Харолд Робинс
Торбарите (42)

5.

Рина застана пред огледалото и занаглася презрамките на сутиена. Пое си дълбоко въздух. Обърна се към майка си, седнала на леглото зад нея.

— Ето, мамо — каза гордо тя. — Как е?

Джералдин погледна дъщеря си неуверено.

— Може би е по-добре да преместиш на последното копче — каза тя колебливо и деликатно.

— Опитах, мамо — отговори Рина. — Но не мога да го нося така. Направо се врязва в мен.

Джералдин кимна. Следващия път ще купи по-голям номер, но кой би предположил, че трийсет и четири ще бъде тесен за такъв дребен скелет?

Рина се обърна пак и се огледа със задоволство. Ето че започваше да изглежда така, както се чувствуваше. Забеляза, че майка й я гледа в огледалото.

— Мислиш ли, че бих могла да си взема и нов бански костюм, мамо? — запита тя. — Тези, които имам, са ми съвсем малки.

— Мислих и за това — отговори майка й. — А също и няколко нови рокли. Може би татко ще ни откара след закуска до Хианис Порт.

Рина засия, усмихна се доволна и изтича до майка си. Обви ръце около нея.

— О, благодаря ти, мамо! — извика щастливо тя.

Джелардин притегли главата на Рина към гърдите си. Целуна темето на русокосата главица и обърна загорялото от слънцето лице на детето към себе си. Погледна Рина в очите и пръстите й заиграха по бузите на дъщеря й.

— Какво става с моето малко момиченце? — запита натъжено тя.

Рина улови ръката на майка си и целуна отворената длан.

— Нищо, мамо — каза тя с увереността и сигурността, които бяха неделима част от нея. — Нищо, освен това, което ти ми каза. Пораствам.

Джералдин загледа дъщеря си в лицето. Внезапно очите й се навлажниха.

— Недей да бързаш толкова, бебе — каза тя, притискайки плътно главата на Рина към гърдите си. — Детството е толкова кратко.

Но Рина едва ли я чу. Пък и да беше, едва ли разбра значението. Защото това бяха само думи. А думите, както вълните, които се блъскаха в брега, бяха безполезни срещу огромната сила, която се зараждаше в нея.

 

 

Лади се обърна и бързо метна топката към първа база. Бегачът хукна и достигна целта успешно, вдигайки с краката си облаци прах. Когато прахът се разсея, те чуха гласът на съдията: „Аут!“ и играта свърши.

Момчетата се струпаха около него, потупвайки го радостно по гърба.

— Чудесно игра, Лади! Майсторски стреляш! — После изчезнаха и те с Томи закрачиха към брега.

— Какво ще правиш следобед? — запита Томи.

Лади сви рамене.

— Нищо.

Продължаваше да мисли за онова страхотно хвърляне, което бе направил Махони. Не биваше да допусне топката да му избяга така. Трябваше да играе по-добре, ако искаше да влезе в университетския отбор на „Берингтън“ следващата пролет. Реши да отделя по един час всеки следобед, за да усъвършенствува хвърлянето. Разправяха, че именно така Уолтър Джонсън овладял точния си удар.

— В „Бижу“ дават новия филм с Хут Гибсън — каза Томи.

— Гледал съм го в Бостън — Лади погледна приятеля си. — Кога ще дойде Джоан?

— Братовчедката ми ли? — попита Томи.

— Познаваш ли друга с това име? — саркастично отбеляза Лади.

— Може би тази събота или неделя — отговори Роми на първоначалния въпрос.

— Значи можем да я заведем на кино — каза Лади.

— Чудно, няма що! — изсумтя Томи. — За теб е добре, но какво ще правя аз? Не е най-голямото удоволствие да седя до вас и да ви гледам как се опипвате. Аз кого да взема?

— Не знам — безпомощно отвърна Лади.

Томи повървя малко и изведнъж щракна с пръсти.

— Измислих! — каза въодушевено той.

— Кой?

— Сестра ти, Рина.

— Рина ли? — учуди се Лади. — Та тя е още дете.

Томи се засмя.

— Съвсем не е дете. Бая са й набъбнали. Сега дори изглаждат по-големи, отколкото тогава, на сала, преди две седмици.

— Но тя е едва тринайсетгодишна — каза Лади.

— Братовчедката ми Джоан е само на четиринайсет. Миналата година, когато я опипваше зад къщата, беше на тринайсет.

Лади го погледна. Може би Томи беше прав. Рина бе пораснала. Той сви рамене.

— Добре — съгласи се той накрая. — Ти я покани. Все пак не се знае. Не вярвам мама да я пусне да дойде.

— Ще я пусне, ако ти я помолиш — каза уверено Томи.

— Отивам да си взема душ и да си сложа банския — каза Лади. — Ще се срещнем на плажа.

— Дадено — прие Томи. — До скоро.

Във вилата беше хладно и тихо след горещината и шума на играта. Лади бавно мина през кухнята.

— Моли! — провикна се той.

Отговор не последва и тогава си спомни, че беше четвъртък, свободния ден на Моли. Чу шум на горния етаж и отиде до стълбището.

— Майко?

До него долетя гласът на Рина:

— Заминаха до Хианис Порт, ще вечерят там с някакви хора.

— Аха! — промърмори той. Върна се в кухнята и отвори хладилника. Извади бутилка мляко и парче шоколадова торта и ги постави на масата. Пи направо от бутилката и изяде тортата с пръсти. Едва когато свърши, се сети, че си беше обещал да не се докосва до сладкиши с надеждата, че така кожата му ще се изчисти.

Остана седнал така, някак унесен. Чу да се затръшва вратата на банята и шумът от стъпки, водещи към стаята на Рина. Замисли се какво ли прави вкъщи по това време следобеда. Обикновено вече бе на плажа, с кикотещата се група на глупавите си приятелки.

Може би Томи беше прав. Тя порастваше. Начинът, по който така нахално бе застанала на сала с полуизскочили гърди, оставяйки ги да се пулят, показваше, че самата тя не се мисли вече за дете. Все пак Томи бе прав в едно. Нейните наистина бяха по-едри от тези на братовчедка му.

Образът на Рина, застанала на сала, изплува в ума му: начинът, по който ги гледаше, докато те се взираха в нея, провисналата й на раменете мокра коса и долната й устна, нацупена и някак натежала.

Почувствува как познатият огън лумва в него. Едва не простена. О, не, вече не. Последния път си обеща, че вече ще спре. Рязко се изправи. Този път няма да го направи. Вдигна празната чиния и я сложи в мивката, след което излезе от кухнята и заизкачва стълбището. Ще вземе един студен душ и после ще офейка на плажа.

Стаята на Рина се намираше точно срещу горната площадка на стълбището и вратата беше полуотворена. Той почти се беше изкачил, когато светлината, идваща от стаята, прикова погледа му. Нещо мръдна в стаята и той застина на стълбището с разтуптяно сърце. Бавно се сниши на колене, така че само очите му се подаваха на равнището на площадката.

Рина току-що бе прекосила стаята и стоеше пред огледалото с гръб към вратата, само по сутиен и гащички. Докато той гледаше, тя присегна отзад и разкопча сутиена, после полуобърната си смъкна гащичките. Държейки ги в ръка, тя прекоси стаята и след миг се върна с банския костюм. Спря пак пред огледалото и започна да го слага. Пъхна крака в долната част, след това опъна горната върху гърдите и намести презрамките.

Почувствува ситна пот да избива по челото му. За пръв път виждаше съвсем голо момиче. Никога не бе предполагал, че могат да бъдат толкова прекрасни и възбуждащи.

Пристъпвайки тихо, той мина покрай стаята й и влезе в своята. Затвори вратата и се отпусна разтреперан на леглото. Дълго седя така, а болката от обзелия го пламък го караше да се превие почти на две.

Бавно заспори със себе си. Не. Не бива. Вече не. Отстъпеше ли сега, винаги ще отстъпва. Най-после започна да се чувствува по-добре. Избърса с ръка челото си и се изправи на крака.

Необходим беше малко самоконтрол и решителност. Почувствува се горд от себе си. Да, трябваше да махне всички изкушения. Абсолютно всички. Дори и френските снимки, които беше купил от едно павилионче в Лобстъртаун.

Рязко издърпа чекмеджето на шкафа и ровейки под една разкована летва, измъкна снимките. Остави ги обърнати на тоалетката. Нямаше дори да ги погледне за последен път. Ще ги пусне в клозета, докато си вземе душ.

Бързо се съблече и наметна хавлията. Върна се при тоалетката и се огледа в огледалото. Лицето му беше изпълнено с благородна решителност. Странно, как бързо решителността се изписваше на лицето на човек. Обърна се и излезе от стаята, забравяйки снимките на шкафа.

Изтриваше се пред огледалото, когато долови шума от стъпките й, заглъхващи по коридора към неговата стая. Изведнъж замръзна, като се сети. Снимките бяха на шкафа. Грабна хавлията от вратата на банята зад себе си.

Оказа се късно. Когато влезе в стаята, тя стоеше пред шкафа със снимките в ръка. Погледна го изненадана.

— Лади, откъде имаш тези снимки? — запита тя със странно възбуден глас.

— Дай ми ги! — поиска ги той, като пристъпи напред.

— Няма! — възрази тя и му обърна гръб. — Още не съм ги разгледала.

Изви се гъвкаво от протегнатата му ръка и прекоси стаята към далечния край на леглото.

— Нека свърша — каза спокойно тя. — След това ще ти ги дам.

— Не! — изрева дрезгаво той и се метна върху леглото към нея.

Тя се изви, за да го избегне, но ръката му докопа рамото й. Снимките се разпиляха от ръката й, когато падна на леглото до него. Тя посегна за тях. Ръката му улови презрамката, за да я задържи, но тя увисна скъсана в ръката му. Изведнъж той замръзна, приковал очи в бялата гръд, която изскочи от банския.

— Скъса ми презрамката — промълви тихо тя, гледайки го в лицето, без да прави опит да се закрие.

Той не проговори.

Тя се усмихна бавно, вдигна ръка към гръдта си и бавно разтърка с длан зърното.

— Не съм по-малко хубава от онези момичета на снимките, нали?

Той беше като омагьосан, неспособен да проговори, следейки с очи целенасоченото движение на ръката й.

— Нали? — повторно запита тя. — Можеш да ми кажеш. Няма да спомена на никого. Защо мислиш, че те оставих да ме гледаш, докато се преобличах?

— Знаела си, че те гледам? — попита изненадан той.

— Разбира се, глупчо, — засмя се тя. — Видях те в огледалото. Едва не прихнах да се смея. Мислех, че очите ти ще изскочат.

Той почувствува как напрежението в тялото му расте.

— Не мисля, че е толкова смешно.

— Погледни ме! — заповяда тя. — Обичам да ме гледаш. Иска ми се всички да ме гледат.

— Това не е редно — каза той.

— Защо да не е? — настоя тя. — Какво лошо има в това? Аз обичам да те гледам, защо ти да не можеш?

— Само че никога не си — бързо каза той.

На устните й се появи тайнствена усмивка.

— О, гледала съм те.

— Така ли? Кога?

— Завчера следобед, когато се върна от плажа. Вкъщи нямаше никой и аз те гледах през прозорчето в банята. Видях всичко, което правиш.

— Всичко?! — думата се отскубна от гърлото като уплашен стон.

— Всичко — спокойно го увери тя. — Ти си масажираше оная работа. — Очите й гледаха прямо. — Никога не предполагах, че може да става толкова голям. Винаги съм го мислела за малък и увиснал, какъвто беше, когато ти беше дете.

Нещо го стегна за гърлото и той едва проговори, ставайки от леглото:

— Мисля, че е по-добре да се разкараш оттук.

Тя вдигна поглед към него, продължавайки да се усмихва.

— Искаш ли пак да ме погледаш?

Той не отговори.

Ръката й присегна и свали и другата презрамка. Изплъзна се от банския костюм. Той впи очи в голото тяло, чувствувайки как краката му се разтреперват. Видя как погледът й се плъзна надолу по него. Хавлията се беше разтворила. Пак я погледна.

— Свали си хавлията и аз да те погледам — нареди тя.

Като в унес той остави хавлията да се свлече на пода. Изохка и падна на колене край леглото, като се улови с ръце отдолу.

Тя бързо се претърколи в леглото и го загледа. Лека нотка на триумф прозвуча в гласа й.

— Сега — каза тя — можеш да го направиш.

Ръката му присегна и я улови за гърдата. Тя го остави за миг, после изведнъж се дръпна от него.

— Не! — рязко отсече тя. — Не ме докосвай!

Той я погледна тъпо, а болката го заливаше на вълни.

Очите й го наблюдаваха през натежалите клепачи.

— Направи го! — каза тя полушепнешком. — И аз ще го направя. Само не ме докосвай!