Харолд Робинс
Торбарите (35)

8.

Бавно отворих очи и ги забодох в часовника. Два часът! Надигнах се рязко и болката едва не разцепи черепа ми. Простенах и вратата се отвори.

Беше Дан, вече облечен в светъл панталон и крещяща, спортна риза. Държеше чаша с нещо като доматен сок.

— Вземи! — каза той. — Изпий това! Ще разкара махмурлука.

Вдигнах чашата към устните си. Течността беше ужасна на вкус, но той излезе прав. Миг по-късно главата ми започна да се избистря. Огледах стаята. Страхотен хаос.

— Къде са момичетата? — попитах.

— Платих им и ги отпратих.

— Добре. — Станах със залитане. — Трябва да отида в студиото. За девет бях насрочил снимките.

Дан се усмихна.

— Телефонирах и казах, че си зает, но че ще наминеш следобед. Сметнах, че е по-добре да се наспиш. Беше страхотна нощ.

Ухилих се. Беше, и още как!

Дан и аз действително я бяхме започнали от предната вечер. Срещнах го на излизане от студиото и му предложих да го откарам до града. Но по пътя решихме да спрем и хапнем. Бях напрегнат като пружина на евтин часовник и той ми предложи да ми помогне да се отпусна. Знаеше едно местенце, което трябваше да е затворено, ала не беше, с бърбън и после другото. Другото пристигна, след като той се справи с черното си тефтерче, каквото, изглежда, имаше всяко импресарио. Е, така се отпуснах, че сега се чудех дали някога ще мога да се стегна отново.

Домашният му прислужник, японче, бе забъркало яйца с наденички, когато излязох от душа. Бях гладен като вълк. Ометох шест яйца и около дузина малки наденички. Когато изпих и четвъртата чаша кафе, Дан се усмихна и попита:

— Как се чувствуваш сега?

Върнах му усмивката.

— Никога не съм се чувствувал по-добре. — Вярно беше. Изведнъж се бях почувствувал успокоен и отпуснат. Нямаше го вечното стягане в гърлото, докато мислех за предстоящия ден. — Разправяше ми нещо за работа?

Бяхме говорили предната вечер — повече, отколкото обикновено приказвам с непознати. Но Дан Пиърс беше различен. Тип, какъвто не бях срещал досега и който ме очароваше. Беше дързък, хитър и знаеше какво иска. Бях претоварен и го съзнавах. Нямаше да е за дълго, но докато се отърся, можех да използувам някого като Дан Пиърс.

— Тази сутрин продадох агенцията си на MCA.

— Защо?

— Защото идвам при теб.

— Не избързваш ли? — попитах аз. — Ще направя само този филм. Какво ще работиш след това?

Дан се усмихна.

— Така говориш. Може би и го мислиш сега. Но зная, че не е така. Ти имаш усет за тази професия — природен усет, какъвто малцина притежават. В нея се крие предизвикателство, на което не можеш да устоиш. Нещо като хазарта. Ще останеш.

Отпих от кафето. Беше силно и черно, точно, каквото го обичах.

— И как си представяш твоята помощ? — запитах аз.

— Знам всички тайни на занаята, всички мръсни трикове, а на теб ще ти е нужно много време, за да ги научиш. Ти си зает човек и времето ти е страшно ценно. Нямаше да ти бъда и наполовина полезен, ако филмите бяха единствената ти работа. Обаче не е така. И никога няма да бъде. Те са просто един нов хазарт.

Изгледах го.

— Готово! — бързо продължи той. — Аз например не бих започнал филма, докато не направя звукова проба на всеки един.

— Това вече научих. Отвори ми очите за нещо, което още не знам.

Той присегна до себе си и взе един обвит в синьо ръкопис.

— Ако Рина се окаже удачна, както подсказва пробата, можем да направим няколко промени в това и да си спестим четиристотин хиляди долара.

— Как?

— Като се концентрираме върху нейния разказ и отделим повече време във филма на Ню Орлийнс. Това ще ни спести пет седмици външни снимки, пък и никой още не знае как работят тези микрофони на открито.

Присегнах за цигара.

— Ако направим това — бавно казах аз, — какво ще стане с Невада? Неговата роля ще се ореже.

— Невада не е вече мой проблем, той е на MCA. Сега аз работя за теб и считам, че е време да скъсаш с всички сантименталности по отношение на филма. И той е като всяка друга сделка. Главното е да се правят пари.

Дръпнах от цигарата и отпих глътка кафе. За пръв път след обаждането на Рина се чувствувах нормално. Известно време ме беше въртяла като пумпал. Не знаех накъде съм тръгнал. Сега се чувствувах другояче.

— Каква сделка имаш предвид?

— Без заплата. Само десет процента от реализацията и безотчетни.

Засмях се.

— Мислех, че си продал агенцията си.

— Това е единственият начин, по който виждам възнаграждението си, без да прибавяме горницата.

— Не ме баламосвай — казах аз. — Ще живееш с подотчетните.

— Разбира се. Но и при заплата бих го правил. Как мислиш, че ще работя за теб, ако не мога да харча пари? Хората в този град мислят единствено за пари.

— Ще ти дам десет процента участие в печалбата. Но без акции.

Той ме изгледа продължително.

— А безотчетните?

— Съгласен съм.

— Дадено! — протегна ми ръка той.

 

 

Минаваше три, когато влязох в студио Девет. Всички бяха под пара и се въртяха насам-натам, подготвяйки следващия кадър. Невада стоеше накрая на сцената: Рина не се виждаше никъде. Спрях до звукооператора.

— Как върви?

Той вдигна поглед към мен и се ухили.

— Звучи чудесно! — потупа слушалките той.

Усмихнах се и тръгнах към Невада. Той разговаряше с режисьора: и двамата се обърнаха към мен.

— Как е тя?

Новият режисьор сви рамене.

— Отначало беше малко нервна, но се успокои. Ще се справи.

— Ще бъде страхотна! — каза топло Невада. — Колко пъти ми е помагала да си уча репликите, но никога не ми е минавало през ум, че ролята може да подхожда за нея.

Притича един от помощник-режисьорите.

— Готови сме, мистър Карол.

Режисьорът кимна, помощникът се завъртя и викна:

— Всички по места!

Режисьорът тръгна към камерата, докато Невада се отстрани от сцената. Обърнах се и видях Рина да влиза отстрани. Опулих се: не вярвах на очите си. Дългата й, златистобяла коса бе събрана на темето, а гърдите й бяха притиснати така, че приличаше на момче. Устата й бе очертана с тънка линия и силно смалена, а веждите бяха изтеглени по неестествен начин. Не беше вече жена — беше като рекламните вестникарски карикатури към „Панаир на суетата“.

Лицето на Дан остана безизразно! Той ме погледна, но очите му не издаваха нищо.

— Добра работа са свършили — отбеляза той. — Точно според образа.

— Не прилича на жена.

— Да, но публиката си пада по това.

— Пет пари не давам по какво си пада! Не ми харесва. Жени от този тип с лопата да ги ринеш в тоя град.

Лека усмивка се мярна в очите на Дан.

— Щом не ти харесва, промени го — каза той. — Ти си шефът. Филмът е твой.

Изгледах го. Направо ми идеше да се кача на сцената и да се разфуча. Но инстинктът ме задържа. Знаех, че още една суматоха като вчерашната ще деморализира целия колектив.

— Кажи на Карол, че искам да го видя — казах на Дан.

Той кимна одобрително.

— Умно — похвали ме той. — Правилно постъпваш. Може би ще имаш по-малко нужда от мен, отколкото предполагах! — Запъти се към режисьора.

След минутка режисьорът обяви десетминутна почивка. Дойде при мен явно нервиран.

— Какво има, мистър Корд?

— Кой одобри грима и костюма?

Режисьорът ме изгледа, после насочи поглед към Рина.

— Сигурно са одобрени от гардеробиерката и гримьора — каза той. — Невада им обясни как да я обработят.

— Невада ли?

Той кимна. Погледнах Дан.

— Искам всички свързани с въпроса да дойдат след десет минути в кабинета ми! — наредих аз.

— Дадено, Джонас.

Обърнах се и излязох от студиото.