Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (22)

Двадесета глава
Писъмцето

Напред! И ще успееш, ако пожелаеш…

Ако ли ме, пък остани между слугите,

до щастието недостоен да се доближиш.

Шекспир — „Дванадесета нощ“

Когато трапезата бе раздигната, капеланът, може би защото обществото на Куентин Дъруърд му бе харесало или защото искаше да изтръгне повече подробности за събитията от сутринта, отведе шотландеца в едно отстранено помещение с прозорци само към градината; и като забеляза, че погледът на госта се устреми доста нетърпеливо нататък, предложи на Куентин да слязат, за да разгледат интересните чуждоземни храсти, с които епископът я бе обогатил.

Куентин заяви, че не желае да се натрапва и обясни отказа си със забележката, която му бе направена сутринта. Капеланът се усмихна:

— Съществува наистина една отдавнашна заповед да не се влиза в частната градина на епископа; но тя — добави усмихнато той — е от времето, когато нашият преосвещен отец беше едва тридесетинагодишен и много прекрасни дами посещаваха замъка, за да получат душевна утеха от височайшия архиерей. Необходимо беше — продължи той с наведен поглед и лукава усмивка — тези дами с измъчена душа, настанявани винаги в отделението, заето сега от благородната канониса, да има къде да излязат на въздух, без да бъдат изложени на нахални погледи. Но напоследък — продължи капеланът, — макар и не отменена официално, тази забрана никак не се спазва и е останала само като суеверие в съзнанието на един престарял церемониалмайстор. Ако желаете — настоя той, — ще слезем да видим дали ще срещнем някого.

Нищо не би било така приятно на Куентин, както свободният достъп в градината; защото, разчитайки на щастието, подпомагало досега любовта му, той се надяваше да срещне или поне да зърне своята любима на някой прозорец, балкон или друго кътче, както бе станало в странноприемница Кралска лилия и от кулата на дофина в Плеси. Гдето и да се намираше, Изабел си оставаше за него Дамата от кулата.

Когато слязоха в градината, Дъруърд откри, че новият му приятел е напълно светски философ, зает изключително със земни грижи; докато Куентин, макар и да не оглеждаше като астролог небето, вдигаше поглед поне към прозорците, балконите и главно към кулите по вътрешната фасада на старото здание, с надежда да зърне там своята пътеводна звезда. Погълнат от тази грижа, младият влюбен слушаше съвсем нехайно — ако изобщо слушаше — изброяването на растенията, тревите и храстите, които благочестивият водач му показваше; коя билка се използвала за цяр, коя придавала чудесен вкус на супата, коя нямала никакви качества, но се ценяла много, защото била рядкост. Трябваше все пак поне да се преструва, че внимава, а това беше толкова трудно, щото момъкът откровено изпращаше по дяволите услужливия естественик и цялото растително царство. Отърваха го най-после ударите на часовника, който призова капелана към някакво служебно задължение.

Преподобният отец изказа безброй ненужни извинения, загдето оставя новия си приятел, и в заключение го зарадва с уверението, че може да се разхожда из градината, докато дойде време за вечеря.

— Тук именно — каза той — аз подготвям проповедите си, защото е най-безлюдно. След малко ще говоря в параклиса и ако пожелаете да ме удостоите с присъствието си… разправят, че съм имал донегде дар слово… Впрочем слава томува, комуто се пада!

Куентин се извини, че има силно главоболие, за което чистият въздух щеше да бъде навярно най-добро лекарство; и добродушният свещеник го остави най-после сам.

Лесно може да си представим, че Куентин огледа сега най-внимателно всеки прозорец и врата към двора, особено онези в непосредствено съседство с вратичката, отгдето Мартон бе въвела Хайредин в отделението на графините. Но никакво движение или поява не опроверга, нито потвърди до вечерта приказките на циганина; и Куентин започна, кой знае защо, да чувства, че дългото му разтакане из градината може да бъде неприятно или дори подозрително.

Тъкмо когато реши да си тръгне, като мине за последен път под прозорците, които така силно го привличаха, той чу някъде отгоре предпазливо леко покашлюване, предназначено да привлече само неговото внимание. Когато той вдигна поглед, зарадван и изненадан, едно прозорче се отвори… и една женска ръка пусна писъмце, което падна в розмариновия храст до стената. Предпазливостта, с която бе пуснато писъмцето, налагаше да бъде взето също така внимателно. Градината, затворена, както вече казахме, от двете страни със сградите на двореца, можеше да се наблюдава, разбира се, от прозорците на много помещения; имаше обаче една изкуствена пещерка, която капеланът твърде услужливо му бе посочил. Да грабне хартийката, да я пусне в пазвата си и да се скрие в това кътче отне на Куентин една минута. Там той разви скъпоценния свитък, благославяйки паметта на монасите от Абърбротик, на които дължеше възможността да разчете съдържанието му.

Първият ред гласеше: „Да се прочете скритом“… По-нататък съдържанието гласеше: „Това, което вашите очи изразяваха прекалено смело, моите разбраха може би прекалено неблагоразумно. Но несправедливото преследване прави жертвите си смели и по-добре е може би да дължа признателност на един човек, отколкото да бъда преследвана от мнозина. Престолът на щастието се намира на скала; но храбрите не се боят да се покатерят дотам. Ако имате смелост да сторите нещо за тази, която рискува твърде много, слезте в градината утре в часа за утринната служба, със синьо и бяло перо на шапката; не очаквайте друго съобщение. Разправят, че вашата звезда ви е предопределила благополучие и ви е отредила признателност… Сбогом, бъди верен, готов, решителен и не се съмнявай в щастието.“ В писмото имаше пръстен с плосък елмаз, върху които беше издълбан във форма на ромб старинният герб на рода Дьо Кроа.

Първите чувства на Куентин бяха неизразим възторг… гордост и радост, които го възнесоха до небето… решение да победи или да умре, презирайки всички препятствия между себе си и своята цел.

В този унес, решен да не отклони нито за миг съзнанието си от възторжените мисли, Дъруърд се върна набързо в замъка, използва отново предлога, че има главоболие, за да не присъства на вечерята с придворните на епископа, запали лампата и се прибра в отредената му стая, за да чете и препрочита скъпоценното писъмце и да целува безброй пъти не по-малко скъпоценния пръстен.

Но такива възторжени чувства не можеха да запазят за дълго своята сила. Една натрапчива мисъл — която той прогонваше, защото я смяташе за неблагодарност и дори за кощунство — му нашепваше, че тази откровена изповед, белег на недостатъчна свенливост, е несъвместима с неговата възвишена романтична представа за мадам Изабел. Но той се опита веднага да задуши неприятната мисъл, както би удушил омразна съскаща змия, успяла да се промъкне в постелята му. Нему ли… удостоения с благоволението й… заради когото тя бе пренебрегнала своя ранг, се падаше да я укори за това снизхождение, без което не би дръзнал да вдигне поглед към нея? Та нима самият й благороден произходи положение не я освобождаваха от общоприетите правила, които налагат на дамата мълчание, докато влюбеният не е заговорил пръв? Към тези доводи, които той превръщаше смело в доказателства, тщеславието му прибавяше още едно, при все че той не дръзваше дори мислено да го признае със същата откровеност: качествата на любимия може би допускаха дамата да се отклони донякъде от обичайните правила; нали такива случаи могат да се прочетат в древните летописи, както е било с Малволио^[1] например? Бедният оръженосец, чиято история той четеше напоследък, е бил като него благородник без доходи и земя, но въпреки това великодушната унгарска принцеса му бе дарила без стеснение за своята любов по-съществено доказателство, отколкото е едно писъмце.

Добре дошъл, мой рицарю славен,

любима мечта на душата ми млада,

целувка ти давам, без да се бавя,

и петстотин лири награда,

Тази истинска история продължаваше с признанието на самия унгарски крал:

Един ли паж съм виждал аз

чрез своя брак да стане княз.

Така че накрая Куентин се примири благородно и великодушно с поведението на графинята, което беше може би само от полза за него.

Но това колебание бе последвано от ново, много по-мъчно приемливо съмнение. Доколкото му беше известно, изменникът Хайредин бе прекарал при дамите цели четири часа и като си припомни намеците на циганина, че може да повлияе за съдбата му, Куентин се запита дали и историята с писъмцето не е устроена от него? И ако е така, не е ли вероятно този противен негодяй да я е измислил, за да прикрие някое ново предателство — може би да отвлече Изабел от покровителството на почтения епископ? Въпросът трябваше внимателно да се проучи, защото след спокойното безсрамие, с което негодникът бе признал своята измяна, Куентин изпитваше към него страшно отвращение и не допускаше, че дело, вършено с негово участие, може да има почтен или щастлив изход.

Тези мисли витаеха в съзнанието на Куентин като тъмни облаци, потискащи и помрачаващи прекрасните мечти, рисувани от въображението му, и той не можа да заспи до зори. Цял час преди да звънят за утринната, той слезе в градината на замъка, гдето никой вече не му пречеше да влиза и да се разхожда; на шапката си бе сложил най-хубавото перо с определения цвят, което бе успял да намери в такъв кратък срок. Почти два часа никой не забелязваше присъствието му; най-после се чуха няколко акорда от лютия, след това точно над вратичката, отгдето Мартон бе пуснала Хайредин, се отвори едно прозорче, Изабел подаде прелестното си лице, поздрави го стеснително любезно, изчерви се, когато той й отговори с дълбок многозначителен поклон, затвори прозорчето и изчезна.

Всичко беше ясно като бял ден! Писъмцето беше очевидно от нея… Оставаше да види какво ще стане по-нататък; а за това прекрасната авторка не загатваше нищо. Но никаква непосредствена опасност не го заплашваше. Графинята беше в укрепен замък, под закрилата на човек почитан и като светски владетел, и като висш духовник. Възторженият оръженосец нямаше нито повод, нито възможност да се намесва в събитията; достатъчно беше да изпълни заповедите на графинята, щом му бъдат съобщени. Но съдбата бе отредила това да стане по-скоро, отколкото той предполагаше.

В четвъртата нощ след пристигането в Шонвалд Куентин нареди на другата сутрин да замине за френския двор и вторият войник, който го бе придружавал при пътуването, за да занесе до вуйчо му и до лорд Крофорд писма, в които съобщаваше, че се отказва от службата си в шотландската гвардия, като заявяваше почтено и основателно, че към него е било извършено предателство с тайните инструкции, дадени на Хайредин; и си легна с розови мечти, каквито витаят около постелята на влюбените, когато са уверени, че на любовта им се отговаря със същите искрени чувства.

Но сънищата му, отразяващи отначало щастливите мисли, с които бе заспал, станаха постепенно много страшни.

Той вървеше с графиня Изабел покрай някакво спокойно езеро, като ония, на които се бе възхищавал в родината си; говореше й за любовта си така, сякаш не ги разделяха никакви прегради. А тя го слушаше усмихната, поруменяла от стеснение… както можеше да очаква от съдържанието на писмото й, което носеше денонощно до сърцето си. Но изведнъж времето се промени, лятото се превърна в зима, покоят бе сменен от буря; вятърът и вълните започнаха да бушуват в надпревара, сякаш всички водни и въздушни демони се бореха за власт. Страшни вълни препречваха пътя им и напред, и назад… Бурята се засилваше, тласкаше ги един към друг, не им даваше възможност да се задържат на място; и вълнението пред неизбежната опасност събуди спящия.

Макар че видението бе изчезнало и отстъпило пред действителността, шумът, който по всяка вероятност го бе предизвикал, продължаваше да кънти в ушите на Куентин.

Първият порив на младежа бе да седне в леглото и да се ослуша изненадано. Ако навън имаше наистина буря, тя беше по-ужасна от всичко, което бе виждал в своите Гремпиански планини; но само след миг разбра, че шумът е предизвикан не от развихрени стихии, а от разярена тълпа.

Той скочи от леглото и погледна през прозореца на стаята си; тя гледаше към градината, гдето беше тихо и спокойно; когато отвори прозореца обаче, разбра по крясъците, че замъкът е обграден и нападнат от решителен и многоброен неприятел. Куентин грабна веднага дрехите и оръжието си и както се обличаше набързо в тъмнината, чу почукване на вратата. Тъй като той не отговори веднага, вратата, която не беше много здрава, бе отворена насила и от особения изговор на натрапника се разбра, че влиза Хайредин Мограбин. Той докосна с кибрит шишенцето в ръката си, а с лумналия ръждивочервеникав пламък запали фенерчето, което извади от пазвата си.

— Хороскопът на съдбата ти — каза той решително на Дъруърд, без да го поздрави — зависи сега от незабавната ти решителност.

— Негодник! — отвърна Куентин. — Извършено е предателство, а щом има предателство, ти имаш непременно дял в него.

— Вие сте полудял — отговори Мограбин… — Аз върша предателство само когато ще спечеля от него… Защо ще върша предателство против вас, когато мога да спечеля повече от успеха, отколкото от гибелта ви? Чуйте, ако ви е възможно, една умна приказка, докато не я е изпреварила някоя смъртоносна стрела. Гражданите на Лиеж са въстанали… Предводител им е Гийом дьо ла Марк с бандата си… Дори да имахме възможност за отбрана, броят на хората му и неговата ярост биха ни унищожили; а ние нямаме почти нищо. Ако искате да спасите графинята и собствените си надежди, последвайте ме в името на тази, която ви изпрати елмазения пръстен с трите леопарда.

— Тръгвай — каза веднага Куентин. — За нея съм готов да срещна всякаква опасност.

— Ще уредя работата така — отвърна циганинът, — че да няма опасност, ако вие сам не се намесите в борба, която не ви засяга; какво ви интересува дали тъй нареченият епископ ще избие паството си, или паството ще убие пастира си?… Ха, ха, ха! Вървете след мене, но предпазливо и спокойно; сдържайте смелостта си, доверете се на моето благоразумие… Така ще ви се отплатя за доброто и графинята ще стане ваша съпруга… Тръгвайте!

— Тръгвам — каза Куентин, като извади сабята си; — но зърна ли и най-малък признак за измяна, главата ти ще отхвръкне на три ярда от тялото.

Щом видя, че Куентин е облечен и напълно въоръжен, циганинът хукна, без да отговори, по стълбите и през разни странични коридори го изведе много скоро в градинката. Навред в замъка беше тъмно и не се чуваше никакъв шум; но щом излязоха, врявата отвън стана десет пъти по-оглушителна и дори можеха да различат отделните бойни викове на нападателите: „Лиеж! Лиеж! Глигана! Глигана!“, както и по-слабия, унил, неуверен вик: „Света Богородице! За преосвещения епископ!“, от войниците на архиерея, изтичали въпреки изненадата и малобройността си да отбраняват крепостните стени.

Но въпреки войнствения си характер Куентин Дъруърд беше равнодушен към битката и се интересуваше само от бъдещето на Изабел дьо Кроа, което би било ужасно, ако не успееше да я спаси от властта на развратния и жесток разбойник, разбиващ вече крепостните врати. Той се примири да приеме помощта на циганина, както безнадеждно болните не отказват лекарства, предписани от знахари и шарлатани, и го следваше в градината, решен да се остави на водачеството му, докато забележи някакъв признак за предателство и тогава да го прободе или да му отсече главата с меча си. Самият Хайредин съзнаваше, както изглежда, че животът му виси на косъм, защото, щом излязоха навън, се отказа от обичайните си насмешки, сякаш се бе зарекъл да се държи скромно, смело и съобразително.

Щом стигнаха пред отделението на дамите, той подсвирна тихо и на вратата се появиха веднага две жени, забулени в черни копринени воали, каквито жените в Нидерландия носят и досега. Куентин подаде ръка на едната; тя се отпусна почти разтреперана на неговата и сигурно би забавила твърде много бягството им, ако беше малко по-тежка. Циганинът тръгна напред с другата право към вратичката и рова зад градинската стена, гдето Куентин бе видял лодката, с която Хайредин бе напуснал замъка миналия ден.

Докато те се прехвърляха през рова, бурните викове и удари показваха, че замъкът е вече превзет; дълбоко развълнуван и възмутен, Куентин изруга на глас:

— Ако не бях дал клетва да изпълня сегашното си задължение, щях да се върна на крепостната стена, за да защитя гостоприемния епископ и да прережа гърлата поне на няколко разбойника, които мислят само за бунтове и грабеж!

Дамата стисна леко ръката му, докато той говореше, сякаш искаше да му напомни, че рицарството му имаше по-близка задача от тая да защищава Шонвалд; а циганинът извика доста високо, за да могат да го чуят:

— Това се казва истинска християнска лудост: да се връщаш в боя, когато любовта и щастието ни налагат само да бягаме… Напред и само напред… Колкото можем по-бързо… Конете ни чакат в оня върбалак.

— Виждам само два коня — каза Куентин, като ги зърна в лунната нощ.

— Не можех да търся повече, без да събудя подозрения… Стигат ни всъщност — отвърна циганинът. Вие двамата ще тръгнете към Тонгр, докато пътят е още безопасен… А Мартон ще остане при жените от нашето племе, с които отдавна се познава. Трябва да знаеш, че тя е наша мома и живее между вас, само за да ни помага, когато е необходимо.

— Мартон ли! — извика смаяно графинята, като погледна забулената жена. — Не е ли моята роднина?

— Само Мартон — отвърна Хайредин. — Простете ми тази малка измама. Не смеех да измъкна и двете дами Дьо Кроа от ноктите на Арденския глиган.

— Негоднико! — избухна Куентин — Да не беше… да не беше толкова късно… щях да се върна за мадам Амлин.

— Амлин — прошепна развълнувано дамата — се е облегнала на ръката ти и ти благодари за спасението.

— Как?… Какво значи това? — извика Куентин и дръпна ръката си така нелюбезно, както не би постъпил при други обстоятелства към най-проста жена. — Мадам Изабел ли сме изоставили?… Добър ви час тогава!… И сбогом…

Той се втурна обратно към замъка, но Хайредин го улови:

— Стой и слушай!… Тичаш право към смъртта си! За какъв бяс си сложил цветовете на лелята?… Няма да вярвам никога вече на синьо-белия цвят. Не знаеш ли, че и тя е почти толкова богата… има скъпоценности… злато… и права върху графството.

Докато говореше задъхано, на пресекулки, циганинът се мъчеше да задържи Куентин, който успя най-после да изтегли меча си, за да се освободи.

— Добре — пусна го Хайредин, — върви по дяволите, щом искаш!

Шотландецът се втурна като вихрушка към замъка.

Хайредин се върна при графиня Амлин, почти припаднала от срам, уплаха и разочарование.

— Сбъркахме — каза той; — станете, мадам, и тръгвайте с мене… Още преди да съмне, ще ви намеря по-любезен съпруг от това разглезено хлапе; ако не ви стига един, двадесет ще ви намеря.

Мадам Амлин беше толкова буйна в увлеченията си, колкото и лекомислена и неразумна. И тя, като повечето хора, се справяше доста добре с обикновените си житейски задължения; но пред истинска опасност можеше само да се вайка без полза и да обвинява Хайредин, че е крадец, жалък роб, лъжец и убиец.

— Наречете ме циганин — отвърна равнодушно той. — Така ще изразите всичко само с една дума.

— Чудовище! Ти каза, че звездите предричали нашия брак и ме накара да пиша… Ах, глупачка аз! — извика нещастната графиня.

— Звездите наистина предричат брака ви — отвърна Хайредин, — ако и двамата бяхте съгласни… Но мислите ли, че благословените съзвездия могат да накарат някого да се ожени против волята си?… Аз се заблудих от вашите проклети християнски любезности, от корделите и перата ви… А хлапето, както изглежда, просто предпочита телешко пред говеждо… нищо повече… Ставайте, тръгвайте подир мене и помнете: аз не мога да търпя сълзи и припадъци.

— Няма да мръдна оттук — заяви упорито графинята.

— И все пак ще мръднете, кълна се в небесата! — извика Хайредин. — Кълна се във всичко, в което глупците вярват, че имате работа с човек, който не ще се подвоуми да ви съблече до кожа, да ви върже за някое дърво и да ви остави на произвола на съдбата!

— Не — намеси се Мартон, — моля ти се, няма да направиш такова нещо. И аз имам нож и мога да си служа с него не по-зле от тебе… Тя е добра жена, макар че е глупава… Станете, мадам, и елате с нас… Сгрешихме, но нали сме живи и здрави? Колко души от замъка биха дали какво ли не, за да са на наше място!

Докато Мартон говореше, откъм Шонвалд долетяха победни викове и писъци на отчаяние и ужас.

— Слушайте, мадам — каза Хайредин, — и бъдете благодарна, че не прибавяте и вашата свирчица към тоя концерт. Вярвайте ми, ще се погрижа за вас честно, а звездите ще удържат думата си и ще ви намерят добър съпруг.

Като див звяр, изтощен и отпаднал от ужас и умора, графиня Амлин се подчини на своите водачи и се остави безводно да я водят където искат. Беше дотолкова замаяна и отмаляла, че достойната двойка, която ту я носеше, ту я водеше, продължи спокойно пред нея своя разговор, от който тя не разбираше нито дума.

— Още отначало смятах плана ти за глупав — каза Мартон. — Ако беше събрал младите, можехме да разчитаме на тяхната признателност и на подслон в замъка им. Но какви изгледи имаше онзи красив младеж да се ожени за тази стара глупачка?

— Ти прие християнско име, Риспа — каза Хайредин, — и като живя под покрива на тия изумели хора, възприе и глупостта им. Отгде можех да допусна, че за него ще са от значение няколко години повече или по-малко, когато изгодите от брака бяха така очевидни? А ти знаеш, че надали бихме измъкнали онова свенливо женче така лесно, както тая графиня, увиснала на ръцете ни като чувал вълна. Освен това аз обичам момчето и исках да му направя добро: да го оженя за старата, значеше да му осигуря богатство; да го събера с Изабел, значеше да стоваря на плещите му ла Марк, Бургундия и Франция… всички, които имат интерес да разполагат с ръката й. А тъй като богатството на тази глупачка е главно в злато и скъпоценности, и ние щяхме да понамажем. Само че тетивата се скъса и стрелата не улучи. Ще я махнем от главата си… Ще я предадем на Гийом Брадатия. Натряска ли се веднъж с подсладена бира по обичая си, няма да разбере млада ли е графинята или стара. Напред, Риспа… Бъди смела! Сияйният Алдебаран все още бди над децата на пустинята!