Харолд Робинс
Торбарите (13)

3.

Установиха се на тридесетина километра от Додж сити и Сам се залови да прекарва товари за пощенските линии на дилижанса. Като единствен човек в района с мулета, работата му потръгна много добре.

Настаниха се в малка колиба и Макс израсна в нея. Канеха много се радваше на своя син. Понякога се чудеше защо духовете не й дадоха повече деца, ала не се тревожеше от това. Беше индианка и умееше да таи нещата в себе си.

Сам също беше доволен. По природа бе твърде затворен и самотно прекараните години в прерията не му бяха помогнали да се излекува от стеснителността. И в града се ползуваше със славата на мълчалив и стиснат. Носеха се дори слухове, че някъде из колибата е скрил цяло златно състояние от времето на ловуване из прерията.

Когато Макс навърши единадесет години, краката му бяха жилави и бързи като тези на индианските му прадеди. Можеше да язди всеки попаднал му кон без седло, както и да простреля в окото прериен лалугер от сто метра със своя колт, калибър 22. Черната му коса се спускаше права и дълга по индиански маниер, а очите му бяха тъмносини, почти черни, на почернялото от слънцето лице.

Една вечер се бяха настанили край масата на вечеря, когато Сам погледна сина си.

— Откриват училище в Додж — каза той.

Макс вдигна поглед към баща си, а Канеха пристъпи от печката към масата. Макс не знаеше дали трябва да заговори, или не. Продължи да се храни мълчаливо.

— Записах те — каза Сам. — Платих десет долара.

Сега Макс разбра, че е време да каже нещо:

— За к’во?

— Да те научат да четеш и пишеш — отвърна баща му.

— Що трябва да ме учат? — запита Макс.

— Човек трябва да знае тия неща — каза баща му.

— Ти не ги знаеш — каза Макс с неоспоримата детска логика. — И т’ва не ти пречи.

— Сега е друго време — каза Сам. — Когато аз бях момче, нямаше нужда от тия неща. А сега всеки чете или пише.

— Не ща да ходя.

— Ще ходиш! — внезапно изръмжа Сам. — Вече съм го уредил. Можеш да преспиваш в конюшнята на Олсън през седмицата.

Канеха не беше съвсем сигурна дали е разбрала правилно казаното от мъжа си.

— Какво е то? — запита тя на езика на племето Киова.

Сам й отговори на същия език:

— Път към голямата наука. Без него нашият син никога няма да стане голям вожд сред бледоликите.

За Канеха това бе достатъчно основание.

— Ще иде — каза простичко тя. Голямата наука означаваше голям шаман. Тя се върна при печката.

Следващият понеделник Сам заведе Макс до училището. Учителката, обедняла южнячка, излезе на вратата и се усмихна на Сам.

— Добро утро, мистър Санд — каза тя.

— Добро утро, госпожо. Доведох сина си на училище.

Учителката го погледна, после Макс, после огледа двора пред колибата, която представляваше училището.

— Къде е? — запита тя озадачена.

Сам избута Макс напред. Макс се препъна леко и погледна учителката.

— Представи се на учителката — каза Сам.

Чувствувайки се неудобно в чистата си риза и гамаши от еленова кожа, Макс заби пръстите на босите си крака в земята и каза свенливо:

— Приятно ми е, г’жо.

Поразена, учителката го изгледа презрително. Носът й се сбръчка в погнуса.

— О, но то е индианче! — възкликна тя. — Не приемаме индианчета в това училище.

Сам я изгледа.

— Това е мой син, г’жо.

Учителката отново сви презрително устни.

— В това училище не приемаме и мелези. То е само за бели деца. — Тя се накани да се обърне.

Гласът на Сам я спря. Беше леден, докато произнасяше вероятно най-дългата реч през живота си:

— Не зная нищо за вашата религия, г’жо, нито ме интересува в к’во вярвате. Но зная, че се намирате на три хиляди километра от Вирджиния и че взехте от мен десет долара да учите сина ми на същото, за което взехте по десет долара от другите на събранието в магазина. Ако не смятате да го учите, тъй както се разбрахме там, по-добре хващайте следващия дилижанс обратно.

Учителката го изгледа възмутена.

— Мистър Санд, как се осмелявате да ми говорите така? Мислите ли, че родителите на другите деца ще се съгласят да ги пращат на училище с вашия син?

— Всички бяха на събранието — каза Сам. — Не чух някой да възрази.

Учителката пак впи очи в него. Сам видя как се отказва от битката.

— Никога няма да ви разбера вас, западняците — каза безпомощно тя. После загледа Макс неодобрително. — Във всеки случай, не можем да го приемем в училище с такава дреха. Ще трябва да се облече прилично, като другите деца.

— Да, г’жо — каза Сам. Обърна се към Макс:

— Тръгвай! — нареди той. — Отиваме в магазина да ти купим прилични дрехи.

— И вземете го острижете — прекъсна го тя. — Така няма да се различава от другите.

Сам кимна. Разбра какво иска да му каже.

— Ще го сторя, г’жо — промълви той. — Благодаря ви, г’жо.

Макс подскачаше до него, докато отиваха към магазина. Погледна към лицето на баща си. За пръв път се беше сблъскал с такова отношение.

— Различен ли съм от другите, татко?

Сам го погледна. Той също за пръв път се замисляше за това. Обзе го внезапна тъга. Коленичи сред уличния прах пред сина си. Заговори с дълбокото проникновение, натрупано след години труд върху земята:

— Разбира се, че си различен — каза той, гледайки Макс в очите. — Всеки на този свят е различен, така, както няма два еднакви бизона, или две еднакви мулета. Всички си приличат и все пак са различни.

В края на първата учебна година учителката беше извънредно доволна от Макс. За голяма нейна изненада той се бе оказал най-добрият й ученик. Имаше жив и находчив ум, лесно научаваше всичко. Когато годината приключи, тя се постара да измъкне обещание от Сам, че синът му ще се върне наесен.

Когато дойде лятната ваканция, Макс събра дрехите си от Олсънови и се прибра у дома. Първата седмица се захвана да отстранява нанесените през зимата поражения на колибата.

Една вечер, след като Макс си беше легнал, Канеха се обърна към своя мъж.

— Сам! — каза тя на английски.

Сам едва не изтърва кожения хамут, с който се занимаваше. За пръв път през всичките тези години, прекарани заедно, тя се обръщаше към него по име.

Канеха усети как кръвта нахлува в лицето й. Сама се удиви от дързостта си. Жената никога не биваше да заговаря мъжа; можеше само да му отговори ако я попита нещо. Тя се загледа в пода пред себе си.

— Вярно ли е, че нашият син бил добър в училището на Бледоликите?

Почувствува как погледът му се заковава върху нея.

— Вярно е — чу тя отговора на въпроса си.

— Гордея се с нашия син! — каза тя, минавайки на киова. — И съм благодарна на баща му, който е велик ловец и осигурява храна за семейството.

— Да? — каза Сам, продължавайки да я наблюдава.

— Както е вярно, че нашият син учи неща в училището на Бледоликите, които правят големите шамани, така той учи и неща, които много го смущават.

— Например? — спокойно попита Сам.

Тя го изгледа гордо.

— Сред Бледоликите има някои, които говорят, че нашият син е по-малко от тях, че кръвта му не струва колкото тяхната.

Сам сви устни. Зачуди се откъде е узнала. Тя никога не слизаше в града, не напускаше дома. Почувствува някаква смътна болка да се заражда в него.

— Децата са глупави — каза той.

— Зная — отговори простичко тя.

Той присегна с ръка и признателно я погали по бузата. Тя улови ръката му и я задържа върху лицето си.

— Струва ми се, че е време да изпратим нашия син във вигвама на големия Вожд, дядо му, за да опознае истинската сила на своята кръв.

Сам я погледна в лицето. В много отношения предложението бе съвсем разумно. За едно лято с киова Макс би изучил също така, че произхожда от род, много по-древен отколкото на чакалите, които го тормозеха. Той кимна.

— Ще отведа нашия син във вигвама на моите братя киова — заяви той.

После пак я погледна. Беше вече на петдесет и две, а тя — малко повече от половината от годините му. Беше все така стройна, изправена и силна; не беше затлъстяла, както обикновено ставаше с индианките. Почувствува как сърцето му ще се пръсне.

Остави хамута да падне от ръката му и притегли главата й към гърдите си. Ръката му нежно загали косите й. Изведнъж разбра какво бе изпитвал дълбоко в себе си през всичките тези години. Изви лицето й към себе си.

— Обичам те, Канеха! — каза той.

Очите й бяха тъмни и изпълнени със сълзи.

— Обичам те, мой съпруже.

За пръв път той я целуна по устата.