Харолд Робинс
Торбарите (39)

2.

Беше хладно в градината, под сенките на огромните ябълкови дървета. Рина седеше на тревата и подреждаше куклите около малката дървена дъсчица, която и служеше за маса.

— Чакай, Сузи — говореше тя на малката тъмнокоса кукла, — не трябва да гълташ така кашичката.

Черните очи на куклата я гледаха, без да премигват.

— О, Сузи! — затюхка се тя загрижено. — Разля я по роклята си! Ето че пак трябва да те преобличам.

Грабна куклата и бързо я съблече. Изпра дрехите в някакво въображаемо корито, после ги изглади. Сега внимавай да не се изцапаш! — скара й се тя престорено.

Обърна се към другата кукла.

— Хареса ли ти закуската, Мери? — усмихна се тя. — Изяж я всичката и ще станеш голяма и силна.

От време на време хвърляше поглед към масивната къща. Радваше се, когато я оставяха на мира. Това обаче не ставаше често. Обикновено някой от прислужниците й викаше да се прибира. После майка й я нахокваше и й казваше, че не бива да играе в градината, а да стои край кухненската врата, в далечния край на къщата. А на нея там не й харесваше. Беше топло и нямаше трева, само пръст. Пък беше и близо до конюшнята и миришеше. Не разбираше защо майка й винаги вдига толкова много шум. Мистър и мисис Марлоу никога не й правеха забележка, когато я завареха там. Дори веднъж мистър Марлоу я вдигна над главата си и я гъделичка с мустаците си, докато едва не се задуши от смях.

Но щом се прибра вътре, майка й я наплеска и я накара да се качи в стаята им и да остане там целия следобед. Това беше най-тежкото от всички наказания. Обичаше да е в кухнята, докато майка й готвеше вечерята. Миришеше така хубаво. Всички казваха, че майка й била най-добрата готвачка, която семейство Марлоу са имали.

Чу стъпки и се обърна. Роналд Марлоу се просна на земята до нея. Тя пак се загледа надолу и привърши с нахранването на Сузи, после каза с делови тон:

— Ти искаш ли да хапнеш, Лади?

Той изсумтя презрително от висотата на своите осем години:

— Не виждам нищо за ядене.

Обърна се към него.

— Не гледаш — каза тя и му тикна една от паничките на куклите в ръцете.

— Изяж го! Много е вкусно.

Той неохотно се престори, че яде. След миг му омръзна и стана.

— Гладен съм — каза той. — Ще отида да хапна истински.

— Няма да можеш — каза тя.

— Защо?

— Защото мама е още болна и никой не е готвил.

— Ще намеря нещо — каза уверено той.

Тя го наблюдаваше, докато се отдалечи и пак се обърна към куклите си. Здрачаваше се, когато Моли, камериерката, излезе да я търси. Лицето на момичето бе зачервено от плач.

— Ела, миличко — каза тя и грабна Рина на ръце. — Майка ти иска да те види още веднъж.

Кочияшът Питърс беше там, както и Мери, прислужницата, и Ани, помощничката в кухнята. Стояха около леглото на майка й и й сториха път, когато влезе. Имаше и някакъв мъж в черен костюм, който държеше кръст в ръката си.

Тя застана смълчана край леглото, загледана сериозно в майка си. Майка й изглеждаше прекрасно, лицето й беше бледо, а златистобялата коса бе гладко сресана назад. Рина пристъпи по-близо.

Устните на майка й помръднаха, ала Рина не я чу какво казва. Мъжът с черните дрехи я вдигна.

— Целуни майка си, дете — каза той.

Рина послушно целуна майка си по бузата. Усети с устните си колко е хладна. Майка й пак се усмихна и затвори очи, после изведнъж ги разтвори и загледа невиждащо нагоре. Мъжът бързо премести Рина на другата си ръка. Присегна надолу и затвори очите на майка й.

Моли протегна ръце и мъжът й подаде Рина. Рина хвърли поглед назад към майка си. Сега тя спеше. Изглеждаше прекрасна, каквато беше в ранните сутрини, когато Рина се събуждаше и отправяше поглед към нея от ръба на леглото.

Рина огледа другите в стаята. Момичетата плачеха и даже Питърс, кочияшът, имаше сълзи в очите. Тя погледна лицето на Моли.

— Защо плачете? — сериозно попита тя. — Мама умряла ли е?

Момичето се разрида и притисна Рина плътно към себе си.

— Ш-шт, дете — прошепна тя. — Плачем, защото я обичаме.

Тръгна да излиза, прегърнала Рина. Вратата се затвори след тях и Рина вдигна поглед към лицето й.

— Мама ще стане ли навреме утре да приготви закуската?

Моли я погледна с внезапно проникновение. После падна на колене в коридора. Близо до площадката на задното стълбище. Залюля се напред-назад с детето в ръце.

— О, клетото ми, клетото малко сираче! — зарида тя.

Рина я загледа и след миг, заразена от сълзите, се разплака и тя. Макар че не знаеше защо.

 

 

Питърс влезе в кухнята, докато прислугата вечеряше. Рина вдигна поглед към него и му се усмихна.

— Вижте, мистър Питърс — засмя се весело тя. — Изядох три десерта!

Моли я погледна.

— Ш-шт, дете — бързо рече тя и очите й пак се насълзиха. — Изяж си сладоледа.

Рина я погледна замислено и вдигна лъжицата към устата си. Не можеше да разбере защо момичетата заплакваха всеки път, щом я погледнеха. Домашният ванилов сладолед беше студен и сладък. Тя грабна още веднъж.

— Току-що говорих с господаря — заговори Питърс. — Той казва, че можем да я занесем в моята стая над конюшнята. А отец Нолан каза, че можем да я погребем в Сейнт Томас.

— Но как така? — проплака Моли. — Дори не знаем дали е била католичка. За трите години, откак е тук, никога не е присъствувала на литургия.

— Какво значение има? — ядосано попита Питърс. — Нали се изповяда пред отец Нолан? Нали получи последно причастие от него и взе светата благословия? За отец Нолан тя е католичка.

Камериерката Мери, най-възрастната от трите момичета, кимна:

— Може би е извършила нещо, поради което се боеше да ходи на литургия, но важното е, че в края на пътя се върна в църквата.

Питърс кимна удовлетворено.

— Значи е решено — каза той и тръгна към вратата. На прага се спря и пак ги изгледа. — Моли, вземи детето да спи при теб нощес. Аз ще сляза до бара и ще извикам момчетата да ми помогнат да я пренесем. Отец Нолан каза, че ще изпрати мистър Колинс да я приготви. Заяви, че църквата ще поеме разноските.

— О, добрият отец — възкликна Мери.

— Благословен да бъде! — каза Ани и се прекръсти.

— Може ли да получа още малко сладолед? — попита Рина.

На вратата се почука и Моли веднага отвори.

— О, вие ли сте, мадам — възкликна сподавено тя.

— Дойдох да видя как е детето — каза Джералдин Марлоу.

Момичето отстъпи крачка назад.

— Ще влезете ли, мадам?

Мисис Марлоу погледна към леглото. Рина бе заспала дълбоко, заобиколена от куклите Сузи и Мери. Златистобялата й косица падаше на нежни букли около главата й.

— Как е?

— Добре е, мадам — сведе глава момичето. — Клетото! Беше толкова изтощено от възбудата, че веднага заспа. Добре, че нищо не разбира. Много е мъничка.

Джералдин Марлоу пак погледна детето. За миг си помисли какво ли би станало, ако си отидеше тя и Лади останеше без майка. Различно беше все пак, защото Лади би останал поне с баща.

Спомни си деня, когато бе наела майката на Рина. Препоръките й бяха добри, макар че няколко години не беше работила.

— Имам дете, мадам — бе изрекла тя на странния си прецизен английски. — Малко момиченце, на две години.

— А съпругът ви, мисис Остерлааг?

— Потъна с кораба си. Той и детето никога не са се виждали. — Гледаше надолу към пода. — Ние се сдобихме късно с детето, мадам. Ние, финландците, не се женим млади: чакаме, докато можем да си го позволим. Досега преживявах от спестяванията си. Но трябва да се върна пак на работа.

Мисис Марлоу се бе поколебала. Двегодишното дете можеше да им създаде много грижи.

— Рина няма да ви пречи, мадам. Тя е добра и е много тиха. Може да спи в стаята ми и съм готова да ми удържате от заплатата за храната й.

Мисис Марлоу винаги бе мечтала да си имат момиченце, но след раждането на Лади лекарят й бе съобщил, че не ще може да има повече деца. Щеше да бъде добре за Лади да си има другарче в игрите. Беше станал прекалено разглезен. Внезапно тя се усмихна.

— Няма да ви удържам от заплатата, мисис Остерлааг. Колко ли, в крайна сметка, ще изяде едно дете?

И бяха изминали близо три години. Майката на Рина бе излязла права. Рина изобщо не ги беше затруднявала.

— Какво ще стане с детето, мадам? — прошепна Моли.

Мисис Марлоу се обърна към прислужницата.

— Не зная — каза тя, замисляйки се за пръв път. — Утре мистър Марлоу ще разпита из града за роднините й.

Прислужницата поклати глава.

— Едва ли ще намери, мадам — изрече убедено тя. — Често съм чувала майката да казва, че няма никакъв род. — Очите й се напълниха със сълзи. — О, бедното, клето дете! Сега ще трябва да постъпи в сиропиталището.

Мисис Марлоу почувствува как някаква буца засяда на гърлото й. Погледна Рина, заспала спокойно в леглото. Усети как сълзите напират в очите й.

— Престанете да плачете, Моли! — каза рязко тя. — Сигурна съм, че не ще се наложи да я изпращаме в сиропиталище. Мистър Марлоу ще открие роднините.

— Ами ако няма такива?

— Все ще измислим нещо — каза тя. Прекоси стаята и пристъпи бързо в тесния коридор. Долови зад гърба си някакъв шум. Обърна се.

— Полека, момчета — чу гласа на Питърс. После той се показа, пристъпвайки назад към хола. Тя се залепи за стената, за да могат да минат.

— Ще извинявате, мадам — каза той със зачервено от напрежение лице. — Лоша, лоша работа.

Отминаха със завития си товар, насищайки тихия, топъл въздух с лекия, но непогрешим дъх на бира. Тя си мислеше дали е постъпила правилно, убеждавайки съпруга си да им позволи да използуват апартамента над конюшнята. Ирландското бдение лесно се обръщаше в оргия.

Долови тежките им стъпки по стълбището, докато отнасяха Берта Остерлааг, родена в малко рибарско селце във Финландия, към последното й опяване в една чужда църква и към гроба й в една чужда страна.