Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quentin Durward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2019 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Уолтър Скот

Заглавие: Куентин Дъруърд

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателство „Народна младеж“

Година на издаване: 1967

Тип: роман

Националност: Британска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: 23.XII.1967 година.

Редактор: Надя Кехлибарева

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Художник на илюстрациите: Любен Зидаров

Коректор: Райна Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7885

История

  1. — Добавяне

Двадесет и втора глава
Пирът

Кед: Къде е Дик, ашфордският колач?

Дик: Ето ме, сър.

Кед: Те падаха пред тебе като овни и

волове, а ти работеше като в скотобойна.

Шекспир — „Крал Хенри VI“

Мъчно можем да си представим необикновената и страшна промяна, настъпила в залата на замъка Шонвалд, гдето Куентин бе обядвал през деня; тя даваше сега най-ярка представа за ужасите на войната… особено когато я водят най-безпощадните бойци — наемниците на една варварска епоха, свикнали по навик и занаят с жестокостите и кръвопролитията на военното изкуство, а заедно с това напълно лишени от родолюбие или романтична рицарска доблест.

В същото помещение, гдето само преди няколко часа се бе състоял спокойният, пристоен и почти официален обяд на граждански и духовни служители, когато и най-леката шега се изказваше шепнешком и въпреки изобилието от ястия и вина царуваше едно почти набожно приличие, сега владееше такова бясно и разгулно безредие, което самият сатана не би могъл да увеличи, ако председателстваше пира.

Начело на трапезата, в набързо донесения от голямата заседателна зала епископски трон, седеше страшният Арденски глиган, заслужаващ напълно своето ужасно прозвище, с което се гордееше и се стремеше да го заслужи. Беше свалил шлема си, но не и тежката блестяща броня, от която впрочем нарядко се разделяше. Наметнат беше с плащ от обработената кожа на огромен глиган, с тежки сребърни копита и зъби. Кожата от главата беше така изработена, че когато баронът я нахлузваше над шлема, ако беше въоръжен, или направо на главата си като качулка, както правеше често, когато е без шлем, той заприличваше на ухилено, зловещо чудовище; макар че лицето му не се нуждаеше от подобно украшение, защото си беше от рождение предостатъчно грозно и страшно.

Горната част на главата му почти противоречеше на неговия характер; при все че косата му напомняше грубите щръкнали косми на нахлузената качулка, високото мъжествено чело, широките червени скули, светлите очи и орлов нос подсказваха храброст и великодушие. Но тези донегде красиви черти носеха отпечатъка на неговите буйства, нахалство, разврат и пиянство, помрачили суровата храброст, която биха могли да изразяват. Бузите и особено клепачите му бяха подпухнали от постоянното пиянство; очите, потъмнели и кървясали, придаваха на цялото лице отвратителна прилика с чудовището, на което баронът обичаше да се уподобява. Но по някакво странно противоречие, макар че в друго отношение се стараеше да прилича на глиган и дори се гордееше с това прозвище, Дьо ла Марк се стремеше да скрие с дългата си брада обстоятелството, на което дължеше своя прякор, именно необикновено плътните устни и изпъкналата горна челюст с големи, издадени кучешки зъби. Тази прилика с дивата свиня и постоянното скитане из Арденските гори му бяха спечелили прозвището Арденски глиган. Но широката, гъста, рошава брада не скриваше естествената грозота на лицето, нито облагородяваше свирепото му изражение.

Войниците и офицерите му бяха насядали около трапезата заедно с лиежки граждани, между които и мнозина представители на простолюдието. Сред тях особено личеше седналият до Ла Марк касапин Никел Блок, запретнал ръкави над окървавени до лактите ръце и сложил пред себе си грамаден окървавен нож. Повечето войници бяха с дълги мръсни бради, по подражание на вожда, а сплетените и отметнати назад коси подчертаваха още повече вродената им свирепост. Почти всички пияни, отчасти от победата, отчасти от непрестанното наливане с вино, те бяха една наистина ужасна и противна гледка. Приказките и песните им, които никой не си даваше труд да слуша, бяха така неприлични и кощунствени, щото Куентин благодареше богу, че врявата не позволява на спътничката му да ги разбере.

Трябва да добавим все пак, че по-почтените лиежки граждани, които гуляеха с войниците на Гийом дьо ла Марк, бяха бледи, неспокойни, явно недоволни от забавата или уплашени от съюзниците си; но за по-невъзпитаните или по-грубите по природа тези изстъпления бяха само проява на войнишка храброст, на която с готовност биха подражавали; и те се подготвяха за тази задача с огромни количества вино и schwarz Bier[1] — неизменна нидерландска слабост, откакто свят светува.

Трапезата беше подредена безразборно, както бяха подбрани и гостите. До сребърните прибори на епископа и до свещените църковни съдове (защото Арденския глиган не се боеше от обвинение в светотатство) можеха да се видят обикновени тенекиени канчета, кожени манерки и най-прости рогове.

Трябва да добавим описанието на още една ужасна гледка; след това с удоволствие ще предоставим на читателя да допълни картината с въображението си. Между другите безобразия, вършени от войниците на Дьо ла Марк, един ландскнехт (отличил се със своята храброст при щурмуването на замъка), недопуснат на трапезата, грабна безсрамно голяма сребърна чаша и заяви, че си я взема срещу своя неполучен дял от пира. Вождът започна да се тресе от смях при тая шега, така характерна за бойците му; но когато друг войник, не така прочут навярно с бойните си подвизи, си позволи същата волност, Дьо ла Марк веднага тури край на тия забавления, които можеха да отнемат най-ценните украси от трапезата му.

— Гръм да ви удари! — развика се той. — Който не се е държал като мъж пред врага, да не е посмял да краде пред очите на другарите си! Ти ли, безсрамнико, ти… гдето чакаше да отворят вратата и да спуснат моста, докато нашият другар Хорст си пробиваше път през рова и стената… Ти ли си тоя нахал?… Обесете го за решетката на прозореца! Да ни отмерва такт с нозете си, докато ние пием за благополучното му пристигане в ада.

Присъдата бе незабавно изпълнена и само след миг нещастникът започна да се гърчи в предсмъртни мъки под железните решетки. Тялото беше още там, когато Куентин и другарите му влязоха в залата; осветено от блед лунен лъч, то хвърляше на пода неясна сянка, която подсказваше все пак доста ясно какво ужасно нещо отразява.

Докато името на кмета Павийон минаваше от уста в уста из шумното събрание, сам той се стараеше да си придаде важно и спокойно изражение, подобаващо на длъжността и влиянието му; но щом зърна ужасното видение на прозореца и дивашкото веселие в залата, без малко щеше да загуби и ума, и дума, въпреки насърченията на Петер, който му прошепна развълнувано:

— Смело, майсторе, иначе сме загубени!

Кметът успя да запази някак самообладание, докато изказваше на присъстващите кратките си приветствия за голямата победа, спечелена от войниците на Дьо ла Марк и гражданите на Лиеж.

— Да — отвърна насмешливо Дьо ла Марк, — повалихме най-после звяра, както рекло на вълкодава господарското паленце. Но какво виждам, господин кмете? Вие пристигате като Марс — с красавица! Коя е тази прелест!… Сваляй, сваляй булото, мила… Никоя жена не е господарка тази нощ на красотата си.

— Това е дъщеря ми, благородни вожде — отвърна Павийон. — И ви моля да я извините, че е с було. Такъв обет е дала пред Тримата свети крале.

— Ей сега ще я освободя от този обет — отвърна Дьо ла Марк; — с един удар на ножа ще се канонизирам за лиежки епископ; а вярвам, че един жив епископ струва колкото трима мъртви крале.

Гостите изтръпнаха и започнаха да шушукат, защото не само лиежкото население, но и мнозина от суровите войници дори, макар и да не почитаха нищо друго, благоговееха пред Тримата кьолнски крале, както обикновено ги наричаха.

— Аз не възнамерявам всъщност да оскърбя о бозе почившите величества — продължи Дьо ла Марк; — но съм твърдо решил да стана епископ. Един едновременно мирски и духовен вожд с власт да свързва и разлъчва, ще подхожда повече за шайка нечестивци като вас, на които никой друг не би дал опрощение… Но елате насам, благородни кмете… седнете до мене, за да видите как ще си освободя желаното място… Доведете нашия предшественик епископа.

В залата настъпи раздвижване. Павийон се възползва от него и след като благодари за предложеното почетно място, седна в края на трапезата, заобиколен от хората си, както стадо овце се събира при вида на чуждо куче зад овена водач, който по чин и власт минава за по-храбър от тях. Недалеко от него седеше красив, юноша; разправяха, че бил незаконен син на жестокия Дьо ла Марк, който го обичал и понякога бил дори нежен към него. Красивата наложница, майка на момчето, била убита от жестокия господар в пристъп на ревност или пиянски гняв, но по-късно той дълбоко съжалявал за смъртта й, доколкото такъв тиран е способен да изпитва угризения. Привързаността му към сирака се дължеше може би отчасти на това обстоятелство. Научил от стария монах тази подробност из живота на вожда, Куентин застана колкото е възможно по-близо до момчето, с намерение да го използва според случая за заложник или защитник, ако не успеят да се спасят по друг начин.

Докато всички очакваха напрегнато как ще се изпълнят заповедите на тирана, един от хората на Павийон прошепна на Петер:

— Нашият майстор каза, доколкото разбрах, че тази девойка е дъщеря му… А не ми прилича на нашата Трудхен. Това момиче е най-малко два инча по-високо; и под булото й се подава черна къдрица. Кълна се в свети Михаил от пазарския площад, все едно да кажеш за черна волска кожа, че е на юница!

— Тихо, тихо! — прекъсна го съобразително Петер. — Какво ни влиза в работа, ако на майстора му е хрумнало да се пооблажи от епископския дивеч, без да знае господарката? Ние с тебе ли ще го шпионираме?

— Аз няма да направя такова нещо, брате — отвърна другият. — Макар да не очаквах от него на тия години да налита на козички. Дявол да я вземе… Виж каква е хубавица! Свила се на оня стол зад гърба на хората, за да не я зърнат Дьо ла Марковите войници… Но я гледай! Какво смятат да правят с горкия стар епископ?

Докато той говореше, дивите войници на Дьо ла Марк вкараха лиежкия епископ Луи дьо Бурбон в залата на собствения му дворец. Раздърпаните дрехи, разчорлената коса и брада сочеха на какви изтезания е бил подложен досега; а за присмех му бяха метнали набързо и духовническите одежди. За щастие, помисли Куентин, графиня Изабел, която можеше да се издаде, като види в такова състояние своя защитник, надали щеше да зърне или да чуе от своето място предстоящия ужас; освен това Дъруърд побърза да застане пред нея, за да й попречи да гледа и да я скрие от чуждите погледи.

Последвалата сцена беше кратка и страхотна. Когато бе довлечен в нозете на дивия вожд, нещастният архиерей, познат доскоро само с лекия си, добродушен нрав, прояви в тоя тежък миг съзнание за своето достойнство и благородство, присъщо на славния му род. В спокойния поглед нямаше смущение; когато грубите ръце на войниците престанаха да го влачат, той се спря с благородната осанка на феодален господар и примиреното изражение на християнски мъченик, от които самият Дьо ла Марк дори се стресна; и пред твърдото държане на пленника, а навярно и от спомена за благодеянията, които бе получавал от него, той сякаш се разколеба, наведе поглед и едва след като изпи на един дъх голяма чаша вино, си възвърна дързостта да заговори с нещастната си жертва.

— Луи дьо Бурбон — започна свирепият воин, като си пое дълбоко дъх, стисна ръце, скръцна със зъби и използва всички обичайни средства, за да възбуди и поддържа вродената си жестокост, — аз ти предложих приятелството си, но ти го отхвърли. Какво би дал сега, за да не е така?… Приготви се, Никел.

Касапинът стана, грабна, оръжието си, промъкна се зад стола на Дьо ла Марк и застана с вдигнат нож в голите яки ръце.

— Погледни тоя мъж, Луи дьо Бурбон — продължи Дьо ла Марк. — Какво ще предложиш сега, за да избегнеш гибелния час?

Епископът хвърли тъжен, но безстрашен поглед към отвратителния слуга, готов да изпълни волята на тирана, и отвърна твърдо:

— Слушай, Гийом дьо ла Марк; чуйте и вие всички, добри хора — ако тук има някой, заслужаващ това име, — единствените условия, които мога да предложа на тоя негодник… Гийом дьо ла Марк, ти подбуди към бунт един имперски град… нападна и взе с пристъп двореца на принц от свещената германска империя… изби хората… ограби имота му… предаде на поругание личността му; за всичко това подлежиш на имперски съд… заслужаваш да те осъдят на изгнание и да те лишат от всичките ти права. Но ти си сторил много повече. Нарушил си не само човешките закони… и си заслужил не само човешко отмъщение. Ти си нахлул в светия храм господен… сложил си насилствено ръка върху един служител на църквата… осквернил си Божия дом с кръв и грабеж, като нечестив разбойник…

— Свърши ли? — прекъсна го яростно Дьо ла Марк, като тупна с крак.

— Не — отвърна архиереят. — Не съм ти казал още условията, които искаше да чуеш от мене.

— Продължавай — каза Дьо ла Марк — и дано условията ми харесат повече от предисловието, защото иначе тежко на побелялата ти глава!

Той се отпусна пак на стола си, стисна зъби, докато от устата му изскочи пяна, както от устата на дивия звяр, чието име и грабливост притежаваше.

— Това са престъпленията ти — продължи спокойно и решително епископът; — чуй сега условията, които аз, като милостив принц и християнски духовник, оставил настрана всяко лично оскърбление, снизхождам да ти предложа. Захвърли водаческия жезъл… откажи се от властта си… освободи пленниците… върни плячката… раздай всичките си богатства, за да помогнеш на тия, които по твоя вина са останали сираци и вдовици… облечи се във вретище, посипи главата си с пепел… вземи поклоннически посох в ръка и тръгни бос на поклонение пред папата; тогава ние ще се застъпим за живота ти пред имперския съвет в Регенсбург и за окаяната ти душа — пред светейшия отец в Рим.

Докато Луи дьо Бурбон изказваше тия условия така твърдо, сякаш той все още заемаше своя архиерейски престол, а узурпаторът беше коленичил в нозете му, тиранът се надигна полека от стола си, първоначалната му изненада се смени постепенно с ярост и щом епископът млъкна, той се обърна с вдигнат пръст към Никел Блок, без да продума. Разбойникът нанесе удара, сякаш се намираше в проста скотобойна, и умъртвеният епископ се строполи без глас в подножието на своя архиерейски престол.[2] Неподготвени за такова ужасно зрелище и очаквали, че разговорът ще свърши с някакво разбирателство, лиежците наскачаха изведнъж с проклятия и викове за мъст.

Но Гийом дьо ла Марк размаха стиснат пестник и изкрещя с глас, който надделя над врявата:

— Какво мислите, лиежки свини, които се търкаляте из калта на Мьоза!… Дръзвате да си мерите силите с Арденския глиган ли?… На крак, глиганска челяд! (С този прякор и сам той, и мнозина други назоваваха войската му.) Покажи зъбите си на тия фламандски прасета!

При тая заповед привържениците му наскачаха и както бяха размесени с доскорошните си съюзници, готови вече за подобна изненада, всеки сграбчи за яката най-близкия си съсед и замахна с широка кама, святкаща от светлината на факлите и луната. Всички бяха вдигнали ръка, но никой не удряше; защото жертвите бяха така слисани, та не можеха да се съпротивяват, а пък Дьо ла Марк навярно искаше само да сплаши своите лиежки съюзници.

Обаче смелият Куентин Дъруърд, не за годините си решителен и бърз, при това въодушевен от чувство, което можеше само да засили вродената му съобразителност и твърдост, внесе нов обрат в сцената. Следвайки примера, даден от привържениците на Дьо ла Марк, той се хвърли срещу Шарл Еберсон, сина на водача, надви лесно съпротивата му, вдигна нож до гърлото на младежа и викна:

— Такава ли е играта? Добре, участвам в нея!

— Стой — изкрещя Дьо ла Марк. — Аз просто се пошегувах… Да не мислиш, че ще нападна моите добри приятели и съюзници, лиежките граждани?… Пуснете ги, войници! Седнете всички! Но изнесете най-напред тоя леш (ритна той тялото на епископа), който докара тази свада между нас, и да удавим във вино враждата.

Всеки пусна жертвата си, гражданите и войниците се загледаха, сякаш още не можеха да разберат съюзници ли са или врагове. Куентин Дъруърд се възползва от този миг.

— Чуйте ме — започна той, — ти, Гийом дьо ла Марк, и вие, граждани на Лиеж… А ти, млади момко, мирувай! (Защото Шарл се опитваше да се изтръгне от ръцете му.) Никакво зло няма да те сполети, ако не се повтори пак някоя подобна шега.

— Кой си ти, дявол да те вземе — запита смаяният Дьо ла Марк, — гдето си дошъл да ни държиш такъв дързък език и да вземаш заложници в собственото ни леговище… от нас, свикнали да вземаме заложници от другите, но не и да ги даваме някому?

— Аз съм войник на крал Луи Френски — отвърна дръзко Куентин; — стрелец от шотландската му гвардия, както личи навярно от езика и облеклото ми. Тук съм, за да гледам и да му опиша делата ви; и виждам с изненада, че се държите като езичници, а не като християни… като обезумели, а не като здравомислещи хора. Войските на Шарл Бургундски ще тръгнат незабавно срещу вас; и ако искате да получите помощ от Франция, трябва да се държите другояче… Вас, лиежки граждани, съветвам да се приберете незабавно по домовете си; ако някой ви попречи да си отидете, обявявам, че тези, които биха сторили това, са врагове на моя господар, Негово величество краля на Франция.

— Франция и Лиеж! Франция и Лиеж! — започнаха да викат привържениците на Павийон и мнозина граждани, насърчени от смелия език на Куентин.

— Франция и Лиеж! Да живее храбрият стрелец. Ще се борим на живот и смърт заедно с него!

Очите на Гийом дьо ла Марк засвяткаха, ръката му стисна меча, сякаш смяташе да го запрати в сърцето на дръзкия младеж; но като се огледа, забеляза в очите на своите войници нещо, което и той дори беше принуден да зачита. Повечето от тях бяха французи и всички знаеха тайната подкрепа в хора и пари, която Гийом получаваше от Франция; мнозина изглеждаха възмутени от престъпното кощунство, извършено от шефа им. Името на Шарл Бургундски, който непременно щеше да побеснее, щом научи станалото тази нощ, прозвуча като тревожна заплаха, а крайно нетактичната постъпка на ла Марк да се скара с лиежци и да предизвика френския владетел дълбоко ги смути, колкото и да бяха пияни. Накратко казано, Дьо ла Марк видя, че и собствената му тайфа дори няма да го подкрепи, ако реши да продължи насилията. И като поразведри лице, заяви:

— Нямам никакви лоши намерения към моите приятели, гражданите на Лиеж, които са свободни да напуснат Шонвалд, щом пожелаят; макар да се надявах, че ще пируваме поне една нощ заедно, за да отпразнуваме победата.

И добави още по-спокойно:

— Готов съм да започнем преговори за подялба на плячката и за обмисляне на общата отбрана още утре или когато кажете. Надявам се освен това, че шотландският джентълмен ще удостои пира с присъствието си, като остане цяла нощ в Шонвалд.

Младият шотландец поблагодари и заяви, че решението му ще зависи от това на Павийон, при когото всъщност е изпратен; но непременно ще се възползва от любезната покана при следващото си идване в лагера на доблестния Гийом дьо ла Марк.

— Щом решението ви зависи от мене — побърза да каже на всеослушание Павийон, — ще напуснете незабавно Шонвалд; само че ако трябва да се върнем тук заедно, надали ще видите скоро тоя замък.

Втората част от изказването си почтеният гражданин промърмори на себе си, защото не смееше да изрази гласно чувствата си, а не можеше и съвсем да ги сподави.

— Дръжте се по-близо до мене, юнаци — обърна се той към своята охрана, — и да се измъкнем колкото можем по-бързо от това разбойническо гнездо.

Мнозинството от почтените граждани на Лиеж споделяха мнението на кмета и бяха проявили по-малко радост при завземането на Шонвалд, отколкото проявиха сега, при възможността да го напуснат живи и здрави. Пуснаха ги да излязат без пречки; и Куентин обърна с радост гръб на тия страхотни стени.

За пръв път откакто бяха влезли в ужасната зала, той си позволи да запита младата графиня как се чувства.

— Добре, добре — отвърна развълнувано тя. — Отлично дори… Само че да не се бавим в разговор, да не губим време в разпитвания… Да бягаме… да бягаме!

Докато говореше, тя се стараеше да ускори ход; но така безуспешно, че щеше да падне от изтощение, ако Дъруърд не бе я подкрепил. Като майка, която изнася детето си вън от опасност, младият шотландец вдигна нежно скъпия товар; а когато девойката обгърна с ръка врата му, той не съжаляваше вече за преживените опасности, щом завършваха така.

Почтеният кмет вървеше също подкрепян и почти теглен напред от верния си Петер и от един общински чиновник; така те стигнаха задъхани до реката, като срещаха по пътя си отделни групи от своите съграждани, излезли да узнаят как е приключила обсадата и доколко са верни слуховете, че победителите са се скарали помежду си.

Избягвайки доколкото могат това любопитство, Петер и неколцина негови другари успяха най-после да осигурят една лодка за себе си, за Изабел, все още полупримряла в ръцете на своя спасител, и за почтения кмет, който изказа цяла низа несвързани благодарности към Дъруърд — останали без отговор, защото съзнанието на младежа беше заето с други мисли, — след това започна да разправя на Петер за своята смелост и добросърдечие и за опасностите, на които тези добродетели го бяха излагали неведнъж досега.

— Петер, Петер — поднови той оплакванията си от предната вечер, — ако не бях толкова сърцат, нямаше да се обявя против данъка от двайсет на сто, когато всички други бяха готови да го плащат… Нямаше да се помъкна и в оная битка при Сен Трон, гдето един конник от Ено ме запрати с копието си в калния ров, и никаква смелост и ловкост не можа да ме измъкне оттам, докато трая битката… Да, Петер, смелостта ме увлече и снощи, и то стегнат в такава тясна броня, че щях да се задуша, ако не бе ми помогнал младият стрелец. Той е истински войник и аз му желая от сърце сполука. А от добросърдечието си, Петер, само обеднявам… искам да кажа, щях да обеднея, ако нямах достатъчно средства да преживея на тоя грешен свят… Защото само Господ знае какви беди има да ме сполетят с тия благородни графини и тайни поръчения, които могат да ми струват не само цяло богатство, но и главата ми на това отгоре!

При тия думи Куентин не можа да премълчи и го увери, че за всяка опасност или щета от присъствието на младата графиня, която се намираше засега под негово покровителство, уважаваният кмет ще получи достойна благодарност и награда.

— Благодаря ви, господин оръженосецо и стрелецо, благодаря ви — отговори лиежкият гражданин; — но кой ви казва, че искам награда, загдето изпълнявам дълга си на честен човек? Аз изказах просто съжаление за възможните неприятности; сигурно мога да кажа такова нещо на помощника си, без да сметнете, че мърморя срещу загубите или опасностите.

При тия думи Куентин реши, че новият му приятел е един от многобройните хора, свикнали да вършат добро на другите и да се самонаграждават с мърморене не за друго, а просто, като припомнят възможните неприятни последици, да изтъкнат малко повечко ценната си услуга. Затова благоразумно замълча и остави кмета да разправя на помощника си на какви опасности и загуби се е излагал с усърдието си да пази общите интереси или да прави безкористно добрини на кого ли не. Така стигнаха до дома му.

Всъщност почтеният гражданин смяташе, че се бе поизложил, като бе допуснал младият чужденец да застане начело при разправията в Шонвалд; и макар да се зарадва отначало от намесата на Дъруърд, след като поразмисли, стигна до заключението, че е бил донегде унизен, затова трябва да се възнагради сам, като преувеличи заслугите, за които родината, съгражданите, а главно графиня Дьо Кроа и младият й покровител му дължаха благодарност.

Но когато лодката спря пред градината и той слезе на брега с помощта на Петер, пристъпването през прага на собствения му дом като че разсея изведнъж това чувство на засегнато самолюбие и завист и превърна недоволния мрачен общинар в почтен, любезен, гостоприемен, приветлив домакин. Той повика Трудхен, която се яви веднага, защото от страх и тревоги твърде малко лиежки граждани бяха спали в тази съдбоносна нощ. На Трудхен възложиха да се грижи за красивата полупримряла чужденка; покорена от чара и затрогната от нещастието й, Гертруда[3] изпълни със сестринска обич и усърдие този дълг.

Въпреки умората си и късния час, кметът настояваше да опитат с Куентин бутилка скъпо старо вино още от времето на битката при Азенкур[4]; и сигурно би го принудил да се съгласи, ако не бе дошла стопанката, събудена от виковете на Павийон, да му донесе ключовете на избата. Тя беше приятна, дребна, закръглена женица, навярно твърде хубавичка на времето си, но главната й отлика от няколко години насам беше острият зачервен нос, пискливият глас и убеждението, че щом заповядва вън от къщи, кметът трябва да се покорява на съответната власт вкъщи.

Като разбра за какво е спорът между Павийон и госта, тя заяви безпрекословно, че вместо да търси повод за ново почерпване, съпругът й трябва да си спомни колко е пил вече; и без да му даде ключовете, увиснали на кръста й на сребърна верижка, му обърна безцеремонно гръб и въведе Куентин в спретнатата, приятна стая, гдето щеше да нощува при такива удобства, каквито надали бе виждал досега; толкова много богатите фламандци надминаваха по домашна наредба не само бедните и сурови шотландци, но дори самите французи.

Бележки

[1] Schwarz Bier (нем.) — черна бира. Б.пр.

[2] Вж. бележка IV — убийството на лиежкия епископ.

[3] Трудхен е умалително от Гертруда — Б.пр.

[4] В битката при Азенкур (департамент Па дьо Кале) френските войски са били разбити от англичаните (1415 година). Б.пр.