Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (16)

Четиринадесета глава
Пътуването

Пред моя влюбен взор си още, Францийо прекрасна,

вълшебна люлко на изкуства и природни красоти;

трудът е развлечение за синовете твои,

тъй щедро благодарната земя им се отплаща;

а тъмнокосите ти дъщери са надарени

със слънце по лицата и със смях в дълбоките очи.

Но колко тъжни приказки ти можеш да разкажеш

о Францийо, за древни мъки и беди сегашни!

Неизвестен автор

Отбягвайки да разговаря с когото и да е (защото така му бе поръчано), Куентин Дъруърд започна бързо да се приготвя, като облече здрава, но проста ризница с набедреници и ръкавици, а вместо шапка си сложи хубав стоманен шлем без наличник. Върху ризницата облече красива късовейка от еленова кожа, украсена по шевовете с везба, както подобава на висш служител в благороден дом.

Всичко това му бе донесено от Оливие, който го уведоми със своята спокойна, подкупваща усмивка, че вуйчо му бил нарочно натоварен да поеме стражата, за да не разпитва за тези тайнствени приготовления.

— Ще ви извиним пред вашия роднина — добави все така усмихнат Оливие; — а когато, драги сине, се завърнете, жив и здрав след изпълнението на тази приятна задача, не се съмнявам, че ще бъдете удостоен с такова повишение, което ще ви освободи от задължението да давате някому сметка за постъпките си, а напротив — другите ще трябва да ви дават сметка за своите действия.

Така говореше Оливие Дявола, като пресмяташе сигурно в душата си колко голяма е вероятността нещастният младеж, чиято ръка стискаше мило, да срещне неизбежно по пътя си смърт или пленничество. Към любезните думи Оливие добави малка кесия с жълтици, дадена от краля за необходимите разходи при пътуването.

Няколко минути преди полунощ, точно според нарежданията, Куентин отиде във втория двор и се спря пред кулата на Дофина, отредена, както читателят вече знае, за временно жилище на двете графини Дьо Кроа. На този сборен пункт намери конниците, определени за охрана, две мулета с багажа, три коня за двете графини и камериерката им и едър боеви кон за себе си с бронирано седло, което лъщеше на бледата лунна светлина. Никой не продума. Хората чакаха неподвижни и безмълвни на седлата си; същият лунен светлик позволи на Куентин да забележи с радост, че всички са въоръжени с дълги копия. Бяха само трима; но единият пошепна с подчертан гасконски изговор на Куентин, че водачът ще ги настигне, след като отминат Тур.

В това време зад дървените решетки на кулата започнаха да прозират тук-там светлинки, което доказваше, че обитателите й се приготвят. Най-после вратичката към двора се отвори и от кулата излязоха три жени, придружени от мъж, загърнат в плащ. Те се качиха мълчаливо на конете, а мъжът ги поведе пеша и каза паролата на бдителните стражи, покрай които трябваше да минат. Така стигнаха до външната крепостна стена. Тук пешакът, който ги водеше, се спря и заговори шепнешком с двете дами.

— Бог да ви благослови, господарю — прошепна един глас, отекнал вълнуващо в ухото на Куентин Дъруърд, — и да ви прости, ако намеренията ви са били по-неискрени от думите ви. Да останем под закрилата на добрия лиежки епископ — това е най-голямото ми желание.

Този, комуто тя отправи тия думи, промърмори някакъв недоловим отговор и се върна в замъка. На Куентин се стори, че осветеното от луната лице беше на самия крал, дошъл да изпрати лично гостенките, за да отстрани възможните съмнения у тях или мъчнотиите от страна на дворцовата стража.

Преди да се отдалечат от замъка, пътниците трябваше да яздят много предпазливо, за да избягнат капаните, вълчите ями и другите препятствия, поставени за предпазване от чужди погледи. Гасконецът познаваше отлично дирите из този лабиринт и след четвъртчасова езда те излязоха извън пределите на парка Плеси, недалеко от град Тур.

Луната, изплувала вече из облаците, които я бяха скривали досега, заля със сребърно сияние прекрасния пейзаж. Царствената Лоара протичаше величествено из най-богатата равнина на Франция, между брегове, по които се извисяваха кули и тераси или тъмнееха маслини и лозя. По-нататък се белееха крепостните стени на Тур, древната столица на Турен, със своите могъщи бели кули и зъбчати бойни площадки около огромната готическа сграда, построена още в петия век от благочестивия епископ свети Перпетуус, разширена от Карл Велики и наследниците му с великолепие, което я бе превърнало в най-величествения храм на Франция. Виждаха се и кулите на черквата Свети Гасиен^[1], и мрачното величие на замъка, който — както се разправяше — е бил резиденция на император Валентиниан^[2].

При все че обстоятелствата, в които се намираше, поглъщаха цялото му внимание, младият шотландец, свикнал с пустинното диво величие на родните си планини, не можеше да не се възхити от тази картина, гдето изкуството и природата се бяха надпреварвали да се представят в най-големия си блясък. Но гласът на по-възрастната дама (с цяла октава по-висок, отколкото при сбогуването с краля) го върна към действителността. Тя искаше да поговори с началника на отряда и Куентин пришпори коня си, върна се и се представи почтително на дамите. Мадам Амлин го попита веднага за името и чина му. Той я осведоми.

— А познавате ли добре пътя?

— Не бих могъл да твърдя — отговори той, — че го познавам добре, но имам точни указания, а освен това още на първата спирка ни чака водач, напълно подготвен за задачата си; дотогава ще ни води конникът, който току-що се присъедини към нас като четвърти войник от охраната.

— А защо тъкмо на вас, младежо, възложиха тази задача? — запита графинята. — Доколкото разбрах, вие сте същият стрелец, който беше неотдавна на стража в залата, гдето се срещнахме с френската принцеса. Изглеждате млад и неопитен за подобно поръчение… при това сте чужденец във Франция, с явно чуждестранен изговор.

— Аз съм длъжен да изпълнявам кралските заповеди, мадам, а не да ги преценявам — отвърна младият войник.

— Благородник ли сте? — продължи разпитът.

— Мога спокойно да заявя, че съм, мадам — заяви Куентин.

— А не сте ли същият, когото видях — намеси се плахо по-младата дама, — когато ме повикаха да прислужвам на краля в странноприемницата?

Като понижи глас, може би поради същото чувство на стеснение, Куентин отговори утвърдително.

— Тогава, лельо — обърна се мадам Изабел към мадам Амлин, — струва ми се, че можем да бъдем спокойни, щом сме под охраната на младия рицар; той не прилича на човек, комуто може да се повери изпълнението на вероломен и жесток план срещу две безпомощни жени.

— Кълна се в честта си, мадам, в името на нашия род и в костите на прадедите си, че не бих се провинил в измяна или жестокост към вас, дори ако биха ми подарили: Франция и Шотландия, обединени в една държава.

— Чудесно говорите, младежо — каза мадам Амлин, — но ние сме сити вече на хубави речи от френския крал и неговите служители. Те ни подмамиха да дойдем във Франция по време, когато можехме много по-безопасно, отколкото сега да се доберем до закрилата на лиежкия епископ или да потърсим убежище при Венцеслав Германски^[3] или Едуард Английски. И какво излезе от обещанията на краля? Да се крием позорно под плебейски имена, като забранена стока, в онази жалка гостилница; ние, научени да ни обличат само под балдахин, на естрада с три стъпала, трябваше да се обличаме тук сами, застанали просто на пода, като някакви млекарки.

Мартон се съгласи, че господарката й казва самата тъжна истина.

— Това да е най-голямата беда, мила лельо — каза мадам Изабел, — аз мога да живея и без разкош.

— Но не и без добро общество — възрази мадам Амлин; — това, мила моя, е невъзможно!

— Бих се лишила от всичко, мила лельо — отговори Изабел с тон, който прониза сърцето на младия им телохранител, — от всичко, само за да стигна до едно сигурно и почтено убежище. Не желая — Бог ми е свидетел, че никога не съм желала! — да дам повод за война между Франция и родната Бургундия, нито някой да загине заради мене. Аз помолих само за разрешение да се оттегля в манастира Мармутие или в някоя друга свещена обител.

— Говориш направо глупости, племенничке — отвърна по-възрастната дама, — каквито не подобават за дъщеря на благородния ми брат. Добре че има още някои живи и смели потомци на благородния род Дьо Кроа. Та нали разликата между една благородница и една загоряла от слънцето млекарка е в това, че за дамата се чупят копия, а за млекарката тояги? Ще ти кажа, мила, че още когато бях съвсем млада, почти на твоите години, прочутият хафлингемски турнир бе устроен в моя чест; обявиха го четирима души, на призива се отзоваха дванадесет. Турнирът продължи три дни и взе живота на двама храбри рицари; пречупени бяха един гръбнак, една ключица, три крака и две ръце, извън неспоменатите от херолдите наранявания и контузии; така са били чествани всякога дамите от нашия дом. О! да имаше ти поне наполовина решителността на благородните ни прадеди, би намерила възможност да устроиш в някой кралски двор, гдето любовта на дамата и бойната слава все още се ценят, един турнир, при който наградата за победителя ще бъде твоята ръка, както е било с покойната ти прабаба при турнира в Страсбург; така би спечелила най-добрия европейски воин, за да защищава правата на рода Дьо Кроа срещу бургундския гнет и френското коварство.

— Но, любезна лельо — отвърна по-младата графиня, — моята стара дойка ми разказваше, че уважаваната ми прабаба и Рейнският граф, който победил в тоя прочут турнир и спечелил по този начин ръката й, съвсем не са били щастливи; защото графът често хокал, а понякога и биел покойната ми прабаба.

— Защо не? — запита мадам Амлин в своя романтичен възторг пред рицарските проявления; — защо победоносните ръце, свикнали да бият вън от къщи, трябва да се въздържат у дома си? Хиляди пъти бих предпочела да ме бие по два пъти на ден съпруг, от чиято ръка и другите се боят като мене, отколкото да бъда жена на страхливец, който не смее да вдигне ръка нито срещу жена си, нито срещу врага си!

— Пожелавам ти тогава такъв буен съпруг, мила лельо — каза Изабел, — без да ти завиждам; защото счупена кост може да е нещо интересно на турнир, но е безкрайно неприятно в дамски будоар.

— Само че всички прочути рицари не са непременно и побойници — възрази мадам Амлин; — макар да е вярно, че покойният ни прадядо райнграф Готфрид е бил малко грубоват и е обичал рейнското вино… Съвършеният рицар е агне пред жените и лъв сред мъжете. Да вземем например Тибо дьо Монтиньи… Бог да го прости… Той беше не само най-добрият мъж, комуто и през ум не би минало да вдигне ръка срещу съпругата си, но света Богородица ми е свидетел, че този човек, винаги готов да се бие с враговете си вън от къщи, си намери един прекрасен противник, който го биеше в собствения му дом… Както и да е… Вината си е негова… Той беше един от обявителите на хафлингемския турнир и така се прояви, че ако Бог и дядо ти бяха пожелали, Монтиньи щеше да има друга жена, по-подходяща за такъв кротък човек.

Графиня Изабел имаше основания да се страхува от хафлингемския турнир, защото той беше вечната любима тема на леля й; затова не каза нищо и остави разговора да замре; а поради естествената учтивост на добре възпитан младеж и от желание да не пречи с присъствието си на разговора им Куентин пришпори коня си и настигна водача, за да го пита нещо за пътя.

Почти до зазоряване дамите продължиха да яздят мълчаливо, разменяйки нарядко съвсем незначителни фрази; и тъй като бяха от няколко часа на седлото, Куентин се безпокоеше да не са се уморили, затова побърза да узнае наближават ли първата спирка.

— След половин час ще ви я покажа — отговори водачът.

— Тогава ли ще ни предадете на другия водач? — продължи Куентин.

— Точно така, сеньор стрелецо — отвърна човекът; — моят път е винаги кратък и прав… там, докъдето вие и други като вас стигате с лък, аз стигам всякога само с въже.

Луната отдавна бе залязла и утринните зари започнаха да руменеят на изток във водите на някакво езерце, покрай което дружинката пътуваше от известно време. Езерцето се намираше сред широка равнина, изпъстрена със самотни дървета, горички и гъсталаци; но въпреки това тя можеше да мине за открито поле и не след много предметите започнаха доста ясно да се различават. Куентин хвърли поглед към този, който яздеше до него, и под сянката на нахлупената широкопола шапка, напомняща сомбрерото на испански селянин, позна насмешливото лице на същия Птитандре, докоснал така неприятно шията му, заедно със зловещия си събрат Троазешел… Подтикван от отвращение, в което се примесваше и малко страх (защото в родината му гледат на палача с почти суеверен ужас), неуспокоен напълно от случайното избавление, Дъруърд отдръпна почти несъзнателно коня си вдясно, пришпори го и направи полукръг, който го отдалечи с няколко стъпки от омразния спътник.

— О-хо-хоо! — извика Птитандре. — Кълна се в света Богородица Гревска, че нашето войниче ни помни… Какво, драги, надявам се, че не ми се сърдиш?… Всеки в тая страна си печели хляба. И никой не бива да се срамува, че е минал през моите ръце, защото аз си върша работата не по-зле от кой да е палач, който връзва жив плод на мъртъв клон… Освен това Господ ме е благословил да съм веселяк… Е-хее! Понякога разстрелвах такива шеги от подножието на стълбата към върха на бесилото, че — вярвай бога! — трябваше да приключвам набързо работата си, защото иначе ония приятели можеха да умрат предварително от смях и да ми посрамят изкуството!

Той пришпори коня си, за да намали разстоянието, което шотландецът бе оставил помежду им, и продължи да разправя:

— Хайде, хайде, сеньор стрелецо, не ми се сърдете! Аз си върша работата без злоба, с добро сърце и най-много обичам човека, когато му надяна на шията тясното огърлие, с което го провъзгласявам рицар от ордена на Свети Патибуларий^[4], както капеланът на военната полиция, достойният отец Ваконелдиабло^[5] има навика да нарича светеца покровител на полицията.

— Назад, жалка твар! — извика Куентин, когато изпълнителят на закона се опита да се приближи отново до него. — Назад! За да не изпадна в изкушение да те науча какво разстояние се спазва между благородници и негодник като тебе.

— Гледай ти, какъв се горещи! — каза Птитандре. — Да бе казал честни хора, можеше да има зрънце истина в думите ти… но благородници, драги мой… с тях имам работа всеки ден, и то така отблизо, както щях да се занимая и с тебе… Добре, остани си с мир и пътувай сам! Бих ти подарил едно шише овернско вино, за да прогоня лошото ти настроение… но сигурно ще се отнесеш с презрение към моята любезност… Бъди си колкото щеш неблагодарен… аз не се карам никога с пациентите си; с моите циркови акробати, с моите весели танцувачи, с моите другарчета по игра, както Жак касапина нарича агънцата си… накратко казано, с тия, които — като ваше благородие — имат на челото си буквите в.р.ъ.в… Да, нека се отнасят, както искат с мене, накрая все ще стигнат до моите услуги… И ти сам, като попаднеш пак в ръцете на Птитандре, ще видиш, че той умее да забравя оскърбленията.

Той намигна предизвикателно, цъкна с език, за да подкара сякаш задрямал кон, и се отдръпна към другата страна на пътя, оставяйки младежа да смели някак горчивите намеци в гордия си шотландски стомах. Куентин изпитваше властно желание да го бие, докато счупи дръжката на копието о гърба му, но успя да сдържи гнева си, като си припомни, че свада с такъв тип не би му подобавала никога и никъде, а при сегашните обстоятелства ще бъде нарушение на дълга му и може да доведе до гибелни последици. Затова преглътна яда си от неуместните професионални шеги на господин Птитандре и се задоволи със съкровената надежда, че те не са достигнали до слуха на прекрасната графиня; защото надали биха направили благоприятно впечатление за човека, изложен на такива язвителни подигравки. Но мислите му бяха прекъснати от вика на двете дами:

— Обърнете се!… И погледнете назад!… За бога, погрижете се да спасите и себе си, и нас… Преследват ни!

Куентин погледна веднага назад и видя, че двама въоръжени мъже наистина ги догонваха, и то така бързо, че скоро щяха да ги настигнат.

— Възможно е — каза той — да е някой патрул от военната полиция, който обикаля из гората… Погледни — обърна се той към Птитандре — и виж дали ще ги познаеш.

Птитандре изпълни нареждането, после се завъртя весело на седлото и каза:

— Тези хора, ваше благородие, не са нито ваши, нито мои другари… нито са стрелци, нито са от военната полиция… Струва ми се, че са с шлемове със спуснати наличници и дори с нашийници… Чумата да ги вземе, тия нашийници, те са най-лошото нещо от цялата броня!… По цял час ми се е случвало да се мотая с тях, докато ги разкопчея.

— Ако обичате, милостиви госпожи — каза Дъруърд, без да обръща внимание на Птитандре, — да продължите напред не много бързо, за да не оставите впечатление, че бягате; но все пак гледайте да се възползвате от времето, през което ще се опитам да задържа тия хора.

Графиня Изабел погледна водача, после прошепна нещо на леля си, която каза на Куентин:

— Ние имаме доверие във вас, драги стрелецо, и предпочитаме да се изложим на опасност тук, вместо да се отдалечим с човек, чието лице не предвещава нищо добро.

— Както желаете, медам^[6] — отговори младежът. — Преследват ни само двама души; и макар че са рицари, както личи от оръжието им, те ще научат, ако идват с лоши намерения, как шотландските благородници изпълняват дълга си в присъствието на дамите, които трябва да защитят… Кой от вас — продължи той, като се обърна към войниците от охраната — желае да кръстоса заедно с мене копието си с тия храбреци?

Двама явно се колебаеха, но третият, Бертран Гюйо, се закле:

— Cap de diou!^[7] И рицари от крал Артуровата кръгла маса да са, за честта на Гаскония ще им изпитам храбростта.

Докато той говореше, двамата конници — които наистина бяха рицари — се изравниха с ариергарда, съставен от Куентин и храбрия гасконец. Двамата непознати бяха великолепно екипирани в пълна стоманена броня, без никакви знаци, по които би било възможно да ги познаят.

Когато наближиха, единият извика към Куентин:

— Дайте път, оръженосецо… Идваме да ви освободим от едно задължение, надхвърлящо вашия чин и положение. Предайте дамите на нашите грижи, защото ние ще ги защитим по-добре, особено като знаем, че във вашите ръце те са почти в плен.

— В отговор на вашето искане, сеньор рицарю — отвърна Дъруърд, — трябва да ви кажа, че аз изпълнявам поръчение от моя господар, а освен това, колкото и да съм недостоен, дамите предпочитат моята закрила.

— Я се махай, драги! — извика единият от непознатите. — Да не смяташ ти, някакъв бездомен скитник, да оказваш съпротива на истински рицари?

— Да — отвърна Куентин, — аз наистина ще окажа съпротива на вашето дръзко и незаконно нападение. Ако между нас съществува различие по чин, което още не ми е известно, вашата неучтивост го премахна. Извадете сабите си или ако ще употребите копие, оставете място за нападение.

Рицарите обърнаха конете и се отдръпнаха на около сто и петдесет ярда, а Куентин се наведе напред, сякаш искаше да привлече благосклонното внимание на дамите и докато те му махаха с кърпичките си за насърчение, двамата нападатели стигнаха разстоянието, необходимо за атаката.

Дъруърд извика на гасконеца да се държи мъжки, пришпори жребеца си и четиримата конници се сблъскаха в галоп сред поляната, която допреди миг ги разделяше. Сблъскването се оказа гибелно за нещастния гасконец; защото противникът се прицели право в лицето му, незащитено от наличник, прониза го през окото до мозъка и го повали от коня.

Макар че се намираше в същото неизгодно положение, Куентин се извиваше така изкусно на седлото, че неприятелското копие едва одраска бузата му и мина над дясното рамо; а неговото улучи противника точно в гърдите и го отхвърли на земята. Куентин скочи, за да свали шлема на падналия си противник; но другият рицар (който не бе продумвал досега), предвиди участта на другаря си, изпревари Дъруърд, застана край припадналия и извика:

— Скачай на седлото, драги, откарвай стоката си и дано Господ и свети Мартин те закрилят!… Ах, дявол го взел! Достатъчно пакости ни сполетяха тая заран.

— С ваше позволение, сеньор рицарю — отвърна Куентин, ядосан от заплашителния тон, с който му бе даден съветът, — най-напред ще видя с кого съм имал работа и кого трябва да държа отговорен за смъртта на моя другар.

— Това не ще доживееш да научиш и да разправиш — отвърна рицарят. — Върви си с мир, драги. Ако извършихме глупостта да се изпречим на пътя ви, ние си я заплатихме. А ти направи по-голямо зло, отколкото можеш да изкупиш с живота си и с живота на всички от твоята дружина… Добре, щом искаш (защото Куентин бе извадил сабя и пристъпваше към него), ще се бием!

С тия думи той нанесе по шлема му такъв удар, какъвто шотландецът (макар че беше отраснал в страна, гдето добрите удари са нещо обикновено) познаваше досега само от романите. Мълниеносният удар отхвърли ножницата, която младият войник бе вдигнал, за да пази главата си, разсече здравия шлем и бръсна косата, без да нанесе по-дълбока рана; зашеметеният Дъруърд падна на едно коляно, съвсем безпомощен, ако противникът му би пожелал да повтори удара си. Но от състрадание към младостта на Куентин, от възхищение към смелостта му или може би от великодушие и почтеност рицарят не използва предимството си; междувременно Дъруърд се опомни, скочи и го нападна с устрема на човек, решен да победи или да умре, но и с достатъчно самообладание, за да изведе борбата до желания край. Решен да не се излага повторно на такъв ужасен удар, той използва предимството, че е по-пъргав и в сравнително по-лека броня, за да досажда на противника си с нападения от всички страни, така неочаквани и бързи, че за рицаря с тежката броня беше много трудно и уморително да се отбранява.

Великодушният противник уверяваше напразно Куентин, че „между тях не съществува вече никакъв повод за борба и му е противно да се бие“. Обзет от пламенно желание да изкупи срама на своето кратко поражение, Дъруърд продължаваше да го напада със светкавична бързина ту с острието, ту с върха на сабята си… като следеше всяко негово движение, защото след като бе получил такова ужасно доказателство за превъзходството му, внимаваше само как да отскочи назад или встрани от нов съкрушителен удар.

— Дявол да те вземе, самомнителни упорити глупчо — промърмори рицарят, — щом не мирясваш, докато не те чукне човек по главата!

С тия думи той промени тактиката си, отдръпна се като за отбрана и се приготви сякаш само да отклонява непрестанните удари на Куентин, вместо да им отвръща, но в душата си решен при първото задъхване или погрешна стъпка на младия войник да завърши с един удар борбата. И вероятно би успял в тази хитра тактика, ако съдбата не бе наредила другояче.

Двубоят беше все още в разгара си, когато голям конен отряд се показа с викове:

— Спрете, в името на краля!

Двамата противници се отдръпнаха… и Куентин видя с изненада, че отрядът се предвождаше от командира му лорд Крофорд. С него беше и Тристан Отшелника с двама-трима свои войници; всичко двадесетина души.