Харолд Робинс
Торбарите (62)

4.

Тъкмо почваше да се захлажда и момичетата излизаха от жилищата си по Парк авеню, облечени в летни дрехи, небрежно покрили раменете си с кожени наметала.

По Шесто авеню момичетата също излизаха. Но те не влизаха в таксита, а бързаха към метрото и изчезваха доволни, че работният ден е приключил.

В Ню Йорк витаеше странна жизненост, която противоречеше на общия упадък, обхванал страната. Тук продължаваха да строят въпреки воя и хленча на Уол стрийт — издигаха се кантори и скъпи апартаменти. Ако парите наистина се бяха стопили, както разправяха, как тогава толкова много и скъпи проститутки продължаваха да живеят на най-добрите места? Не бяха се стопили. Просто бяха изпокрити, заровени в земята като в къртичина, за да се появят отново, когато рисковете станеха по-малки, а печалбите по-големи.

На Шесто авеню обявите за работа висяха унило пред агенциите за безработни. Дъските с изписаните с тебешир драсканици за търсене на работа изглеждаха уморени, а проститутките за по два долара току-що започваха нощната си обиколка.

Една от тях, застанала настрани от тълпата, се обърна и ме изгледа на минаване. Очите й бяха големи, уморени, мъдри и измъчени. Долових шепот от почти неподвижните устни:

— Ти ще си първият днес, сладур. Да почнем ли деня както се следва?

Ухилих й се и тя прие това като поощрение. Пристъпи към мен.

— Само за два долара — заговори бързо тя — ще те науча на неща, които не са преподавани в училище.

Спрях се, все още ухилен.

— Обзалагам се, че ще го направиш.

Мак и Дан бяха отминали няколко крачки напред. Мак се обърна и ме погледна ядосано. Жената ги стрелна с очи, после се изви отново към мен.

— Кажи на приятелите си, че ще направя отстъпка на трима ви. Пет долара.

Бръкнах в джоба и измъкнах един долар, който й мушнах в ръката.

— Някой друг път. Но едва ли учителите ми ще го одобрят.

Тя погледна долара. Някакъв живец проблесна в тъмните й уморени очи.

— Такива като теб ни развалят и ни карат да бягаме от работа.

Мушна се в насрещното кафене, а ние хлътнахме във фоайето на новия небостъргач на РСА в Рокфелер Сентър.

Продължавах да се усмихвам, когато влязохме в огромната зала. Норман седеше на централно място на дългата маса, Дейвид Улф — от дясната му страна, и един мъж, когото бях срещал в студиото — Ърнест Холи, касиерът, от лявата. По-надолу седяха нашите пълномощни директори — двамата посредници, банкерът и един счетоводител.

Дан и Мак седнаха един срещу друг на масата, оставяйки мястото от късата страна за мен. Наканих се да седна. Бърни скочи.

— Един момент, Корд — изръмжа той. — Заседанието е само за директори — изгледа ме свирепо. — По-скоро ще напусна, отколкото да седна на една маса с теб.

Извадих от джоба пакет цигари и запалих.

— Тогава напусни — казах спокойно аз. — И без това, след като заседанието свърши, няма да имаш никаква работа тук.

— Господа, господа — скочи Макалистър, — не бива по този начин да започвате такова важно заседание. Имаме достатъчно много сериозни проблеми, свързани с бъдещето на компанията. Доникъде няма да стигнем, ако не си вярваме.

— Да си вярваме! — викна Норман. — Очаквате да му имам някакво доверие? След като ми задигна собствената компания под носа!

— Акциите се продаваха на свободния пазар и аз ги купих.

— На каква цена? — продължи да крещи той. — Първо смъква пазара, после изкупува акциите. Взема ги на безценица. Пет пари не дава, че подронва авторитета на компанията с постъпката си. Накрая идва при мен и очаква да му продам и собствените си акции на същата ниска цена, на която изкупи другите.

Усмихнах се вътрешно. Пазарлъкът беше започнал. Старецът смяташе, че най-добрият начин да постигне своето бе като ме напада. Въпросът за уместността на моето присъствие вече бе забравен.

— Предложената от мен цена беше двойно по-голяма от тази, която платих на пазара.

— Ти диктуваш на пазара.

— Да, но не ръководех компанията — възразих аз, — а ти. И през последните шест години все на загуба.

Той закрачи около масата.

— И ти ще оправиш работите?

— Ако не мислех така, нямаше да вложа над седем милиона долара.

Очите му се заковаха гневно в мен, после се върна до стола си и седна. Вдигна един молив и почука с него по масата.

— Редовното заседание на дирекционния съвет на „Норман Пикчър Къмпани Инкорпорейтед“ е открито — каза той с доста по-тих тон. Погледна към племенника си. — Дейвид, ти ще водиш протокола до избирането на нов секретар. — После продължи. — Необходимото болшинство е налице; присъства и мистър Джонас Корд, като поканен. Отбележи, Дейвид, мистър Корд присъства по покана на някои от директорите, но при възражение от страна на президента на компанията.

Той ме изгледа в очакване да реагирам на току-що казаното. Останах безучастен.

— Преминаваме към първа точка — избор на ръководно тяло на компанията за следващата година.

Кимнах на Макалистър.

— Господин президент — обади се той, — искам да предложа изборът на ръководства да стане, след като вие и мистър Корд приключите разговора за продажба на вашите акции.

— Кое ви кара да мислите, че смятам да си продавам акциите? — запита Бърни. — Вярата ми в бъдещето на компанията е все така силна както винаги. Имам проекти за успешното функциониране на компанията и ако вие, приятелчета, мислите, че можете да ме спрете, ще ви въвлека в такава битка за пълномощия, каквато не сте виждали досега.

Даже и Макалистър се усмихна при тези думи. С какво ли ще се бие? Разполагахме вече с четиридесет и един процента от гласовете.

— Ако грижата на президента за бъдещето на компанията е толкова искрена, колкото нашата — каза вежливо Макалистър, — той положително вижда вредата, която би нанесъл със започването на една битка за пълномощия, която в никакъв случай няма да спечели.

На лицето на Бърни се появи лукав израз.

— Не съм чак такъв глупак, за какъвто ме мислите — каза той. — Цял следобед не съм си губил времето. Имам обещанията на достатъчен брой акционери, че ще ми осигурят контрол върху дяловете си, като започна. Трябваше да доживея дотам, да отстъпя собствената си компания — компанията, която съм изграждал с пот на челото — на Корд, за да може той да прави още парични дарения на своите приятели, нацистите — той удари с театрален жест по масата. — Не, даже и седем милиона да ми предложи за акциите.

Изправих се, стиснал устни от гняв.

— Бих желал да запитам мистър Норман какво ще прави със седемте милиона, ако му ги дам? Ще ги подари ли на Фонда за подпомагане на евреите?

— Не е работа на мистър Корд какво ще правя с парите си — изрева той от другия край на масата. — Не съм богат като него. Имам само няколко акции в собствената си компания.

Усмихнах се.

— Мистър Норман, ще ми позволите ли да прочета на съвета списъка на текущите капитали и имуществата както на ваше име, така и на името на жена ви?

Бърни ме погледна забъркан.

— Списък ли? — недоумяваше той. — Какъв списък?

Погледнах Макалистър. Той измъкна един лист от чантата си и ми го подаде. Зачетох от него:

— Влогове на името на Мей Норман: „Секюрити Нешънъл Банк“, Бостън — един милион и четиристотин хиляди; „Банк ъф Манхатън Къмпъни“, Ню Йорк — два милиона и сто хиляди; „Пайънийр Нешънъл Тръст Къмпъни“, Лос Анжелос — седемстотин хиляди; „Леман Брадърс“, Ню Йорк — три милиона сто и петдесет хиляди; плюс други дребни влогове, разхвърляни из цялата страна, възлизащи на шест-седемстотин хиляди общо. Освен това мисис Норман притежава четиристотин хектара първокачествен недвижим имот в Уестууд, близо до Бевърли Хилс, оценен приблизително на две хиляди долара за хектар.

Бърни се опули насреща ми.

— Откъде взе този списък?

— Няма значение откъде съм го взел.

Старецът се обърна към племенника си.

— Виждаш ли, Дейвид — невъзмутимо каза той на висок глас, — виждаш ли какво може да спести добрата съпруга от парите за домакинството.

Ако не беше такъв крадец, бих се изсмял. Но един поглед към лицето на племенника ми подсказа, че момчето не е знаело нищо за тези влогове. На Дейвид му предстояха и други разочарования.

Старецът се обърна отново към мен.

— Е, отделила е жената някой и друг долар. Това ти дава право да ме ограбваш ли?

— През последните шест години, докато компанията изгуби към единадесет милиона, ми е чудно как жена ти е могла да влага по един милион годишно в разните сметки.

Лицето на Бърни пламна.

— Жена ми е много умна, що се касае до капиталовложенията — каза той. — Не се бъркам в нейните дела.

— Може би е трябвало да го сториш — продължих аз. — Щеше да установиш, че е сключила сделки фактически с всички по-едри доставчици на съоръжения и услуги за „Норман Къмпани“. Не вярвам, че искате да ме убедите, че не сте знаели за комисионната от пет до петнадесет на сто, която е вземала при всички доставки на едро за компанията?

Той се отпусна на стола си.

— Че какво лошо в това? Обикновена практика в нашата работа. Тя отговаря за тези продажби, защо да не вземе комисионна?

Писна ми от усукванията му.

— Добре, мистър Норман — казах аз. — Стига сме се будалкали. Предложих повече от прилична цена за акциите. Искате ли да ги продадете или не?

— Не, за три и половина милиона долара, не. Пет — и ще си помисля.

— Не сте в положение да се пазарите, мистър Норман — прекъснах го аз. — Ако не приемете предложението, ще обявя компанията в несъстоятелност. Тогава ще видим дали федералният съд няма да открие нещо противозаконно в така наречените законни сделки на жена ви. Изглежда забравяте, че с въпроса какво е правено в компанията, ще се заеме федералното правителство, тъй като сте продавали акции на свободния пазар. Малко по-различно е, отколкото, ако притежаваш всички акции сам. Може да те натикат даже и в затвора.

— Няма да посмееш!

— Така ли? — казах аз. Протегнах ръка. Макалистър ми подаде книжата по Раздел 7–22. Хвърлих ги към Норман. — От вас зависи. Ако не продадете, тези документи ще бъдат в съда утре сутринта.

Погледна документите, после мен. Студена омраза искреше в очите му.

— Защо правиш всичко това? — проплака той. — Дали защото толкова мразиш евреите? Аз само се опитвах да ти помагам!

Това преля чашата. Заобиколих масата, издърпах го от стола и го опрях в стената.

— Слушай, дребно еврейско копеле — викнах аз. — Стига с тези глупости. Винаги, когато си ми предлагал помощ, е било, за да бръкнеш в джоба ми. Сега те е яд, че повече няма да ти позволявам това.

— Нацист! — изплю той в лицето ми.

Бавно го пуснах и се обърнах към Макалистър.

— Подай преписката — наредих аз — и заведи углавно дело срещу Норман и съпругата му за ограбване на компанията.

Тръгнах към вратата.

— Един момент! — спря ме гласът на Бърни. Особена усмивка се бе изписала на лицето му. — Я не се нервирай, само защото съм се поразгорещил малко.

Погледнах го.

— Върни се — покани ме той и пак седна до масата. — Можем да уредим цялата работа помежду си само за няколко минути. Като истински джентълмени.

 

 

Стоях до прозореца и наблюдавах как Бърни подписва книжата за прехвърлянето на акциите. Имаше нещо нелепо в начина, по който седеше и драскаше с писалката по хартията, сякаш не подписваше книжа, а отписваше живота си. Не е наложително да харесваш някого, за да го съжаляваш. В известен смисъл точно това чувствах.

Беше егоистично, отвратително старче. Нямаше никакво чувство за благоприличие, почтеност или етичност, би принесъл всекиго в жертва на олтара на властолюбието си, но докато перото се движеше по отделните документи, имах чувството, че от златното връхче заедно с мастилото изтича и собствената му кръв.

Обърнах се и погледнах през прозореца, тридесет етажа над улицата. Там долу хората бяха нищожни със своите дребни мечти и миниатюрни планове. Утре ако имаха пари, можеха да излязат извън града на екскурзия. Ще седят на тревата до жените си и ще наблюдават игрите на децата, чувствайки свежата, студена почва под краката си. Бяха щастливи.

Не живееха в джунглата, където стойността им се измерваше според способността им да оцелеят сред вълците. Не бяха родени от баща, който не обичаше сина си, освен ако не станеше пълно негово копие. Не бяха заобиколени от хора, чиято единствена мисъл бе да се изравнят с източника на богатството. Когато обичаха, обичаха, защото така чувстваха, а не защото мислеха как ще се облагодетелстват от обичта си.

Усетих как ми загорча в устата. Може би така бе там долу, но всъщност и това не знаех. И не се натисках особено да го узная. Харесваше ми тук горе.

Беше като полет в небето, когато няма никой край теб да ти казва какво да правиш и какво да не правиш. В моя свят човек въздаваше собствените си закони. И всички трябваше да живеят според тях, независимо дали им харесваше или не. Докато бях на върха. Възнамерявах дълго да бъда на върха. Толкова дълго, че когато хората изговаряха името ми, да знаят чие име споменават. Моето, а не на баща ми.

Извърнах се от прозореца и се върнах при масата. Взех документите и ги погледнах. Бяха подписани правилно. Бърнард Б. Норман.

Бърни вдигна очи към мен. Направи опит да се усмихне. Нищо не излезе.

— Преди години, когато Бърни Нормановиц отвори първия си евтин киносалон на Четвърта улица в Ийст Сайд, никой не мислеше, че един ден ще продаде компанията си за три и половина милиона долара.

Изведнъж престана да ме интересува. Вече не го съжалявах. Бе разграбил и плячкосал една компания за повече от петнадесет милиона долара и единственото му оправдание бе, че случайно той бе основателят й.

Взех го и го отворих. Беше оставката му като президент и председател на дирекционния съвет. Погледнах го изненадан.

— Нещо друго да мога да сторя за вас?

— Не — промълвих аз.

— Грешите, мистър Корд — каза спокойно той. Отиде до телефона на масичката в ъгъла.

— Централа, тук е мистър Норман. Можете да свържете мистър Корд сега.

Подаде ми слушалката. Взех я и чух гласа на телефонистката:

— Лос Анжелос, свързвам с мистър Корд, давам ви линия.

Чу се щракане, после друго, докато повикването стигне до другия край. Забелязах Бърни да ме поглежда хитро, после да отива към вратата. Обърна се към племенника си.

— Идваш ли, Дейвид?

Улф започна да се надига от стола.

— Ти — наредих аз, покривайки с длан слушалката — остани. Дейвид погледна Бърни, после поклати леко глава и пак се отпусна в стола. Старецът сви рамене.

— Какво повече мога да очаквам от собствената си плът и кръв? — каза той. Вратата се затвори зад него.

До ушите ми достигна женски глас. Стори ми се смътно познат.

— Джонас Корд?

— На телефона. Кой е?

— Айлин Гейлърд. Цял следобед се опитвам да ви открия. Рина… Рина… — гласът й заглъхна.

Почувствах как нещо засяда на гърлото ми.

— Да, мис Гейлърд? — запитах аз. — Какво става с Рина?

— Умира, мистър Корд — изхълца тя в слушалката. — И иска да ви види.

— Умира? — повторих аз. Не можех да повярвам. Не Рина. Тя беше неразрушима.

— Да, мистър Корд. Енцефалит. Трябва да побързате. Лекарите не знаят колко ще издържи. Тя е в клиниката „Колтън“ в Санта Моника. Мога ли да й кажа, че ще дойдете?

— Кажете й, че съм тръгнал! — казах аз и оставих слушалката.

Обърнах се и погледнах Дейвид Улф. Той ме наблюдаваше със странно изражение на лицето.

— Знаел си — отбелязах аз.

Той кимна с глава и се изправи.

— Знаех.

— Защо не ми каза?

— Как можех? — запита той. — Вуйчо ми се боеше, че ако разберете, няма да купите акциите му.

Странно мълчание се възцари в залата, когато пак вдигнах телефонната слушалка. Дадох на телефонистката номера на Мориси на летище Рузвелт.

— Да напусна ли сега? — запита Улф.

Поклатих глава. Бях майсторски подведен да закупя една нищо неструваща компания, да бъда одран като агне, ала нямах право да се оплаквам. Знаех правилата на играта.

Но сега дори и това нямаше значение. Нищо нямаше значение. Единственото важно нещо беше Рина. Изругах нетърпеливо, чакайки Мориси да вдигне слушалката.

Единствената възможност да стигна до Рина навреме беше да отлетя натам с КЕ–4.