Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quentin Durward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2019 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Уолтър Скот

Заглавие: Куентин Дъруърд

Преводач: Невяна Розева

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателство „Народна младеж“

Година на издаване: 1967

Тип: роман

Националност: Британска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: 23.XII.1967 година.

Редактор: Надя Кехлибарева

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Художник на илюстрациите: Любен Зидаров

Коректор: Райна Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7885

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава
Водачът

Син на Египет бил, както ми каза,

и при това на чародеи потомък,

воювали храбро в пустинята

с Израил и неговия пророк;

те със заклинания посрещали гнева на Йехова,

догдето над Египет слязъл ангелът на мъстта

и мъдреците горди своя първороден син оплакали,

тъй както оплаква безкнижният селяк.

Неизвестен автор

Появата на лорд Крофорд и стражата му прекрати веднага двубоя, който описахме в предходната глава; рицарят захвърли шлема си и побърза да предаде сабята си на стария лорд с думите:

— Предавам се, Крофорд… само че елате по-насам… и се наведете… да ви прошепна: за бога… спасете Орлеанския херцог!

— Какво?… Кого?… Орлеанския херцог ли? — извика шотландецът. — Какво се е случило, дявол да го вземе? Та това ще погуби завинаги тоя храбрец в очите на краля.

— Не разпитвайте — отвърна Дюноа (защото рицарят беше именно той), — вината е изцяло моя… Погледнете… — той се поразмърда. — Аз исках да отвлека графинята, да се оженя и да забогатея… а ето какво излезе. Заповядайте на хората си да се отстранят… за да не го видят.

С тия думи той вдигна наличника на Орлеанския херцог и наплиска лицето му с вода от близкото езеро.

През това време Куентин Дъруърд стоеше като замаян — толкова бързо го бяха връхлетели новите приключения. Когато видя бледото лице на първия си противник, той разбра, че се е сражавал с първия принц от кралския дом, а след това бе кръстосал меча си с най-големия храбрец — прославения Дюноа; и двата двубоя бе издържал с чест; но дали те бяха от полза за краля и как щеше да ги прецени той — това беше съвсем друг въпрос.

Херцогът се бе вече свестил, успял бе да седне и се стараеше да чуе разговора между Крофорд и Дюноа, който настояваше, че няма защо да споменават името на благородния Орлеански херцог; защото той е готов да поеме цялата вина и да потвърди, че херцогът е дошъл само от приятелство към него.

Лорд Крофорд продължаваше да слуша, втренчил поглед в земята, и само от време на време въздъхваше и клатеше глава. Най-после вдигна очи и каза:

— Знаеш, Дюноа, че заради баща ти, пък и за самия тебе съм винаги готов да ти услужа.

— В случая не искам нищо за себе си — отвърна Дюноа. — Предадох ти сабята си и съм твой пленник… какво повече ти трябва!… Аз се застъпвам за благородния принц, за единствената надежда на Франция, ако Господ прибере при себе си дофина. Той дойде само за да ми помогне… в усилието ми да си създам положение… а в това ме насърчаваше донегде и самият крал.

— Дюноа — заяви Крофорд, — ако някой друг ми кажеше, че си вмъкнал за своя изгода благородния принц в това рисковано начинание, направо щях да му кажа, че ме лъже. Но дори сега, когато ти сам го твърдиш, мъчно мога да повярвам, че говориш така от любов към истината.

— Достойни Крофорд — обади се Орлеанският херцог, който се бе съвзел окончателно, — вие си приличате толкова много с вашия приятел Дюноа, та веднага го разбрахте. Всъщност аз го въвлякох съвсем неволно в едно внезапно и необмислено любовно приключение… Всички (Можете да ме видите — добави той, като се изправи с лице към войниците, — аз съм Луи Орлеански, готов да отговарям за своето безумие. Вярвам, че кралят ще ограничи недоволството си само към мене, както налага справедливостта… А тъй като принц от кралския двор не може да предаде сабята си никому — нито дори на вас, доблестни Крофорд, — сбогом, вярно ми оръжие!

С тия думи той извади сабята си от ножницата и я хвърли в езерото. Тя блесна във въздуха като светкавица и потъна в искрящите води, които веднага се сключиха над нея. Всички гледаха нерешително и омаяно — толкова висок ранг имаше виновникът и така дълбоко беше уважаван. А заедно с това всички съзнаваха — като знаеха намеренията на краля — какви тежки последици ще има тази безразсъдна постъпка.

Дюноа заговори пръв с укорния тон на приятел, комуто не вярват.

— Така! Ваше височество намери за уместно да захвърли най-хубавия си меч в същото утро, когато му бе угодно да се откаже от благоволението на краля и да отхвърли приятелството на Дюноа.

— Окъпи братовчеде — отговори херцогът, — нима отхвърлям приятелството ви, като казах истината, както ми повелява вашата безопасност и моята чест?

— Бих желал да зная, мой скъпи височайши братовчеде, какво ви интересува моята безопасност! — отвърна сърдито Дюноа. — Какво ви влиза в работа дали ми е хрумнало да бъда обесен, удушен, удавен в Лоара, пронизан с меч, разчекнат на колело, окачен в желязна клетка, заровен жив в крепостния ров или изобщо довършен така, както крал Луи би намислил да се отърве от един верен поданик?… (Няма защо да ми смигате, да се мръщите и да ми посочвате Тристан Отшелника… Виждам този негодник така добре, както го виждате и вие.) Но няма да ми се случат такива страшни неща… Толкова за безопасността ми. Сега за вашата чест… Кълна се в скромността на света Магдалина, че по-голяма чест би било да не бяхте започвали тази неприятна история или да бяхте я свършили, без да ви видят. А какво стана? Едно буйно шотландче повали Ваше височество от коня.

— Моля! — каза лорд Крофорд. — В това няма нищо оскърбително за Негово височество. Не за пръв път едно шотландче счупва рицарско копие… Аз се радвам, че младежът е надвил.

— Няма да кажа противното — отвърна Дюноа; — но ако ваша светлост би дошъл малко по-късно, в дружината на вашите стрелци можеше да се окаже едно свободно място.

— Да, да — заяви лорд Крофорд. — Виждам вашия подпис върху този разсечен шлем… Я някой да го свали и да даде на момчето своята шапка със стоманена подплата, която ще пази главата му по-добре от пукнатата саксия… Но позволете да кажа на ваша светлост, че и по собствената ви броня има следи от красив шотландски почерк… И все пак, Дюноа, трябва да помоля Орлеанския херцог и вас да се качите на конете си и да ме придружите, защото имам поръчение да ви отведа някъде, докъдето никога не бих пожелал да ви ескортирам.

— Мога ли, милорд Крофорд, да кажа една дума на уважаемите дами? — запита Орлеанският херцог.

— Нито една сричка — отвърна лорд Крофорд. — Приятелството ми към Ваше височество не позволява да допусна такава безразсъдна постъпка. — И добави, като се обърна към Куентин: — А ти, младежо, си изпълнил дълга си. Продължавай докрай поръчението, което ти е поверено.

— С ваше позволение, милорд — каза с обичайната си грубост Тристан, — младежът трябва да си намери друг водач. Аз не мога да се лиша от Птитандре, когато е толкова вероятно да ми потрябва.

— Младежът — изстъпи се Птитандре — трябва само да не се отклонява от пътеката и тя ще го отведе до мястото, гдето го чака другият водач… И за хиляди дукати не бих се съгласил да се отделя днес от началника си! Бесил съм аз не един рицар и благородник, и богати градски старейшини, и кметове на това отгоре… дори графове и маркизи са опитвали изкуството ми… Само, хм… — той погледна към херцога, за да подскаже сякаш, че би желал да допълни списъка „с някой принц от кралска кръв“. — Е-хе-хе, Птитандре, и за тебе ще четат в летописите!

— Как позволявате на вашите негодници да държат такъв език в подобно общество? — запита Крофорд, като изгледа строго Тристан.

— Защо не го смъмрите вие, милорд? — отвърна сърдито началникът на полицията.

— Защото измежду всички тук само ти можеш да го удариш, без да се унизиш от подобна постъпка.

— Заповядвайте тогава на своите хора, милорд, а пък аз ще отговарям за моите — заяви Тристан.

Лорд Крофорд беше готов да му даде заслужен отговор; но размисли, обърна му веднага гръб, покани Орлеанския херцог и Дюноа да застанат от двете му страни, вдигна ръка за сбогом към дамите и каза на Куентин:

— Бог да те благослови, синко; ти започна службата си доблестно, макар и в злополучно дело.

Вече тръгваха, когато Куентин чу, че Дюноа запитва шепнешком стария лорд:

— В Плеси ли ни отвеждате?

— Не, нещастни, безразсъдни мой приятелю — отвърна с въздишка Крофорд; — в Лош.

— В Лош!

Името на замъка или по-точно на затвора, от който се страхуваха повече, отколкото от самия Плеси, прозвуча като погребален звън в ушите на младия шотландец. Той бе чувал, че Лош е място, отредено за ония тайни жестокости, с които и Луи дори се срамуваше да скверни собствената си резиденция. В този дом на мъките имаше няколко етажа подземни тъмници, някои неизвестни дори на самите тъмничари; гробове за живите мъртъвци, осъдени до края на живота си да дишат зловонен въздух и да се хранят с хляб и вода. В същия огромен замък се намираха и ужасните карцери, наречени клетки, гдето нещастните затворници не можеха нито да се изправят, нито да се протегнат; това изобретение се приписваше на кардинал Ла Балю[1]. Името на това мъчилище, както и съзнанието, че сам бе станал отчасти причина две така именити жертви да бъдат изпратени там, порази дълбоко сърцето на младия шотландец, който дълго време не вдигна глава, унесен в мъчителни размишления.

Той яздеше отново начело на малката дружина по указания път, така че мадам Амлин намери възможност да го запита:

— Вие сякаш съжалявате, драги стрелецо, за победата, която така храбро спечелихте?

Въпросът прозвуча някак насмешливо, но Куентин беше много тактичен и отвърна с простодушна искреност:

— Не мога да съжалявам за нищо, което съм сторил в защита на дами като вас; но ако вашата безопасност позволяваше, сигурно бих предпочел да загина от меча на воин като Дюноа, вместо да стана причина такъв именит рицар и нещастният му роднина, Орлеанският херцог, да бъдат затворени в оная ужасна тъмница.

— Орлеанският херцог е бил значи — каза по-възрастната дама, като се обърна към племенницата си. — Така помислих и аз, макар че гледахме толкова отдалеко боя… Виждате ли, племенничке, какво щяхме да бъдем, ако оня коварен и стиснат крал бе позволил да се явим в двора му? Първият принц от френския кралски дом и храбрият Дюноа, прославен като героичния си баща… Този младеж изпълни храбро и достойно дълга си; но жалко е може би, че не загина с чест, щом неуместният му подвиг осуети намерението на височайшите ни спасители.

Графиня Изабел отговори твърдо, почти недоволно, с решителност, каквато Куентин не бе съзирал досега у нея:

— Ако не предполагах, че се шегувате, мадам, бих сметнала думите ви за неблагодарност към нашия смел защитник, комуто дължим може би повече, отколкото допускате. Нима не ви е ясно, че ако двамата принцове бяха успели в безразсъдното си начинание и бяха разбили охраната ни, след идването на кралската гвардия и ние щяхме да споделим тяхната участ? Лично аз съжалявам за загиналия храбрец и ще платя да му отслужат помен, а останалият жив (продължи стеснително тя) ще приеме, надявам се, признателността и благодарността ми.

Когато Куентин се обърна, за да й благодари, както подобава, тя забеляза кръвта, която струеше по бузата му и извика развълнувано:

— Света Дево! Та той е ранен!… И раната кърви!… Слезте да ви превържем, стрелецо.

Въпреки уверенията, че раната е незначителна, Дъруърд бе принуден да слезе от коня, да седне на един насип и да свали шлема, докато дамите Дьо Кроа, които смятаха — според тогавашния обичай, — че разбират от лекуване, измиха раната от кръвта и я превързаха с кърпичката на младата графиня, за да я предпазят от допир с въздуха, както предписваха познанията им.

В наше време господата почти никога не се излагат на нараняване заради своите любими, а дамите, от своя страна, не се занимават с лекувано на рани. Така и едните, и другите не се излагат на опасност. Че мъжете не се излагат на опасност е съвършено ясно; но не всеки ще предположи, че при превързване на рана — дори така незначителна като тази на Куентин — девойката се излага на явна опасност.

Казахме, че пациентът беше много красив; а когато свали шлема (или по-точно калпака си) светлите коси се разпиляха волно около лицето, младежки весело, радостно и смутено. А чувствата на младата графиня (която трябваше да държи кърпичката върху раната, докато леля й търсеше из багажа някакво лекарство), смесица от вълнение и стеснителност, от съчувствие и признателност към ранения, преувеличаваха в очите й неговата привлекателност. С една дума, случката изглеждаше замислена от съдбата, за да допълни тайнствената връзка (създадена от много дребни и наглед случайни обстоятелства) между две същества, твърде различни по обществено положение и богатство и много близки по младост, красота и романтични влюбчиви сърца. Не беше чудно следователно, че отсега нататък мисълта за графиня Изабел, и досега неотлъчна от съзнанието му, щеше да завладее окончателно сърцето на Куентин, а самата Изабел — при все че нямаше или най-малко не означаваше да има същите чувства — щеше да мисли за своя млад защитник след току-що оказаната услуга с много по-голямо вълнение, отколкото за когото и да е от знатните поклонници, които й бяха досаждали със своите ухажвания през последните две години. А като си припомни Кампо Басо, недостойния любимец на херцог Шарл, с лицемерното му изражение, с подлия, вероломен нрав, изкривен врат и кривогледи очи, той й се стори по-отвратителен от всеки друг път и тя реши в душата си, че никаква сила не ще я принуди да приеме такъв омразен съпруг.

През това време, било че добрата мадам Амлин дьо Кроа ценеше мъжката красота и се възхищаваше от нея така, както и преди петнадесет години (защото милата графиня имаше най-малко тридесет и пет години, ако архивите на благородния й дом казваха истината), било че се чувстваше виновна, загдето не бе проявила отначало достатъчно внимание към младия им защитник, Куентин бе успял да спечели благоволението й.

— Моята племенница — каза тя — ви подари една кърпичка, за да превържем раната ви. Аз ще ви дам друга в знак на благодарност за храбростта ви и за насърчение към нови рицарски подвизи.

С тези думи тя му даде една синя кърпичка, бродирана със сребро, след това посочи попона на своя кон и перата на шапката си, за да му обърне внимание, че и те имат същите цветове.

Според модата на времето, подобно благоволение се приемаше само по един начин и Куентин се съобрази с него, като завърза кърпичката около ръкава си; но вложи в своята благодарност повече сдържаност и равнодушие, отколкото би проявил в друго време и към друга личност; защото, макар че носенето на подобен подарък беше само една обикновена любезност, той би предпочел да завърже около ръкава си кърпичката, с която беше превързана раната от меча на Дюноа.

Малката дружина продължи пътя си; Куентин яздеше с дамите, които го приеха мълчаливо в своето общество. Той не говореше много, защото като всеки човек, съзнаващ своето щастие, се страхуваше да не издаде чувствата си. Графиня Изабел говореше още по-малко, така че разговорът се поддържаше главно от мадам Амлин, която не проявяваше намерение да го прекъсне; и за да запознае младия стрелец с рицарските обичаи и държане, му разказа подробно турнира при Хайфлингем, гдето бе раздавала наградите на победителите.

Със съжаление трябва да отбележим, че Куентин не се интересуваше от описанието на това великолепно зрелище, нито от родовите гербове на фламандските и германски рицари, които графинята му обясняваше с безпощадна точност, а само се тревожеше дали не е отминал мястото, гдето новият водач трябваше да се присъедини към тях, защото такова нещастие можеше да има много лоши последици.

Докато се двоумеше дали да изпрати назад някого от охраната, за да провери не ги ли чака някой, той чу сигнал на рог и като погледна по посока на звука, забеляза един конник, който препускаше към тях. Дребното, неугледно, космато и необучено животно припомни на Куентин планинските коне от собствената му родина; но това беше с по-тънки нозе и въпреки привидната тромавост се движеше по-бързо. От шотландските коне то се отличаваше най-вече по своята малка, подвижна глава с тънка муцуна, искрящи очи и широки ноздри.

Конникът изглеждаше още по-страшен от коня, при все че и конят никак не приличаше на френските коне. Той управляваше много сръчно коня, макар че бе вмъкнал нозе в широки стремена, напомнящи лопати, а поради късите ремъци коленете му стигаха почти до лъка на седлото. Имаше малък червен тюрбан с вехто перо, прикрепено със сребърна аграфа; куртката му, като на стратиотите (конници, които венецианците събираха по това време от областите по източния бряг на своя залив), беше зелена, с поизтъркана сърмена везба; обут беше в широки бели, не много чисти панталони, които стигаха до коляното, така че мургавите му нозе оставаха съвсем голи, ако не броим кръстосаните връзки на сандалите; стремената нямаха шипове, защото ръбът им беше достатъчно остър, за да пришпорва коня. На яркочервения си пояс този странен конник носеше отдясно кама, отляво къса, извита мавританска сабя; а от един потъмнял презрамен ремък висеше рогът, възвестил приближаването му. Лицето му беше мургаво и загоряло, с малка брадичка и пронизващи очи, с правилни уста и нос; и другите му черти можеха да се нарекат красиви, ако не беше къдравата черна брада, свирепото му изражение и измършавялостта, но които той приличаше повече на дивак, отколкото на цивилизован мъж.

— Пак е циганин! — промълвиха двете дами. — Света Дево, нима кралят се е доверил отново на тия скитници?

— Аз ще го разпитам, с ваше позволение — заяви Куентин, — за да разбера доколко може да му се вярва.

И Дъруърд, както и дамите Дьо Кроа, позна по дрехите и външността, че този човек е скитащ циганин, за какъвто Троазешел и Птитандре без малко щяха да вземат и самия него; затова съвсем естествено се страхуваше да му се довери.

— За нас ли идваш? — беше първият му въпрос.

Непознатият кимна.

— Защо?

— Да ви водя в двореца на оня… лиежкия…

— У епископа ли?

Циганинът пак кимна.

— Какъв знак ще ми дадеш, за да ти повярвам?

— Само старата песен и нищо друго — отвърна циганинът.

Пажът уби глигана,

славата за краля остана.

— Знакът е верен — каза Куентин. — След малко ще поговорим повече. — Той се върна при дамите и каза: — Убеден съм, че е същият, когото трябваше да чакаме, защото ми каза парола, известна само на краля и на мене. Но ще поговоря пак с него, за да разбера доколко можем да му вярваме.

Бележки

[1] Той прекарал сам в една от тях повече от единадесет години. Б.пр.