Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (14)

Дванадесета глава
Политикът

Учител вещ е той по тънка политика

и сатаната, без да подценим сега,

признаваме, че той ще може да обучи

в съблазни нови даже дявола с рога.

Старинна пиеса

Луи влезе в галерията според обичая си с наведена глава и изгледа мрачно всички изпод смръщените вежди; при което — както Куентин разказваше по-късно — очите му бяха толкова малки, пронизващи и зли, че напомняха очи на събудена усойница, надничаща иззад изтравничетата, в която се е свила.

Щом разбра причината за смущението в залата, кралят се обърна най-напред към Орлеанския херцог.

— Вие тук, любезни братовчеде? — запита той… После се обърна към Куентин и добави строго: — А ти забрави ли заповедта?

— Простете на младежа, господарю — отвърна херцогът; — той изпълни дълга си; но аз знаех, че принцесата е тук…

— И се обзалагам, че сте преодолели всички препятствия, за да й изкажете почитта си — довърши кралят с отвратително лицемерие, решил веднъж завинаги да приписва на херцога чувство, каквото изпитваше само нещастната кралска дъщеря; — така ли развращавате моите гвардейци на пост, млади момко?… Но какво ли не е готов да прости човек на един кавалер, който живее само par amours^[1]?

Орлеанският херцог вдигна глава, сякаш мислеше да промени с отговора, си впечатлението на краля; но инстинктивното страхопочитание или, направо казано, страхът, който му бяха внушили още от детинство към краля, скова езика му.

— А на Жана й е призляло, така ли? — запита кралят. — Не се тревожи, Луи; ей сега ще й мине; подай й ръка, за да я отведеш до покоите й, а пък аз; ще придружа гостенките.

Думите на краля бяха равнозначни на заповед и Орлеанският херцог излезе с принцесата от единия край на галерията, а кралят, свалил дясната си ръкавица, отведе: любезно графиня Изабел и леля й към другия край на галерията. Той се поклони дълбоко, когато дамите излязоха, постоя на прага, докато се отдалечиха съвсем, след това съвършено спокойно затвори вратата, завъртя огромния ключ, извади го от ключалката и го пусна в колана си — като стар скъперник, който е спокоен само когато носи ключа от сандъка със съкровищата си.

Бавно и замислено, втренчил поглед в земята, Луи тръгна към Куентин Дъруърд, който очакваше своя дял от недоволството му и следеше с тревога приближаването на краля.

— Сгрешил си — каза кралят, като втренчи поглед в него. — Ужасно си сгрешил и заслужаваш смърт… Не се опитвай да се оправдаваш!… Какво те интересуват херцозите и принцесите?… Какво друго изобщо трябва да те интересува освен моята заповед?

— Ако Ваше величество позволи — отговори младият войник, — какво можех да сторя?

— Какво можеше да сториш, когато са влезли насила там, гдето си на пост? — отвърна презрително кралят. — А за какво е това оръжие на рамото ти? Трябваше да се прицелиш и ако самонадеяният непокорник не се оттеглеше веднага, трябваше да го убиеш на място! Тръгвай… мини през оная галерия. Там ще видиш широко стълбище, което води до вътрешния двор, гдето ще намериш Оливие Лопатара. Изпрати го при мене… а ти се прибери в казармата си… И ако ти е мил животът, не си отпускай езика, както си отпуснал днес ръцете си.

Зарадван, че можа толкова лесно да се отърве, но възмутен все пак от хладнокръвната жестокост, която кралят щеше да изисква от него при изпълнението на служебните задължения, Дъруърд тръгна в указаната посока, изтича по стълбището, намери на двора Оливие и предаде кралската заповед. Хитрият бръснар се поклони, въздъхна, промълви усмихнато и още по-тихо от друг път „довиждане“ и всеки пое своя път: Куентин към казарменото помещение, Оливие — при краля.

Тук мемоарите, които използвахме за нашата достоверна повест, за жалост се прекъсват; защото те почиват главно върху сведения, получени от Куентин, който не е могъл да съобщи разговора, воден в негово отсъствие между краля и тайния му съветник. За щастие в библиотеката на Олийо се намираше един ръкописен препис от Скандалният летопис на Жан дьо Троа, много по-пълен от печатания; към него са добавени няколко интересни бележки, написани — по всяка вероятност — от самия Оливие след смъртта на господаря му и преди да бъде удостоен с примката, която така отдавна бе заслужил. Оттам имахме възможност да извлечем целия разговор между Луи и невзрачния му любимец и да осветлим политиката на този владетел, което иначе напразно бихме се опитвали да сторим.

Когато довереният прислужник влезе в галерията на Роланд, кралят седеше замислено на същия стол, от който дъщеря му бе станала преди няколко минути. Познаващ много добре нрава на господаря си, той се плъзна безшумно до зрителното поле на краля, за да съобщи по този начин за присъствието си, после се отдръпна скромно назад и зачака да му заговорят. Първите думи на владетеля бяха неприятни:

— И така, Оливие, хитрите ти планове се стопяват като сняг от южен вятър!… Моля света Богородица Анбрьонска да не се строполят на главите ни като лавините, за които разправят швейцарските селяци.

— С огорчение научих, господарю, че работите не вървят добре — отговори Оливие.

— Не вървят добре ли? — повтори кралят, като стана, и започна да се разхожда из галерията. — Всичко върви зле, човече… от зле по-зле… особено след глупавия ти съвет именно аз, а не някой друг да стана покровител на отчаяни странстващи демоазели! Да знаеш, че Бургундия се въоръжава и ще сключи съюз с Англия. А Едуард, който няма вече грижи в своята страна, ще ни стовари хиляди войници през оная злополучна врата — Кале. Поотделно бих могъл да ги заблуждавам или да се справя с тях; но щом се съюзят, щом се съюзят… и то заедно с оня непокорен изменник и предател Сен Пол!… А всичко това стана по твоя вина, Оливие; ти ме посъветва да приема тия жени и да изпратя оня проклет циганин е поръчения до васалите им.

— Господарю — възрази Оливие, — вие знаете моите основания. Владенията на графинята се намират между Бургундия и Фландрия… замъкът й е почти непревземаем… Ако бъдат добре защитени, правата й върху околните земи могат да създадат на Бургундия само неприятности, стига дамата да бъде омъжена за човек, настроен приятелски към Франция.

— Това е наистина примамлива стръв — каза кралят. — И ако бяхме успели да скрием, че тя е тук, можехме да устроим за тази богата наследница такъв брак, какъвто би бил най-изгоден за Франция… Но онзи проклет циганин… Как можа да ми препоръчаш това поганско псе за подобно поверително поръчение?…

— Благоволете да си припомните, Ваше величество — отвърна Оливие, — че вие именно му оказахте прекалено доверие… много по-голямо, отколкото ви препоръчвах. Той би отнесъл съвсем сигурно едно писмо до сродника на графинята с нареждане да пази замъка и да чака подкрепа; но Ваше величество реши да постави на изпитание пророческия му дар и му повери тайни, които заслужаваха да бъдат предадени на херцог Шарл.

— Срамота! Срамота! — отвърна Луи. — И все пак, Оливие, разправят, че тези езичници били потомци на мъдрите халдейци, които разчитали из шинарските равнини тайните на звездите.

Като знаеше много добре, че въпреки своята прозорливост и мъдрост господарят му можеше не само да бъде лесно измамен от разни врачки, астролози, гадатели и прочие представители на окултните науки, но дори си въобразяваше, че и сам разбира от тия изкуства, Оливие не посмя да настои повече по този въпрос; само забеляза, че циганинът е бил лош пророк поне за себе си, иначе не би се върнал в Тур и би се спасил от заслуженото бесило.

— Често се случва — отговори замислено Луи — хора, надарени с пророчески дар, да не могат да предвидят събития, които ще засегнат самите тях.

— Ако Ваше величество позволи — отговори довереникът, — все едно да държиш свещ и да виждаш всяко нещо в стаята освен собствената си ръка.

— Човек няма да види собствените си черти, защото светлината ще му показва лицата на другите — възрази Луи; — това обяснение е по-правилно… Но няма нищо общо със сегашните ми грижи. Циганинът си получи наградата, мир на праха му… обаче тия дами… Не само че Бургундия ни заплашва с война, загдето сме ги приютили, ами присъствието им тук обърква проектите за собственото ми семейство. Предполагам, че видя младата графиня. Моят наивен братовчед, Орлеанският херцог, ще стане по-неотстъпчив по въпроса за женитбата му с Жана.

— Ваше величество — каза съветникът — може да върне дамите Дьо Кроа в Бургундия и по този начин да се помири с херцога. Мнозина сигурно ще кажат, че това е безчестие, но ако жертвата е необходима…

— Ако е полезна, Оливие, жертвата ще бъде направена без колебание — отвърна кралят. — Аз съм опитен стар сом и не съм свикнал да се хващам на въдица само защото е била украсена със стръв, наречена чест. Но има нещо по-лошо от безчестието, а то е, че като върнем тези дами в Бургундия, може да загубим вероятните изгоди, които ни подтикнаха да им дадем убежище. Истинска беда ще е да се откажем от възможността да настаним наш приятел и враг на Бургундия в земите на графиня Дьо Кроа, които са толкова близо до недоволните фландърски градове. Не, Оливие, не мога да се откажа от плана да омъжим девойката за наш приятел.

— Ваше величество — отговори Оливие, като размисли за миг — би могъл да даде ръката й на свой доверен човек, който да поеме цялата вина върху си и да служи на Ваше величество тайно, а вие да го осъдите за пред хората.

— И къде ще намеря такова доверено лице? — запита Луи. — Да я дам на някого от нашите непокорни и непостоянни благородници, за да го направя независим? Нима цялата ми политика не е била да попреча на това?… Всъщност на Дюноа… и само на него бих могъл в краен случай да се доверя… Той би защищавал при всички обстоятелства френската корона. Но почестите и богатството променят човешката природа… Не, и на Дюноа дори не бих се доверил.

— Ваше величество може да намери други — каза Оливие много по-кротко и смирено, отколкото обикновено разговаряше с краля, който му позволяваше доста голяма свобода. — Хора, зависими изключително от вашата милост и благоволение, за които присъствието ви е необходимо като слънцето и въздуха… хора, които повече мислят, а по-малко действат… Хора, които…

— Хора, които приличат на тебе, така ли? — пресече го Луи. — Не, Оливие, тази стрела беше наистина прекалено безразсъдно насочена!… Какво искаш да кажеш? Като те удостоявам с доверието си и ти позволявам за награда да поостригваш от време на време васалите ми, сметна, че си станал подходящ за съпруг на това прелестно видение и за графска титла от първи разред, да, именно ти, човек без име и възпитание, с твоя ум, който е най-обикновена хитрост, и с твоята съмнителна храброст?

— Като предполага, че имам такива високи стремежи, Ваше величество ми приписва една самонадеяност, в каквато не съм се провинил — заяви Оливие.

— Радвам се да го чуя, драги — отвърна кралят; — и още по-високо ценя ума ти, щом отричаш подобни мечти. Но струва ми се, че думите ти прозвучаха малко фалшиво… Както и да е, да се върнем на въпроса… Не смея да омъжа тази красавица за никого от поданиците си… Не смея да я върна в Бургундия… Не смея да я предам на Англия или на Германия, гдето може да попадне в ръцете на човек, склонен да се съюзи по-скоро с Бургундия, отколкото с Франция, и готов по-скоро да обезсърчи честните недоволници от Ганд и Лиеж, отколкото да им окаже такава подкрепа, срещу която Шарл Смели би могъл да прояви храбростта си, и то в границите на собствените си владения… А тези градове, особено Лиеж, са дотолкова узрели за въстание, че и сами, със съответно поощрение и подкрепа, биха отворили на любезния ми братовчед работа за цяла година… А когато зад гърба им би стоял един войнствен граф Дьо Кроа… о, Оливие, планът открива надежди, които не бива да се изоставят без борба… Не може ли плодовитият ти мозък да измисли нещо?

Оливие мълча дълго и накрая отговори:

— А защо да не омъжите Изабел дьо Кроа за младия Гелдерландски херцог Адолф?

— Какво? — извика смаяно кралят. — Да пожертвам такава прелестно създание на оня свиреп негодник, който отне властта на баща си, хвърли го в тъмница и се заканва да го убие?… Не, Оливие, не… Такова дело е прекалено жестоко дори за хора като тебе и мене, колкото и да ми е безразлично с какви средства ще постигна своята прекрасна цел — мира и благоденствието на Франция. Освен това владенията му са далеко от нас, а гражданите на Ганд и Лиеж го ненавиждат… Не, Оливие… Никакъв Адолф Гелдерландски… помисли за някой друг.

— Изобретателността ми се изчерпва, господарю — отговори съветникът. — Не мога да си спомня нито един благородник, подходящ за съпруг на графиня Изабел и за целите на Ваше величество. Той трябва да обединява толкова разнообразни качества — да е приятел на Ваше величество… враг на Бургундия… достатъчно политичен, за да спечели сърцата на гандци и лиежци, и достатъчно храбър, за да отбранява малките си владения срещу могъщия херцог Шарл… да е благородник, разбира се, на което Ваше величество особено държи; и накрая добродетелен и добър.

— Не, Оливие — каза кралят; — аз не държа… искам да кажа, не държа особено много на добродетелта; но мисля, че бъдещият съпруг на Изабел трябва да не бъде така явно и всеобщо ненавиждан като Адолф Гелдерландски… Например — щом трябва аз да предложа някого — защо да не бъде Гийом дьо ла Марк?

— Наистина, господарю — заяви Оливие, — не мога да ви укоря, че търсите високи нравствени добродетели у щастливеца, щом Арденският глиган отговаря на вкуса ви. Дьо ла Марк ли?… Та той е най-прочутият грабител и убиец по всички граници… И папата дори го е отлъчил заради хилядите му престъпления.

— Ще измолим отменяването на тази присъда, приятелю Оливие… Светата църква е милостива.

— Но той е почти вън от закона — възрази Оливие. — Изгонен е от империята по решение на регенсбургския сейм.

— И решението ще бъде отменено, приятелю Оливие — продължи със същия тон кралят. — Имперският сейм разбира от дума.

— А дори да приемем, че е от благороден произход — каза Оливие, — той има държане, лице, външност и душа на фламандски касапин… Графинята няма никога да се съгласи на този брак.

— Неговият начин на ухажване, доколкото ми е известен, не ще й остави възможност за избор — отвърна Луи.

— Наистина съм грешил, когато смятах Ваше величество за прекалено придирчив. Кълна се в живота си — продължи съветникът, — че престъпленията на Адолф са просто добродетели пред тия на Ла Марк!… Освен това как би могъл той да види бъдещата си съпруга?… Ваше величество знае, че Дьо ла Марк не смее да мръдне от своите арденски гори.

— Ще се погрижим и за това — отговори кралят; — преди всичко на двете дами може неофициално да се съобщи, че техният по-нататъшен престой в нашия двор е възможен само с цената на война между Франция и Бургундия и щом аз не желая да ги предам на любезния си бургундски братовчед, ще трябва да напуснат тайно моите владения.

— Те ще поискат да ги изпратите в Англия — каза Оливие; — а след това ще видим Изабел във Фландрия с някой кръглолик и дългокос островен лорд, с три хиляди стрелци зад гърба му.

— Не… не… — възрази кралят. — Не ще си позволим, разбираш ме, нали, да оскърбим любезния си бургундски братовчед, като я оставим да отиде в Англия… Това ще му бъде толкова неприятно, колкото и престоят й тук. Не… Можем да я поверим само на светата църква, като подскажем на мадам Амлин и Изабел дьо Кроа да заминат предрешени и придружени от малка свита, за да потърсят покровителство от лиежкия епископ, който ще приюти временно Изабел в някой манастир.

— И ако този манастир успее да я запази от Гийом дьо ла Марк, щом той узнае благосклонното намерение на Ваше величество, ще призная, че не, съм го познавал както трябва.

— Имаш право — отговори кралят; — благодарение на тайните ни парични дарения, Дьо ла Марк си е събрал чудесна шайка от главорези, с които не само се задържа в своите гори, но е напаст и за Бургундския херцог, и за лиежкия епископ. Не му липсва нищо, освен едно собствено владение; а щом има прекрасната възможност да го получи чрез брак, сигурен съм, Пасха Господня!, че ще намери начин да победи и да се ожени, стига само да му подскажем. Бургундският херцог ще има тогава такъв трън в реброто си, какъвто никакви щипци не ще могат да извадят. Щом Арденският глиган получи земите, замъците и феодалната власт на прекрасната дама и бъде подкрепен от недоволните лиежци, които не ще се поколебаят да го изберат за свой военачалник… ще видим дали Шарл ще помисли пак да воюва с Франция или ще благославя своята звезда, ако Франция не воюва с него… Как ти се харесва този план, Оливие?

— Отличен — отвърна Оливие, — като изключим решението да дадете графинята на Арденския глиган… Ей богу, да беше малко по-любезен, Тристан би бил по-подходящ съпруг за нея.

— Преди малко имаше предвид бръснаря Оливие — каза Луи; — но макар да са отлични съветници и изпълнители, моят приятел Оливие и побратимът ми Тристан не стават за графове. Не знаеш ли, че фландърските граждани страшно много държат за родовитостта на другите, именно защото те сами я нямат?… Една плебейска тълпа винаги желае вожд аристократ. Оня Кид, Кейд^[2] — или както там го наричат в Англия — съумяваше лесно да увлича своите разбойници само защото твърдеше, че има кръвта на Мортимъровци. Гийом дьо ла Марк има кръвта на седанските принцове, еднаква по благородство с моята… А сега — на работа. Аз трябва да убедя дамите Дьо Кроа да избягат по-скоро, със сигурен водач. Ще го постигна лесно — достатъчно е да намекна, че в противен случай ще се наложи да ги предам на Бургундия. А ти ще се погрижиш да уведомиш Гийом дьо ла Марк за заминаването, за да му дадеш възможност да избере сам време и място за своето предложение. Аз имам подходящ човек за охрана.

— Смея ли да запитам кому Ваше величество ще повери това важно поръчение? — запита бръснарят.

— На чужденец, разбира се — отвърна кралят; — за да няма във Франция нито роднини, нито интереси, които биха го възпрели да изпълни желанието ми; освен това той познава толкова малко страната и различните партии, та ще узнае за намерението ми само това, което намеря за добре да му кажа… С една дума, решил съм да използвам младия шотландец, който току-що те изпрати тук.

Оливие замълча, сякаш искаше да подскаже, че се съмнява дали изборът е разумен; после каза:

— Ваше величество проявява доверие към това иностранче много по-рано, отколкото при други случаи.

— Имам основания — отговори кралят. — Ти знаеш (тук той се прекръсти) вярата ми към блажения свети Юлиан. По-миналата нощ му се помолих смирено — нали е покровител на пътниците — да изпрати в моя двор такива странстващи чужденци, с които бих установил в кралството пълно покорство на нашата воля; а за благодарност обещах на добрия светец, че в негова чест ще ги приема, ще ги закрилям и ще ги задържа.

— И свети Юлиан изпрати този дългоног шотландец в отговор на молитвите на Ваше величество? — запита Оливие.

Той знаеше много добре, че суеверието замества у господаря му истинската вяра, знаеше също колко лесно се обижда кралят и затова се бе постарал да зададе въпроса си колкото е възможно по-наивно; но Луи усети скрития намек и изгледа гневно тайния си съветник.

— Тебе, господине — каза той, — съвсем правилно са те нарекли Оливие Дявола, щом дръзваш да се надсмиваш и на господаря си, и на блажените светци. Ако не ми беше толкова необходим, веднага щеше да увиснеш на дъба пред двореца за пример на всички, които се подиграват със светите неща… Слушай сега, неверни робе: щом затворих очи, блаженият свети Юлиан ми се яви с един младеж, когото водеше за ръка и ми представи с думите, че му е писано да се спаси от меч, въже и вода и ще донесе щастие на човека, комуто се врече да служи. На другата сутрин излязох на разходка и срещнах същия младеж, когото бях видял насън. В своята страна той се спасил от меч при избиването на цялото му семейство; тук само за два дни се спаси по чудо от удавяне и бесило; освен това, както вече ти споменах, ми направи голяма услуга при един по-особен случай, затова мисля, че е изпратен от свети Юлиан да ми служи при трудни, опасни и дори безнадеждни обстоятелства.

Докато говореше, кралят свали шапката си, избра между оловните образи по околожката на иконичката на свети Юлиан, сложи я на масата, както винаги, когато някоя надежда или угризение вълнуваше душата му, коленичи и зашепна с дълбоко привидно смирение: Sancte Julianae, adsis precibus nostris! Ora, ora pro nobis!^[3]

Това беше един от ония трескави пристъпи на суеверна набожност, които обземаха често Луи в най-неподходящи мигове и места и придаваха на този мъдър владетел вида на луд човек или най-малко на човек, дълбоко разстроен от тежки угризения.

Докато кралят се молеше, любимецът му го наблюдаваше с насмешка и почти нескривано презрение. Всъщност една от особеностите на Оливие беше, че в отношенията си към своя господар изоставяше своята раболепна, превзета учтивост и скромност, отличаваща държането му към другите хора; той все още напомняше донякъде котка, но котка, която е нащрек, готова за внезапно нападение. Причината за тази промяна се таеше навярно в съзнанието на Оливие, че сам господарят му е толкова голям лицемер, та може да прозре всяко чуждо лицемерие.

— И този младеж, ако смея да запитам — каза Оливие, — приличаше на другия, когото сте видели насън?

— Приличаха си като две капки вода — отвърна кралят, у когото въображението лесно надделяваше, както у повечето суеверни хора, — освен това, накарах Галеоти Мартивале да му направи хороскоп. От неговото изкуство и от собственото си наблюдение съвсем ясно разбрах, че съдбата на този самотен младеж в много случаи е в едно съзвездие с моята.

Каквото и да мислеше за откровено признатите основания на краля да предпочита този неопитен младеж, Оливие не дръзна да изкаже никакви забележки, защото знаеше добре, че по време на изгнанието си Луи бе посветил голямо внимание на астрологията, смятана в ония години за наука, и не обичаше да се шегуват с познанията му в това изкуство. И затова само изказа надежда, че младежът ще съумее да изпълни достойно едно толкова важно и трудно поръчение.

— Ще се погрижим да няма друга възможност — отвърна Луи; — той ще знае само, че придружава двете графини Дьо Кроа до резиденцията на лиежкия епископ. За вероятната намеса на Гийом дьо ла Марк ще знае толкова, колкото и самите дами. Тайната ще бъде известна само на водача; а подходящ човек за тази цел ще намерите вие с Тристан.

— Но — каза Оливие — ако съдим за младежа по народността и външността му, много е вероятно той да се нахвърли на Глигана, щом го види, и да не се измъкне от зъбите, му така лесно, както тази сутрин.

— Ако му прегризат врата — отвърна безстрастно Луи, — свети Юлиан — да бъде благословено името му! — ще ми изпрати друг на негово място. Дали пратеникът ще бъде убит, след като е изпълнил дълга си, има толкова значение, колкото ако счупим бутилката, след като изпием виното… Трябва само да ускорим заминаването на дамите, след това да убедим граф Дьо Кревкьор, че са избягали без наше знание, щом сме решили да ги върнем под попечителството на любезния ни братовчед, и така са осуетили за нещастие нашето добро намерение.

— Графът е навярно достатъчно хитър, а господарят му достатъчно предубеден и няма да ни повярват.

— Света Богородице! — извика Луи. — Такова неверие у християни! Не, Оливие, ще ни повярват. Ние ще проявим такова безгранично доверие в държането си към любезния ни братовчед херцог Шарл, че ще трябва да е най-големият неверник, ако не повярва в искреността ни. Така съм убеден, че ще накарам херцог Шарл Бургундски да ме сметне за такъв, за какъвто поискам да се представя, щото, за да приспя подозренията му, бих отишъл при него невъоръжен, на обикновен кон, без никаква охрана, придружен само от тебе, приятелю Оливие.

— А пък аз — каза Оливие, — макар и да не си служа с друг вид оръжие освен с бръснач, бих се съгласил по-скоро да се браня от цяла дружина швейцарски копиеносци, отколкото да ви придружа при подобно приятелско посещение у Шарл Бургундски, когато той има толкова много основания да е убеден, че Ваше величество таи в душата си вражески чувства към него.

— Ти си глупак, Оливие, въпреки самомнението ти, че си мъдрец — възрази кралят. — И не знаеш, че големият политик трябва често да приема най-простодушно изражение, както смелостта се крие често зад най-скромна плахост. Ако се наложи, непременно ще постъпя, както казах… стига светците да благословят намерението ни и небесните съзвездия да подготвят в своя ход подходящи условия за подобно начинание.

Той остави съветника си, за да отиде при графините Дьо Кроа. Не стана нужда да ги убеждава, че трябва да напуснат френския кралски двор; достатъчно беше да им намекне, че може би ще се наложи да ги предаде на Бургундския херцог; по-мъчно ги накара да изберат за местожителство Лиеж. Те настояваха да се приютят в Бретан или Кале, гдето щяха да бъдат под закрилата на Бретанския херцог или английския крал, докато бургундският владетел се откаже от жестоките си намерения. Но нито едно от тези места не съвпадаше с плановете на Луи и той успя най-после да ги убеди да приемат неговия избор.

Властта на лиежкия епископ да ги закриля беше несъмнена, защото църковният сан му даваше възможност да защищава бегълките срещу всеки християнски владетел; а военната му охрана, макар и не многобройна, беше все пак достатъчна да защити от внезапно нападение и него, и тези, които е взел под своя закрила. Мъчнотията беше да се доберат успешно до малкия дворец на епископа; но Луи обещаваше да се погрижи за това, като разпространи вестта, че от страх да не бъдат предадени на бургундския пратеник дамите Дьо Кроа избягали от Тур през нощта и поели пътя към Бретан. Обеща им също, че ще ги придружава малка, но сигурна охрана; а сам той ще им даде писмо до комендантите на градовете и крепостите, през които ще им се наложи да минат, с нареждания да им се оказва помощ и закрила.

Макар и недоволни от недостойната и нелюбезна постъпка на Луи, който им отказваше обещаното убежище в своя двор, двете графини не възразиха срещу предложеното заминаване и дори помолиха за позволение да заминат още същата нощ. На мадам Амлин бе дотегнало вече едно място, гдето нямаше поклонници, нито дворцови пиршества; а от това, което бе видяла, мадам Изабел бе стигнала до заключението, че ако би съзрял някаква по-голяма изгода от това, Луи XI би я предал без колебание на разгневения й сюзерен. Самият Луи се съгласи с готовност да избързат, защото държеше за мира с херцог Шарл и се страхуваше да не би красотата на Изабел да осуети любимия му план за брака на Жана и Орлеанския херцог.