Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (32)

Тридесета глава
Неизвестност

        Решенията ни се люшкат като лодка,

подмятана от бурните вълни.

Старинна пиеса

Ако Луи прекара нощ, изпълнена с тревоги и вълнения, нощта на Бургундския херцог, който не се отличаваше със самообладание, а напротив, се оставяше напълно във властта на страстите си, беше несравнимо по-тревожна.

Според обичая на времето, двама от неговите най-важни и любими съветници, Д’Емберкур и де Комин, спяха в една стая с него, на постелки, приготвени недалеко от леглото на владетеля им. Никога присъствието им не бе бивало така необходимо, както в тази нощ, когато, изпълнено от грижи, гняв, желание за мъст и чувство за чест, което не му позволяваше да отмъсти на Луи при сегашните обстоятелства, съзнанието на херцога приличаше на вулкан, изхвърлящ цялото съдържание на планината, смесено и разтопено в една огнена маса.

Той отказа да се съблече, изобщо не се приготви за спане, а прекара цялата нощ в последователни, бурни пристъпи на гняв; когато те достигаха своя връх, започваше да говори така бързо и неразбрано, че придворните му наистина се страхуваха да не загуби разума си. Припомняйки непрестанно достойнствата и добросърдечието на убития лиежки епископ, взаимното им приятелство, обич и доверие, той изпадаше в такова отчаяние, че се хвърляше по очи на леглото си, задушаван от ридания, които се стараеше да сподави. После се изправяше, обзет от още по-яростен гняв, започваше да се разхожда с бързи стъпки из стаята, повтаряше несвързани заплахи и още по-несвързани клетви за мъст, като тупаше по обичая си с крак и се заклеваше в името на свети Георги, свети Андрей и всички светии, към които имаше особена почит, че ще отмъсти жестоко на Дьо ла Марк, на лиежките граждани и на оня, виновника за всичко… Последната заплаха, изричана по-неясно от останалите, се отнасяше очевидно до кралската особа; по едно време херцогът изказа дори намерение да повика брата на краля, Нормандския херцог, с когото Луи беше в много лоши отношения, за да принудят пленения владетел да се откаже сам от престола или от някои особено важни свои права и владения.

Още едно денонощие мина в такива бурни и неустановени разсъждения или по-точно в бързи преходи от едно гневно избухване към друго; защото херцогът почти не хапна и не пи нищо, не смени дрехите си, изобщо се държа като човек, който направо може да полудее от ярост. Но постепенно започна да се успокоява и да свиква от време на време министрите си на съвещания, при които много неща се предлагаха, но нищо не се решаваше. Комин ни уверява, че по едно време пратеникът чакал на кон заповедта да доведе Нормандския херцог; ако това би станало, затворът на френския крал би се оказал навярно, както често се е случвало, много близо до гроба.

Понякога, изчерпал яростта си, Шарл седеше неподвижно, вцепенен и строг, като човек, обмислящ някаква отчаяна постъпка, на която все още не смее да се реши. И най-лекият намек на някого от съветниците му можеше да подтикне херцога към безразсъдно действие. Но бургундските благородници, от уважение към свещената особа на краля, техен върховен господар, от уважение към честта на държавата им и на самия херцог, обещал на Луи безопасност в своите владения, когато кралят се бе предал в негова власт, бяха почти единодушно склонни да предлагат умереност; а доводите, подсказани плахо през нощта от Д’Емберкур и де Комин, бяха повторени настойчиво на другата утрин от Кревкьор и други придворни. Възможно е усърдната им защита да не е била съвсем безкористна. Мнозина, както вече казахме, познаваха щедростта на краля; някои имаха във Франция владения или други интереси, които ги поставяха в зависимост от краля. Положително е, че торбите, натоварени на четирите мулета, с които кралят влезе в Перон, поолекнаха доста при воденето на тези преговори.

На третия ден от съвещанията се яви и граф ди Кампо Басо, да помогне на херцога със своя италиански ум; за Луи беше истинско щастие, че графът не бе дошъл още отначало, когато яростта на Шарл беше в разгара си. Веднага след пристигането на италианеца съветниците на херцога бяха свикани на редовно заседание, за да обмислят какви мерки трябва да се вземат при тези необикновени събития.

Кампо Басо изказа мнението си чрез поучителната басня за пътника, змията и лисицата, като припомни на херцога съвета, даден от лисицата на човека — да смаже смъртния си враг, щом случаят го е оставил в ръцете му. Забелязал, че очите на херцога светнаха при това предложение, неведнъж подсказвано от собствения му буен нрав, де Комин побърза да възрази, че Луи може би не е така пряко замесен в шонвалдските престъпления; и ще успее да отхвърли обвинението и да обезщети херцога и неговите съюзници за безредиците, които е предизвикал във владенията им със своите интриги; а едно насилие върху личността на краля би предизвикало и във Франция, и в Бургундия редица злополучни последици, при които англичаните може да се възползват от неизбежните бунтове и междуособици, да си възвърнат Нормандия и Гюйен, подновявайки ужасните войни, приключени само чрез съюза на Франция и Бургундия против общия им враг. Накрая заяви, че не настоява за пълно и безусловно освобождаване на Луи; но изказва мнение херцогът да не изкористява повече сегашното положение, а да го използва само за да сключи почтен и справедлив договор между двете страни, като изиска от краля гаранции, които не ще му оставят възможност да нарушава дадената дума или да смущава и в бъдеще вътрешното спокойствие в Бургундия. Д’Емберкур, Кревкьор и други придворни не одобриха крайните мерки, предложени от Кампо Басо, и подкрепиха мнението, че по пътя на преговорите Бургундия може да получи по-големи изгоди, и то много по-почтено, отколкото ако опетни името си с вероломство и незачитане законите на гостоприемството.

Смръщил вежди така, че те изглеждаха просто слети една с друга, херцогът слушаше тия доводи, без да вдига поглед. Но когато Кревкьор каза, че не вярва Луи да е знаел или да има някакво участие в отвратителното злодеяние, извършено в Шонвалд, Шарл вдигна глава, стрелна с яростен поглед съветника си и извика:

— И ти ли, Кревкьор, чу как звънти френското злато?… Струва ми се, че то звънти на това съвещание така весело, както камбаните на Сен Дени… Кой смее да твърди, че Луи не е подстрекавал бунтовете във Фландрия?

— Ваше величество — отвърна Кревкьор, — моята ръка е свикнала да борави с оръжие повече, отколкото с пари; и аз не само не поддържам, че Луи е безучастен във фландърските безредици, но не много отдавна го обвиних пред целия му двор във вероломство и от ваше име му хвърлих ръкавицата си. Все пак, макар че неговите интриги са несъмнено първопричината за тези смутове, не вярвам епископът да е бил убит с негово разрешение, защото зная, че един негов пратеник е порицал пред всички това злодеяние; и мога да ви представя този човек, ако Ваше височество има желание да го изслуша.

— Имам желание да го изслушам — отвърна херцогът. — Свети Георги! Нима можеш да се усъмниш, Кревкьор, в желанието ми да постъпвам справедливо? Всеизвестно е, че и в най-силен изблик на гняв аз съм безпристрастен и справедлив съдия. Ще се срещна лично с френския крал… ще му изкажа направо обвиненията си и обезщетението, което очаквам и изисквам. Ако се установи, че не е виновен в това убийство, обезщетението за останалите му престъпления може да бъде по-леко… Ако е виновен, кой би дръзнал да каже, че един живот в покаяние, в някой уединен манастир, не е напълно заслужена и при това милостива съдба за него?… Кой — продължи по-разпалено Шарл — би дръзнал да осъди едно още по-тежко и по-бързо наказание? Доведете свидетеля… Един час преди пладне ще отидем в замъка. Дотогава ще напишем условията, с които Луи трябва да се съгласи; и тежко му, ако не ги приеме! Другите ще зависят от обстоятелствата. Заседанието е приключено, можете да си отидете. Аз трябва да сменя облеклото си, защото едва ли е прилично да се представя така пред моя всемилостив владетел.

Наблягайки с горчива насмешка на последните думи, херцогът стана и излезе от стаята.

— Животът на Луи и, което е по-важно, честта на Бургундия зависят от това, как ще падне зарът — обърна се Д’Емберкур към Кревкьор и де Комин. — Побързай в крепостта, де Комин… Ти си по-красноречив от Кревкьор и от мене. Обясни на Луи каква буря наближава… А той сам ще съумее най-добре да се подготви за нея. Уверен съм, че шотландският гвардеец не ще каже нищо, което би могло да влоши положението; но знае ли някой с какви тайни поръчения е бил натоварен?

— Младежът изглежда дързък — каза Кревкьор, — обаче е не за годините си разумен и съобразителен. Във всичките свои изказвания той говореше за краля така, както се полага да говори за своя господар. Уверен съм, че ще се държи по същия начин и пред херцога. Трябва да доведа и него, и младата графиня Дьо Кроа.

— Графинята ли?… Нали казахте, че сте я оставили в девическия манастир Света Бригита?

— Да, но пратих да я доведат по изричната заповед на херцога; трябваше да я пренесат на носилка, защото било невъзможно да пътува другояче. Тя е ужасно съкрушена, като не знае нито съдбата на леля си, мадам Амлин, нито собствената си участ. Защото се е провинила в нарушението на феодалните закони, като е избягала от своя сюзерен херцог Шарл. А той надали ще приеме равнодушно едно накърнение на своите феодални права.

Вестта, че младата графиня се намира в ръцете на Шарл, беше нов и още по-болезнен трън в размишленията на Луи. Той съзнаваше, че ако графиня Изабел обясни с какви интриги мадам Амлин и самата тя са били подмамени да потърсят убежище в Плеси, ще се възстановят уликите, които кралят бе премахнал с убийството на Замет Мограбин. И разбираше колко много тези доказателства за намесата му в сюзеренните права на Бургундския херцог ще дадат на Шарл и повод, и предлог да използва до максимум сегашното му бедствено положение.

Луи сподели тревогата си със сеньор де Комин, чиято прозорливост и политически усет се нравеше на краля повече, отколкото резкия, войнствен характер на Кревкьор или феодалното високомерие на Д’Емберкур.

— Тези бойци с железни ръкавици, драги приятелю де Комин — каза той на своя бъдещ историк, — не бива никога да влязат в кралски кабинет, а да си стоят в чакалнята със своите копия и алебарди. Те са създадени да се борят за нас, но владетел, който смята, че може да използва главите им за нещо друго освен за прицел на вражеските саби и боздугани, прилича на глупак, подарил на любимата си кучешка верижка вместо огърлица. Само хора като тебе, Филип, чийто поглед умее да прониква зад външната обвивка на нещата, трябва да бъдат допускани до съвещания с владетелите… дори до най-съкровените им тайни.

Сам изключително прозорлив, де Комин се почувства естествено поласкан от похвалата на най-мъдрия владетел в Европа и не съумя да прикрие задоволството си, така че Луи забеляза впечатлението, което му бе направил.

— Бих желал — продължи той — да имам такъв служител или по-точно да бъда достоен за него! Тогава не бих бил в това бедствено положение, от което впрочем не ще се оплаквам, ако намеря начин да получа съвети от такъв опитен държавник като тебе.

Де Комин отговори, че всичките му способности са на разположение на Негово величество, стига това да не е в разрез с верността към законния му господар, херцог Шарл Бургундски.

— А нима мислиш, че бих се опитал да те отклоня от тази вярност? — запита развълнувано Луи. — Уви! Нима сам аз не страдам именно защото проявих прекалено голямо доверие към своя васал? За кого другиго рицарската вярност към феодалния господар може да бъде по-свещена, отколкото за мене, когато животът ми зависи само от нея?… Не, Филип де Комин… Продължавай да служиш на Шарл Бургундски; а най-добре ще му служиш, като осъществиш едно почтено помирение между него и краля на Франция. Така ще направиш услуга на двама души, от които поне един ще ти бъде признателен. Както ми казаха, заплатата ти в двора на херцога не надвишава тази на главния соколар; възможно ли е услугите на най-мъдрия съветник в Европа да се приравняват или дори да се поставят по-долу от тия на човек, който храни и лекува хищни птици! Франция има голяма територия… Кралят й — големи богатства. Позволи ми, приятелю, да поправя тази възмутителна несправедливост. Средствата не са далеко… Позволи да ги използвам.

Кралят извади тежка кесия с пари; но, по-изтънчен от повечето придворни по това време, де Комин отклони предложението, като заяви, че е напълно доволен от щедростта на своя владетел и увери Луи в готовността си да му бъде в услуга без никакви подаръци.

— Странен човек! — възкликна кралят. — Позволи ми да прегърна единствения придворен в наши дни, толкова способен, колкото и неподкупен. Човек се нуждае повече от мъдрост, отколкото от злато; а повярвай ми, Филип, в този труден миг твоето съчувствие ми вдъхва повече надежда, отколкото купената подкрепа на мнозина, приели моите дарения. Аз зная, че ти не ще посъветваш господаря си да използва за зло благоприятния случай, който съдбата, или да се изразя по-точно, де Комин, моята собствена глупост, му предостави.

— Да го използва за зло — не, разбира се; обаче сигурно ще посъветвам херцога да го използва — отвърна историкът.

— Но как, и до каква степен? — запита Луи. — Не съм такова муле да очаквам, че ще мога да се измъкна оттук, без да платя откуп… стига да бъде разумен… В гласа на разума аз съм готов да се вслушам всякога — както в Париж и Плеси, така и в Перон.

— Само че, господарю — отвърна де Комин, — в Париж и в Плеси разумът имаше обичай да говори толкова тихо и кротко, та невинаги можеше да бъде чут от Ваше величество… В Перон той гърми с тръбата на Необходимостта, а нейният глас е властен и повелителен.

— Говориш иносказателно — каза Луи, като се стараеше да сдържи раздразнението си; — а пък аз съм тъп и прост човек, сеньор де Комин. Моля да оставиш тия извъртания и да говориш направо. Какво очаква да получи от мене вашият херцог?

— Не съм натоварен да правя никакви предложения, господарю — отговори де Комин. — Херцогът ще ви каже скоро сам своята воля; но имам предвид някои възможни искания, за които Ваше величество би трябвало да се подготви. Например окончателното отстъпване на градовете по Сома.

— Очаквах това — каза Луи.

— Да изоставите лиежци и Гийом дьо ла Марк.

— Отричам се от тях със същата готовност, с която се отричам от ада и сатаната.

— Възможно е да ви поискат гаранции, например даване на заложници или предаване на някои крепости в залог, че Франция ще се въздържа за в бъдеще да подстрекава фламандците към бунтове.

— Това е вече нещо ново: васал да иска гаранции от своя сюзерен — заяви Луи. — Но нищо. Продължавай.

— Прилично и независимо владение за вашия светлейши брат, съюзник и приятел на моя господар — може би Нормандия или Шампан. Херцогът много обича семейството на вашия баща, господарю.

— Да, толкова много — отвърна Луи, — че, Господ да го знае! е готов да направи крале всичките му синове… Изпразни ли торбата с предположенията си?

— Не съвсем — отвърна съветникът. — От вас ще поискат може би да не създавате неприятности, както правехте напоследък, на Бретанския херцог и да не оспорвате нито нему, нито на другите си големи васали правото да секат монети, да се наричат „херцози и владетели по Божия милост…“

— С една дума, да направя всичките си васали крале. Да не искаш, сеньор Филип, да стана братоубиец… Ти помниш отлично брат ми Шарл… Той умря, щом стана Гюйенски херцог… Какво ще остане за потомъка и наследника на Карл Велики, след като отстъпи богатите си провинции, освен това, че ще го миропомазват в Реймс и ще се храни под висок балдахин?

— Ние ще намалим грижите на Ваше величество и в това отношение, като ви дадем другар във височайшата ви самота — каза Филип де Комин. — Макар и да не иска още титлата на независим крал, Бургундският херцог все пак желае да бъде освободен за в бъдеще от унизителните задължения, които подчертават зависимостта му от френската корона… Той възнамерява да скрепи херцогската си корона с императорска дъга и земно кълбо над нея — емблемата на независим владетел.

— А как смее Бургундският херцог, дал клетва за вярност на Франция — извика Луи и стана, необичайно развълнуван, — как смее да предлага на своя сюзерен условия, които по всички европейски закони биха повлекли отнемане на феодалните му владения?

— Едно решение за конфискация би било мъчно приложимо при сегашните обстоятелства — отвърна спокойно де Комин. — Ваше величество знае, че строгото тълкуване на феодалните закони се поизоставя дори в самата империя, гдето сюзерен и васал се стремят да видоизменят взаимните си отношения според случая и силата си… Вашите връзки с фландърските васали на херцога ще бъдат оправдание за поведението на моя господар, ако предположим, че той настои да разшири своята независимост, за да отнеме на Франция възможността да се намесва във владенията му.

— Комин, Комин! — каза Луи, като стана отново и започна да се разхожда замислено из стаята. — Това е ужасно домашно упражнение на тема vae victis^[1]!… Не смяташ, че херцогът ще настоява на всички тия тежки условия, нали?

— Бих желал във всеки случай Ваше величество да е подготвен за разискването на всичките.

— И все пак умереността, де Комин, умереността при успех — никой не знае това по-добре от тебе — е необходима за окончателното осигуряване на всички изгоди.

— Позволете да припомня на Ваше величество, че както съм забелязал, умереност се препоръчва винаги от губещия. Печелившият се съобразява повече с благоразумието, което му налага да не оставя неизползвана нито една щастлива възможност.

— Добре, ще обмислим тия неща — отвърна кралят. — Но изчерпа ли поне всички безразсъдни искания на твоя херцог? Не остана ли нищо — или, ако е останало, както подсказва смръщеното ти чело — какво е… какво би могло да бъде то, ако не собствената ми корона? На която досегашните искания ще отнемат целия блясък, ако бъдат удовлетворени?

— Господарю — каза де Комин, — това, което остава да спомена, зависи донегде, всъщност до голяма степен, от самия херцог, макар че той възнамерява да поиска одобрението на Ваше величество, защото въпросът действително ви засяга много отблизо.

— Пасха Господня! — извика нетърпеливо кралят. — Какво е то? Говори, сеньор Филип… Дъщеря си ли трябва да му дам за наложница или е решил да ме унизи с друго някакво безчестие?

— Не става дума за никакво безчестие, господарю; но тъй като братовчедът на Ваше величество, светлейшият Орлеански херцог…

— Ха! — възкликна кралят. Но де Комин продължи, без да обърне внимание на това прекъсване.

— … се е увлякъл от младата графиня Изабел дьо Кроа, херцогът се надява, че Ваше величество ще даде съгласието си за тоя брак и заедно с нашия господар ще обдари височайшата двойка със земи, които, прибавени към имотите на графинята, ще бъдат достойно владение за принц от френския кралски дом.

— Никога! Никога! — избухна кралят, който правеше досега усилие да сдържи гнева си. И продължи да се разхожда възбудено, нещо съвсем необичайно за вроденото му самообладание. — Никога! Никога!… Заповядай да донесат ножици и да ме подстрижат като енорийски идиот, на какъвто вече заприличах! Да ме пратят в манастир или в гроба… Да донесат нажежено желязо за очите ми… Секира или отрова… каквото пожелаят… но не ще позволя на Орлеанския херцог да се отрече от дадената дума на дъщеря ми или да се ожени за друга жена, докато тя е жива!

— Преди да се противопостави така рязко на това предложение — каза де Комин, — Ваше величество ще благоволи да си припомни, че няма никаква възможност да го осуети. Всеки разумен човек, щом види, че една скала е на път да се откърти, не прави напразен опит да предотврати падането й.

— Да, но един храбър и честен мъж — заяви Луи — ще предпочете да загине под нея. Помисли, де Комин, за страшната загуба… за пълното разорение, което подобен брак би донесъл на моята държава. Припомни си, че аз имам само един хилав син и Орлеанският херцог е следващият наследник на престола… Припомни си, че църквата се съгласи на брака му с Жана, който ще обедини така щастливо интересите на двата клона от кралския дом… Помисли за всичко това, припомни си още, че този брак е най-скъпата цел на моя живот… Че аз съм го замислил, борил съм се за него, треперел съм, молил съм се, извършил съм грях, за да го постигна. И няма да се откажа от него, Филип де Комин! Помисли само, помисли!… Съжали ме в тоя тежък час… Твоят съобразителен ум може лесно да намери нещо, с което да заменя тази жертва… Някакво възмездие вместо този план, така скъп за мене, както е бил скъп на древния патриарх^[2] единственият му син. Съжали ме, Филип!… Ти поне знаеш много добре, че за един разумен и предвидлив мъж разрушението на дълго подготвян план е много по-горчиво от мимолетната мъка на обикновените хора, които се стремят само към задоволяване на някакво временно увлечение… Ти можеш да разбереш и да съжалиш много по-дълбокото, по-искрено отчаяние на едно изиграно благоразумие и на една разочарована мъдрост… Нима няма да ме пожалиш?

— Ваше величество — отговори де Комин, — аз наистина ви съчувствам в бедата, доколкото дългът ми към моя господар…

— Не го споменавай! — извика Луи под напора на искрено или престорено неудържимо възмущение, което го бе накарало да се откаже от обичайната си сдържаност. — Шарл Бургундски е недостоен за твоята привързаност. Човекът, който може да оскърбява и да бие своите съветници… който може да отличи най-мъдрия и най-верния от тях с позорния прякор „Битата глава!“…

Мъдростта на Филип де Комин не му пречеше да има високо съзнание за собственото си достойнство; и той бе дотолкова поразен от думите на краля, забравил сякаш в порива на своя гняв дворцовия церемониал, щото можа само да повтори:

— „Битата глава!“ Невъзможно е моят височайши господар, херцогът, да нарече така един свой служител още от времето, когато се учеше да язди на конче… и то да го нарече така пред чужд владетел… Невъзможно е!

Луи съзря веднага впечатлението от своето разкритие и без да изкаже съчувствие, което би могло да прозвучи оскърбително или неискрено, каза просто, но достойно:

— Мъката ме накара да забравя учтивостта, иначе не бих си позволил да кажа нещо така неприятно за вас. Но вие пък ме обвинихте, че съм казал нещо невъзможно… като засегнахте с това честта ми; и аз бих заслужил вашето обвинение, ако не ви разправя обстоятелствата, при които херцогът, като се смееше до сълзи, ми обясни по какъв повод сте получили позорния прякор, с който не ще оскърбя повторно слуха ви. Ето как се случило това. Вие, сеньор Филип де Комин, сте били веднъж на лов с Бургундския херцог; като слязъл от коня след лова, той поискал да му събуете ботушите. Съзирайки може би в погледа ви едно съвсем естествено огорчение от това оскърбително държане, той ви заповядал да седнете и ви направил същата услуга, която току-що получил от вас. Засегнат обаче от това, че вие сте я приели, щом измъкнал единия ботуш, започнал да ви удря грубо по главата, докато я разкървавил, възмутен от нахалството ви да приемете подобна услуга от своя господар; оттогава самият херцог и любимият му шут Льо Глорийо са възприели навика да ви наричат винаги с глупавото и смешно име tête-bottée^[3], което е една от обичайните и най-приятни шеги на херцога^[4].

Докато говореше така, Луи изпитваше двойната наслада да наранява жестоко събеседника си — а подобно занимание му доставяше удоволствие дори когато нямаше, както сега, оправданието, че го върши за отплата — и освен това да съзре, че бе успял най-после да открие в характера на де Комин едно слабо място, чрез което ще може постепенно да го отдалечи от Бургундия и да го приближи към Франция. Но при все че дълбокото огорчение към господаря му накара по-късно оскърбения царедворец да напусне двора на Шарл и да постъпи на служба при Луи, той се задоволи засега само с някои общи намеци за приятелското си разположение към Франция, уверен, че кралят ще съумее да ги изтълкува както трябва. Би било наистина несправедливо да очерним паметта на именития историк с обвинението, че е изменил на господаря си именно по този повод, макар че след този разговор той започна да се държи към краля много по-приятелски, отколкото отначало.

Той направи усилие да се разсмее при разказания анекдот, после добави:

— Не предполагах, че херцогът е помнил толкова дълго тази незначителна шега, та да намери за уместно да я разкаже отново. Имаше наистина някакво събуване на ботуши и така нататък… Ваше величество знае, че херцогът обича грубите шеги. Но паметта му е позасилила нещата. Както и да е, не заслужава да говорим по това.

— Да, наистина не заслужава — каза кралят. — Просто срамота, че такава глупост ни отвлече, макар и за минута… А сега, сеньор Филип, аз смятам, че ти си все пак достатъчно французин, за да ми дадеш един добър съвет в това трудно положение. Убеден съм, че притежаваш ключа на лабиринта, но дали ще пожелаеш да ми го предадеш…

— Ваше величество може винаги да разчита на моите най-добри съвети и услуги — отвърна де Комин — при неизменната уговорка, че не ми се иска нищо противно на дълга ми към моя господар.

Това беше точно повторение на казаното преди малко; но царедворецът го повтори сега със съвършено друг тон; и докато първия път Луи разбра, че дългът към Бургундския херцог стои на първо място, сега почувства съвсем ясно обратното положение; де Комин наблегна на обещанието да даде съвет, а уговорката за вярност към херцога бе изказана само за формалност и приличие. Кралят седна на стола си, покани де Комин до себе си и се заслуша в думите му като в прорицание на оракул. Де Комин говореше тихо и убедително, предпазливо и искрено и в същото време толкова бавно, сякаш искаше кралят да претегли и обмисли особеното, определено значение на всяка дума.

— Въпросите, които предложих на Ваше величество да обсъди — каза той, — колкото неприятно и да са прозвучали, са само смекченият израз на много по-крайни предложения, направени в съвета на херцога от хора, враждебно настроени към вас. А надали е необходимо да припомням на Ваше величество, че най-решителните и най-крайни предложения се приемат с особена охота от нашия господар, който предпочита бързите и опасни мерки пред по-сигурните, но обиколни пътища.

— Спомням си — каза кралят, — че го видях веднъж да преплува река с риск да се удави, макар че на стотина ярда по-далеко можеше да мине с коня си по мост.

— Така е, господарю. А човек, който не щади живота си само за да задоволи едно мимолетно увлечение, ще пренебрегне със същия порив възможността да увеличи владенията си, стига да задоволи на тая цена волята си.

— Съвсем вярно — отвърна кралят. — Всеки глупак е готов да сграбчи по-скоро привидната, отколкото истинската власт. Много добре зная, че Шарл Бургундски е именно такъв. Но, скъпи ми приятелю де Комин, какъв извод правиш от тези предпоставки?

— Ето какви, господарю — отговори бургундецът. — Ваше величество сигурно е виждал как някой въдичар задържа търпеливо голяма тежка риба и накрая я издърпва на сушата с един тънък конски косъм, макар че същата риба би скъсала десет пъти по-дебело въже, ако рибарят би започнал да я дърпа, вместо да й остави достатъчно време да се мята на воля. Така и Ваше величество, като задоволи херцога в ония искания, които той свързва със своите представи за чест и възмездие, ще може да избегне много други неприемливи предложения, за които вече намекнах; а някои от тях — трябва да заявя откровено пред Ваше величество — биха довели до твърде голямо отслабване на Франция. Като приемете едни, може би ще отклоните вниманието му от другите, а като ги отложите за по-нататъшни срещи и разисквания, той може и съвсем да ги забрави.

— Разбирам те, добри ми сеньор Филип; но да се върнем на въпроса — каза кралят. — На кои от тия чудесни предложения херцогът държи толкова много, че би изпаднал в безразсъден гняв, ако ги отхвърля?

— Позволете да ви кажа, Ваше величество, че ще държи на всички и на всяко поотделно, ако започнете да му противоречите. Тъкмо това Ваше величество трябва да избегне; ще се върна към по-раншното сравнение и ще ви кажа отново да бъдете нащрек и да отпускате връвта, щом забележите, че той започва да се мята под напора на гнева си. Яростта му, вече доста укротена, ще стихне сама, ако не й се противопоставяте, докато най-после го видим по-дружелюбен и отстъпчив.

— И все пак — промълви замислено кралят — трябва да има някои искания, които са по-скъпи на моя братовчед, отколкото останалите. Ако ги зная, сеньор Филип…

— Ваше величество може да превърне най-незначителното негово желание в най-важно, просто като му се противопостави — отговори де Комин; — но мога да ви кажа, господарю, че няма никакви изгледи за разбирателство, ако Ваше величество не се откаже от Гийом дьо ла Марк и лиежците.

— Казах вече, че се отричам от тях — отвърна кралят; — и тези негодници напълно го заслужават, защото започнаха да вилнеят в такъв момент, когато това можеше да ми струва живота.

— Който доближава запален фитил към барут, е длъжен да очаква взрив — възрази историкът. — Но херцог Шарл ще очаква от Ваше величество не само обещание да не ги подкрепяте; трябва да знаете, че той ще поиска от Ваше величество помощ за потушаване на въстанието и височайшето ви присъствие при наказанието на бунтовниците.

— Това надали е съвместимо с нашата чест, де Комин — заяви кралят.

— А отказът едва ли е съвместим с безопасността на Ваше величество — отвърна де Комин. — Шарл е решен да докаже на фламандците, че никаква надежда, нито обещание за френска помощ няма да ги спаси от гнева и отмъщението на Бургундия, ако продължат да се бунтуват.

— Аз ще бъда съвсем откровен, сеньор Филип — каза кралят. — Ако успеем да печелим време в преговори, няма ли ония лиежки негодници да се справят сами с херцог Шарл? Тия мошеници са многобройни и храбри… Нима не ще могат да защитят града си против него?

— С помощта на хилядата френски стрелци, които Ваше величество им е обещал, биха могли да постигнат нещо; но…

— Които им съм обещал ли? — възмути се кралят. — Уви, драги сеньор Филип! Вие ме клеветите с тия думи.

— Но без тях — продължи де Комин, без да обръща внимание на прекъсването, — тъй като Ваше величество вероятно не ще намери сега за уместно да им ги изпрати, какви изгледи имат гражданите да опазят своя град с тия крепостни стени, гдето пробивите, наложени от Шарл след битката при Сен Трон, са все още непоправени? Копиеносците на Ено, Брабант и Бургундия могат да минат през тях по двадесет души в редица.

— Непредвидливи идиоти! — ядоса се кралят. — Щом се грижат така за своята безопасност, не заслужават закрилата ми — Да продължим… Няма да се карам с братовчед си заради тях!

— Страхувам се, че следващото искане ще засегне повече Ваше величество — каза де Комин.

— О! — възкликна кралят. — Имаш предвид оная проклета женитба! Няма да приема Орлеанският херцог да се откаже от обещанието, което е дал на дъщеря ми Жана… Това би значило френският кралски скиптър да бъде отнет от мене и от потомците ми; защото хилавият дофин е осланено цвете, което ще повехне без плод. Женитбата между Жана и Орлеанския херцог аз обмислям денем и нощем… Казах ти вече, сеньор Филип, не мога да се откажа от нея!… Безчовечно е да се иска от мене да разруша със собствените си ръце и своя политически план, и щастието на две деца, израснали и възпитани, за да живеят заедно.

— Толкова много ли са привързани един към друг? — запита де Комин.

— Един от двамата поне е привързан — отговори кралят. — И то именно този, за когото съм длъжен най-много да се грижа. Но вие се усмихвате, сеньор Филип… Защото не вярвате в силата на любовта.

— Напротив, господарю — възрази де Комин. — С позволение на Ваше величество не само вярвам, но дори щях да ви запитам не бихте ли дали съгласието си за предлагания брак между Орлеанския херцог и графиня Изабел дьо Кроа, като ви кажа, че графинята обича другиго и навярно никога няма да приеме тази женитба.

Луи въздъхна.

— Уви! Добри и скъпи приятелю — каза той, — от коя гробница измъкнахте такава утеха за мъртвец? „Обичала другиго!“… Всъщност, дори да допуснем, че Орлеанският херцог ненавижда дъщеря ми Жана, ако не беше това злополучно стечение на обстоятелствата, той щеше по задължение да се ожени за нея; можете да си представите следователно колко малко изгледи има оная демоазела да откаже брака, щом й го наложат; не забравяйте освен това, че Орлеанският херцог принадлежи към френския кралски род… Не, Филип, няма опасност тя да отхвърли предложението на такъв избраник… Varium et mutabile^[5], Филип.

— Ваше величество може би подценява в сегашния случай упоритата смелост на младата графиня. Тя изхожда от един решителен и властен род; а от Кревкьор подразбрах, че изпитва романтична привързаност към някакъв млад оръженосец, който — трябва да се признае — и е оказал много услуги при пътуването.

— Ха! — извика кралят. — Стрелецът от моята шотландска гвардия Куентин Дъруърд?

— Същият, струва ми се — каза де Комин; — той бил пленен заедно с графинята, когато пътували почти съвсем сами.

— Господи и света Богородице, свети отче Мартине и свети отче Юлиане, слава всекиму от вас! — промълви кралят. — Чест и слава и на учения Галеоти, който прочете по звездите, че съдбата на младежа е свързана с моята! Ако девойката е толкова привързана към него, за да не се покори на волята на Бургундския херцог, този Куентин наистина ще ми бъде безкрайно полезен.

— Според това, което чух от Кревкьор, вярвам, господарю — продължи бургундецът, — че има основание да очакваме упорство от нейна страна; а сигурно и самият Орлеански херцог, както вече намекна Ваше величество, не ще се откаже доброволно от своята прекрасна братовчедка, с която е така отдавна сгоден.

— Хм! — отвърна кралят. — Всъщност ти не си виждал никога Жана… Кукумявче, драги!… Истинско бухалче, за което се срамувам! Но дано херцогът бъде достатъчно умен да се ожени за нея. Ще му разреша да лудее par amours по най-красивата жена във Франция… Това ли е, Филип, целият списък с исканията на твоя господар?

— Предадох ви, господарю, всички желания, на които е вероятно най-много да настоява. Но Ваше величество знае много добре, че настроението на херцога е като буен порой, който тече спокойно, докато водите му не срещат препятствие; а какво би го разярило, не е възможно дори да предположим. Ако се появят неочаквано по-определени доказателства за съучастието на Ваше величество… простете ми израза, но при подобно бързане няма време да избирам думите си… в делата на Гийом дьо ла Марк и на лиежците изходът може да бъде страшен… Странни вести се получиха от оня край… Казват, че Ла Марк се е оженил за мадам Амлин, по-възрастната графиня Дьо Кроа.

— Тази стара глупачка беше дотолкова полудяла да се омъжва, та би приела за съпруг и сатаната — отвърна кралят. — Изненадвам се само, че Ла Марк, колкото и да е див звяр, се е оженил за нея.

— Съобщава се още — продължи де Комин, — че някакъв пратеник или херолд от страна на Ла Марк наближавал Перон… А това може да вбеси херцога… Надявам се, че този човек не ще има възможност да представи никакви писма или нещо подобно от Ваше величество?

— Писма до Глигана! — възмути се кралят. — Не, сеньор Филип, не съм такъв глупак, за да хвърлям бисери пред свиня!… Кратките преговори, които съм водил с тоя див звяр, са ставали винаги чрез такива скитници и негодници, на чиито показания никой не би повярвал, дори в дело за кражба на кокошки.

— В такъв случай — каза де Комин, като стана да се сбогува — мога да препоръчам само едно: Ваше величество да бъде нащрек, да действа според обстоятелствата, а главно да отбягва пред херцога изрази или доводи, подходящи повече за достойнството ви, отколкото за сегашното ви положение.

— Ако моето достойнство — отговори кралят — започне да ми пречи, а това става често, когато трябва да мисля за по-важни интереси, аз имам специално средство срещу подобна самозабрава: достатъчно е да надникна в полуразрушената стаичка и да си припомня смъртта на Шарл Простия. Това ще ме излекува така сигурно, както студена баня лекува треска… А нима, приятелю и съветнико мой, трябва вече да си отидеш? Както и да е, сеньор Филип, ще дойде време, когато ще ти дотегне да четеш лекции по държавно управление на бургундския бик, който е неспособен да разбере и най-простите ти доводи… Ако Луи Валоа е все още жив по това време, знай, че имаш приятел във френския двор. Вярвай, скъпи ми Филип, за моето Кралство ще бъде истинска благодат, ако те спечеля; защото заедно със зрялото си държавническо виждане ти имаш и съвест, способна да се вълнува и да различи доброто от злото. А, да ме прости Господ, света Богородица и свети Мартин, сърцата на Оливие и Ла Балю са корави като воденични камъни; животът им е отровен от угризения и разкаяния за престъпленията, към които те ме подтикват. Докато ти, сеньор Филип, обладател на днешната и древна мъдрост, можеш да ме поучиш как да бъда велик, като остана добродетелен.

— Тежка задача, която малцина могат да изпълнят — заяви историкът. — Но тя е все пак достижима за владетелите, ако се стремят към нея. А сега, бъдете готов, господарю, защото херцогът ще дойде след малко да разговаря с вас.

Луи гледа дълго вратата, отгдето бе излязъл Филип, и накрая горчиво се разсмя.

„Разправя ми басня за ловкия рибар… А пък сам глътна като пъстърва стръвта!… Мисли, че е добродетелен, защото не взема подкуп и се задоволява само с ласкателства, обещания и надежда да отмъсти за накърненото си честолюбие!… Отказвайки парите, той стана само по-беден… но нито на йота по-честен. И все пак трябва да го спечеля, защото е най-умен от всички тук… А сега да се приготвим за по-важен лов! Предстои ми да се озова пред левиатана^[6] Шарл, който ще доплува след малко, цепейки бездната пред себе си. Ще трябва като уплашен моряк да му хвърля през борда някое буре, за да го позабавлявам. Но някой ден ще ми се удаде може би случай… да забия харпуна си в неговия търбух!“^[7]