Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (33)

Тридесет и първа глава
Срещата

Не отстъпвай, млади воине… Прелестна девойко,

спазвай дадената клетва. Остави на беловласата

старост хитруванията и измамите; а ти

бъди искрена като утринно небе, догдето

дъхът на слънцето не го е помрачил.

„Изпитанието“

В тревожното и съдбоносно утро преди срещата на двамата владетели в перонския замък Оливие Лопатара се прояви като деен служител на краля, защищавайки навред каузата му с подаръци и обещания; та когато гневът на херцога пламне, всички да бъдат готови да потушат, а не да раздухват пожара. Той се плъзгаше като сянка от палатка в палатка, от къща в къща и печелеше приятели, но не както разправя апостолът, с неправдата на мамона^[1]. А както се разправя за друг политически деятел, „пръстите му докосваха всяка длан, устата му — всяко ухо“; и по най-различни съображения, за които вече отчасти намекнахме, той осигури благосклонността на мнозина бургундски благородници, било защото се страхуваха от Франция или очакваха облаги от нея, било защото мислеха, че след като ограничи властта на Луи, собственият им сюзерен ще тръгне по пътя на дръзко и безпрепятствено самовластие, към каквото беше склонен по природа.

Там, където предполагаше, че собствената му личност или доводи не ще бъдат добре приети, Оливие използваше други кралски служители; така именно той можа да устрои с позволението на граф Дьо Кревкьор една среща между лорд Крофорд, придружен от Льо Балафре, и Куентин Дъруърд, който след пристигането си в Перон беше в един вид почетен плен. За предлог на исканата среща бяха изтъкнати частни въпроси; но много е вероятно Кревкьор, уплашен, че господарят му, подтикнат от необуздания си гняв, може да се опозори с някакво насилие върху личността на Луи, да е посъветвал сам Крофорд да внуши на младия стрелец някои изказвания, които биха се оказали полезни за господаря им.

Срещата между тримата сънародници беше сърдечна и дори съвсем непринудена.

— Чуден младеж си ти! — каза Крофорд, като милваше Куентин по главата, както дядо би погалил внука си. — Certes^[2], сполуката не те напусна, сякаш си се родил с качулка на главата.

— Всичко стана само защото го, назначиха съвсем млад за стрелец — каза Льо Балафре. — За мене никога не са приказвали толкова много, драги племеннико; а защо, мислиш? Защото бях на двадесет и пет години, когато бях hors des pages^[3].

— А какво планинско страшилище беше като паж, Людовик! — засмя се старият командир. — С брада като хлебарска лопата, прегърбен като стария Уолъс Уайт…

— Страх ме е — каза Куентин с наведена глава, — че не ще се радвам дълго на тоя чин… Защото мисля да напусна шотландската гвардия.

Льо Балафре просто занемя от изненада, а старческото лице на Крофорд изрази недоволство. Най-после Людовик успя да проговори:

— Да напуснеш ли?… Да оставиш службата си в шотландската гвардия?… Къде се е чуло и видяло такова нещо! Аз не бих се отказал от тази служба, дори ако ми предложат да ме назначат за конетабъл на Франция.

— Шт, Людовик! — прекъсна го Крофорд. — Този младеж разбира по-добре от нас, старите, откъде духа вятърът. Той е научил сигурно при пътуването си чудесни неща за крал Луи и смята да се прехвърли при бургундците, за да поспечели нещичко, като ги разправи на херцог Шарл.

— Ако можех да допусна такова нещо — извика Льо Балафре, — бих му прерязал гърлото със собствените си ръце, дори да ми беше петдесет пъти сестрин син!

— Но сигурно би проучил най-напред дали го заслужавам, драги вуйчо, нали? — отговори Куентин. — А на вас, милорд, трябва да кажа, че не съм бъбривец и никакви разпити и мъчения няма да измъкнат от мене във вреда на крал Луи нито дума от това, което съм научил, докато служех при него… Моята войнишка клетва ме задължава да мълча. Не ще остана обаче на служба, при която съм изложен не само на опасността да се сражавам в честен бой с враговете си, но и на засади от страна на приятелите ми.

— Щом му е противно да стои в засада — каза бавно съобразяващият Людовик Лесли, като погледна тъжно лорд Крофорд, — страхувам се, че няма какво да очакваме от него! Аз съм попадал в трийсет засади и най-малко два пъти повече съм устройвал сам; това е любимата бойна тактика на нашия крал.

— Така е, Людовик — отговори лорд Крофорд; — но почакай, защото, струва ми се, че разбирам по-добре от тебе опасенията на младежа.

— Дай Боже да е така, милорд — каза Людовик. — И все пак аз съм огорчен до дън душа от мисълта, че моят сестриник може да се бои от засада.

— Аз сякаш се досещам какво искаш да кажеш, младежо — обърна се Крофорд към Куентин. — Сблъскал си се навярно с измяна при изпълнението на кралското поръчение и подозираш, че тя е негово дело, така ли?

— Да, измяната ме преследваше неотменно, докато изпълнявах кралското поръчение — отговори Куентин. — Но аз имах щастието да я избягна… Дали Негово величество е невинен или виновен в случая — оставям на Господ и на кралската съвест да решат. Кралят ме нахрани, когато бях гладен… прие ме, когато бях странстващ чужденец. И никога не ще утежня нещастието му с обвинения, които могат да бъдат несправедливи, защото съм ги чул от най-недостойни уста.

— Мило мое момче!… Сине мой! — прошепна Крофорд, като го прегърна. — С всяка клетка на мозъка си ти мислиш като шотландец! Като човек, който ще забрави свадата с приятеля, притиснат до стената, и ще си припомни само добрините му.

— Щом лорд Крофорд прегърна моя племенник — обади се Людовик Лесли, — мога да го прегърна и аз… Но все пак ще ти кажа, Куентин, че за войника е така необходимо да разбира от засади, както за свещеника — да чете молитвеника си.

— Млъкни, Людовик — прекъсна го Крофорд. — Ти, драги мой, си просто муле и не знаеш какъв дар ти е направило небето с тоя храбрец… А сега, скъпи Куентин, има ли представа кралят за това твое честно, християнско и мъжествено решение? Защото горкият човек трябва да знае на какво може да разчита в своята беда. Ех, да бе взел със себе си цялата шотландска гвардия!… Но да бъде Волята Господня… Как мислиш, знае ли кралят намерението ти?

— Никак не ми е известно, сър — отвърна Куентин. — Но уверих неговия учен астролог в решението си да мълча по всичко, което би могло да навреди на краля пред Бургундския херцог. Подозренията си, ако разрешите, няма да споделя дори с вас, милорд; а пред философа бях, разбира се, още по-малко разположен да говоря.

— Аха-а!… — възкликна лорд Крофорд. — Оливие ми каза наистина, че Галеоти съвсем уверено твърдял какво поведение ще държиш; и много се радвам, че твърденията му се крепят на по-здрава основа, а не само на звездите.

— Той ли ще предсказва! — изсмя се Балафре. — А защо звездите не му кажат, че почтеният Людовик Лесли помага на приятелката му да харчи по-лесно парите, които хвърля в скута и?

— Млъкни, Людовик! — възмути се началникът му. — Мълчи, скот такъв!… Ако не почиташ побелелите ми коси, защото и аз сам бях не малък routier^[4], почитай поне младостта и невинността на момчето и не приказвай повече непристойни глупости.

— Ваша светлост може да казва каквото си иска — отговори Людовик Лесли. — Но кълна се във вярата си, ясновидецът Сондърс Супълджо, градският обущар в Глен-Хулейкин, струваше два пъти повече от тоя Галеоти, Галипоти, или както там го наричате. Той предсказа, че всички деца на сестра ми ще измрат; и го предсказа в същия час, когато се роди най-малкият, ей тоя приятел Куентин… който, разбира се, все ще умре за жалост някой ден, за да се изпълни предсказанието… Но всички други освен него вече са измрели. Същият Сондърс ми предсказа веднъж, че ще преуспея от женитба. И то ще стане, когато му дойде времето, макар че още не е станало. Кога и как — не мога да кажа, защото аз не мисля за женитба, а Куентин е още момче. Сондърс предсказа още…

— Слушай — каза лорд Крофорд, — ако предсказанието не е свързано със сегашните обстоятелства, ще те прекъсна, добри ми Людовик; време е вече да оставим племенника ти, като се помолим на света Богородица да го поддържа в доброто намерение; защото една-едничка негова дума може да направи такова зло, каквото целият парижки парламент не би могъл да поправи… Бог да те благослови, чедо; и не бързай да напускаш нашия корпус; скоро ще има да се бием посред бял ден, и то не от засада.

— И аз моля бога да те благослови, племеннико — добави Людовик Лесли; — щом нашият благороден началник е доволен от тебе, и аз съм длъжен да бъда доволен.

— Почакайте, милорд — каза Куентин, като отведе лорд Крофорд малко настрана от вуйчо си. — Трябва да ви кажа, че още едно лице узна от мене обстоятелствата, които трябва да останат в тайна, за да не се напакости на крал Луи; но то може да сметне, че тайната обвързва само мене, облагодетелствания кралски войник, не и нея.

— Нея ли? — изненада се лорд Крофорд. — Ако в тайната е замесена и жена, Господ да ни пази! Всички сме загубени тогава!

— Не мислете така, милорд — възрази Дъруърд. — А използвайте влиянието си пред граф Дьо Кревкьор, за да ми позволи един разговор с графиня Изабел дьо Кроа, която знае тайната. Не се съмнявам, че ще я убедя да мълчи като мене по всичко, което би настроило херцог Шарл против краля.

Старият воин се замисли продължително… загледа тавана, след това отново пода… поклати глава и накрая каза:

— В тая работа има нещо, което — честно слово! — не разбирам. Графиня Изабел дьо Кроа… разговор с особа от нейния ранг, род и богатство!… И при това ти, едно бедно шотландче, си така уверен, че можеш да я убедиш! Или си невероятно самоуверен, млади приятелю, или не си пропилял времето си по пътя. Но — кълна се в свети Андреевия кръст! — ще се опитам да затрогна Кревкьор в твоя полза. И тъй като той не на шега се страхува да не би херцог Шарл да се разгневи дотолкова на краля, та да загуби ума си, допускам да удовлетвори искането ти, макар че — кълна се в честта си! — то е доста смешно.

С тия думи старият лорд вдигна рамене и напусна стаята, последван от Людовик Лесли, който възприемаше винаги държането на своя началник и при все че не знаеше за какво става дума, си наложи същото тайнствено и важно изражение.

След няколко минути Крофорд се върна, вече без своя адютант Льо Балафре. Старецът изглеждаше необикновено весел, странна усмивка разкривяваше неговите строги, сковани черти; а в същото време той клатеше глава, сякаш осъждаше това, на което се смееше.

— Виждам, сънароднико — започна той, — че не си овен… И няма да загубиш от малодушие една хубава жена! Кревкьор изгълта предложението ти като чаша оцет и ми се закле във всички бургундски светии, че ако не ставало дума за честта на двамата владетели и за мира между държавите им, ти не би видял дори следа от стъпките на графиня Изабел по пясъка. Ако графът не беше женен, при това за красавица, можех да помисля, че е готов да счупи копието си за графинята. Може би има предвид племенника си, граф Стефен. Графиня!… А не би ли се задоволил с нещо по-малко?… Но да вървим… Разговорът ти с нея трябва да бъде кратък… Предполагам, че умееш да не губиш миговете!… Ха-ха-ха!… Ей богу, толкова ме е смях, та не мога дори да те смъмри за самомнението ти!

С пламнало чело, оскърбен и смутен от грубите намеци на стария воин, ядосан, като виждаше в каква превратна светлина всички опитни хора виждат неговото увлечение, Дъруърд тръгна мълчаливо подир лорд Крофорд към манастира на урсулинките, гдето беше настанена графинята и гдето граф Дьо Кревкьор ги чакаше в приемната.

— И така, млади кавалере — каза строго графът, — изглежда, че трябва да се видите отново с вашата прекрасна спътница?

— Да, господин графе — отговори твърдо Куентин; — нещо повече, трябва да я видя насаме.

— Това няма да го бъде! — заяви граф Дьо Кревкьор. — Преценете сам, лорд Крофорд. Тази млада дама, дъщеря на мой стар приятел и съратник, най-богатата бургундска наследница, ми призна някакво… Ех, че щях да го кажа!… Накратко казано, тя е глупачка, а вашият воин е едно самомнително хлапе… С една дума, няма да се видят насаме.

— Но аз пък няма да кажа нито дума на графинята във ваше присъствие — отвърна зарадваният Куентин. — Все пак вие ми подсказахте нещо, за което, колкото и да съм самомнителен, не бих дръзнал дори да мечтая.

— Вярно е, приятелю — обърна се Крофорд към графа, — че бяхте малко непредпазлив в изказването си. Но щом поискахте моето мнение, аз виждам в приемната една здрава решетка и ви съветвам да се доверите на нея; а за приказките — нека си приказват колкото искат. Слушайте, човече! Не можем да пожертваме живота на един крал и на още няколко хиляди души само за да попречим на двама млади да си пошепнат някоя и друга глупост!

С тия думи той дръпна Кревкьор, който го последва твърде неохотно, поглеждайки сърдито младия стрелец, преди да напусне стаята.

След една минута графиня Изабел влезе откъм отвъдната страна на желязната решетка и щом видя Куентин сам в приемната, се спря и наведе смутено поглед.

— Но трябва ли всъщност да бъда неблагодарна — промълви тя — само защото хората са несправедливо мнителни?… Приятелю… по-точно, спасителю мой от измените, сред които бях попаднала… единствени мой верен и неизменен приятелю!

Докато говореше така, тя протегна през решетката ръка, която Куентин задържа и покри с целувки и сълзи. И само каза:

— Ако бих допускала, Дъруърд, че това не е последната ни среща, не бих ви позволила тази лудост.

Като имаме предвид, че Куентин я бе охранявал при толкова опасности… и то като неин единствен верен и усърден защитник, моите почтени читателки — дори ако са графини и богати наследници — ще ми простят може би това отклонение от задължителните правила за поведение.

Най-после графинята освободи ръката си, отдръпна се малко от решетката и запита някак смутено Дъруърд какво има да й каже.

— Защото от стария шотландски лорд, който току-що излезе оттук с братовчед ми Кревкьор, разбрах, че ще искате нещо от мене. Дано бъде нещо — добави тя, — което нещастната Изабел може да изпълни, без да накърни дълга и честта си. А не бива и да надценявате слабите ми сили. Но моля ви се — продължи тя, като се огледа плахо, — не бързайте да кажете нещо, което би могло да навреди и на двама ни, ако ни подслушват.

— Не бойте се, благородна графиньо — каза тъжно Куентин; — не тук бих забравил аз разстоянието, установено от съдбата помежду ни, нито бих ви изложил на укор от страна на надменните ви роднини, вас, вдъхнала най-предана любов на човек, който няма тяхното богатство и власт… но е не по-малко благороден. Нека всичко се забрави като сън от всички; освен от този, на когото, дори като сън, споменът ще замени целия действителен мир.

— Тихо, тихо! — прошепна Изабел. — Заради самия вас… заради мене… не говорете такива неща. Кажете по-добре какво трябва да сторя.

— Да простите на този, който за личните си интереси постъпи с вас като враг.

— Аз съм убедена, че мога да простя на всичките си врагове — отговори Изабел. — Но, Дъруърд, като си помисля само при какви обстоятелства имахте смелост и самообладание да ме защитите!… Онази окървавена зала… Добрият епископ… До вчера не знаех на какви ужаси съм присъствала, без да подозирам!

— Не мислете за тях — прекъсна я Куентин, като забеляза, че лекото поруменяване в началото на разговора се замени изведнъж от смъртна бледност. — Не мислете за миналото; гледайте твърдо само напред, както се налага, когато човек върви по опасен път. Чуйте ме сега. От вас, повече отколкото от всеки друг, крал Луи не заслужава друго, освен да го изобличите като хитър и коварен политик, какъвто всъщност е. Но да го обвините, че ви е насърчил да избягате… а още повече да изтъкнете намерението му да ви предаде в ръцете на Дьо ла Марк… ще доведе до смъртта или детронирането му; и при всички случаи до кръвопролития между Франция и Бургундия, каквито постоянно съществуват между двете страни.

— Такива беди няма да настъпят заради мене, ако могат да се избягнат — каза графиня Изабел; — и най-малката ваша молба всъщност е достатъчна, за да се откажа от отмъщение, дори ако бих жадувала за него. Нима мога да помня повече обидите от крал Луи, отколкото вашите неоценими услуги?… Но как да постъпя?… Когато ме извикат при моя сюзерен Бургундския херцог, трябва или да мълча, или да говоря истината. Първото би било проява на неподчинение; а вие сам не ще пожелаете да приуча езика си към лъжа.

— Не, разбира се — каза Дъруърд. — Но вие можете да ограничите показанията си за краля до това, което ви е известно като несъмнена истина; а когато споменавате каквото сте чули от други, колкото и да е вероятно то, предайте го само като слух и не потвърждавайте нищо, което не сте видели, дори ако сте съвсем убедена, че е вярно. Бургундският съвет не може да откаже на един владетел правосъдие, каквото в моята родина се дава и на най-незначителния обвиняем. Всеки трябва да се счита невинен, докато преки и достатъчни доказателства не установят, че е виновен. А всички слухове, които вие не можете да потвърдите като очевидка, ще трябва да се докажат от други свидетели.

— Мисля, че ви разбрах — отговори графиня Изабел.

— Ще ви обясня още по-точно — продължи Куентин. И все още го обясняваше с различни примери, когато манастирската камбана удари.

— Това — каза графинята — е знакът, че трябва да се разделим… Завинаги!… Не ме забравяйте, Дъруърд. Аз никога няма да забравя нито вас… нито преданите ви услуги…

Тя не можа да продължи, само протегна пак ръка, която той притисна отново до устните си; и кой знае как, в усилието да отдръпне ръката си графинята се приближи дотолкова до решетката, че Куентин намери смелост да запечата сбогуването с една целувка върху устните й. Младата благородница не го смъмри… може би нямаше и време; защото, ако не можеха да подслушват, Кревкьор и Крофорд поне наблюдаваха през един отвор в стената и веднага се втурнаха в приемната; графът кипеше от гняв, а шотландецът го дърпаше назад и се смееше от все сърце.

— Веднага в стаята си, мадам, чувате ли! — викна графът към Изабел, която спусна воала си и побърза да излезе. — Оттам ще се намерите в килия, на хляб и вода!… А вие, любезни господине, с вашето нахалство… имайте предвид, че ще дойде време, когато държавните и кралски интереси не ще бъдат свързани с личности като вас; и тогава ще си получите наказанието за дързостта да вдигнете просяшкия си поглед…

— Шт! Стига, стига!… Сдържайте езика си! — прекъсна го старият лорд. — Ти, Куентин, не отговаряй и се прибери в помещението си… Нямате основание да се отнасяте с такова презрение към него, господин граф Дьо Кревкьор… Сега, когато той няма да ме чуе, мога да ви кажа, че Куентин Дъруърд е толкова благороден, колкото и кралят… Разликата е само, както казват испанците, че не е толкова богат. Той е не по-малко знатен от мене, а пък аз съм глава на дворянски род. И вие не можете да говорите за никакви наказания.

— Ох, милорд — каза нетърпеливо Кревкьор, — нахалството на тези чужди наемници е пословично и би трябвало да бъде по-скоро порицано, отколкото насърчено от вас, техния пълководец.

— Господин графе — отговори Крофорд, — аз командвам от петдесет години моя отряд без съвети от французи или бургундци; и, ако позволите, възнамерявам да постъпвам така, докогато заемам тоя пост.

— Моля, милорд, простете — побърза да се извини Кревкьор. — Нямах намерение да ви обидя; чинът и възрастта ви дават право да проявявате свободно недоволството си; колкото до двамата млади, аз съм готов да забравя миналото, защото ще се погрижа никога вече да не се срещнат.

— Не натоварвайте душата си с такъв грях, Кревкьор — изсмя се старият лорд. — Поговорката казва: планина с планина се среща. Защо да не се срещнат живи хора, при това изпълнени с любов, която ги тласка един към друг? Оная целувка, Кревкьор, беше много нежна… Лошо знамение, струва ми се.

— Вие пак искате да изчерпите търпението ми — отвърна Кревкьор. — Но не ще ви дам вече тази възможност… Чуйте… Камбаната в замъка бие за свикване на съвет… Ужасен съвет, на който само един Бог може да предвиди края.

— Още отсега мога да предвидя един край — каза старият шотландец. — Ако върху личността на краля бъде допуснато насилие, при все че приятелите му тук са малобройни и обкръжени от врагове, той не ще загине сам и неотмъстен. И много съжалявам, че изричната му заповед ми забранява да подготвя хората си за подобен изход.

— Милорд Крофорд — заяви бургундецът, — да се подготвите предварително за такова зло е най-сигурният начин да дадете повод за него. Изпълнете заповедите на вашия височайши господар и не предизвиквайте сам насилията с прибързания си гняв; така денят ще мине много по-спокойно, отколкото предполагате.