Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2013)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9797

 

 

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9800

История

  1. — Добавяне

17.

— Съжалявам, Дейвид — каза Пиърс и се изправи. Усмихваше се, но очите му бяха студени. — Не мога да ти помогна.

— Защо не?

— Защото си продадох акциите преди година.

— На Шефилд ли? — запита Дейвид.

Дан кимна.

— Защо не се свърза с Джонас?

— Защото не исках — отсече Пиърс. — Достатъчно ме използва. Стигах му през трудните години. Вършех калната работа и спасявах предприятието от фалит. А щом работите се пооправиха и можехме да помислим за големи филми, той взе, че докара Бонър.

— Ти също го използваше. Той хвърли милиони, за да ти осигури студио. Сега си богат, защото той те направи такъв. И когато Бонър дойде, ти вече бе разбрал, че си само импресарио, но не и продуцент. Всички в бранша го бяха разбрали.

— Само защото той никога не ми даде възможност — се изсмя горчиво Дан. — Сега е негов ред да се поизпоти. Чакам да видя как ще му се хареса. — Закрачи гневно към вратата, но докато стигне до нея, ядът се бе изпарил. — Обаждай се, Дейвид. Има шанс да заема Спенсър Трейси и Кларк Гейбъл от „Метро“, ако предложиш нещо подходящо.

Дейвид кимна и Пиърс излезе. Загледа се в бюрото. Вечната работа, замисли се той с горчивина. Сделки. Пиърс не мислеше за нищо друго, освен за подобни сделки и как да донесе на компанията един милион печалба. Това му беше работата. Не го свързваше нещо лично с Джонас Корд. Виж, продажбата на дяловете му от компанията бе съвсем друго нещо.

Уморено вдигна слушалката.

— Да, мистър Улф.

— Позвънете в кабинета на Бонър и разберете дали мога да го видя веднага.

— Във вашия кабинет или в неговия? — запита секретарката.

Той се усмихна вътрешно. Съгласно протокола трябваше Бонър да дойде при него. Но клюките и недомлъвките се разнасяха учудващо бързо из студиото. Всички знаеха вече, че нещо се мъти и дори секретарката му не бе съвсем сигурна за неговото положение. Това бе нейният начин да разузнае.

— В моя кабинет, разбира се — каза той сухо и остави слушалката.

 

 

Бонър влезе в кабинета след около четиридесет и пет минути. Не бе съвсем лошо с оглед на йерархията. Не много късно, за да не изглежда нахално, но не и много бързо, за да не изглежда раболепно. Прекоси стаята към бюрото на Дейвид и седна.

— Прощавай, че те безпокоя, Морис — започна вежливо Дейвид.

— О, няма нищо, Дейвид — отговори Бонър не по-малко вежливо. — Успях да приключа с утринното производствено съвещание.

— Добре. Значи разполагаш с малко време?

Бонър си погледна часовника.

— Предстои ми конференция със сценаристите.

— Писателите са свикнали да чакат — усмихна се Дейвид.

Бонър го изгледа любопитно. Несъзнателно ръката му се мушна под сакото и той почна да се чеше през ризата. Дейвид забеляза това и се ухили.

— Да нямаш обрив?

— Изглежда си научил? — попита Бонър. Дейвид кимна. Бонър продължи да се чеше, но вече открито.

— Направо ме подлудява. Макар че си струваше. Трябва да опиташ Джени някой път. Това момиче може да накара старата ти цигулка да засвири като същински „Страдивариус“.

— Сигурен съм. Видях пробните снимки.

Бонър го погледна.

— Смятах да те питам. Защо прибра всички негативи?

— Защото сметнах, че това е необходимо — отвърна Дейвид. — „Грешницата“ не е наша собственост. Сценарият принадлежи лично на Корд. А ти го знаеш какъв е. Не искам да си имаме неприятности.

Бонър го изгледа мълчаливо. Дейвид реши, че няма място за усукване.

— Шефилд ми показа съгласието ти да му продадеш дяловете си.

Бонър кимна. Беше престанал да се чеше.

— Сметнах, че е разумно.

— Защо? — попита Дейвид. — Ако искаше да продаваш, защо не поговори с Корд?

Бонър помълча известно време.

— Какъв смисъл би имало? Аз въобще не съм се срещал с него. След като той не бе достатъчно любезен да се види с мене цели три години, откак работя за него, не виждам основание сега да хукна подире му. Освен това договорът ми изтича следващия месец и никой не дойде да говори с мен за подновяването му. Дори Макалистър не ми се е обаждал. — Той пак започна да се чеше. Дейвид запали цигара.

— Защо не дойде при мен? — кротко запита той. — Аз те доведох тук.

Бонър не срещна погледа му.

— Вярно, Дейвид, трябваше. Но всички знаят, че ти не можеш да направиш нищо без съгласието на Корд. Докато се свържеш с него, договорът ми ще изтече. Бих минал за най-големия глупак в бранша.

Дейвид вкара дима дълбоко в гърдите си. Всички си приличаха — хитри, безмилостни, иначе способни, и все пак, същински деца с глупавата си гордост.

Бонър схвана мълчанието му като отстъпление.

— Шефилд ми обеща да се погрижи за нас — каза бързо той. — Иска и двама ни, Дейвид. Знаеш го. Каза, че ще сключи нов договор веднага, щом работата приключи. Той ще финансира филмите, ще ни представи нов план за разпределението на печалбите и някакви дялови възможности.

— Писмено ли ти го обеща?

Бонър поклати глава.

— Как да ми предложи договор, преди да е изтекъл предишният и преди да влезе във владение на компанията? Но той не се отмята от думите си. На него може да се разчита. Не е на приливи и отливи като Корд.

— Корд някога да не е изпълнил обещание, което ти е дал?

— Не. Не е имал възможност кога да го стори. Аз имах договор. И сега, когато е на изтичане, не смятам да му се оставя.

— Ти си като вуйчо ми — въздъхна Дейвид. — Слушаше хора като Шефилд и свърши с дялове и договори вместо с филми. Така загуби собствената си компания. Сега ти правиш същото. Той не може да ти осигури договор, тъй като не контролира компанията и въпреки това ти му даваш писмено съгласие, като му отваряш възможност да я завладее. — Дейвид се изправи и каза ядосано. — Е, и какво ще правиш, глупак такъв, ако след като влезе контролът, ти каже, че не може да изпълни обещанието си?

— Но ние сме му нужни за работата. Кой ще му прави филмите, ако не съм аз?

— И вуйчо Бърни мислеше същото — отбеляза саркастично Дейвид. — Но работата си продължи и без него. Ще продължи и без нас. Шефилд винаги може да наеме някого, който да ръководи студиото вместо него. Шари от „Метро“ откога чака да се открие подобна работа. Мати Фокс от „Универсал“ ще се хвърли като пате във вода за нея. Тук би му било два пъти по-лесно отколкото там. — Дейвид седна рязко. — Все още ли мислиш, че не би могъл да ръководи компанията без нас?

Бонър го изгледа с пребледняло лице.

— Но какво мога да направя, Дейвид? Писмено съм дал съгласието си. Шефилд би могъл да ме даде под съд, ако се отметна.

Дейвид бавно изгаси цигарата.

— Доколкото си спомням — каза той, — ти приемаш да му продадеш всичките акции, които притежаваш, на петнадесети декември?

— Точно така.

— Ами ако се случи така, че в този ден притежаваш само една акция? — кротко попита Дейвид. — Продадеш ли му тази единствена акция, значи си спазил обещанието.

— Но това е следващата седмица. Кой би ми купил акциите дотогава?

— Джонас Корд.

— Ами ако не успееш да се свържеш с него навреме? Значи да загубя четири милиона долара. Ако предложа акциите на свободния пазар, цената им силно ще падне.

— Ще се погрижа да си получиш парите. — Дейвид се наведе през бюрото. — И, Морис — добави меко той, — още отсега можеш да започнеш да съставяш новия си договор.

 

 

— Четири милиона! — възкликна Ървинг. — Кой дявол те кара да мислиш, че мога да намеря толкова пари?

Дейвид се загледа в приятеля си.

— Хайде, Топлийка. Това е Tuchlas.

— Ами ако Корд каже, че не ги иска? — запита Ървинг, макар и с по-тих глас. — Тогава какво ще ги правя? Ще ги използвам за тоалетна хартия ли? — Той си задъвка пурата. — Ти си мой приятел, така да се каже. Но загазя ли в една такава сделка, не съм ничий приятел. Ще ме наричат покойния Ицхак Шварц.

— Не е чак толкова лошо.

— Не ми казвай колко е лошо — сряза го ядосано Ървинг. — От работа, като моята, човек не го уволняват.

Дейвид го изгледа.

— Съжалявам, Ървинг. Нямам право да настоявам да поемеш подобен риск — обърна се и тръгна към вратата.

Гласът на приятеля му го спря.

— Хей, почакай! Къде си тръгнал?

Дейвид впери поглед в него.

— Не ти ли рекох, че твърдо стоя зад теб? — попита Ървинг.

 

 

Обилните, едри гърди на вуйна Мей се поклащаха възмутено.

— Като роден баща ти беше вуйчо ти Бърни — каза тя с пискливия си прегракнал глас. — А ти беше ли му като син? Оцени ли какво стори за теб? Не. Дори веднъж, докато вуйчо ти Бърни беше жив, не му каза поне едно благодаря. — Измъкна кърпичка от деколтето си и я допря до очите, двадесеткаратовият диамант на пръстена й проблесна като прожектор. — Само по божия милост твоята бедна Tante не прекарва последните си дни в някой приют.

Дейвид се облегна на неудобния стол. Усети хладината на нощта в огромната пуста стая на грамадната къща. Потръпна леко. Не знаеше дали от студ, или от начина, по който му действаше къщата.

— Искаш ли да ти запаля огън, Tante?

— Студено ли ти е, Дювидел? — запита го вуйна му Мей. Той сви рамене.

— Помислих, че може на теб да ти е станало студено.

— Студено? — повтори тя. — Твоята клета, стара Tante е свикнала да й е студено. Само като си броя стотинките, мога да си позволя да живея в тази къща.

Той си погледна часовника.

— Става късно, Tante. Трябва да вървя. Ще ми дадеш ли пълномощията?

Старата жена го погледна.

— Защо да ти ги дам? — попита тя. — За да помогнеш на онзи momser, онзи лош човек, който открадна компанията на вуйчо ти?

— Никой не му е откраднал компанията. Вуйчо Бърни и без това щеше да загуби. Имаше щастие, че се намери човек като Корд, който го остави да се измъкне така леко.

— Щастлив бил, а? — гласът й пак стана писклив. — От всички дялове, които имаше, ми остави само някакви си двайсет и пет хиляди. Какво стана с останалите? Кажи, де! Какво стана, а?

— Вуйчо Бърни получи три милиона и половина за тях.

— Че какво от това? — настоя тя. — Те струваха три пъти повече.

— Струваха едно нищо — сряза я той, изгубил търпение. — Вуйчо Бърни ограбваше компанията и ти го знаеш. Акциите не струваха дори хартията, на която бяха отпечатани.

— Ето сега пък наричаш вуйчо си крадец. — Тя се изправи, величествено на крака. — Вън! — изписка тя, посочвайки му вратата. — Вън от моя дом!

Той я изгледа продължително, после тръгна към вратата. Ненадейно спря, припомняйки си нещо. Някога вуйчо му го бе изпъдил от кабинета си почти със същите думи. Но той бе получил това, което целеше. А вуйна му беше дори по-алчна от вуйчо Бърни. Обърна се.

— Вярно, имаш само двадесет и пет хиляди акции — каза той. — Някакъв въшлив един процент от целия капитал. Но все пак сега те струват нещо. Имаш поне някой от рода, който да защитава интересите ти, дай пълномощията си на Шефилд и ще видиш какво ще стане. Той е от тези, които изкараха вуйчо Бърни на Уол стрийт. Сториш ли го, аз няма да бъда там да ти защитавам интересите. И акциите ти няма да струват нищо.

Тя го изгледа продължително.

— Вярно ли е това, което казваш?

Той разбра, че сметачната машина в главата й се е завъртяла.

— Всяка дума.

Тя пое дълбоко дъх.

— Ела — каза накрая. — Ще ти напиша пълномощното. — Обърна се и се заклатушка към шкафа. — Вуйчо ти, лека му пръст, винаги казваше да се вслушвам в думите ти, когато се нуждая от съвет. Нашият Дейвид, казваше той, има глава на раменете си.

Видя я да изважда някакви книжа от шкафа. Отиде до бюрото, взе писалка и ги подписа. Подаде му ги и той ги прибра в джоба на сакото.

— Благодаря ти, вуйно Мей.

Тя му се усмихна. Изненада се, когато протегна ръка и го потупа по рамото някак свенливо.

— Аз и вуйчо ти не бяхме благословени с деца — каза тя с развълнуван глас. — Той наистина те имаше като собствен син. — Примигна бързо с очи. — И да знаеш колко се гордееше с теб, дори след като напусна компанията, и четеше за теб във финансовата преса.

Той усети да го обзема жалост към самотната старица.

— Зная, вуйно Мей.

Тя направи опит да се усмихне.

— Такава симпатична жена имаш — продължи тя. — Защо се отчуждихте? Защо не я доведеш някой път на чай?

Изведнъж той прегърна старата жена и я целуна.

— Ще я доведа, вуйно Мей — обеща той. — Скоро.

 

 

Роза го очакваше в кабинета му, когато се върна в студиото.

— Когато мис Уилсън ми телефонира и каза, че ще закъснееш, помислих, че няма да е лошо да дойда да те взема да вечеряме навън.

— Добре — каза той и я целуна по бузата.

— Е?

Той се отпусна уморено зад бюрото.

— Вуйна Мей ми даде пълномощното.

— Това означава, че ще можеш да гласуваш с деветнадесет процента.

Той я погледна.

— Няма да имам особена полза, ако Джонас не ме подкрепи. Ървинг ми каза, че ще трябва да продаде акциите си на Шефилд, ако Корд не ги пожелае.

Тя се изправи на крака.

— Е, ти направи каквото можа — каза делово тя. — Сега да вървим да вечеряме.

В момента, когато Дейвид ставаше, секретарката му влезе.

— Телеграма от Лондон, мистър Улф. Той разкъса плика и извади телеграмата.

НАСРОЧИ ДАТА ЗА ПРОИЗВОДСТВО ГРЕШНИЦАТА ПЪРВИ МАРТ.

КОРД.

Тъкмо се канеше да я подаде на Роза, когато вратата се отвори и секретарката отново влезе.

— Нова телеграма, мистър Улф.

Той я отвори веднага. Очите му се плъзнаха по нея и изведнъж почувства как го обзема облекчение:

МАКАЛИСТЪР ГОТОВ С НЕОБХОДИМИТЕ СРЕДСТВА. ДА СЕ СМАЖЕ ШЕФИЛД. НАТЪПЧИ МУ ГО ЗДРАВО.

Както първата, и тази бе подписана КОРД. Той подаде и двете на Роза. Тя ги прочете и вдигна към него грейналия си поглед.

— Успяхме! — каза тя възбудено. Той се канеше да я вдигне в прегръдките си, когато вратата пак се отвори.

— Да, мис Уилсън? — запита той смутен.

— Прощавайте за безпокойството, мистър Улф — каза тя, — но току-що пристигна трета телеграма.

— Добре де, не стойте там. Дайте я. — Той погледна Роза. — Тази е за нас двамата — каза и й я подаде. — Отвори я ти.

Тя погледна плика, после Дейвид. На лицето й грейна усмивка.

Той погледна телеграмата в ръката й:

ВСИЧКО ХУБАВО! ПОЖЕЛАВАМ БЛИЗНАЦИ!

Тази телеграма носеше подписа ДЖОНАС.