Харолд Робинс
Торбарите (51)

14.

Болката закънтя в слепоочията й, прерязвайки сякаш с остър нож съня. Почувствува как той започна да се изплъзва, после дойде ужасната самота на пробуждането. Раздвижи се неспокойно. Всички се стопяваха, всички освен нея. Затаи дъх за миг, борейки се срещу връщането към действителността. Болезнено. Последните следи от съня се стопиха. Тя се събуди.

Отвори очи и се взря унесено в болничната стая, после се сети къде се намира. На масичката срещу леглото имаше свежи цветя. Сигурно ги бяха донесли, докато е спала.

Бавно раздвижи глава. Айлин дремеше на креслото до прозореца. Навън беше нощ. Сигурно е дремала целия следобед.

— Имам ужасно главоболие — едва промърмори тя. — Може ли да получа един аспирин, моля?

Главата на Айлин трепна. Тя погледна въпросително Рина.

Рина й се усмихна.

— Спала съм целия следобед.

— Целия следобед? — Рина идваше в съзнание за пръв път след близо седмица. — Да — повтори Айлин. — Целия следобед.

— Бях толкова уморена — продължи Рина. — Винаги, когато дремна през деня, ме заболява главата. Бих желала един аспирин.

— Ще повикам сестрата.

— Остави, аз ще я повикам — каза бързо Рина. Направи опит да си вдигне ръката, за да натисне бутона над главата си, ала не успя.

Погледна надолу. Ръката й беше привързана отстрани към леглото. В една вена под лакътя й бяха забили игла, прикачена към дълга тръбичка, водеща до обърната надолу бутилка, окачена на стойка.

— За какво е това?

— Лекарят мислеше, че би било по-добре, ако не те будят за храна — обясни бързо Айлин. Наведе се над леглото и натисна бутона.

Почти веднага сестрата се появи на прага. Пристъпи бързо към леглото и застана до Айлин, поглеждайки към Рина.

— Будни ли сме? — запита тя с професионална жизненост.

Рина бавно се усмихна.

— Будни сме — каза отпаднало тя. — Вие сте нова, нали? Не би помня.

Сестрата хвърли бърз поглед към Айлин. Тя се грижеше за Рина от деня на постъпването й в болницата.

— Аз съм нощната сестра — спокойно отговори тя. — Току-що постъпих.

— Винаги имам главоболие, когато спя следобед — повтори Рина. — Чудех се дали бих могла да получа аспирин?

— Ще повикам лекаря — засуети се сестрата. Рина обърна глава.

— Трябва да си преуморена — каза тя на Айлин. — Защо не се прибереш вкъщи да си починеш? Цял ден си била тук.

— Не съм уморена. И аз подремнах малко следобед.

Лекарят влезе в стаята и Рина се обърна към вратата. Очите му примигваха иззад очилата.

— Добър вечер, мис Марлоу. Отпочинахте ли си?

— Доволно, докторе — усмихна му се Рина. — Но ме заболя главата. — Тя сви вежди. — Все пак, странно главоболие.

Той се приближи до леглото и положи пръсти на китката й, търсейки пулса.

— Странно ли? — попита, загледан в часовника си. — Защо го намирате за странно?

— Особено ме заболява, когато се опитвам да се сетя за някое име. Помня вас, познавам и приятелката си тук — тя посочи към Айлин, — но щом се опитам да ви назова по име, главоболието се появява и не мога да се сетя.

Лекарят се засмя и отпусна ръката й.

— Няма нищо необикновено. Някои видове мигренни главоболия карат хората да забравят и собствените си имена. Вашето не е такова, нали?

— Не, не е — отговори Рина.

Лекарят извади от джоба си офталмоскоп и се наведе.

— Искам да погледна в очите ви с това — каза той. — Така ще имам възможност да видя през тях и може би ще открием, че главоболието ви не е нищо друго, освен преумора на очите. Не се бойте.

— Не се боя, докторе — отговори Рина. — Веднъж в Париж един лекар ме гледа в очите с такова нещо. Мислеше, че съм припаднала. Но аз не бях. Само бях хипнотизирана.

Той сложи палец в крайчето на окото и повдигна клепача. Натисна някакъв бутон в уреда и един светлинен лъч се появи в миниатюрния отвор.

— Как се казвате? — попита небрежно той.

— Катрина Остерлааг — отговори тя веднага. После се засмя. — Виждате ли, докторе, казах, че главоболието ми не е чак толкова лошо. Все още си зная името.

— Как се казва баща ви? — запита той, премествайки уреда на другото око.

— Харисън Марлоу. Виждате ли, и това зная.

— Как се казвате? — запита пак той, докато светлината чертаеше полукръг в горния край на окото.

— Рина Марлоу — отговори тя. Засмя се гласно. — Не можете да ме измамите, докторе.

Загаси светлината и се изправи.

— Не, не мога — каза той и се усмихна.

Вратата се отвори и двама санитари дотъркаляха голям квадратен апарат. Наместиха го отстрани на леглото, до лекаря.

— Това е електроенцефалограф — спокойно обясни лекарят. — Използува се за измерване на електрическите импулси, излъчвани от мозъка. Понякога е много полезен за установяване на източника на главоболия: тогава може да ги лекуваме.

— Изглежда твърде сложен — отбеляза Рина.

— Не е — отвърна той. — Всъщност е много просто. Ще ви обясня, докато работим.

— Аз си мислех, че главоболието се оправя с аспирин.

Той се засмя заедно с нея.

— Е, знаете какви сме ние, лекарите — каза. — Как бихме си оправдали хонорара, ако цялата ни работа се свеждаше до предписването на няколко хапчета?

Тя пак се засмя, а лекарят бързо се обърна към Айлин. Кимна й мълчаливо, посочвайки с очи вратата. Беше се обърнал вече към Рина, когато тя я отвори.

— После ще се върнеш, нали? — запита Рина.

Айлин се обърна. Санитарите вече включваха апарата, а сестрата помагаше на лекаря да приготви Рина.

— Ще се върна — обеща Айлин. Пристъпи навън и внимателно затвори вратата зад себе си.

Мина почти час, преди лекарят да излезе от стаята. Отпусна се на стола срещу Айлин и ръката му затърси из джоба. Измъкна смачкан пакет цигари, който поднесе към нея. Тя си взе една, а той драсна клечка кибрит, поднасяйки я най-напред на нея, а после на себе си.

— Е? — запита го напрегнато тя.

— Ще знаем повече, като проучим електроенцефалограмата — каза той, дръпвайки от цигарата. — Но вече забелязахме признаци на увреждане в някои нервни центрове.

— Моля ви, докторе — каза тя. — Обяснете го с думи, които мога да разбера.

— Да, да — съгласи се той. Пое дълбоко дъх. — Мозъкът показва вече признаци на увреждане в някои нервни центрове. Това именно я затруднява да си спомни прости, всекидневни неща като имена, места, време. Всичко в паметта й е настояще — няма минало, вероятно няма и днес. Напрежението от несъзнателното усилие да си припомни всички тези дребни неща причинява главоболието.

— Но това не е ли добър признак? — попита с надежда тя. — За пръв път от седмица насам тя изглежда почти нормална.

— Зная колко сте загрижена — внимателно промълви той. — И не желая да съм песимист, но човешкият механизъм е странна машина. Само благодарение на изключителната си физическа издръжливост се държи толкова добре. Продължават да я обземат вълни от изключително висока температура, които разрушават всичко по пътя си.

— Искате да кажете, че пак ще изпадне в делириум?

— Искам да кажа, че температурата пак се покачва — отговори той.

Айлин се изправи бързо и тръгна към вратата.

— Мислите ли, че мога да поговоря с нея, преди да заспи?

— Съжалявам — поклати глава той. — Температурата й почна да се покачва двадесетина минути след като излязохте. Сложих й упойка, за да облекчи болката.

Тя вторачи поглед в лекаря.

— О, господи! — бавно изрече тя. — Докога, докторе? Докога ще страда така?

— Не зная — предпазливо каза той. Улови я за ръката. — Дайте да ви закарам до вкъщи? Нищо не можете да направите тази нощ, повярвайте ми. Тя заспа.

— Аз… бих желала да я погледна само за миг — каза колебливо Айлин.

— Може, но трябва да ви предупредя. Да не се стреснете от нейния вид. Трябваше да отрежем повечето от косата й, за да направим електроенцефалограмата.

 

 

Айлин затвори вратата на кабинета и тръгна към бюрото. Няколко предварителни скици за костюми на един нов филм чакаха нейното одобрение. Щракна лампата и отиде до вградения бар.

Взе бутилка скоч и напълни една чаша с кубчета лед. Покри леда с уиски, върна се до бюрото, седна и започна да изучава скиците. Отпи от уискито, докато ги гледаше.

Натисна един бутон на рамката на креслото и светналата на тавана лампа огря скиците. Завъртя стола към пиедестала отляво, като се опитваше да си представи модела на роклята.

Но очите й се пълнеха със сълзи. Скиците избледняха и тя виждаше само Рина, застанала на пиедестала с ярката светлина върху дългите й руси коси, чийто гневни, отрязани кичури заобикаляха отпуснатата на възглавницата глава.

— Защо трябваше да го сторите, за Бога? — проплака тя вбесена. — Защо трябва винаги да разрушавате красотата? Няма ли достатъчно грозота на този свят?

Сълзите замъглиха очите й, но през тях тя все още виждаше Рина, когато за пръв път застана на пиедестала и бялата коприна обгръщаше тялото й.

Не беше много отдавна. Само преди пет години. Бялата коприна бе за булчинска рокля. Когато Рина се женеше за Невада Смит.