Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2013)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9797

 

 

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9800

История

  1. — Добавяне

5.

Вкара фургона в задния двор на Олсъновата конюшня. Слезе и се отправи към близката къща. Изкачи задните стъпала и почука на вратата.

— Мистър Олсън! — извика той.

Една сянка затъмни светлината на прозореца. Вратата се отвори и Олсън застана на прага.

— Макс! — възкликна той. — Какво правиш тук?

Макс впери поглед в лицето на Олсън.

— Убиха мама и татко! — каза той.

— Убиха? — възкликна удивен Олсън. — Кой ги уби?

Привлечена от гласа на мъжа си, мисис Олсън се появи на прага до него.

— Тримата мъже — каза Макс. — Те ме попитаха и аз им казах как да стигнат до вкъщи. И те ги убиха. — Той се подпря и гласът му почти секна. — И откраднаха коня на татко, а също пушката и пистолета му.

Мисис Олсън прозря ужаса, скрит зад привидното спокойствие на момчето. Тя изблъска мъжа си и посегна към Макс.

— Влез вътре, ще ти приготвя нещо топло за пиене — каза тя.

Той я погледна в очите.

— Нямам време, г’жо — каза. — Трябва да ги настигна. — Обърна се към Олсън. — Долу в двора съм докарал мулетата, фургона, четири овци и шестнайсет пилета. Ще ми дадете ли сто долара и петнистия кон за тях?

Олсън кимна.

— Ха, разбира се, момчето ми — каза той. Само мулетата и фургонът струват тройно повече. — Даже ще ти дам дорестия кон, ако искаш. — Той е по-добър. Ще добавя и едно седло.

Макс поклати глава.

— Не, благодаря, мистър Олсън. Искам пони, което да мога да яздя без седло и което да е свикнало с прерията. Няма да го претоварвам и така ще се движа по-бързо.

— Дадено, щом така искаш.

— Мога ли да получа парите сега? — попита Макс.

— Разбира се, момчето ми — отвърна Олсън и се накани да влезе.

Гласът на мисис Олсън го спря.

— О, не, не може! — каза тя и здраво издърпа Макс в къщата. — Най-напред ще похапне нещо. След това ще се наспи. Има достатъчно време до сутринта.

— Но те ще се отдалечат много дотогава — възрази Макс.

— Няма! — каза тя с женската си логика. — И те трябва да спрат някъде за сън. Няма да вземат повече преднина от тази, която имат в момента.

Тя затвори вратата зад него и го заведе до масата. Бутна го в един стол и постави чиния супа пред него. Той започна да се храни автоматично.

— Ще изляза да завържа добитъка — каза мистър Олсън.

Когато се върна в къщата, Макс бе заспал, положил глава на кръстосаните върху масата ръце. Мисис Олсън направи знак на мъжа си да мълчи.

— Не бива да го оставяш да гони онези мъже самичък — прошепна тя.

— Трябва да тръгвам, г’жо! — долетя гласът на Макс през рамото й.

Тя се изви и го погледна.

— Няма! — викна тя. — Те са възрастни хора и могат да те очистят. Я се виж, ти си още дете!

Той я загледа в лицето и за пръв път тя долови гордостта, която бликаше дълбоко в тъмносините му очи.

— Достатъчно ми напакостиха те, г’жо — каза той. — Аз съм на шестнайсет, а в племето на майка ми, когато момчето стане на шестнайсет, то не е вече момче. То е вече мъж.

На втория ден след като излезе от Додж, той забави хода на понито и внимателно огледа пътя отстрани. След няколко минути спря и слезе отново. Внимателно изучи пътя.

Четирите коня бяха спирали тук. Бяха се поразтъпкали наоколо, след което двата бяха продължили по пътя към Вирджиния сити. Другите два се бяха насочили на изток през прерията.

Пак яхна понито и препусна из прерията, следейки с поглед дирята, докато видя това, което търсеше. Единият от конете беше този на баща му. Разпозна ясно отпечатъка на подковата върху меката почва. Той беше по-слаб от другите, което означаваше, че конят не се язди, а се води. Означаваше също, че мъжът отпред е главатарят, иначе не биха му позволили да вземе коня, който беше най-голямата ценност от задигнатото.

Няколко километра по-нататък, следвайки дирята, той забеляза конски изпражнения. Спря понито и скочи. Ритна ги с крак. Не бяха на повече от седем часа. Бяха напредвали по-бавно, отколкото бе предположил. Метна се на понито и го пришпори.

Язди дълго тази нощ, следвайки дирята на лунна светлина. Привечер на следващия ден се намираше на по-малко от час от жертвата си.

Погледна небето. Беше към седем и скоро щеше да се мръкне. Преследваният трябваше да спре да си устрои бивак, ако вече не го беше сторил. Макс слезе от понито и зачака падането на нощта.

Докато стоеше, отряза от близкия храсталак чаталест клон и прикрепи към него объл камък. Пристегна с кожени връзки камъка към чатала и усука връзките около клона, да оформи дръжката. Когато свърши, разполагаше с чудесен боен топор, какъвто се беше научил да прави през лятото, прекарано при киовите.

Беше вече тъмно и той се изправи на крака, закрепвайки топора към колана си. Улови коня за юздата и внимателно тръгна пешком.

Крачеше бавно, с уши, изострени за всеки непривичен шум, а ноздрите му душеха вятъра, за да уловят мириса на лагерен огън.

Имаше щастие, защото усети мириса, когато бе на около четиристотин метра. Върза понито за един храст и измъкна пушката от калъфа на гърба на коня. Внимателно тръгна напред.

Цвилене на кон долетя до ушите му и той се просна на земята, вторачил поглед напред. Пресметна, че конете са вързани на около двеста метра пред него. Потърси с очи бивака, но не го откри.

Внимателно си запроправя път напред, в широк кръг, за да е срещу вятъра спрямо конете. Мирисът на лагерния огън се усили. Надигна глава над високата прерийна трева. Огънят на бивака беше на около стотина метра пред него. Забеляза мъжа, застанал прегърбен над него, да поглъща вечерята си от един тиган. Този мъж не беше никак глупав. Беше си избрал място за бивака между две скали. По този начин можеше да бъде доближен само отпред.

Макс се сниши в тревата. Трябваше да изчака, докато мъжът заспи. Изпъна се и загледа небето. След няколко часа, когато изгрееше луната, можеше да тръгне. Дотогава не пречеше да си отпочине малко. Затвори очи. След миг спеше дълбоко.

Очите му внезапно се отвориха и се впериха в луната. Тя бе виснала на небето точно над главата му. Бавно се изправи и надникна над тревата.

Огънят едва блещукаше, бавно замирайки. Забеляза сянката на мъжа, полегнал до скалите. Запълзя напред. Мъжът изхърка леко и се обърна в съня си. Макс замря за миг, после фигурата притихна и Макс се придвижи още малко напред. Забеляза протегнатата ръка на мъжа, в чиито пръсти лежеше револвер.

Той пропълзя отзад и вдигна едно малко камъче от земята. Измъкна мълчаливо бойния топор от колана си и се подготви за скок. Задържайки дъх, той хвърли камъчето в краката на мъжа.

С ругатня на устата мъжът стана, загледан напред, с револвер в ръка. Така и не разбра какво го е повалило, когато Макс стовари бойния топор върху главата му.

Макс се завърна с понито, когато зората се пукаше на изток. Завърза понито до другите и се върна да види бандита.

Очите му все още бяха затворени. Дишаше равномерно, въпреки петното кръв по бузата и ухото му, където се беше стоварил топора. Лежеше на земята гол, по гръб, със здраво вързани ръце и крака за забитите в почвата колчета.

Макс се подпря на скалата и почна да точи ножа си по гладката повърхност. Когато слънцето се показа, мъжът отвори очи. Отначало гледаха безучастно, после постепенно се избистриха. Направи опит да седне, но разбра, че е вързан към земята. Изви глава и погледна Макс.

— Какво си намислил? — попита той. Макс го изгледа, без да спира да остри ножа.

— Аз съм Макс Санд — каза той. — Помниш ли ме? — Пристъпи към него. Спря и го загледа, държейки ножа в ръка. Чувствуваше, че му се повдига, докато гледаше и си представяше какво се бе случило в колибата. Сцената прогони чувството на гадене. Когато заговори, гласът му беше спокоен и безизразен. — Защо уби родителите ми?

— Аз не съм им сторил нищо! — каза мъжът, приковал поглед в ножа.

— Взел си коня на баща ми.

— Той ми го продаде — отвърна мъжът.

— Татко не би продал единствения си кон — каза Макс.

— Пусни ме веднага! — изписка внезапно мъжът.

Макс поднесе ножа към гърлото му.

— Ще ми кажеш ли какво се случи?

— Другите го сториха! — запищя мъжът. — Аз нямам нищо общо с това. Те искаха златото! — Очите му се опулиха истерично. В страха си се напика и струйката се плъзна по голите му крака. — Пусни ме, лудо индианско копеле! — пищеше той.

Макс замахна бързо. Всякакво колебание бе изчезнало от него. Той бе син на Червената брада и на Канеха и в неговата кръв течеше страхотната отмъстителност на индианеца. Ножът му блесна под утринното слънце и когато се изправи, мъжът бе притихнал.

Макс го погледна невъзмутимо. Мъжът бе само припаднал, макар че очите му се взираха нагоре, отворени и невиждащи. Беше му отрязал клепачите, така че да не могат вече никога да се затворят, а кожата му висеше на ивици по тялото, от раменете до бедрата.

Макс се обърна и вървя, докато намери мравуняк. Загреба с ръце от върха и се върна при мъжа. Внимателно положи мравуняка на слабините му. Само за миг малките, червени мравки плъпнаха навред. Проникнаха във всички рани по накълцаното тяло, по очите, в устата, в ноздрите.

Мъжът се закашля и застена. Тялото му се размърда. Макс го наблюдаваше мълчаливо. Такова беше индианското наказание за тези, които грабят, изнасилват и убиват.

Три дни минаха, докато мъжът умре. Три дни на изгарящо слънце, което гореше очите му и измъчваше разкъсаната му плът, докато мравките усърдно изгризваха тялото му. Три дни вопли за вода и три нощи в агония, докато насекомите и комарите, привлечени от мириса на кръв, пируваха отгоре му.

Накрая той си изгуби ума и на четвъртата сутрин, когато Макс дойде да го види, беше мъртъв. Макс го изгледа за миг, после измъкна ножа и го скалпира.

Върна се при конете и яхна понито. Повеждайки двете други добичета, той се насочи на север, към земите на Киова.

Дядо му, старият вожд, излезе от вигвама да го види как слиза от коня. Изчака търпеливо, докато Макс дойде при него.

Макс погледна стареца в очите.

— Идвам със скръб при вигвамите на моя народ — каза той на киова. Вождът не проговори.

— Баща ми и майка ми са мъртви! — продължи той.

Вождът мълчеше.

Макс посегна към колана и издърпа висящия там скалп. Захвърли го пред вожда.

— Взех скалпа на единия от убийците — каза той. — Дойдох при моя дядо, великия вожд, за да прекарам времето на оплакването им.

Вождът погледна скалпа, после Макс.

— Ние не сме вече свободни да бродим из прерията — каза той. — Живеем на земята, която са ни отпуснали Бледоликите. Видя ли те някой от тях, когато идваше насам?

— Никой не ме е видял — отвърна Макс. — Дойдох от планините.

Вождът пак погледна скалпа. Много време бе минало, откак не бе виждал вражески скалп, окачен на стълба пред вигвама си. Сърцето му се изпълни с гордост. Той погледна Макс. Бледоликите можеха да затворят телата, но не можеха да оковат душите. Той взе скалпа и го окачи на стълба, после се обърна към Макс.

— Дървото има много клони — бавно каза той. — И когато някои от клоните паднат, или бъдат прекършени, други трябва да израснат, за да има къде душите им да продължат живота си.

Той извади едно перо от накита на главата си и го подаде на Макс.

— Има една девойка, чийто боец се уби при падане от кон преди две слънца. Тя вече е взела брачния кол и сега трябва да живее сама във вигвам край реката, докато духът му се върне в нея. Иди и я вземи!

Макс впери поглед в него.

— Сега ли? — попита той.

Вождът мушна перото в ръката му.

— Сега! — каза той с мъдростта на годините си. — Сега е най-доброто време, докато духът на войната и отмъщението все още бушуват като планински поток в кръвта ти. Това е най-доброто време да се вземе една жена.

Макс се обърна, вдигна юздата и тръгна през лагера с конете. На минаване индианците го проследяваха мълчаливо с погледи. Вървеше бавно, с високо изправена глава. Стигна до брега на малката река и продължи след завоя.

Самотен вигвам стоеше там, настрани от другите. Макс тръгна към него. Върза конете за някакъв храст, вдигна отвора, влезе вътре.

Вигвамът беше празен. Той пак вдигна отвора и погледна навън. Никой не се виждаше. Спусна го. Отиде в дъното и седна на леглото от кожи, застлано на пода.

След миг девойката влезе. Косата и тялото й бяха мокри от реката, а роклята беше прилепнала към тялото й. Когато го съгледа, очите й се разшириха. Беше готова да побегне.

Макс забеляза, че тя е почти дете. Четиринайсет, най-много петнайсет години. Изведнъж разбра защо вождът го беше изпратил при нея. Измъкна перото и й го подаде.

— Не бой се! — каза кротко той. — Великият вожд ни сбира, за да прогоним взаимно злите духове от себе си.