Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (6)

Четвърта глава
Закуската

Свещени небеса! Какво ядене! Какъв хляб!

„Пътешествията на Йорик“^[1]

Оставихме младия чужденец във Франция, настанен по-удобно, отколкото когато и да е, откакто бе влязъл в земите на древните гали. Закуската, както споменахме в края на миналата глава, беше великолепна. Имаше перигорски пастет, какъвто всеки гастроном би желал да яде до последния си час, както Омировите герои забравили заради лотосовите зърна рода, родината и дълга си. Дебелите му стени от великолепно изпечено тесто се издигаха като укрепленията на богата столица и символ на богатството, което трябва да прикриват. Имаше много вкусно рагу с un petit point de l’ail^[2], какъвто гасконците обичат, а шотландците не мразят. И много вкусен жамбон от бута на великолепен глиган из близката монришарска гора. И чудесни малки кръгли хлебчета, наричани boules^[3] (от които френските хлебари са получили името boulangers), с такава привлекателна коричка, че биха били деликатес, дори ако ги ядете само с вода. А тук имаше не само вода, защото една кожена манерка, наричана botrine, съдържаше най-малко един литър прекрасно vin de Beaulne^[4]. Толкова хубави неща биха възбудили охота за ядене дори пред прага на смъртта. Какво въздействие можеха следователно да упражнят те върху един двадесетгодишен младеж, ял твърде малко през последните два дни, ако изключим полузрелите плодове, които бе успял да си набере случайно, и едно съвсем малко парче ечемичен хляб? Той се нахвърли на рагуто и скоро очисти чинията… нападна голямата баница, навлезе дълбоко в недрата й и подкрепяйки от време на време силите си с чаша вино, продължи борбата за най-голяма изненада на стопанина и за удоволствие на майстор Пиер.

Като виждаше, че е извършил по-добро дело, отколкото бе предполагал, възрастният мъж изглеждаше възхитен от апетита на младия шотландец; и щом забеляза, че усърдието му започна да намалява, се постара да го насърчи към нови усилия, като поръча да донесат сладко, крем-пити и какво ли не, за да го накара още да яде. През това време лицето му изразяваше добродушие и благосклонност, несъответни на неговия рязък, язвителен и строг нрав. Възрастните хора почти винаги съчувстват на младежката радост, щом душевното им равновесие не е смутено от завист или безполезно съперничество.

Колкото и да беше погълнат от приятното си занимание, след изпитото бургундско на Куентин се стори, че лицето на новия му приятел не е така неприветливо, както изглеждаше отначало; и много мило укори майстор Пиер, загдето се радва на охотата му, а сам не хапва нищо.

— Аз постя — отговори майстор Пиер — и до обяд не бива да вземам нищо освен малко сладко и чаша вода… Помоли оная дама — добави той, като се обърна към гостилничаря — да ми ги донесе…

Щом гостилничарят излезе, майстор Пиер продължи:

— И така, удържах ли си думата за обещаната закуска?

— За пръв път се наядох — отговори младежът, — откакто съм напуснал Глен-Хулейкин.

— Глен… какво? — запита майстор Пиер. — Дявола ли искаш да призовеш с тия дългоопашати думи?

— Глен-Хулейкин — обясни добродушно Куентин, — което значи комаров дол, е нашето родово владение, уважаеми сеньор. Но вие си платихте правото да ми се присмивате, ако ви е угодно.

— Нямам никакво намерение да те оскърбявам — каза старият; — исках само да ти кажа, щом толкова хареса яденето, че шотландските стрелци от гвардията закусват всеки ден така, дори още по-добре.

— Нищо чудно — отвърна Дъруърд. — Като стоят цяла нощ затворени в ония ластовичи гнезда, сутрин сигурно са страшно изгладнели.

— И могат да се наядат до насита — добави майстор Пиер. — Не са принудени като бургундците да избират между гол гръб и празен корем… Обличат се като графове и ядат като игумени.

— Блазе им — каза Дъруърд.

— А защо не искаш да останеш на служба тук, младежо? Предполагам, че вуйчо ти може да те назначи на първото освободено място. Между нас казано, и аз мога да ти бъда полезен. Навярно можеш да яздиш така добре, както стреляш с лък?

— Дъруърдовци са най-добрите конници, стъпвали с брониран ботуш на желязно стреме; и аз би трябвало да приема любезното ви предложение. Но виждате ли, храната и облеклото са потребни неща, само че на моите години човек мисли за слава, почести и бойни подвизи. Вашият крал Луи — Бог да го благослови, защото е приятел и съюзник на Шотландия! — се излежава в замъка си или се разхожда от една крепост в друга; и завладява градове и области с преговори вместо с честен бой. А пък аз споделям настроението на Дъгласовци^[5], които са все из полетата, защото предпочитат песента на чучулигата пред скърцането на мишките.

— Млади момко — отвърна майстор Пиер, — не съди прибързано делата на владетелите. Луи пести кръвта на поданиците си, не своята. Той се прояви като храбър мъж при Монлери.

— Така е, само че това е било преди повече от дванадесет години — възрази младежът. — Аз бих желал да следвам господар, който ще се грижи името му да блести като щита му и всякога да бъде пръв в най-опасното място на боя.

— Защо не си останал тогава в Брюксел при Бургундския херцог? Той ще ти дава всеки ден случай да си трошиш костите; а може и сам да свърши тази работа… особено ако узнае, че си набил горския му пазач.

— Вярно е — каза Куентин, — че злият случай ми затвори тази врата.

— Нищо, наоколо има предостатъчно дръзки разбойници, при които лудите глави могат да постъпят на служба — успокои го съветникът му. — Какво мислиш например за Гийом дьо ла Марк?

— Какво! — възкликна Дъруърд. — Да служа при Брадатия… при Арденския глиган… главатар на разбойници и убийци… за когото човешкият живот струва колкото плаща му! Който избива свещениците и поклонниците сякаш са копиеносци и стрелци? Та аз бих опозорил така герба на баща си.

— Тогава, буйни младежо — отвърна майстор Пиер, — щом смяташ le Sanglier^[6] за прекалено безсъвестен, защо не тръгнеш с младия Гелдерленски херцог^[7]?

— Тръгнал бих по-скоро със сатаната — възрази Куентин. — Между нас казано, той отдавна е дотегнал на земята… И адът е разтворил вече паст за него! Разправят, че бил затворил в тъмница собствения си баща и дори го биел… Можете ли да повярвате?

Майстор Пиер сякаш се смути от чистосърдечния ужас, с който младият шотландец говореше за синовната неблагодарност, и отговори:

— Ти още не знаеш, младежо, колко малко значение имат кръвните връзки за високопоставените хора. — После, променяйки тона, с който бе започнал, добави весело: — Освен това, ако херцогът е бил баща си, баща му пък го е бил едно време; следователно, просто са се разплатили.

— Чудно ми е, че можете да приказвате така — възрази шотландецът, като се изчерви от възмущение; — човек с посивели коси като вас трябва да намира по-подходящи теми за шега. Ако старият херцог е бил сина си като дете, сигурно не го е бил достатъчно; защото по-добре би било малкият да е умрял от бой, отколкото да срами християните, че такова чудовище е получило кръщение.

— Щом преценяваш с такава мярка характерите на всеки владетел и вожд — каза майстор Пиер, — мисля, че ще бъде най-добре сам да станеш главатар; защото къде би могъл такъв мъдър човек като тебе да намери шеф, достоен да му заповядва?

— Присмивате ми се, майстор Пиер — отговори добродушно момчето, — и може би сте прав; само че не споменахте един безстрашен мъж, който е вожд на храбър отряд; при него би било чест да потърсиш служба.

— Не мога да отгатна кого имаш предвид.

— Ами този, който като ковчега на Мохамед (проклето да е името му!) виси между два магнитни стълба; който не е нито французин, нито бургундец, но поддържа равновесието между краля и херцога и ги принуждава да се боят от него въпреки могъществото си и да му служат.

— Не мога да отгатна кого имаш предвид — повтори замислено майстор Пиер.

— Кого другиго бих могъл да имам предвид, ако не Луи Люксембургски, граф Дьо Сен Пол, великия френски конетабъл^[8]? Настанил се е той чудесно с храбрата си малка войска, вирнал глава като крал Луи или херцог Шарл и се държи към тях, както момче, застанало здраво по средата на дъската, гледа ония, които се люшкат в двата й края.^[9]

— И може да падне най-лошо от тримата — каза майстор Пиер. — Слушай, млади приятелю, знаеш ли ти, който смяташ грабежите за такова престъпление, че твоят голям политик, граф Дьо Сен Пол, пръв даде пример да се опожаряват селищата във време на война? И че преди извършените от него срамни опустошения всички военачалници щадяха неукрепените и неоказали съпротива градове и села?

— Честно слово — отвърна Дъруърд, — ако е така, ще започна да мисля, че нито един от тия големци не е по-добър от другите и да избираш някого от тях е все едно да си избираш дърво, гдето ще те обесят. Но този конетабъл граф Дьо Сен Пол е завладял честно и почтено града, който носи името на моя почитан светец и покровител Свети Куентин^[10] (при тия думи младежът се прекръсти). И аз мисля, че ако живеех там, той би се погрижил за мене… На него не са кръстени толкова много хора, колкото на вашите по-известни светци… но той явно е забравил своя духовен син, горкия Куентин Дъруърд, щом го остави цял ден без ядене, а след това го предаде на свети Юлиан^[11] и на случайната любезност на един чужденец, платена с гмурване в прочутия Шер или в някой от притоците му.

— Не хули светците, млади приятелю — каза майстор Пиер. — Свети Юлиан е верен закрилник на пътешествениците; а блаженият светец Кантен се е погрижил за тебе повече, отколкото можеш да допуснеш.

Докато той говореше, вратата се отвори и една шестнадесетина годишна девойка донесе дървена табличка, покрита с пъстра ленена салфетка, и чинийка с прочутите сушени сливи от Тур, а до нея — прекрасна сребърна чаша, изработена от тукашните златари, които надминават по изкуството си останалите градове на Франция и дори самата столица. Тази чаша беше толкова красива, че Дъруърд не се досети да погледне по-отблизо дали наистина е сребърна или — като поставената пред него — е от по-прост метал, така добре полиран, та прилича на сребро.

Но прислужващата девойка привлече вниманието му много повече от дребните подробности на задължението, което изпълняваше.

Той забеляза веднага, че дългите черни плитки — в които, точно според шотландската мода, се преплиташе венче от върбови листа — обрамчваха лице с правилни черти и замислени тъмни очи, напомнящо образа на Мелпомена^[12]; макар че румените бузи, усмивката и умният поглед издаваха веселост, може би не много честа, но не и съвсем чужда за това изразително лице. На Куентин дори се стори, че отгатва стаената мъка, придаваща такава необичайна сериозност на младата красавица; а тъй като младежкото романтично въображение бързо вади заключения от най-малки предпоставки, от последвалия разговор той стигна с удоволствие до извода, че съдбата на това прекрасно създание е обгърната в тайнственост и мълчание.

— Какво значи това, Жаклин? — запита майстор Пиер, щом девойката влезе в помещението. — Защо идваш ти? Нали поисках мадам Перет да ми донесе каквото съм поръчал?… Ах, Пасха Господня!… Да не мисли, че е толкова важна, та не може да ми прислужва?

— Леля ми не се чувства добре — отвърна бързо, но смирено Жаклин; — не се чувства добре и не излиза от стаята си.

— Надявам се, че и не приема в такъв случай? — запита някак многозначително майстор Пиер. — Аз съм стара птица, пред мене преструвки не минават.

Жаклин пребледня и дори политна при тия думи; защото трябва да кажем, че гласът и изражението на майстор Пиер, винаги резки, язвителни и неприятни, ставаха зловещи и заплашителни, когато изразяваха гняв или подозрение.

Планинското рицарство на Куентин Дъруърд веднага се събуди, той побърза да се приближи към Жаклин, за да я освободи от товара й, който тя му предаде безучастно, загледана плахо и тревожно в лицето на сърдития гражданин. Невъзможно беше човек да устои на това затрогващо, умолително изражение и майстор Пиер продължи не само по-меко, но дори с всичката любезност, на която беше способен.

— Не ти се сърдя, Жаклин, ти си много млада и не можеш още да бъдеш това, което за жалост ще станеш — едно неискрено и лъжливо същество, като цялата ви лекомислена порода. Никой мъж не е живял достатъчно, за да поумнее, но вас всеки е имал случай да разбере.^[13] И този шотландски кавалер ще ти каже същото нещо.

Жаклин погледна за миг младия чужденец, само за да изпълни сякаш волята на майстор Пиер. Но колкото и да беше краткотраен, този поглед се стори на Дъруърд трогателен зов за подкрепа и съчувствие; и с готовността, продиктувана от младежките чувства и от романтичната почит към жената, втълпена от възпитанието му, той побърза да отговори, „че е готов да хвърли ръкавица на всеки човек от неговия ранг и възраст, който би си позволил да каже, че това прекрасно лице може да изразява нещо друго освен най-чисти и искрени мисли“.

Девойката пребледня като смъртник и погледна уплашено майстор Пиер, който само се разсмя по-скоро презрително, отколкото одобрително от дързостта на младия храбрец. Обмисляйки думите си почти винаги след като ги е изрекъл, Куентин се изчерви при мисълта, че е казал нещо, което можеше да се сметне за самохвалство пред един възрастен човек, при това цивилен; и в знак на покаяние реши да понесе търпеливо осмиването, на което заслужено се бе изложил. Изчервявайки се отново, той поднесе на майстор Пиер таблата и чашата, като прикри смирението си зад една смутена усмивка.

— Ти си глупаво момче — каза майстор Пиер — и познаваш жените толкова, колкото и кралете… чиито сърца — добави той, като се прекръсти набожно — са в Божията десница.

— А в чия десница са тогава сърцата на жените! — попита Куентин, решен, ако е възможно, да не бъде победен от самомнителното превъзходство на този странен старец, чийто високомерен и безгрижен нрав упражняваше върху него въздействие, от което се чувстваше засрамен.

— Предполагам, че тях трябва да потърсиш другаде — каза сдържано майстор Пиер.

Куентин се почувства отново унизен, но не се смути. „Сигурно — каза си той — почитта ми към този гражданин на Тур не се дължи на жалката закуска, с която ме нагости, макар че тя беше вкусна. С храна се привързват само кучетата и соколите… към човека трябва да проявиш добросърдечие, ако искаш да спечелиш обичта и благодарността му. Да, този човек е необикновена личност; а прекрасното видение, което вече изчезва… сигурно няма нищо общо с тази жалка гостилница и със сребролюбивия търговец, макар че го гледа със страхопочитание, както го гледат впрочем всички, които случаят изпречва пред него. Странно е наистина с каква почит тия фламандци и французи се отнасят към богатството — много по-голяма, отколкото то заслужава; не е чудно и този стар търговец да смята, че отдавам на парите му почитта, която проявявам всъщност към възрастта му… Аз, шотландец, благородник с вековно потекло, да се кланям пред парите на някакъв търговец от Тур!“

Такива мисли минаваха през ума на младия Дъруърд, когато майстор Пиер каза усмихнато, милвайки в същото време косите на Жаклин:

— Младежът ще ми прислужва, Жаклин… ти можеш да си отидеш. А пък аз ще кажа на твоята нехайна сродница, че не прави добре, като те излага без нужда на чужди погледи.

— Тя ме изпрати само за да ви прислужвам — отговори девойката. — Вярвам, че няма да се сърдите на моята роднина, щом…

— Пасха Господня! — прекъсна я търговецът, но вече не сърдито. — Не се ли наприказва с мене, девойче, или стоиш, за да гледаш хлапето?… Да те няма!… Той е благородник, значи може да ми прислужва.

Жаклин веднага си отиде. Това безропотно подчинение дотолкова изненада Куентин Дъруърд, че прекъсна нишката на по-раншните му мисли и той почти несъзнателно се покори, когато майстор Пиер се отпусна нехайно в голямото кресло и му каза с тона на човек, свикнал да заповяда:

— Остави таблата до мене.

След това сви вежди над пронизващите очи, които почти не се виждаха и само стрелваха изрядко с бърз и остър поглед, както самотен лъч просветва за миг из тъмния облак, скрил залязващото слънце.

— Такова хубаво момиче — каза най-после старецът, като вдигна глава и загледа упорито и продължително Куентин, — такова мило девойче не е за прислужница в auberge, нали?… Би могло да краси трапезата на всеки почтен гражданин; само че няма възпитание и е от долен произход.

Случва се понякога една случайна дума да разруши прекрасните въздушни кули и ние не можем да я простим, дори когато е била изречена без зъл умисъл. Куентин се смути, готов беше дори да се ядоса — без да знае защо — на този старец, който му съобщи, че това прелестно създание е прислужница в auberge, както пролича от работата му. Малко по-привилегирована прислужница наистина, може би племенница или друга роднина на стопанина, но все пак прислужница, принудена да се съобразява с настроението на посетителите и особено на майстор Пиер, който имаше навярно най-различни хрумвания и достатъчно пари, за да ги налага.

Куентин си каза отново, че трябва да накара търговеца да почувства разликата в положението им, да разбере, че богатството му в никакъв случай не го поставя наравно с един Дъруърд от Глен-Хулейкин. Но щом погледнеше майстор Пиер с наведения поглед, свитите вежди и евтините дрехи, съзираше в лицето му нещо, което го възпираше да изтъкне своето превъзходство. Напротив — колкото по-често и по-внимателно го заглеждаше, толкова повече любопитстваше да узнае кой и какъв е този човек; накрая реши, че трябва да е най-малко представител на занаятчийските гилдии или висш чиновник в Тур; във всеки случай човек, свикнал да изисква и да получава уважение.

През това време търговецът се бе замислил дълбоко, но скоро се сепна, прекръсти се набожно, хапна някоя и друга сушена слива и една бисквита, после направи знак на Куентин да му подаде чашата и запита, докато младежът му я поднасяше:

— Ти каза, че си благородник, нали?

— Сигурно съм — отвърна шотландецът, — щом дедите ми са благородници от петнадесет поколения насам… както вече ви казах. Но не се стеснявайте от това, майстор Пиер… Мене всякога са ме учили, че младите са длъжни да услужват на по-възрастните.

— Чудесно правило — каза търговецът, като взе чашата и почака Куентин да му я напълни от сребърната кана, без да прояви стеснение, каквото шотландчето бе очаквало да пробуди у него.

„Дявол да го вземе този стар простак с неговата самонадеяност и фамилиарност — помисли Дъруърд. — Използва услугите на един шотландски благородник така безцеремонно, както аз бих се отнасял с някой псар^[14] от Глен-Айла.“

През това време търговецът изпи водата и каза на другаря си:

— От усърдието, с което ми се стори да опитваш бургундското, предполагам, че надали ще ми направиш компания с такова просто питие. Само че аз имам един еликсир, който може да превърне дори изворната вода в най-хубаво френско вино.

Докато говореше, той извади от пазвата си голяма кесия от кожа на морска видра и напълни чашата почти до половина с дребни сребърни монети.

— И така, младежо — каза майстор Пиер, — ти трябва да бъдеш благодарен както на своя покровител свети Кантен, така и на свети Юлиан много повече, отколкото изглежда да си им бил благодарен досега. Бих те посъветвал да направиш дарения в тяхна чест. Остани в тази странноприемница, докато се срещнеш с твоя роднина Льо Балафре, който ще бъде свободен от дежурство днес следобед. Ще се погрижа да му съобщя, че си тук, защото имам работа към замъка.

Куентин Дъруърд се опита да отклони щедростта на новия си приятел; но майстор Пиер смръщи тъмните си вежди, изправи прегърбената си снага с достойнство, каквото Куентин не бе забелязал досега у него, и каза властно:

— Без много приказки, младежо. Изпълнявай каквото ти се заповядва.

С тия думи напусна помещението, като направи знак на Куентин да не го следва.

Младият шотландец бе смаян и не знаеше как да си обясни това държане. Първият съвсем естествен, макар и не много достоен порив го тласна да надзърне в сребърната чаша, наполовина пълна с десетки сребърни монети. Но можеше ли да принизи дотам своето достойнство на благородник, та да приеме пари от този богат плебей?… Тежък въпрос; защото извън хубавата закуска нямаше никакви запаси, за да се върне в Дижон, ако би решил да се изложи на гнева на Бургундския херцог и да постъпи на служба при него, или до Сен Кантен, за да постъпи при конетабъла Сен Пол. А бе решил, ако не получи служба при френския крал, да предложи услугите си на един от двамата васали. И направи може би най-мъдрото нещо при сегашните обстоятелства, като си каза, че ще трябва да дочака съвета на вуйчо си; после прибра парите в кадифената торбичка и повика стопанина, за да му предаде сребърната чаша и да поразпита за този щедър и високомерен търговец.

Гостилничарят скоро се яви; макар че не му даде никакви обяснения, беше все пак по-приказлив, отколкото първия път. Решително отказа да вземе сребърната чаша, защото не била негова, а на майстор Пиер, който, я оставил на госта си. Сам той имал четири чаши, спомен от покойната му баба, но те приличали на тези колкото ряпа на праскова. Тази чаша била от най-прочутите в Тур, работа на Мартен Доминик^[15], ваятел, какъвто нямало дори в Париж.

— А кой е този майстор Пиер — прекъсна го Дъруърд, — за да прави такива скъпи подаръци на съвсем чужди хора?

— Кой е майстор Пиер ли? — повтори стопанинът, като изричаше думите така бавно, сякаш ги прецеждаше през устните си.

— Да — повтори бързо и настойчиво Дъруърд, — кой е този майстор Пиер и защо пилее така богатството си в подаръци? И другият, когото изпрати да поръча закуската… дето прилича на касапин?

— Кой е майстор Пиер, уважаеми господине, би трябвало да попитате самия него; а колкото до онзи, който заповяда да приготвя закуската, Бог да ни пази от близко познанство с него!

— Тук има някаква тайна — заяви младият шотландец — Майстор Пиер ми каза, че бил търговец.

— Щом ви е казал така — отговори гостилничарят, — сигурно е търговец.

— С какво търгува тогава?

— О, с всякакви стоки — продължи стопанинът; — главно има работилници за коприна, които съперничат на разкошните платове, донасяни от венецианците из Индия и Китай. Сигурно сте видели черничевата гора, засадена по заповед на майстор Пиер за храна на копринените буби.

— А коя е, добри човече, хубавата девойка, дето донесе сладкото? — попита гостът.

— Гостенка в странноприемницата ми, господине; дойде заедно с една придружница, нейна леля или някаква друга роднина, доколкото разбирам — отвърна гостилничарят.

— Обичай ли е тук гостите да си прислужват един на други? — запита Дъруърд; — защото забелязах, че майстор Пиер не пожела да вземе нищо от тебе или от твой слуга.

— Богатите хора могат да си позволяват всякакви хрумвания, защото има с какво да платят за тях — отвърна стопанинът; — не за пръв път майстор Пиер намира случай да бъде обслужван от благородници само като им кимне.

Младият шотландец се почувства оскърбен от този намек; но прикри огорчението си и запита дали може да получи стая в странноприемницата за един ден, а може би и за по-дълго.

— Разбира се — отговори гостилничарят; — за колкото ни е угодно.

— И дали е позволено — попита Куентин — да изкажа почитанията си на дамите, чийто сънаемател ще стана?

Гостилничарят се поколеба.

— Те не излизат никъде — каза той. — Нито приемат някого.

— С изключение на майстор Пиер, предполагам? — запита Дъруърд.

— Нямам право да говоря за никакви изключения — отвърна твърдо и почтително стопанинът.

Куентин, който надценяваше собственото си значение, като имаме предвид, че му липсваха средства да го поддържа, бе огорчен от отговора на гостилничаря, но не се поколеба да използва една възможност, с която често си служеха в ония времена.

— Занеси на дамите — каза той — една бутилка Vernât^[16] заедно със смирените ми почитания; и кажи, че Куентин Дъруърд, от рода Глен-Хулейкин, шотландски благородник, а сега техен съсед, моли за разрешение да им изкаже почитанията си.

Пратеникът излезе и почти веднага се върна с отговора на дамите, които отказали да приемат изпратения подарък, като изказали на шотландския кавалер своите благодарности и съжаления, че се намират тук инкогнито, затова не приемат никого.

Куентин прехапа устни и изпи чаша от върнатото вино, което стопанинът бе оставил на масата.

„Чудновата страна, ей богу — каза си той, — гдето търговци и занаятчии пилеят пари като благородници, а странстващи девойки отседнали в някакво cabaret^[17], се държат важно, като предрешени принцеси! Все едно, ще видя аз тази черноока девойка, та каквото ще да става.“ След това благоразумно решение той поиска да го заведат в стаята му.

Стопанинът го поведе по стълбището на една кула, а оттам по коридор с много врати, като в манастир; това сходство никак не възхити нашия герой, който не си спомняше с удоволствие своя живот в манастира. Гостилничарят се спря в дъното на коридора, избра един ключ от връзката, закачена на колана му, отключи и въведе госта в една стая от кулата, малка и отстранена, но толкова чиста, с такова хубаво легло и мебели, че приличаше на мъничък дворец.

— Надявам се, че жилището ще ви хареса, уважаеми господине — каза стопанинът. — Аз съм длъжен да задоволявам всеки приятел на майстор Пиер.

— О, щастливо изкъпване! — извика Куентин Дъруърд и подскочи, щом остана сам; — щастието никога не се е явявало пред мене по-прекрасно, макар че ме измокри. Сполуката ме заля просто като потоп.

Докато говореше така, той пристъпи към прозорчето; и тъй като кулата се издигаше доста много от общата линия на сградата, оттам се виждаше не само една хубава просторна градина, която принадлежеше на гостилницата, но и черничевата горичка, засадена по заповед на майстор Пиер за изхранване на копринените буби. Освен това, като изостави тези по-далечни гледки и насочи поглед покрай стената, Дъруърд можа да види, че срещу неговата кула има друга със също такова прозорче, точно срещу неговото. Човек, двадесет години по-стар от Куентин, мъчно би си обяснил защо тази част от сградата заинтересува младежа повече от хубавата градина или черничевата горичка; защото очи, изхабени в продължение на четиридесет години да гледат все нагоре, са равнодушни към крепостните прозорчета, дори когато решетката им е полуотворена, за да влезе чист въздух, а капакът полуспуснат, за да не пусне слънцето или някой прекалено любопитен поглед… дори когато на едната му страна има окачена лютия, полузакрита от морскозелено копринено шалче. Но в щастливата възраст на Дъруърд такива accidents^[18], както би ги нарекъл някой художник, са достатъчен повод за стотици въздушни видения и тайнствени предположения, на които възрастен човек се усмихва, когато си ги припомня, и въздиша, докато се усмихва.

Естествено е да предположим, че нашият приятел Куентин желаеше да научи нещо повече за прекрасната си съседка, собственица на лютнята и шалчето… поне да узнае дали тя не е същата девойка, която бе прислужвала смирено на майстор Пиер. Но не започна, разбира се, да наднича любопитно от прозорчето си. Той знаеше как се ловят птички; и само защото се бе скрил зад едното крило на своя прозорец, надничайки през решетката, можа да види как една бяла, закръглена, хубава ръка взе лютнята; а след миг и слухът му получи своя дял от наградата за това хитро държане.

Девойката от другата кула, собственицата на шалчето и лютнята, пееше точно такава песен, каквато можем да очакваме от устните на високопоставена дама от рицарските времена, която рицари и трубадури са слушали с въздишки и копнеж. В думите нямаше толкова мисъл, духовитост или въображение, за да отклонят вниманието от музиката, както и музиката не беше така сложна, за да затъмни напълно думите. Те изглеждаха създадени едни за други; и ако песента се рецитираше без музика или мелодията се изпееше без думи, нито едната, нито другата биха заслужавали внимание. Затова няма смисъл да предадем нещо, което не е било писано за декламация и четене, а само за пеене. Но подобни откъси от старинна поезия са имали винаги обаяние за нас; и тъй като песента е изчезнала завинаги — освен ако Бишоп^[19] открие нотите й или някоя чучулига научи Стивънс^[20] да изчурулика мелодията, — ние ще си позволим да изложим и себе си, и вкуса на дамата с лютнята, като предадем стиховете точно, колкото прости и дори груби да са те:

В уречен час те чакам аз,

денят угасна в равнината,

ухаен мирис край мен се шири,

ветрец подухва над водата.

И птичка пойна сега спокойно

с другар в гнездо се приюти.

Те знаят вече часа уречен.

Къде, о графе, скиташ ти?

Една мома върви сама,

след миг пастира ще намери,

в старинен замък запяват с пламък

все благородни кавалери.

А над земята, сред небесата,

звездицата любов трепти.

И ней покорни са всички хора —

къде, о графе, скиташ ти?^[21]

Както и да прецени читателят тази проста песничка, тя дълбоко развълнува Куентин със своите божествени звуци, изпети от нежен, глъхнещ глас, който лекият ветрец довяваше заедно с градинските ухания; а от това, че певицата почти не се виждаше, всичко изглеждаше още по-тайнствено и прекрасно.

Когато песента свърши, слушателят не се стърпя и се показа по-смел, в безразсъден опит да види малко повече, отколкото бе зърнал досега. Гласът веднага затихна… прозорчето се затвори и тъмна завеса прекрати наблюденията на обитателя от отсрещната кула.

Дълбоко огорчен и изненадан от последиците на своята прибързаност, Дъруърд се утеши с надеждата, че дамата с лютнята надали ще се раздели лесно с един инструмент, който явно обичаше, нито ще има жестокостта да се откаже от удоволствието да подиша чист въздух и да отваря прозореца, само за да лиши своя съсед от песента си. Към тези утешителни мисли се примесваше може би и мъничко лична суетност. Ако в отсрещната кула живееше красива тъмнокоса госпожица, както основателно предполагаше, Куентин знаеше, че един красив, млад, светлокос странстващ храбрец, тръгнал да дири щастието си, е обитател на другата; а рицарските романи, тези добронамерени просветители, бяха научили младежта, че въпреки своята стеснителност, госпожиците се отнасят с интерес и любопитство към своите съседи.

Докато Куентин беше зает с тези мъдри размишления, един прислужник или камериер му съобщи, че някакъв рицар го чака долу.