Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (29)

Двадесет и седма глава
Взривът

Уплашен, ням от изненада,

съзираш как далеч на юг

внезапен блясък облака раздира.

Джеймс Томсън — „Лято“

В съгласие със своето заглавие, предидущата глава беше предвидена като поглед назад, който ще даде възможност на читателя да разбере напълно отношенията между краля на Франция и Бургундския херцог, когато — било поради вярата си в астрологията, предсказала благоприятен изход на начинанието му, било поради съзнанието за своето умствено превъзходство над Шарл — Луи бе взел необикновеното и напълно необяснимо решение да се предаде в ръцете на един свиреп и ожесточен противник, решение още по-неразумно и необяснимо в ония размирни времена, когато най-тържествени обещания не осигуряваха безопасност за този, на когото се даваха; самият дядо на херцога е бил убит пред очите на бащата на Луи, на моста Монтро, при тържествено уговорена среща за установяване мир и всеопрощение; а примерът можеше да бъде фатален, ако херцог Шарл би пожелал да се възползва от него.

Но макар че беше груб, избухлив, безразсъден и неотстъпчив, Шарл не беше коварен и подъл — освен в мигове на необуздана ярост; коварството и подлостта са присъщи обикновено на по-хладни натури. Той не си даде труд да прояви към краля повече учтивост, отколкото се налагаше от правилата на обикновеното гостоприемство; но не прояви и никакво намерение да наруши свещените му граници.

На другата сутрин след пристигането на краля се състоя общ преглед на бургундските войски, които бяха така многобройни и добре екипирани, та херцогът сигурно не съжаляваше, че му се удава случай да ги представи пред могъщия си съперник. И наистина, докато с неизбежното покорство на васал към сюзерена той заяви, че тези войски принадлежат не нему, а на краля, високомерно свитата горна устна и надменният поглед подсказваха колко ясно съзнава, че тия думи са само празна любезност, защото прекрасната войска се намираше в негова неограничена власт и беше готова да тръгне и към Париж, както и във всяка друга посока. С още по-голямо огорчение Луи забеляза във войската на своя домакин много знамена на френски благородници не само от Нормандия и Бретан, но и от области, пряко подчинени на кралската власт; недоволни по най-различни поводи, тези негови поданици бяха свързали своето бъдеще със съдбата на Бургундския херцог.

Верен на своя нрав обаче Луи се престори, че не забелязва недоволниците, макар че в действителност прехвърляше в ума си различните средства, с които би могъл да ги откъсне от бургундското знаме и да ги върне към себе си; и реши, че Оливие и другите му тайни служители ще трябва да разберат какво е настроението на най-знатните изгнаници.

Сам той се стараеше усърдно, а същевременно и крайно предпазливо, да се сприятели с първите придворни съветници на херцога, използвайки за тази цел обикновените си похвати — чести интимни разговори, изкусни ласкателства и щедри подаръци; и то не за да ги отклони от вярна служба към достойния им господар, а както уверяваше — за да го подкрепят в запазване мира между Франция и Бургундия, една безспорно благородна цел, очевидно водеща към благополучието на двете страни и на съответните им владетели.

Вниманието на един толкова велик и мъдър крал беше само по себе си мощна примамка; обещанията направиха много, а подаръците, които по тогавашните обичаи бургундските придворни можеха да приемат без стеснение, допринесоха още повече за успеха. По време на лов за глигани в гората, докато херцогът — увлечен винаги от непосредствената си цел, все едно дали е работа или удоволствие — се бе отдал напълно на лова, Луи, освободен от присъствието му, потърси и намери начини да поговори тайно и поотделно с мнозина от най-приближените придворни на Шарл, като не забрави Д’Емберкур и Комин; той не пропусна да похвали първия от двамата забележителни царедворци за храбростта и военното му изкуство, а бъдещия историк на епохата — за дълбоката му мъдрост и литературни дарби.

Тази възможност да спечели или — ако читателят предпочита — да подкупи служителите на Шарл, беше може би главната цел за посещението на краля, в случай че не успееше да заблуди с ласкателства самия херцог. Връзките между Франция и Бургундия бяха толкова тесни, та повечето бургундски благородници имаха или очакваха да получат във Франция владения и привилегии, които зависеха пряко от разположението на краля. Подготвен за този и за всякакъв друг вид интриги, щедър до разточителство, когато това беше необходимо, за да постигне целите си, способен да представи в най-приемлива светлина своите предложения и подаръци, кралят успяваше да съгласува у едните гордостта с користолюбието им, а пред искрените или мними родолюбци да изтъкне, че единствената му подбуда е доброто на Франция и на Бургундия; в същото време личният интерес на събеседника му действаше като мощно невидимо колело в цялата машина. Той имаше специална стръв за всекиго и специален начин да я поднесе; на гордия, който не протягаше ръка да вземе подаръка, той го пускаше в ръкава, убеден, че от тази добрина, падаща безшумно и неусетно като роса, непременно ще порасне — когато му дойде времето — богата жетва от доброжелателство, а може би и от услуги за дарителя. Най-после, макар че отдавна подготвяше чрез своите агенти установяването на такова настроение в бургундския двор, което би било изгодно за интересите на Франция, ръководен без съмнение от по-раншните си сведения, Луи допринесе за няколко часа с личните си усилия много повече за постигането на тази цел, отколкото тайните му пратеници бяха извършили с няколкогодишни преговори.

Само един човек Луи не успя да спечели, и то именно този, когото най-много желаеше и ценеше — граф Дьо Кревкьор, чиято твърдост при посещението му в Плеси като пратеник на херцога не само не бе го възмутила, а напротив, бе пробудила у него стремеж да привлече този човек. Кралят никак не се зарадва, като узна, че графът бил изпратен със стотина копиеносци към границите на Брабант, за да окаже в случай на нужда помощ на епископа против недоволното му паство и Гийом дьо ла Марк; но се утеши, че появата на тази войска, както и нарежданията, които бе изпратил с верни вестоносци, ще успеят да предотвратят предивременните безредици в този край, които иначе биха могли да го изложат на опасност при сегашното му положение.

Целият двор, участващ в лова, се спря да обядва в гората, както ставаше обикновено при такива тържествени развлечения; в сегашния случай това беше особено приятно за херцога, защото съкращаваше церемониалната и почтителна тържественост, която беше длъжен да проявява към краля. Всъщност колкото добре и да познаваше човешката природа, в едно отношение кралят се бе заблудил в тези толкова важни обстоятелства. Той мислеше, че херцогът ще се почувства поласкан от проявеното благоволение и доверие на своя сюзерен; но забравяше, че зависимостта на бургундското херцогство от френската корона е било винаги скрит повод за огорчение у един така могъщ, богат и горд владетел като Шарл, който сигурно се стремеше да се отдели в самостоятелно кралство. Присъствието на краля в неговия двор налагаше на херцога задължението да изтъква своето васално подчинение и да изпълнява различни феодални обичаи и обреди, които — при неговото високомерие — изглеждаха унизителни за един владетелен принц, за какъвто той желаеше винаги да се представя.

Но макар че обедът на зелената морава под звука на ловните рогове и отваряните буренца мина непринудено и волно като всяка трапеза на открито, вечерята трябваше — между другото и поради неофициалния обед — да мине с още по-голяма тържественост.

Необходимите разпореждания за тази цел бяха предварително дадени, така че когато се прибра в Перон, Луи намери такава разкошна и великолепна трапеза, каквато подхождаше за богатството на могъщия му васал, владетел на почти цяла Нидерландия, най-богатата европейска страна в онова време. На почетното място пред дългата маса, която се огъваше под тежестта на златни и сребърни блюда с най-редки деликатеси, седеше херцогът; от дясната му страна, на едно стъпало по-високо от него, беше височайшият гост. Зад домакина бяха застанали синът на Гелдерландския херцог, който изпълняваше длъжността главен разрезвач^[1], от другата страна шутът Льо Глорийо, с когото херцогът нарядко се разделяше; защото, като повечето хора с избухлив и суров нрав, Шарл споделяше напълно общия за времето вкус към придворни шутове и малоумни, изпитвайки пред техните своенравни и глупави изказвания онова удоволствие, което неговият по-прозорлив и не така добродушен съперник предпочиташе да получава, изтъквайки несъвършенствата у най-достойните представители на човешкия род, защото намираше по този начин повод да се радва от „страха на храбрите и глупостта на мъдрите“. Впрочем, ако наистина е вярно, както разказва Брантом^[2], че след като подслушал как кралят признава в пристъп на набожно разкаяние своето участие в отравянето на брата си, Гиенския граф Анри, кралският шут разправил на другия ден тая случка пред всички придворни на трапезата, съвсем ясно е защо Луи се е преситил за цял живот от шегите на професионалните смешници.

Но този път той не пропусна да обърне внимание и да ръкопляска на любимия херцогов шут; и то защото му се стори, че глупостите на Льо Глорийо, изказвани понякога доста грубо, прикриват много по-остра и язвителна наблюдателност от тая на неговите събратя.

И наистина Тил Вецвайлер, по прякор Льо Глорийо, не приличаше на обикновен шут. Той беше висок, красив мъж, изкусен в много физически упражнения, а търпението и вниманието да ги изучи не се съгласуваше с умствена недоразвитост. Той придружаваше почти винаги херцога на лов и на война; и при Монлери, гдето Шарл беше ранен в гърдите и едва не бе пленен от един френски рицар, който бе уловил поводите на коня му, Тил Вецвайлер се бе нахвърлил така яростно върху нападателя, че бе успял да го отблъсне и да освободи господаря си. Но като се уплашил, че тази прекалено голяма услуга не подхожда за човек от неговия ранг и може да му създаде врагове сред рицарите и благородниците, изоставили придворния шут да спасява господаря им, той предпочел да го осмиват, вместо да го хвалят за подвига му; затова започнал да се хвали като гасконец за бойните си прояви и хората помислили, че спасяването на Шарл е измислица като всички приказки на Тил; по този случай именно той получил прякора Льо Глорийо (Самохвалко), който му останал.

Льо Глорийо се обличаше разкошно, със съвсем малко и по-скоро символични белези за своето звание. Главата му не беше обръсната; напротив, дълга къдрава коса се спускаше до красиво подстригана и вчесана брада, която обрамчваше едно доста хубаво лице с малко странен блясък в очите. Ивицата червено кадифе на шапката по-скоро напомняше, отколкото действително представляваше гребен на петел — професионална отлика на придворен шут. Черният абаносов жезъл имаше по обичая шутовска глава, украсена със сребърни магарешки уши, но толкова малки и така красиви, че ако не го разгледаше съвсем отблизо, всеки би го взел за официален жезъл на високопоставено длъжностно лице. Това бяха единствените му служебни отлики. Във всяко друго отношение облеклото му беше на най-знатен благородник. Шапката му беше украсена със златен медал; на шията му имаше златно огърлие; а кройката на разкошните дрехи не беше по-смешна от свръхмодните костюми на младите придворни кавалери.

Към тази именно личност Шарл, както и Луи, който подражаваше на домакина, се обръщаха често по време на вечерята; а от смеховете им личеше, че и двамата се забавляват искрено от отговорите на Льо Глорийо.

— Чии са незаетите места? — обърна се Шарл към шута си.

— Поне едно от тях, Шарл, би трябвало да е мое по право на наследие — отвърна Льо Глорийо.

— Защо, негоднико? — запита Шарл.

— Защото са на господата Д’Емберкур и де Комин, които пуснаха толкова високо соколите си, че забравиха вечерята. А който предпочита ястреб в небето пред фазан в ръката е роднина на шута; затова именно шутът трябва да наследи стола, като част от движимото му имущество.

— Шегата ти е остаряла, драги Тил — каза херцогът. — Но все едно дали са глупци или умници, закъснелите пристигат.

Докато той говореше, Д’Емберкур и Комин влязоха в залата, поклониха се дълбоко пред двамата владетели и заеха мълчаливо отредените им места.

— Какво става, господа? — обърна се към тях херцогът. — Забавлението ви е било или много добро, или много лошо, щом ви накара да закъснеете. Вие, месир Филип де Комин, изглеждате унил… Много голям облог ли спечели от вас Д’Емберкур?… Но нали сте философ — не бива да се огорчавате от ударите на съдбата… Само че, кълна се в свети Георги Бургундски, и Д’Емберкур изглежда натъжен като вас… Какво има, господа? Никакъв дивеч ли не уловихте? Соколите ли си изгубихте? Вещица ли ви пресече пътя? Или Дивият ловец^[3] ви срещна в гората? Честна дума, приличате на хора, дошли на погребение, а не на пиршество!

Докато херцогът говореше, всички погледи се насочиха към Д’Емберкур и де Комин; и тъй като нито един от тях не се тревожеше или огорчаваше лесно, безпокойството и унинието им бяха така учудващи, че веселостта и смехът около трапезата, повишени от често поднасяните чаши бургундско, постепенно стихнаха; без сами да разберат причината за тази промяна в настроението си, гостите започнаха да разговарят шепнешком, сякаш очакваха да чуят страшни новини.

— Какво значи това мълчание, месир? — запита херцогът, повишавайки и без това резкия си тон. — Щом влизате на пир с такова странно изражение и още по-странно мълчание, по-добре да бяхте тръгнали из блатата на лов за чапли или за бекаси и улулици.

— Милостиви господарю — започна де Комин, — на връщане от гората срещнахме граф Дьо Кревкьор.

— Какво? — запита херцогът. — Върна ли се вече от Брабант?… Надявам се, че всичко там е в ред?

— Графът ще съобщи лично на Ваше величество своите известия — каза Д’Емберкур. — Ние чухме само част от тях.

— А къде е графът, ако обичате? — избухна херцогът.

— Преоблича се, за да се яви пред Ваше височество — отговори Д’Емберкур.

— Преоблича ли се? Дявол да го вземе! — извика нетърпеливият херцог. — Какво ме интересува облеклото му? Изглежда, че сте се наговорили да ме подлудите!

— Всъщност трябва да ви кажем — добави де Комин, — че той желае да ви съобщи известията си на частна аудиенция.

— Господ да ги убие! Ваше величество — обърна се Шарл към краля, — ето как ни служат нашите съветници… Научат ли нещо, което им се струва важно, веднага се възгордяват като магаре с нов самар… Съобщете на Кревкьор да се яви незабавно!… Той идва от границата ни с Лиеж, а ние поне (херцогът наблегна на местоимението) нямаме из тоя край тайни, които бихме се поколебали да съобщим пред всички.

Присъстващите бяха забелязали, че херцогът е доста пиян, и това засилваше вродената му упоритост; но макар да смятаха, че не е време сега за доклади и съвещания, не смееха да се обадят, защото познаваха много добре буйния му нрав, и зачакаха мълчаливо новините, които щеше да донесе графът.

През последвалите няколко минути херцогът не отделяше поглед от вратата, обзет от страшно нетърпение, докато гостите бяха навели очи към трапезата, сякаш искаха да скрият любопитството и тревогата си. Само Луи, запазил пълно самообладание, продължаваше да разговаря ту с главния разрезвач, ту с Льо Глорийо.

Най-после Кревкьор влезе, посрещнат веднага от нетърпеливите въпроси на своя господар.

— Какви новини от Лиеж и Брабант, господин графе?… Вестта за вашето пристигане прогони веселието от трапезата ни… Надяваме се, че личното ви явяване ще го върне отново.

— Владетелю и господарю — отговори графът с твърд, но тъжен глас, — известията, които нося, подхождат повече за съвещателна зала, отколкото за тържествена трапеза.

— Казвайте ги веднага, човече, дори ако са вести от антихриста! — заповяда херцогът. — Аз вече ги отгатвам… Лиежци са се разбунтували отново.

— Да, господарю — потвърди тъжно Кревкьор.

— Виждате ли, драги — продължи херцогът, — аз отгатнах веднага това, което вие толкова много се страхувате да споменете… Значи тия зайци пак са грабнали оръжие. Не биха могли да го сторят в по-удобно време, защото сега можем да се посъветваме с нашия сюзерен (той се поклони на краля и го изгледа с дълбока, макар и потискана ненавист) как да се справим с тия бунтари… Имаш ли още новини в кошницата си? Казвай ги, а след това ще обясниш защо не си отишъл да помогнеш на епископа.

— Господарю, за мене е толкова тежко да съобщя следващите новини, колкото за вас ще бъде тежко да ги чуете… Никаква помощ от мене, нито от кой да е жив рицар не би била от полза за достопочтения архиерей. Гийом дьо ла Марк заедно с въстаналите лиежци бе вече заел замъка Шонвалд и бе убил епископа в собствената му приемна зала.

— Убил го! — повтори херцогът с глух шепот, чут все пак от единия до другия край на залата; — заблудили са те, Кревкьор, с лъжливо донесение… Това е невъзможно!

— Уви, господарю — възрази графът, — чух го от очевидец, стрелец от шотландската гвардия на френския крал; сам той бил в залата, когато убийството било извършено по заповед на Гийом дьо ла Марк.

— А този стрелец е бил без съмнение участник и подстрекател в това ужасно светотатство! — извика херцогът, като скочи и тупна така яростно с крак по столчето под нозете му, че го разцепи. — Заключете вратите на залата, господа… Затворете и охранявайте прозорците… Никой чужденец да не мръдва от мястото си, иначе ще бъде веднага убит!… Бургундски придворна, саби вън!

Обръщайки се към Луи, той сложи бавно и решително ръка върху дръжката на меча си; докато кралят, без да прояви уплаха, нито да се приготви за отбрана, се задоволи да каже:

— Тези новини, любезни братовчеде, смутиха ума ви.

— Не! — отвърна със страшен глас херцогът. — Те пробудиха само справедливото възмущение, което прекалено дълго потисках от дребнави съображения за обстоятелства и приличие. Братоубиец!… Изменник към баща си!… Тиран за поданиците си!… Коварен съюзник!… Вероломен крал!… Опозорен владетел!… Ти си в моя власт и аз благодаря богу за това.

— Благодари по-скоро на глупостта ми — каза кралят. — Защото когато се срещнахме при равни условия край Монлери, ти желаеше, струва ми се, да бъдеш по-далеко от мене, отколкото се намираш сега.

Херцогът продължаваше да държи ръка върху дръжката на меча, но не го изтегли и не дръзна да удари един враг, който не оказваше никаква съпротива, която би оправдала насилието.

През това време в залата бе настъпило общо смущение. Въоръжени стражи бяха застанали по заповед на херцога пред затворените врати; неколцина от малобройните френски благородници бяха наскачали от местата си и се готвеха да защитят своя господар. Луи не бе продумал ни веднъж на Орлеанския херцог или на Дюноа, след като ги бе освободил от замъка Лош — ако можеше да се каже, че са на свобода, — и ги бе взел в своята свита, гдето се отнасяха към тях по-скоро с подозрение, отколкото с почит и внимание; но въпреки това Дюноа пръв издигна глас сред общата глъчка, като се обърна към Бургундския херцог:

— Ваше височество забравя, че е васал на Франция, а ние, вашите гости, сме французи. Ако вие вдигнете ръка срещу нашия владетел, пригответе се да срещнете отчаяната ни отбрана. Защото, вярвайте ми, ние ще се опием с бургундска кръв със същото удоволствие, с което се опивахме от бургундските вина… Напред, херцог Орлеански! А вие, френски благородници, застанете около Дюноа и следвайте неговия пример!

В такъв именно момент един крал вижда на кого може да разчита. Малцината независими благородници и рицари, придружаващи Луи, от когото бяха получавали само недоволно мръщене, не се уплашиха от присъствието на несравнимо по-силния противник, нито от сигурната смърт, ако се стигнеше до бой, и побързаха да се строят около Дюноа и да тръгнат след него към оня край на трапезата, гдето седяха скараните височайши особи.

И обратно, всички онези оръдия и слуги, които Луи бе измъкнал от подобаващото им нищожество, за да ги издигне до незаслужена знатност, останаха уплашено и хладнокръвно по местата си, решени да не предизвикват съдбата със своята намеса, без да се запитат какво ще стане с благодетеля им.

Между първите готови да се жертват беше благородният лорд Крофорд; с неочаквана за годините му пъргавина той си проправи път въпреки съпротивата на противника (по-слаба, отколкото можеше да се допусне, защото мнозина бургундци, било от чувство за чест, било от таен стремеж да отклонят злата съдба, заплашваща Луи, отстъпваха пред шотландеца) и се втурна смело между херцога и краля. После накриви калпака, из който се подаваха разрошени побелели коси, бледите бузи и набръчканото чело поруменяха, старческите очи заблестяха с плама на храбрец, решен да се хвърли в отчаяно дело. Той застана с плащ на едното рамо, готов да го метне на лявата ръка, докато извади с дясната меча.

— Воювал съм за баща му и за дядо му — заяви Крофорд — и кълна се в свети Андрей, каквото и да стане, няма да го изоставя в сегашната беда.

За описанието на тази сцена ни трябваха няколко минути; но тя стана само в един миг, защото Крофорд се хвърли между херцога и жертвата на неговата мъст още щом видя, че Шарл заема заплашителна поза. Френските благородници също така наобиколиха господаря си.

Бургундският херцог стоеше все още с ръка върху дръжката на меча, готов сякаш да даде знак за общо нападение, което би свършило неизбежно с избиването на по-слабата страна, когато Кревкьор се втурна напред и извика гръмогласно:

— Господарю, помислете какво правите! Намираме се във ваша зала… Вие сте васал на краля… Не проливайте кръвта на своя гост в собствения си дом, кръвта на сюзерена си пред престола, който сам сте издигнали за него, гдето той се намира под ваша охрана! За честта на вашия дом, не се опитвайте да отмъстите за едно отвратително убийство с друго, още по-грозно!

— Махай се от пътя ми, Кревкьор! — отвърна херцогът. — И остави да изпълня отмъщението си!… Махай се от пътя ми!… Гневът на владетеля е страшен като гнева господен.

— Само когато е справедлив като него — отговори твърдо Кревкьор. — Позволете да ви помоля, господарю, обуздайте буйния си нрав, колкото справедливо и да сте оскърбен… А вие, господа френски благородници, позволете да ви кажа, че всяка съпротива е безполезна, затова се въздържайте от постъпки, които биха довели до проливане на кръв.

— Той е прав — каза Луи, комуто хладнокръвието не измени в тази страшна минута; той виждаше ясно, че щом започне бой, в кипежа на борбата ще бъдат извършени насилия, които могат да се избягнат, ако се запази спокойствие. — Братовчеде Орлеан… драги Дюноа… и вие, мой верни Крофорд… не предизвиквайте разорение и кръвопролитие с прибързания си гняв. Нашият височайши братовчед загуби самообладание от известието за смъртта на един близък и любим приятел, достопочтения лиежки епископ, за когото ние скърбим не по-малко от него. Отдавнашни, а за нещастие и по-нови поводи за вражда го подтикват да подозира, че ние сме подстрекатели в едно дело, от което сърцето ни се отвращава. Ако нашият домакин е решил да ни убие — нас, своя крал и родина — поради погрешното впечатление, че ние сме участници в това злодеяние, вие твърде малко ще облекчите, а напротив, много ще отегчите нашата участ с намесата си… Отдръпнете се, Крофорд!… Дори ако това е последната ми заповед, тя е заповед на крал към офицера му и аз държа да я изпълните… Отдръпнете се, и — ако ви го поискат — предайте меча си. Заповядвам ви да го сторите, а вашата клетва ви задължава да ми се подчинявате.

— Имате право, господарю — отговори Крофорд, като отстъпи и прибра в ножницата полуизвадения меч. — Всичко това е съвършено вярно; но кълна се в честта си, че ако имах тук седемдесет души от моите храбри сънародници, вместо седемдесетте и няколкото си години, бих се опитал да вразумя тия прекрасни храбреци със златни верижки, килнати барети и разни там шарки и емблеми.

Херцогът стоя доста време, втренчил поглед в земята, после каза с горчива насмешка:

— Имаш право, Кревкьор; честта ни налага да изпълним задълженията си към този велик крал, наш уважаван и обичан гост, не така прибързано, както гневът ни подсказа отначало. Ние ще постъпим така, че цяла Европа да признае справедливостта на действията ни… Френски благородници, вие ще трябва да предадете оръжието си на моите офицери! Вашият господар наруши примирието и няма право да се ползва занапред от него. Все пак от съчувствие към вашето съзнание за чест и уважение към сана и към славния род, който той еднакво унизи, не ще поискаме от нашия братовчед Луи да ни предаде своя меч.

— Нито един от нас — отвърна Дюноа — няма да предаде оръжието си или да напусне тази зала, докато не се уверим, че животът на нашия крал се намира в пълна безопасност.

— Нито един шотландски гвардеец също — извика Крофорд — няма да сложи оръжие, ако не му заповяда френският крал или великият конетабъл!

— Вашето усърдие, храбри Дюноа и верни Крофорд — каза кралят, — ще ми навлече повече зло, отколкото полза… Аз вярвам — добави достойно той — в правотата на моето дело много повече, отколкото в една безполезна съпротива, която може само да струва живота на моите най-добри и най-верни люде… Предайте мечовете си… Благородните бургундци, които ще приемат такъв почтен залог, ще бъдат в състояние да защитят по-добре и вас, и мене… Предайте мечовете си… аз ви заповядвам!

Така именно при тези страшни обстоятелства Луи прояви бързата решителност и прозорливост, които единствени можеха да го спасят. Той съзнаваше, че докато не започне истинска схватка, повечето присъстващи бургундски благородници ще го подкрепят в опита да укроти яростта на господаря им. Но започне ли бой, и той, и малцината негови придворни ще бъдат незабавно избити. Обаче и най-големите му врагове признаваха, че в държанието му нямаше нито унижение, нито страх. Той отбягваше да вбеси окончателно херцога; но нито подценяваше яростта му, нито се боеше от нея и продължаваше да го гледа спокойно и втренчено, както един смел човек наблюдава заплашителните движения на умопобъркан, като съзнава, че с твърдост и спокойствие най-сигурно и неусетно ще го укроти.

По заповед на краля Крофорд хвърли меча си на Кревкьор с думите:

— Вземете го! И нека дяволът ви удостои да му се порадвате… Това не е безчестие за законния собственик, защото не сме си опитали силите.

— Почакайте, господа — обади се глухо херцогът, почти задъхан от гняв. — Задръжте мечовете си. Достатъчно е да обещаете, че няма да си послужите с тях… А вие, Луи Валоа, ще се смятате мой пленник, докато се изясни дали сте подстрекавали към светотатство и убийство. Заведете го в замъка… в кулата на граф Ербер. Оставете да му прислужват шестима благородници от собствената му свита, които сам си избере… Милорд Крофорд, вашият караул ще трябва да напусне замъка; ще бъдете прилично настанени другаде. Вдигнете подвижните мостове, спуснете всички решетки… Утроете стражата при градските врати… Оттеглете понтонния мост към десния бряг на реката… Обкръжете замъка с моите черни валонци^[4] и утроете стражите при всеки пост!… Вие, Д’Емберкур, се погрижете конни и пеши патрули да обикалят цяла нощ през половин час из всички части на града, а след разсъмване през един час. Ако бъде необходимо, разбира се, защото ще побързаме да приключим дотогава работата си… Луи ще пазите като живота си!

Той стана рязко и намръщено от трапезата, хвърли към краля поглед, изпълнен със смъртна омраза, и изхвръкна от залата.

— Господа — каза кралят, като се огледа с достойнство наоколо, — вашият владетел обезумя от скръб по смъртта на своя съюзник. Аз съм уверен, че вие познавате много добре своя дълг като рицари и благородници и няма да поддържате изменническото му настроение към особата на неговия сюзерен.

В същия миг откъм улицата се дочу звук от рогове и барабани, с които свикваха войската.

— Ние — отговори Кревкьор, който изпълняваше длъжността маршал на бургундския двор — сме бургундски поданици и трябва да изпълним дълга си. Ще положим всички усилия и се надяваме да възстановим мир и разбирателство между Ваше величество и нашия сюзерен. Но дотогава трябва да се подчиняваме на заповедите му. За тук присъстващите рицари и дворяни ще бъде чест да се погрижат за настаняването на светлейшия Орлеански херцог, за храбрия Дюноа и уважавания лорд Крофорд. Аз ще бъда шамбелан на Ваше величество и ще ви отведа до покоите ви не така, както бих желал, като си припомням вашето гостоприемство в Плеси. Вие ще трябва само да изберете свитата си, която заповедите на херцога ограничиха на шест души.

— Тогава — заяви кралят, като се огледа отново и помисли малко — искам да ме придружават Оливие Лопатара, един боец от шотландската ми гвардия, именуван Балафре, който може да бъде и без оръжие, ако желаете… Тристан Отшелника с двама души от своите хора… и моят честен и верен философ Марциус Галеоти.

— Волята на Ваше величество ще бъде изпълнена по всички пунктове — отговори граф Дьо Кревкьор. И добави, след като се осведоми набързо: — Галеоти, както ми съобщиха, вечерял във весела компания, но веднага ще изпратя да го доведат; другите ще се отзоват незабавно на заповедите на Ваше величество.

— Да вървим тогава към новото жилище, което гостоприемството на нашия братовчед ни е отредило — каза кралят. — Знаем, че стените му са здрави, остава само да се надяваме, че са и съответно сигурни.

— Чухте ли каква свита си избра кралят? — обърна се Льо Глорийо към граф Дьо Кревкьор, когато излязоха от залата след краля.

— Разбира се, весели приятелю — отвърна графът. — Какво има да възразиш в случая?

— Нищо, нищо… само че подборът е наистина забележителен… един съмнителен бръснар, един наемен шотландски главорез… главния палач с двама помощници и един крадлив шарлатанин… Ще дойда с вас, Кревкьор, за да науча как се степенуват мошеничествата, като наблюдавам по какъв начин ще ги подредите. Самият сатана надали би могъл да си избере такъв съвет или да му бъде по-достоен председател.

Шегобиецът, комуто всичко се позволяваше, улови свойски Кревкьор под ръка и тръгна с него, за да придружат краля — под силна охрана, но с всички дължими почести — към новото му жилище.