наскачаха веднага, без да ги усетят. Само подир миг лорд Крофорд беше вече начело на войската си и след като изпрати един стрелец да предупреди краля и свитата му, оттегли своя отряд по-назад от лагерния огън, за да не бъдат осветени от него. Глухият шум, вече много наближил, като че стихна изведнъж; но все още се чуваха тежките далечни стъпки на множество хора, които наближаваха предградието.

— Ленивите бургундци спят на постовете си — прошепна Крофорд; — иди в предградието, Кънингам, да събудиш ония тъпи говеда.

— И заобиколете изотзад — добави Дъруърд. — Защото, доколкото разбирам, между нас и предградието има голям отряд.

— Правилно, Куентин, правилно, мили храбрецо! — каза Крофорд. — Истински войник си ти, не според годините си! Тези пред нас се спряха, за да дочакат навярно и други… Да можех да разбера къде са точно!

— Аз ще пропълзя напред, милорд — предложи Куентин, — и ще се опитам да разузная.

— Върви, синко; ти имаш остър слух и зрение, не ти липсва и готовност… Но внимавай… не искам да те загубя за нищо на света.

Стиснал своя аркебуз, Куентин започна да се промъква в тъмнината през местност, която бе проучил грижливо миналата вечер; и скоро се увери, че между главната квартира на краля и предградието вече има голям отряд, към който се придвижва друг по-малък. Дори чу как хората шушукат, сякаш се питаха какво да правят по-нататък. Долови и шум от стъпките на двама-трима доброволци от по-малкия отряд, стигнали на две копия от него. Като разбра, че не ще може да се оттегли незабелязано, Куентин извика:

— Кой там?

Отговорът бе:

— Да живее Ли… Лиеж… тоест — поправи се гласът — да живее Франция!

Куентин гръмна веднага с аркебуза… някой изохка и падна, а сам той, при незабавно избухналата безредна стрелба, която го убеди, че противникът е многоброен, побърза да се върне към ядрото на шотландския отряд.

— Чудесно, смелото ми момче! — посрещна го Крофорд. — А сега, храбреци, назад в двора… Неприятелят е многоброен, не бива да го срещнем в открито поле.

Стрелците се отдръпнаха в двора и градината, гдето всичко беше в пълен ред, и кралят се готвеше вече да се качи на коня.

— Къде, Ваше величество? — запита Крофорд. — За вас е най-безопасно да останете при своите хора.

— О, не — отвърна Луи. — Трябва да отида веднага при херцога. В този съдбоносен миг той трябва да бъде убеден в нашата вярност, иначе ще има да се борим едновременно с лиежци и бургундци.

Като скочи веднага на коня, кралят заповяда на Дюноа да командва френските войски извън сградата, а на Крофорд — да защищава със стрелците и останалите бойци от кралската свита вилата и двора. Заповяда също да докарат двете тежки и всички леки оръдия, оставени около половин миля по-назад; освен това да укрепят позициите си, но в никакъв случай да не напредват, дори ако отблъснат неприятеля; след тези заповеди той замина с малка свита за главната квартира на херцога.

Бавенето на противника, което позволи да се изпълнят тези нареждания, се дължеше на това, че Куентин бе застрелял собственика на вилата, предвождащ колоната, изпратена да нападне главната квартира на краля; без тази случайност нападението навярно би успяло.

Дъруърд, когото кралят взе със себе си, забеляза при пристигането в бургундския лагер, че херцогът е изпаднал в ярост, която просто не му позволяваше да изпълнява задълженията си на пълководец; а неговото самообладание беше крайно необходимо. Защото освен съвсем близкото ожесточено сражение в предградието, което беше в левия фланг на цялата армия, освен нападението в центъра, срещу главната квартира на краля, трета, още по-многобройна колона от лиежки граждани се бе измъкнала през един по-далечен пробив в крепостната стена и през поляни, лозя и пътечки, известни само на тях, се бе нахвърлила върху дясното крило на бургундската армия. Изплашени от бойните викове: „Франция! Дени Монжоа!“, които се сливаха с: „Лиеж! Червения глиган!“ както и от предполагаемата измяна на френските си съюзници, бургундците оказваха съвсем безредна и слаба съпротива; а самият херцог ругаеше с пяна на уста, проклинаше своя сюзерен и целия му род, заповядваше да стрелят с лъкове и оръдия по всички французи, „все едно бели ли са или черни“ — като имаше предвид белите шарфове по ръкавите на кралските войници.

Пристигането на краля, придружен само от Льо Балафре, Куентин и десетина стрелци, възстанови доверието между французи и бургундци. Д’Емберкур, Кревкьор и други бургундски пълководци, чиито имена всяваха в ония дни почит и страх сред войниците, се втурнаха към полесражението; и докато едни началници хукнаха да докарат по-далечни войски, необзети още от паниката, а други се хвърлиха храбро в боя, за да възстановят дисциплината, самият херцог се сражаваше на предната линия, сечеше, удряше и ругаеше като прост войник. Така бургундците успяха постепенно да въдворят ред сред войската си и да объркат нападателите със стрелбата на своите оръдия. Луи, от своя страна, се държеше като спокоен, сдържан, разумен пълководец, който не търси опасността, нито бяга от нея; и проявяваше такова самообладание и мъдрост, че бургундските пълководци изпълняваха с готовност заповедите му.

На бойното поле владееше ожесточение и ужас. Предградието вляво бе подпалено след страшна борба, която продължаваше сред горящите развалини. Макар и притиснати от многоброен противник, френските войски в центъра поддържаха такава непрекъсната стрелба, че малката вила изглеждаше озарена от сияние като образ, на мъченик. В дясното крило битката се водеше с променлив успех, според това дали пристигаха пресни подкрепления откъм града или в боя се хвърляха нови сили от бургундския ариергард. Сражението продължаваше яростно вече три часа, когато най-после настъпи така желаното от обсадителите зазоряване. В това време натискът на противника в десния фланг и в центъра започна да отслабва, а от вилата на краля бяха дадени няколко оръдейни изстрела.

— Вървете! — заповяда кралят на Льо Балафре и на Куентин, щом чу оръдията. — Докарали са топовете… вилата е спасена. Слава богу!… Кажете на Дюноа да се придвижи насам с всичките си войници, като остави само колкото е потребно за отбрана на вилата, и да се насочи към крепостните стени, за да отреже тъпоглавите лиежци от града, откъдето им пристигат подкрепления.

Вуйчото и племенникът препуснаха към Дюноа и Крофорд, които посрещнаха радостно заповедта, защото отбранителното положение им бе дотегнало, и веднага потеглиха с отряд от двеста души храбри френски рицари, оръженосците им и по-голямата част от шотландските стрелци и пажове. Тази армия препусна през бойното поле, изпотъпка ранените и стигна фланга на голям лиежки отряд, който бе нападнал ожесточено дясното крило на бургундците. При настъпилото развиделяване откриха, че нови неприятелски части идват непрестанно откъм града, може би за да продължат сражението в този пункт, а може би просто да помогнат на другарите си да се оттеглят.

— Ей богу — обърна се към Дюноа лорд Крофорд, — ако не те виждах до себе си, бих се заклел, че командваш ония разбойници и размахваш боздуган сред тях… Само че там ми се виждаш малко по-едър, отколкото си в действителност. Уверен ли си, че оня въоръжен пълководец не е твой призрак или двойник, както казват фламандците?

— Мой призрак ли? — отвърна Дюноа. — Не ви разбирам. Виждам само някакъв подлец, дръзнал да украси с моя герб шлема и щита си; ей сега ще го накажа за тази дързост.

— В името на всичко, което ви е скъпо, ваша светлост, оставете аз да отмъстя! — помоли Куентин.

— Ти ли, младежо? — запита Дюноа. — Скромно искане наистина… Не… в такива случаи не се допуска заместителство.

Той се завъртя на седлото и извика към войниците си:

— Стройте се, френски рицари, и напред! Да отворим път за първите слънчеви лъчи през редиците на лиежката свиня и арденските прасета, дръзнали да опозорят нашите старинни брони.

Рицарите отвърнаха с гръмки викове:

— С Дюноа! С Дюноа!… Да живее храбрият Дюноа!… Помогнете му, Орлеан!

Обградили своя командир, те се втурнаха срещу врага. Но и той не беше от страхливите. Големият отряд, срещу който се хвърлиха, беше съставен (като изключим няколко началници) изключително от пехотинци, които стиснаха дръжките на копията между нозете си и насочиха острията напред; първата редица застана на колене, втората беше леко приведена, а третата държеше копията над главите си; така те образуваха срещу препускащите конници преграда, с каквато настръхнал таралеж посреща своя враг. Малцина можеха да се промъкнат през тази желязна стена; но Дюноа беше между тях; той пришпори коня си, който направи скок от дванадесет стъпки, и щом се озова сред неприятелските редици, се втурна срещу омразния си двойник. Каква беше обаче изненадата му, когато видя, че Куентин е вече тук!… Младостта, отчаяната смелост, решението да се бори на живот и смърт бяха поставили отново младежа редом с най-храбрия европейски рицар; защото такава беше — и то напълно заслужено! — славата на Дюноа.

Пиките на конниците скоро се пречупиха; но ландскнехтите не можаха да устоят под ударите на дългите им тежки саби, докато конете и ездачите, еднакво защитени със стоманени брони, оставаха почти незасегнати от неприятелските копия. Дюноа и Дъруърд се състезаваха кой ще стигне пръв до мястото, гдето онзи, който си бе присвоил орлеанския герб, се сражаваше като опитен и храбър пълководец; но Дюноа зърна изведнъж в друг участък на бойното поле глиганова глава и зъби — обичайната отлика на Гийом дьо ла Марк — и веднага викна на Куентин:

— Заслужаваш честта да отмъстиш за орлеанския герб!… Възлагам ти тази задача… Балафре, помогни на племенника си; но не допускай никой да се намеси между Дюноа и Арденския глиган!

Куентин Дъруърд прие, разбира се, с радост тази смяна на задачата; и всеки се втурна към своята цел, последван и отбраняван от войниците, които успяваха да го догонят.

В това време колоната, която Дьо ла Марк бързаше да подкрепи, когато напредването му бе спряно от внезапното нападение на Дюноа, бе загубила вече всички предимства, спечелени през нощта; защото с настъпването на деня бургундците започнаха да проявяват качествата, присъщи на една дисциплинирана войска. Ядрото на лиежци бе принудено да отстъпи и накрая да се разбяга; при това бягство бунтовниците се сблъскаха със своите другари, които се сражаваха с френските конници и предизвикаха страхотно безредие: едни се биеха, други бягаха, трети ги преследваха, но всички тичаха към крепостните стени и накрая се вляха в града през широкия незащитен пробив, отгдето бяха излезли през нощта.

Куентин правеше свръхчовешки усилия да настигне своя противник, който все още се стремеше с викове и личен пример да поддържа борбата, подкрепян от отбран отряд храбри ландскнехти. Льо Балафре и неколцина негови другари се присъединиха към Куентин, смаяни и възхитени от необикновената храброст на младия воин. Най-после Дьо ла Марк — защото пълководецът беше именно той — успя да спре бегълците пред самия пробив в крепостната стена и да отблъсне първите редици на нападателите. С железен боздуган в ръка той поваляше всичко пред себе си и беше дотолкова изпръскан с кръв, че почти никой не можеше да различи върху щита му герба, разярил Дюноа.

За Куентин не беше вече мъчно да се приближи към него; защото по-високата позиция, заета от Дьо ла Марк, и размахваният страшен боздуган караха повечето нападатели да потърсят за нападение по-безопасно място, отколкото отбраняваното от такъв отчаян защитник. Но Куентин, който знаеше много добре каква награда очаква победителя на този противник, скочи от коня си пред самия пробив, пусна прекрасното животно, подарено му от Орлеанския херцог, да изчезне в суматохата и се покатери на стената, за да премери силите си с Арденския глиган. Отгатнал намерението му, Дьо ла Марк се обърна към Дъруърд с вдигнат боздуган; в минутата, когато щяха да се нахвърлят един срещу друг, гръмки победни викове, примесени със стонове и отчаяни охкания, възвестиха, че обсадителите са влезли в града от друго място, в тил на защитниците от тоя пробив. Дьо ла Марк свика с тръби и команди отчаяните другари на своята отчаяна участ, напусна пробива и се опита да си пробие път към друга част на града, отгдето би могъл да се прехвърли отвъд Мьоза. Най-близките му защитници образуваха плътна редица от дисциплинирани бойци, които не бяха щадили никого в живота си и не можеха да разчитат на пощада. В тази отчаяна минута те се строиха в непоколебима колона, заела цялата ширина на улицата, по която постепенно отстъпваха, като нападаха от време на време, за да отблъсват преследващите ги войници, започнали вече да си търсят по-безопасно занимание — грабеж по къщите. И Дьо ла Марк щеше може би да избяга — защото маскировката му го скриваше от бойците, решени да спечелят знатност и слава чрез неговата глава, — ако не беше неотстъпното преследване на Куентин, Льо Балафре и неколцина техни другари. При всяко спиране на ландскнехтите между тях и шотландските стрелци започваше ожесточена борба и във всяка ръкопашна схватка Куентин се стремеше да стигне до Ла Марк; но Глигана гледаше само как да се оттегли и отбягваше двубоя с младия шотландец. Наоколо владееше пълно безредие. Женски писъци, вайкания на изплашени жители, изложени на войнишките изстъпления, се примесваха към страхотния звън на оръжията и към бойните викове на сражаващите се — сякаш гласът на страданието се състезаваше с яростта и насилието и се мъчеше да ги надвика.

Тъкмо когато Дьо ла Марк бе успял да стигне през този ад до вратата на един особено почитан параклис, викове: „Франция! Франция… Бургундия! Бургундия!“, му подсказаха, че част от обсадителите влизат откъм другия край на тясната улица и отрязват пътя му за отстъпление.

— Конрад — каза той, — поведи хората със себе си… Нападни здраво ония храбреци и си пробий път, ако можеш… С мене е свършено. Аз имам все още достатъчно сили да изпратя преди себе си в ада няколко шотландски скитници.

Заместникът му се подчини и се втурна с малцината останали ландскнехти към другия край на улицата, за да нападне идващите оттам бургундци и да си пробие път за отстъпление. Пет-шест души от най-храбрите воини на Дьо ла Марк останаха да умрат с началника си и застанаха срещу стрелците, които не бяха повече на брой.

— Глигана! Глигана! Хей, шотландски благородници — развика се безстрашният разбойник и размаха своя боздуган, — кой е тръгнал да печели графска корона?… Кой ще се удари с Арденския глиган?… Ти, младежо, струва ми се, копнееш за нея; само че трябва да я заслужиш.

Куентин не можа да чуе всичко, защото беше със спуснат наличник; но движението, придружило тия думи, беше съвсем ясно. Той едва бе успял да помоли вуйчо си и своите другари да се отстранят, за да се сражава, според правилата, сам, когато Дьо ла Марк връхлетя върху му като тигър, прицелвайки се да стовари с цялата си тежест своя боздуган. Подвижният и съобразителен Куентин отскочи веднага настрана и избягна фаталния удар.

След това те се вкопчиха като вълк и куче вълкодав пред погледа на безучастните зрители; защото Льо Балафре изрева никой да не се намесва и добави, че дори ако противникът беше „силен като Уолъс, пак би оставил племенника си да се бори сам“.

Увереността на опитния воин не беше безосновна; отчаяният разбойник удряше като чук по наковалня, но бързината и ловкостта на младия стрелец му позволяваха да се изплъзва и да отговаря с острието на своето не толкова шумно, но опасно оръжие; и то така често и сполучливо, че огромната сила на противника му започна да отстъпва пред умората, а мястото, гдето бе застанал, се превърна в локва кръв. Но Арденския глиган продължаваше да се сражава смело и гневно със същото ожесточение и победата на Куентин изглеждаше съмнителна и далечна, когато един женски глас зад него изпищя и го повика по име.

— Помощ! Помощ! В името на светата Дева!

Той се обърна и позна веднага Гертруда Павийон със смъкнат шал, повлечена от някакъв френски войник — един от мнозината, нахълтали в близкия параклис и помъкнали като плячка по някоя от избягалите там уплашени жени.

— Почакай една минутка! — извика Куентин на Дьо ла Марк и хукна да спаси своята благодетелка.

— Не чакам никого — отвърна Дьо ла Марк, размаха боздугана и започна да отстъпва, явно доволен, че се е отървал от тоя опасен противник.

— Все пак мене ще дочакаш, предполагам — извика Балафре. — Да не мислиш, че ще позволя да изиграеш племенника ми?

И веднага се нахвърли върху Дьо ла Марк с двуострия си меч.

В това време Куентин видя, че спасяването на Гертруда е тежка задача, която не може да се приключи за една минута. Поддържан от другарите си, похитителят отказваше да пусне жертвата си; и докато Дъруърд, подкрепян от един-двама свои сънародници, успя да я освободи, войникът използва нов случай, предоставен му от благосклонната съдба, за да се изплъзне; така че когато Куентин огледа опустялата улица, там бяха останали само двамата с Гертруда. Забравил безпомощността на девойката, той щеше да се втурне подир Арденския глиган като хрътка подир елен, но Гертруда се вкопчи отчаяно в него и извика:

— Заклевам ви в честта на майка ви, не ме оставяйте тук!… Вие сте благородник, заведете ме до нашия дом, гдето ви приютихме с мадам Изабел!… Заради нея не ме изоставяйте!

Невъзможно беше да устои на тая отчаяна молба; и като се прости горчиво с всички радостни надежди, подкрепяли усилията му в този ден на кръвопролития и ужаси, и то тъкмо когато изглеждаше, че е пред постигането на своята цел, Куентин поведе като замаян Гертруда към къщата на Павийон, гдето пристигна тъкмо навреме, за да спаси и дома, и стопанина от яростта на развилнелите се войници.

В това време кралят и херцогът влизаха на коне в града през един от пробивите в стените. И двамата бяха в пълно бойно въоръжение. Но докато херцогът, изпръскан с кръв от шлема до стремената, пришпори гневно коня, за да се прехвърли през развалините, Луи мина тържествено и бавно, сякаш яздеше начело на церемониално шествие. Те разпратиха веднага куриери да прекратят започналите грабежи из града и да съберат пръснатите войски. А сами продължиха към катедралата, за да спасят видните граждани, потърсили убежище там, и да свикат военен съвет след благодарствения молебен.

Зает като всички висши офицери да събира частта си, при завоя на една улица, която водеше към Мьоза, лорд Крофорд се озова пред Балафре, който вървеше полека към реката, хванал за окървавените коси една човешка глава с безразличието на ловец, размахващ ловната си торба.

— Какво става, Людовик? — запита началникът му. — Къде носиш тая мърша?

— Това са останките от едно дело, започнало и почти приключено от племенника ми; но се случи така, че последния удар трябваше да нанеса аз — отвърна Балафре. — А като изпращах юначагата на оня свят, той ме помоли да хвърля главата му в Мьоза… Какво ли не хрумва на хората, когато Гърбушката[1] ги пипне в лапата си? А тя отвежда всички ни в хорото си на уречения час.

— И ти отиваш да хвърлиш главата в Мьоза? — запита Крофорд, като погледна внимателно това ужасно доказателство за смъртността на човека.

— То се знае — отговори Людовик Лесли. — Ако не изпълниш предсмъртното желание на умрелия, духът му ще те преследва, а пък аз обичам да спя спокойно.

— Ще трябва да се оправяш някак с духа, човече — каза Крофорд. — Заклевам се в душата си, че тая мърша крие повече лъжи, отколкото предполагаш. Тръгвай с мене… Без повече приказки… Тръгвай с мене.

— Всъщност — промълви Балафре — аз не му дадох никакво обещание; защото в действителност главата му отхвръкна още преди езикът да се бе доизказал; а щом не се побоях от него, докато беше жив, кълна се в свети Мартин от Тур, че не ме е страх и след като умря. Освен това моето побратимче, веселото монахче от свети Мартин, ще ми даде едно канче светена вода.

След благодарствения молебен в лиежката катедрала и след като в града се възстанови донегде ред, Луи и Шарл, заобиколени от своите висши придворни, останаха да изслушат всички, които се бяха проявили тоя ден. Най-напред повикаха кандидатите за графството Дьо Кроа и прекрасната му владетелка. Но за огорчение на многобройните участници, уверени, че ще получат наградата, разказите на всички изглеждаха съмнителни и неясни. Кревкьор показа една глиганова кожа, каквато Дьо ла Марк често носеше; Дюноа представи пречупен щит с герба на Арденския глиган; мнозина други твърдяха, че са пратили на оня свят убиеца на епископа и се позоваваха на подобни доказателства… Защото богатата награда, определена за главата на Дьо ла Марк, бе погубила всички бойци, въоръжени или облечени като него.

Съперниците шумяха и спореха, а Шарл, който съжаляваше в душата си за безразсъдното си обещание да остави на случая решението кой ще получи ръката и богатството на богатата му васалка, започна вече да се надява, че ще успее да се измъкне от него при толкова противоречиви претенции, когато Крофорд си проправи път, последван от Балафре, пристъпващ неохотно, тромаво и смутено като едър пес, когото водят с връв; старият военачалник се поклони и извика:

— Махайте се всички с вашите копита, кожи и боядисани железа!… Само този, който е убил Глигана, може да покаже зъбите му!

С тия думи той захвърли на пода окървавената глава, която присъстващите познаха много лесно поради особената челюст на Дьо ла Марк, напомняща наистина челюстта на глиган. Всички, които го бяха виждали, признаха веднага, че главата е негова.[2]

— Както виждам, Крофорд — каза Луи, докато Шарл седеше мълчалив и намръщен пред неприятната изненада, — наградата се пада на един от моите верни шотландци?

— На Людовик Лесли, господарю наричан Льо Балафре — отвърна старият воин.

— Благородник ли е? — намеси се веднага херцогът. — От дворянски произход ли е?… В противен случай обещанието ни отпада.

— Той е наистина един недодялан дръвник — каза Крофорд, като погледна грамадния, стеснителен, смутен стрелец; — но въпреки това ви гарантирам, че е истински Рътис, а този род е толкова древен и благороден, колкото кой да е френски или бургундски дворянски род. За родоначалника му се разправя, че

в равнина ли, в лес ли

рицаря уби смелчакът Лесли.[3]

— Няма що тогава — въздъхна херцогът. — Най-хубавата и най-богатата бургундска наследница ще стане съпруга на един прост наемен войник или ще завърши дните си в манастир… А при това е единственото дете на нашия верен Рейнолд дьо Кроа!… Не обмислих какво върша.

Лицето му се помрачи за изненада на придворните му, които нарядко виждаха у него съжаление за неизбежните последици от някое вече взето решение.

— Почакайте една минута — каза лорд Крофорд. — Нещата стоят може би по-добре, отколкото ваша светлост предполага. Изслушайте това, което има да ви каже нашият воин… Говори, човече, чумата да те вземе! — добави той, като се обърна към Льо Балафре.

Но този откровен войник, способен да разговаря смислено с Луи, с когото беше свикнал, чувстваше, че не може да се изкаже пред такова блестящо събрание; и като се обърна не с лице, а на една страна към двамата владетели, се изсмя дрезгаво, изкриви два-три пъти лице, успя да изрече само:

— Сондърс Супълджо… — и нито дума повече.

— Ако Ваше величество и ваша светлост разрешат — намеси се Крофорд, — аз ще обясня случая вместо моя сънародник и приятел. Работата е такава: някакъв гадател в родината ни му предрекъл, че щастието на неговия род ще дойде от женитба; но тъй като и той, като мене, е малко поизносен вече… предпочита кръчмата пред приемната на хубавите дами, с една дума, има казармени вкусове и наклонности, които по-скоро го издигат в очите ни, отколкото да го излагат, той възприе съвета ми и прехвърля правата си, придобити чрез убийството на Гийом дьо ла Марк на този, който в действителност бе решил участта на Арденския глиган — именно на своя сестрин син.

— Аз гарантирам за заслугите и благоразумието на младежа — каза веднага кралят, безкрайно зарадван, че съдбата бе отредила богатата награда за човек, над когото той имаше влияние. — Без неговото благоразумие и бдителност ние бяхме загубени… Той именно ни предупреди за нощното нападение.

— В такъв случай аз му дължа обезщетение, загдето се усъмних в искреността му — каза Шарл.

— Аз пък мога да удостоверя храбростта му — добави Дюноа.

— Само че — прекъсна го Кревкьор, — макар вуйчото да е някакъв шотландски дворянин, никак не следва, че и племенникът е непременно благородник.

— Той е от рода Дъруърд — каза Крофорд; — потомък на онзи Алън Дъруърд, който е бил пръв дворцов маршал в Шотландия.

— Добре, щом става дума за младия Дъруърд — заяви Кревкьор — не възразявам. Съдбата се изказа така ясно в негова полза, та не мога да се противопоставям повече на тази своенравна дама; странно е само как тези шотландци — от господаря до коняря — държат един за друг.

— Планинци, рамо до рамо! — отвърна лорд Крофорд, като се засмя на огорчението на надменния бургундец.

— Остава още да се осведомим — каза замислено Шарл — какви са чувствата на прекрасната дама към този любимец на съдбата.

— Кълна се в светата литургия! — заяви Кревкьор. — Имам предостатъчно основания да смятам, че този път тя ще бъде много по-покорна на вашата власт… А защо ли бих се мръщил аз, че тя предпочита този младеж, щом с разум, твърдост и храброст той спечели богатство, титла и красота!

* * *

Изпратил бях вече тези страници за печат, след като — по мое мнение — завърших повестта си с отлична поука за насърчение на всички светлокоси, синеоки, дългоноги и сърцати мои сънародници, които биха пожелали да поемат в размирни времена пътя на храбри странстващи рицари. Но един мой приятел и съветник, който би желал освен аромата на чая да намери в дъното на чашата и късче захар, ми направи горчив укор и настоя да опиша по-точно и подробно сватбата на младия глен-хулейкински наследник и прекрасната фламандска графиня; да разкажа какви турнири са били устроени, колко копия са били счупени по този така необикновен повод; да не пропусна и точния брой на здравите момчета, наследили храбростта на Куентин Дъруърд и на прекрасните девойчета, в които е била възобновена красотата на Изабел дьо Кроа. Отговорих с първа поща, че времената са се променили и шумните сватбени тържества вече не са на мода. В миналото — от което и в моята памет са останали следи — не само канеха „петнадесет души приятели“ да присъстват на брака, но веселите сватбарски музиканти продължаваха, както в „Древния моряк“[4], „да кимат“ до зори. Сладката ракия се пиеше в брачната стая след захвърлянето на чорапа и жартиерата, за която присъстващите се бореха пред щастливата двойка. Авторите от тази епоха описваха всичко с похвална точност. Те не пропускаха нито изчервяването на невестата, нито възторжените погледи на жениха, нито елмазите в нейната коса, нито копчетата по неговата бродирана жилетка; докато най-после по примера на Астрея[5] открито пращаха героите си в леглото. Но всичко това е съвършено чуждо на стеснителната скромност, с която съвременните невести отбягват блясъка, разкоша, възторга и ласкателствата, за да могат, като почтения Шенстън[6], да потърсят свобода в странноприемницата!

За такива невести ще бъде безусловно възмутително да се описват обичаите, спазвани при една женитба в петнадесетия век. Изабел дьо Кроа би се приравнила в очите им с някоя селска доячка и ратайкиня; защото и те биха отхвърлили — дори пред черковните врати — ръката на своя обущарски чирак, ако той предложи да спазят обичая „de faire des noces“[7], както казват в Париж, вместо да заминат на покрива на дилижанса, за да прекарат инкогнито медения си месец в Детфъд или Гринич. Затова няма да занимавам читателите си с повече подробности, а ще се измъкна като Ариосто[8] от сватбата на Анджелика[9] и ще оставя всеки да допълва разказа ми със собственото си въображение.

И как със свойта красота и с графството дори

наследницата младия шотландец надари,

и как бракмонският дворец разтвори вход готичен —

ще ви разкаже някой друг с език по-поетичен.[10]

Бележки

[1] Шотландски прякор на смъртта.

[2] Споменахме още отначало, че не спазваме точните дати за престъпленията на жестокия барон; едва ли е потребно да повторим, че щом е убил лиежкия епископ в 1482 година, граф Дьо ла Марк не е бил убит при обсадата на Лиеж четири години по-рано. В действителност Арденския глиган, както са го наричали обикновено, има много знатен произход; той е трети син на граф Жан I дьо ла Марк и Д’Аремберг, родоначалник на бароните Дьо Люмен. Макар че не е убягнал заслуженото наказание за своите жестокости, Гийом не е умрял така, както сме описали. Арестуван в Утрехт по заповед на австрийския император Максимилиан, той е бил обезглавен в същия град в 1485 г., тоест три години след убийството на епископа.

[3] Старинна песен, с която родът Лесли доказва произхода си от древен рицар, който, според преданието, убил един унгарски исполин и си измислил прякор по мястото, гдето победил противника си. Less-lee (шотл.) — равнина, ливада.

[4] Поема от Самюел Колридж, английски поет (1772–1834). Б.пр.

[5] Псевдоним на английската писателка Афра Бен (1640–1689). Б.пр.

[6] Шенстън (Уилям) — английски поет (1714–1763). Б.пр.

[7] Faire des noces (фр.) — правя шумна сватба; гуляя, безпътствам. Б.пр.

[8] Ариосто (Лодовико) — италиански поет (1474–1533). Б.пр.

[9] Анжелика — героиня от поемата на Ариосто „Разгневеният Роланд“. Б.пр.

[10] Подражание на следните стихове от „Разгневеният Роланд“.

E come a ritornare in sua contrada

Trovasse e buon navigho e miglior tempo

E dell India a Medor desse lo scettro

Forse altn cantera con miglior plettro.

Orlando Furioso, Canto XXX, Stanza 16.

И как, за да се върне в своята родина,

той с хубав кораб в много хубав ден замина,

и скиптъра разкошен на медор от Индия донесе —

ще ви разкаже друг в по-поетична песен.