Харолд Робинс
Торбарите (20)

10.

На изток, запад и юг затворът беше обкръжен от блата, покрай които кипарисите растяха високи и простираха листата си над тъмната водна повърхност. Единственият път беше на север, през оризищата, отглеждани от фермерите-наематели от племето каджун. На тридесетина километра на север от затвора имаше селце и именно там малцината затворници, опитвали се да избягат, биваха залавяни и връщани обратно в затвора от племето каджун, за десетте долара награда, давана от държавата. Незаловените ги считаха за загинали из блатата. За двадесетте си години съществуване затворът имаше само два такива случая.

Една майска утрин, няколко месеца след постъпването на Макс тук, пазачът, който вардеше колибата му, докладва за липсата на един затворник на име Джим Рийвс.

Часовоят се огледа:

— Няма ли го тук?

— Няма го и в клозетите — каза пазачът. — Погледнах.

— Значи е избягал — каза часовоят. — Сигурно е прескочил зида през нощта.

— Тоя Джим Рийвс е същински глупак — спокойно каза пазачът. Обърна се на петите си. — Ще ида да кажа на директора.

Бяха строени в редица пред кухнята и получаваха кафето и кашата, когато Макс видя пазача да излиза на кон от затвора и да поема по пътя към селото.

Седна до стената на една от колибите и наблюдаваше хода на пазача, докато се хранеше. Майк, грамадният негър, който му беше ударил десет камшика в деня на пристигането, дойде и седна при него.

Макс го погледна.

— Това ли е целият зор, който си дават, ако някой избяга?

Майк кимна: устата му бе пълна с каша.

— К’во очакваш да сторят? — запита той. — Тъй и тъй ще го върнат. Само чакай и ще видиш.

Беше прав. На другата сутрин, когато бяха пак на закуска, Джим Рийвс се върна. Седеше в каруца между двама каджун, насочили по една дълга пушка в него. Затворниците го гледаха мълчаливо, когато премина край тях.

Привечер, когато се върнаха от работа, завариха Джим Рийвс привързан гол към стълба за бичуване. Надзирателите мълчаливо подредиха затворниците в ограденото място така, че да наблюдават наказанието преди вечеря.

Директорът се изправи пред строените затворници.

— Знаете какво следва при опит за бягство — десет камшика и по петнайсет дни в клетката за всеки ден от бягството. — Той се обърна към Майк, стоящ до него. — Не искам да бъде смазан. Трябва да остане в съзнание, така че да се разкае за безразсъдната си постъпка.

Майк кимна послушно и пристъпи напред. Мускулите на гърба му трепнаха и дългият бич като змия се усука около затворника. Сякаш го погали нежно, ала когато Майк го махна от гърба на жертвата, дълга червена ивица кръв се появи и набъбна върху кожата.

Миг след това затворникът изпищя. Змията пак го опаса. Затворникът припада на три пъти, преди да свърши бичуването. Всеки път директорът пристъпяше напред и нареждаше да го облеят с ведро вода, за да дойде на себе си, след което бичуването продължаваше.

В края на краищата Джим Рийвс увисна на стълба в безсъзнание. Кръв бликаше от раменете, по гърба, хълбоците и горната част на бедрата му.

— Развържете го и го сложете в клетката! — нареди директорът.

Мъжете мълчаливо се отстраниха и се подредиха за храна. Клетката беше точно това — железни пръти, образуващи квадратен кафез със страна един метър. Нямаше място да ходиш, да се изправиш, или да се изпънеш. Можеше само да клечиш, полуседнал или да се свиеш на четири като животно. Нямаше прикритие от слънцето или от насекомите.

Следващите тридесет дни Джим Рийвс трябваше да преживее тук като животно — без дрехи, без медицински грижи, само на хляб и вода. Трябваше да живее с болките и сред изпражненията си и никой не биваше да го заговаря или да си позволи да му помага под страх от същото наказание.

Макс си взе чинията месо с боб и се сви край колибата, за да не гледа клетката. Свлече се на земята и бавно започна да яде.

Майк седна до него. Лицето на едрия негър бе потно. Той започна да се храни мълчаливо. Макс го погледна и повече не можа да хапне. Отмести чинията настрана, сви цигара и я запали.

— Не си ли гладен? — попита Майк. — Да ти изям храната?

Макс го изгледа, после мълчаливо обърна чинията и разпиля съдържанието й по земята. Майк го погледна стъписан.

— Що направи това бе, човече? — попита той.

— Сега разбирам защо стоиш тук като надзирател, вместо да живееш, както трябва — каза Макс. — Връщаш си го на целия свят, когато заплющиш с бича.

Очите на надзирателя го изгледаха с разбиране.

— Значи тъй си мислиш? — попита спокойно той.

— Тъй мисля — студено отвърна Макс.

Негърът го погледна в очите.

— Нищо не знаеш ти — бавно рече той. — Преди години, когато най-напред дойдох тук, видях да бият един. Когато го свалиха, беше целият на парцали, отпред и отзад. Умря за по-малко от два дни. Откак аз взех бича, човек не е умирал. Така е повече от дванайсет години. И ако го беше видял отблизо, щеше да забележиш, че отпред не е пипнат, ни един камшик не го е докоснал. Зная, че работата ми не е свястна, но все някой трябва да я върши. Тогава нека съм аз, защото не обичам хората да страдат. Пък дори да са измет кат’ Джим Рийвс.

Макс се загледа в земята, замислен върху току-що чутото. Проблясък на разбиране започна да облекчава тръпчивия вкус в стомаха му. Мълчаливо бутна към надзирателя такъмите за свиване на цигари. Без да проговори, Майк ги взе и си сви една. Двамата мъже тихо облегнаха глави на стената и запушиха.

Джим Рийвс влезе в колибата. Беше минал месец, откакто излезе от клетката, изплескан със собствените си изпражнения, приведен и с обезумял поглед на животно. Сега очите му се взряха в мрака, насочи се към нара, където се беше изпънал Макс, и го потупа по рамото. Макс се изправи.

— Трябва да се измъкна оттук — заяви той.

Макс впери поглед към него в мрака.

— Че кой не иска?

— Не си прави майтап с мен, индианецо — дрезгаво промълви Рийвс. — Говоря сериозно.

— Аз също — каза Макс. — Но никой още не е успял.

— Аз съм си направил сметката — каза Рийвс, — само че са нужни двама, затова дойдох при теб.

— Защо при мен? — запита го Макс. — Защо не при някой с по-дълга присъда?

— Защото повечето от тях са граждани — каза Рийвс — и не бихме издържали два дни из блатата.

Макс се изви и седна.

— Сега виждам, че си луд — каза той. — Никой не може да се измъкне през блатата. Та това са шейсет километра подвижни плаващи пясъци, алигатори, комари и отровни змии. Единственият път е на север, през селото.

Печална усмивка премина по лицето на Рийвс.

— И аз така си мислех — каза той. — Лесна работа, прескачаш оградата и тръгваш по пътя. Лесна работа, ама не. Дори не извикаха кучетата. Нямаше нужда. Всеки шибан каджун в околността плъпна да ме търси.

Той коленичи до нара Макс.

— Блатото — каза. — Там е единственият път. Всичко съм пресметнал. Вземаме лодка и…

— Лодка! Къде, по дяволите, ще намериш лодка?

— Нужно е време — каза предпазливо Рийвс. — Но идва време да се прибира оризът. Тогава директорът ни дава под наем на големите плантатори. Затворническата работна ръка е евтина и директорът трупа пари. Оризищата са залети с вода. Винаги се мотаят лодки.

— Не зная — каза Макс недоверчиво.

Очите на Рийвс блестяха като на животно.

— Искаш да загубиш цели две години от живота си в тоз затвор? Толкова ли много време имаш, че да го прахосваш?

— Нека го премисля — каза колебливо Макс. — Ще ти се обадя.

Рийвс се измъкна в мрака. След малко надзирателят дойде право при леглото на Макс.

— Дойде да те кара да бягате през блатата ли? — запита той.

Гласът на Макс разкри изненадата му.

— Откъде научи?

— Той обходи всички и всички му отказаха. Знаех, че скоро ще дойде и твоят ред.

— Аха — каза Макс.

— Не го прави, момче — каза кротко едрият надзирател. — Колкото и да е съблазнително, не се залавяй. — Рийвс е надъхан с омраза, така че не се интересува на кого ще напакости, стига само да се измъкне.

Макс се протегна на нара. Очите му се впиха в мрака. Единственото смислено нещо в думите на Рийвс бяха двете години. Макс не можеше да пропилее две години. Ха, че след две години щеше да навърши двадесет и една!