Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (7)

Пета глава
Воинът

        … Раздиран от проклятия, космат,

към шумна слава той лети като пантера

дори пред дулото на топа.

Шекспир, „Както ви харесва“

Рицарят, който чакаше Куентин Дъруърд в салона, гдето младежът бе закусил, беше от ония, за които Луи XI бе казал някога, че държат в ръцете си съдбата на Франция; защото на тях беше поверена охраната и защитата на кралската особа.

Основанията на Шарл VI да учреди този прочут корпус на така наречените шотландски стрелци бяха много по-сериозни, отколкото са обикновено поводите за обграждането на един престол с гвардия от наемни чужди войски. При раздорите, откъснали от неговото кралство повече от половината френски земи, и при несигурната вярност на ония феодали, които все още признаваха властта му, неполитично и опасно би било да повери личната си охрана на някого от тях. Шотландците бяха непримирими врагове на англичаните и може би най-отдавнашни съюзници на Франция. Бяха бедни, храбри, верни… Редовете им можеха винаги да се попълват от свръхмногобройното население на тяхната родина, която можеше повече от всяка друга европейска нация да праща по света многобройни смели авантюристи. Благородното потекло им даваше право да бъдат по-близки до кралските особи, а поради сравнително малкия им брой нямаше опасност да се разбунтуват и да станат господари там, гдето трябваше да бъдат служители.

Освен това, за да спечелят любовта на тази отбрана войска от чужденци, френските крале ги отрупваха с привилегии и големи заплати, които повечето шотландци пилееха с войнишко разточителство, за да поддържат високия си ранг. Всеки от тях имаше благородническа длъжност и права; а близостта им до личността на краля им придаваше важност в собствените им очи и значение в очите на френския народ. Те бяха разкошно въоръжени и облечени, имаха великолепни коне, всеки получаваше пари за издръжка на оръженосец, прислужник, паж, двама телохранители, един от които се наричаше coutelier^[1], по големия нож, с който трябваше да довършва в mêlée-то^[2] враговете, повалени от господаря му. С тази свита и екипировка един стрелец от шотландската гвардия беше знатна и важна личност; а тъй като освободените места се попълваха обикновено от тези, които вече бяха изучили службата като пажове или оръженосци, най-добрите шотландски семейства изпращаха често по-младите си синове да служат при някой приятел или роднина, за да бъдат предпочетени при назначаването.

Носителят на ножа и помощникът му, които не бяха благородници и не можеха да очакват подобно повишение, се избираха измежду хора от по-низш произход; но тъй като получаваха богата заплата и екипировка, господарите им можеха лесно да избират за тези длъжности свои най-силни и смели странстващи сънародници.

Людовик Лесли, когато ще наричаме Льо Балафре^[3], както го знаеха всички във Франция, беше висок шест стъпки, едър, силен, с не особено красиво лице, загрозено още повече от дълъг и дълбок белег, който започваше от челото, минаваше близо до дясното око, разсичаше бузата и оттам се спускаше до края на ухото с грапав ръб, ту ален, ту синьо-червен, а понякога направо син и почти черен; но всякога ужасен, независимо от изражението и цвета на лицето, все едно дали е развълнувано или спокойно, пламнало от необичайна страст или просто загоряло от слънце, вятър и дъжд.

Облеклото и въоръжението му бяха великолепни. Носеше националното шотландско кепе със снопче пера и масивна сребърна иконичка на света Богородица. Тези иконички бяха подарени на шотландските гвардейци по нареждане на краля в един от ония пристъпи на суеверно благочестие, когато обрекъл гвардията си в служба на света Дева и дори, както разправят, назначил света Богородица за неин генерал. Металният нагръдник, оръжието и ръкавиците на стрелеца бяха от най-фина стомана с интересни сребърни инкрустации, а ризницата му лъщеше като скреж в зимно утро по папрат или шипки. Облечен беше в широко сюрко^[4] от разкошно синьо кадифе, разцепено встрани като плащ на херолд^[5], с големия бял кръст на ордена свети Андрей, извезан със сребърни конци на гърдите и гърба… Коленете и нозете му бяха защитени от стоманени набедреници и ботуши… Широк здрав меч (наричан Божия милост) висеше на десния хълбок богато извезан портупей за двуостра сабя се спускаше от лявото рамо; сабята той бе свалил за удобство, но я държеше в ръце, защото правилникът не позволяваше да се разделя от нея.

При все че бе свикнал отрано с оръжия и войни като всеки шотландски младеж от това време, Куентин Дъруърд си каза, че никога не е виждал по-мъжествен, по-добре екипиран, по-съвършен воин от своя вуйчо — Людовик Льо Балафре; но все пак потрепна пред мрачното му изражение, когато вуйчото бръсна с грубите си мустаци бузите на своя племенник, поздрави го с добре дошъл във Франция и веднага запита какво ново носи от Шотландия.

— Малко добри вести нося, мили вуйчо — отвърна младият Дъруърд; — но много се радвам, че толкова бързо ме позна.

— Бих те познал, моето момче, дори ако те видех да крачиш на кокили като жерав из ландите на Бордо.^[6] Но седни… седни… Щом има да чуя тъжни новини, ще поръчам вино да ги изтърпим по-лесно… Хей, ти там, дето мериш все ексик, любезни стар стопанино, донеси от най-хубавото вино. И веднага!

В кръчмите около Плеси бяха свикнали с познатия шотландско-френски говор (както в парижките guinguettes^[7] са свикнали с швейцарско-френския) и от страх и угодливост незабавно чуваха и изпълняваха поръчките. Донесоха им веднага бутилка шампанско, от което вуйчото пийна здраво, а племенникът отпи само една глътка от учтивост, като се извини, че е пил вече сутринта.

— Това би било чудесно извинение в устата на сестра ти, прекрасни племеннико — отговори Льо Балафре, — но ти не бива да се боиш толкова от виното, ако искаш да ти порасте брада и да станеш войник. А сега по-бързо отваряй шотландската торбичка… Какви новини от Глен-Хулейкин… как е сестра ми?

— Тя умря, мили вуйчо — отвърна тъжно Куентин.

— Умря ли? — повтори като ехо вуйчото повече учудено, отколкото съчувствено. — Та тя е пет години по-млада от мене, а пък аз не съм бил никога по-здрав, отколкото съм сега. Умряла! Невъзможно. Мене и глава дори не ме е заболявала, освен след два-три дена отпуска, когато съм гулял със събратя по веселата част… а горката ми сестра умряла!… А баща ти ожени ли се повторно, драги племеннико?

Но още преди да го чуе, той прочете отговора в изненадания поглед на Куентин и каза:

— Какво? Не е ли?… Бих се заклел, че Алан Дъруърд не е човек, който ще живее без жена. Той обичаше къщата да му е в ред… обичаше да гледа хубава жена; а държеше и на строгия живот… така че бракът го уреждаше във всяко отношение. На мене такива удобства не ми трябват, аз мога да гледам някоя хубавичка жена и без благословия на брачното ложе… пък и надали съм достоен за нея.

— Уви, мили вуйчо, майка ми беше от една година вече вдовица, когато Глен-Хулейкин бе опустошен от Оугилвиевци.^[8] Баща ми, двамата ми чичовци, двамата ми по-големи братя, други седем души роднини, арфистът, надзорникът на ратаите и още шестима наши хора бяха убити при отбраната на замъка; а от Глен-Хулейкин не остана камък върху камък.

— О, свети Андрей! — извика Льо Балафре — това се казва клане! Тези Оугилвиевци бяха всякога лоши съседи за Глен-Хулейкин… Такава е войнишката съдба… Кога се случи това нещастие, драги племеннико?

При тия думи той изпи наведнъж още една чаша вино. И поклати тъжно глава, когато Куентин отговори, че семейството е било избито миналата година в деня на свети Юда.^[9]

— Слушай — започна вуйчото. — Както казах вече, всичко е съдба… В тоя същия ден аз и двадесетина мои другари завзехме с пристъп замъка Рош ноар^[10] на Амори бра дьо фер^[11], главатар на свободни стрелци, за когото сигурно си чувал. Убих го пред собствения му праг и спечелих толкова злато, че направих тази прекрасна верижка, която беше два пъти по-дълга, отколкото е сега… Добре че се сетих: трябва да дам част от нея за богоугодни дела… Хей, Андрю… Андрю!

Телохранителят му Андрю влезе, облечен почти като господаря си, само без набедреници и с много по-проста ризница, без перо на кепето, с късовейка от просто вълнено сукно вместо от кадифе. Льо Балафре откачи своята златна верижка, отхапа със здравите си зъби около четири инча откъм единия й край и каза на телохранителя си:

— Слушай, Андрю, занеси това нещо на моя весел побратим отец Бонифаций, от манастира Сен Мартен… Поздрави го от мене със същия дар, за който не можа да каже „бог да те благослови“, когато се разделихме миналия път посред нощ… И му кажи, че брат ми, сестра ми и други мои роднини са били убити, затова го моля да отслужва панихиди за душите им, докато стигнат тия халки от верижката. А да направи и всичко каквото трябва, за да ги отърве от чистилището. Ще му платя за това. Те бяха благочестиви хора, не някакви еретици, та може да са излезли вече от чистилището и някоя малка молитва ще ги отърве съвсем от ада; в такъв случай — запомни добре! — ще кажеш, че искам за останалите пари да прокълне рода на Оугилвиевци от Ангъсшир с най-тежките анатеми на църквата. Разбра ли?

Мечоносецът кимна.

— Внимавай само ни една халка от верижката да не се отбие в кръчмата, преди да я вземе монахът; ако се случи такова нещо, ще опиташ ремъците и на седлото, и на стремето, докато те одера като свети Вартоломей. Чакай, виждам, че окото ти е в половницата… Няма да те пусна без почерпване.

С тези думи той наля пълна чаша, която мечоносецът изпразни и тръгна да изпълни поръчението на началника си.

— А сега, драги племеннико, да чуем какво си преживял ти в тези злополучни събития.

— Аз се бих заедно с по-възрастните и по-силните от мене, докато всички бяха убити — каза Дъруърд. — И бях тежко ранен.

— Не по-тежко, отколкото бях цапнат аз преди десет години — отвърна Льо Балафре. — Погледни, драги племеннико — и той прекара пръст по тъмночервената резка, пресякла лицето му. — Никога оугилвиевска сабя не е прокарвала по-дълбока бразда.

— Дълбоки бразди прокараха те — отговори тъжно Куентин; — но накрая се умориха и майка ми успя да измоли пощада за мене, когато видя, че все още имах искрица живот. Те позволиха на един учен монах от Абърбротик, който беше случайно на гости у нас в тия съдбоносни дни и едва не загина заедно с нашите хора, да превърже раните ми и да ме отведе на безопасно място. Но той стори това само след като и майка ми, и аз обещахме, че ще стана монах.

— Монах! — извика вуйчото. — Ах, свети Андрей! Ето нещо, което никога не би ми се случило. Никому, откакто се помня, и през ум не е минавало да ме прави монах. Просто ми е чудно защо, когато се случи да поразмисля. Като изключим, че не бих се научил да чета и да пиша, нито да пея псалми, които и не понасям, или да облека дрехата им — като на умопобъркани… да ми прости света Богородица! (тук той се прекръсти) или да постя, нещо невъзможно при моята лакомия, във всяко друго отношение щях да бъда не по-лош монах от моето побратимче от тукашния манастир Сен Мартен. Но не знам защо, никой не ме е поканил досега да стана монах… А ти, драги племеннико, си щял да ставаш монах, а?… И защо, моля ти се?

— За да се прекрати родът на баща ми, все едно дали в манастир или в гроба — отвърна развълнувано Куентин.

— Разбирам — отговори вуйчото… — разбирам. Хитри разбойници… много хитри! Само че ние може да ги изиграем; защото, драги племеннико, лично аз помня каноника Робъртсарт, който прие монашество, а след това офейка от манастира и стана главатар на свободни стрелци. Имаше си любовница — една чудесна женичка и три още по-чудесни дечица… На калугери вяра да нямаш, драги племеннико… да им нямаш вяра… може най-неочаквано да станат войници и бащи… Продължавай сега разказа си.

— Малко нещо остана да разказвам — каза Дъруърд. — За да не наруша задължението, което майка ми бе поела, аз облякох расо на послушник, изпълнявах манастирските наредби и дори се научих да чета и пиша.

— Да четеш и пишеш! — извика Льо Балафре. Той беше от ония хора, които смятат, че всяко знание, надхвърлящо техните собствени, е направо чудо. — Да пишеш, казваш, и да четеш! Не мога да повярвам… никога не съм чувал един Дъруърд да може да подпише името си… Нито някой Лесли. За един от тях поне мога да се закълна… Аз мога да пиша, колкото и да хвърча. Казвай, в името на Свети Луи, как те научиха?

— Отначало беше мъчно — каза Дъруърд; — после посвикнах и стана по-лесно; бях отслабнал от раните и от загубата на кръв, но исках да се отблагодаря някак на спасителя си отец Питър, а това облекчаваше усилията ми. След няколко месеца милата ми майчица почина и като бях вече напълно оздравял, аз съобщих на моя благодетел, който беше и помощник-игумен, че не ми е по волята да дам монашески обет; тогава решихме, щом нямам призвание за монах, да тръгна да си търся щастието по света. А за да спася помощннк-игумена от гнева на Оугилвиевци, решихме да разгласят, че съм избягал; и за по-голяма убедителност „откраднах“ ловния сокол на игумена. Но си заминах редовно, както ще видиш от подписа и печата на самия игумен.

— Правилно… и добре си постъпил — каза вуйчото. — Нашият крал малко иска да знае какви кражби си извършил, но ужасно се гневи, когато някой избяга от манастир. А обзалагам се, че нямаш с какво да се издържаш?

— Имам някоя и друга сребърна пара — заяви младежът; — пред тебе, драги вуйчо, трябва да бъда откровен.

— Уви! — отвърна Льо Балафре. — Това, виж, е лошо. Макар че не мога да спестя от заплатата си, пък и няма защо човек да носи пари в такива опасни времена, все имам (а съветвам и тебе да последваш примера ми) по някоя гривна, огърлица или златна верижка, които ми служат за украшение, но като се наложи, отделям от тях по една-две излишни халки или някой излишен скъпоценен камък… Може би ще попиташ, драги племеннико, как би могъл да се сдобиеш с ей такава играчка? (Той размаха самодоволно и тържествено верижката си.) Те не висят по шубраците… не растат по полето като жълти нарциси, от които децата си правят рицарски нашийници. Не… такова нещо можеш да намериш, гдето го получавам и аз — на служба при френския крал. Там човек всякога намира богатство, стига да има смелост да го потърси и да е готов да загуби живота си.

— Доколкото разбрах — каза Куентин, отбягвайки да отговори веднага, защото чувстваше, че не е готов още да вземе решение, — Бургундският херцог имал по-блестящ двор от френския крал и човек можел повече да се прослави под неговите знамена… с по-смели битки и по-достойни подвизи; докато преблагочестивият ваш крал побеждавал — както разправят хората — с езика на пратениците си.

— Приказваш като глупаво хлапе, драги племеннико — отвърна Льо Балафре; — макар че и аз бях, струва ми се, почти толкова глупав, когато дойдох тук: не можех да си представя един крал другояче, освен да пирува под висок балдахин с първите си васали и паладини, да яде blancmanger^[12], с тежка златна корона на главата, или да препуска пред войските си като Карл Велики — както е писано в рицарските романи… Или като Роберт Брус и Уилям Уолъс^[13] от песните на Барбър^[14] и Менестрела^[15]. Слушай какво ще ти кажа, драги — всичко това е вятър и мъгла. Политиката… политиката е всичко! А какво е политика? — ще попиташ ти. Политиката е изкуство, изнамерено от френския крал: да се биеш с чуждо оръжие и да плащаш на войниците си от чужди кесии. Да-а! Той е най-мъдрият владетел, носил някога багреница на плещите си… макар че всъщност и нея не носи много… а ходи така просто облечен, както не подобава дори на мене.

— Но ти не отговори на въпроса ми, драги вуйчо — отвърна младият Дъруърд. — Щом съм принуден да служа в чужда страна, ще отида там, гдето ще имам случай да се прославя с някой подвиг.

— Разбирам те, мили племеннико — отговори кралският воин. — Отлично те разбирам; само че ти не разбираш още тия неща. Бургундският херцог е избухлив, буен, тъп, як и безстрашен храбрец. Той предвожда в боя своите благородници и рицари, васалите си от Артоа и Ено; но мислиш ли, че ако един от двама ни е в неговата войска, ще получи възможност да се прояви повече от херцога и храбрите му благородници? Ако не се бием наравно с тях, ще ни предадат на военната полиция, загдето сме се бавили; ако се бием като тях, ще кажат, че сме изпълнили дълга си и заслужаваме заплатата си; а дори ако сме на цяло копие пред тях — нещо твърде мъчно и опасно в едно меле, когато всички гледат да се проявят — негова светлост херцогът ще каже на своя фламандски, при един добре нанесен удар: „Ха! Gut getroffen!“^[16] Но никакво повишение, земя или богатство не се дават на чужденец за такава служба… всичко е за чедата на родината му.

— А кому би трябвало да се даде, любезни вуйчо? — запита младият Дъруърд.

— На оня, който защищава тия чеда — отвърна Людовик Лесли, като се изправи в целия си исполински ръст. — Така казва крал Луи: „Добри ми френски селяко… почтени мой Жак Боном^[17]… гледай си сечивата, ралото, греблото, градинарския нож и мотиката… а моите храбри шотландци ще се бият за тебе; ти ще се грижиш само да им плащаш… Вие, светлейши херцози, светли графове и властни маркизи, пазете храбростта си за деня, когато ще ни потрябва, защото иначе тя може да се прояви не навреме и да напакости на господаря си; аз си имам редовна войска… моята френска гвардия… най-вече моите шотландски стрелци и главно верния Людовик льо Балафре, който ще се бие като вас и дори по-добре от вас, с вашата недисциплинирана храброст, която по времето на бащите ви загуби Креси и Азенкур.^[18]“ Виждаш ли сега в коя от двете държави един щастлив воин може да достигне по-висок чин и по-големи почести?

— Мисля, че разбрах, драги вуйчо — отвърна племенникът; — но, според мене, чест не се печели там, гдето няма опасност. Защото — извинявай, моля ти се! — да бдиш за живота на един възрастен мъж, когото никой не мисли да нападне, да живееш денонощно зиме и лете заключен в желязната клетка на някоя кула, за да не избягаш… ах, вуйчо, вуйчо, такъв лесен и ленив живот напомня живота на затворен сокол, с който никога не ходят на лов!

— Гледай ти, свети Мартине от Тур!… Това момче било умно! И същински Лесли! На мене прилича, само че е още по-безразсъдно. Слушай, младо… Кажи: да живее френският крал!… Не минава нито ден без поръчение, от което някой от нас да не е спечелил чест или пари. Не мисли, че най-смелите и опасни подвизи се вършат само денем. Аз мога да ти разправя например за превземане на замък, залавяне на пленници и така нататък, когато някой воин, който ще остане неизвестен, се е изложил на по-голяма опасност и е спечелил по-голямо благоволение, отколкото най-безстрашния храбрец от свитата на безстрашния Шарл Бургундски. И ако Негово величество остава назад, докато се вършат подобни дела, той още по-правилно оценява и по-щедро възнаграждава храбреците, защото отдалеко вижда опасностите и подвизите по-добре, отколкото ако сам ги е споделял. Да, мъдър владетел е той!

Племенникът помълча, после каза тихо, но настойчиво:

— Добрият отец Питър ме поучаваше, че дела, с които човек не печели слава, са често много опасни. Излишно е, разбира се, да добавя, че такива тайни поръчения трябва да бъдат почтени.

— За кого или за какъв ме смяташ, любезни племеннико? — отвърна малко строго Льо Балафре; — аз не съм бил възпитан наистина в манастир, нито са ме учили да чета и пиша. Но съм брат на майка ти; и съм един честен Лесли. Мислиш ли, че бих могъл да ти предложа недостойно дело? Най-добрият френски рицар, самият Дю Геклен, ако беше жив, би приел с гордост да му припишат някои мои подвизи.

— Не мога да се съмнявам в твоите уверения, любезни вуйчо — каза младежът; — ти се единственият съветник, който злата съдба ми е оставила. Но вярно ли е, както се мълви, че тук, в замъка Дьо Плеси, кралят поддържа много скромен двор? Никакви благородници и рицари, никакви големи феодали, никакви висши сановници; самотни развлечения, в които участва само прислугата от кралския дом; тайни съвещания с неизвестни тъмни личности; вярно ли е, че хората от висок и благороден произход са унижавани, а по кралско благоволение се издигат мъже от най-долните слоеве?… Всичко това изглежда нередно и не напомня държането на баща му, благородния Кар, който изтръгна от ноктите на британския лъв своето почти наполовина завладяно кралство.

— Приказваш като глупаво дете — каза Людовик Лесли. — И като дете пееш все една и съща песен на нов глас. Слушай сега: ако кралят използва бръснаря си Оливие Ламатария да свърши работа, която Оливие може да свърши по-добре от всеки друг, не печели ли кралството от това? Когато заповяда на дебелия началник на военната полиция, Тристан, да арестува тоя или оня размирен гражданин, да премахне тоя или оня непокорен благородник, той знае, че работата ще бъде свършена без отлагане; но ако възложи подобно поръчение на някой френски херцог или пер, може да получи в отговор и някое предизвикателство. Не постъпва ли също така мъдро, ако благоволи да натовари простосмъртния Людовик льо Балафре с поръчение, което ще бъде точно изпълнено, вместо да го повери на главния конетабъл, който може и да го издаде? А нима владетел с такива качества не е най-подходящ за странстващи рицари, които трябва да отиват там, гдето най-добре ценят и най-често търсят службата им?… Не, не, чедо, казвам ти, че Луи умее да си намира служители и знае, както се казва, да избира товара според гърба. Не прилича на кастилския крал, който умрял от жажда, защото главният виночерпец не бил при него да му поднесе чашата… Само че камбаната на Сен Мартен звъни! Трябва да се върна веднага в замъка… Сбогом… бъди жив и здрав, а в осем часа утре заран иди пред подвижния мост и попитай стражата за мене. Внимавай да стъпваш по средата на пътеката, като отиваш нататък. Там има такива ями и капани, гдето можеш да оставиш крак или ръка; а те ще ти трябват. Ще видиш и краля и сам ще го оцениш… Сбогом.

С тия думи Льо Балафре излезе, като забрави в бързината да плати поръчаното вино; такава къса памет беше нещо обикновено за хора от неговото звание, а стопанинът, изплашен навярно от перата на кепето и от тежкия двуостър меч, не направи опит да му напомни.

Би могло да се очаква, че щом остана сам, Дъруърд ще се върне, в кулата си с надежда да чуе отново прекъснатата песен, подсладила утринните му размишления. Но това беше романтичен блян, а разговорът с вуйчото откри пред него страница от действителния живот. Тази страница не беше приятна и пробудените от нея спомени и размисли успяха да надделеят над всякакви други по-нежни и по-приятни мисли.

Куентин излезе да се поразходи сам покрай бързотечния Шер, като разпита предварително стопанина откъде може да мине, без да попадне в примки и вълчи ями; защото трябваше да събере своите бурни, разсеяни мисли и да обсъди бъдещите си решения след всичко, което бе узнал от своя вуйчо.