Харолд Робинс
Торбарите (91)

9.

Докторът излезе и поклати глава. Джени излезе след него.

— Ще бъде добре, като се събуди сутринта. Някой му е дал да пие натриев емитал.

— Какво?

— Капки, които събарят — обясни Джени. — Упойка, един вид.

Усмихнах се. Предчувствието ми се оказа вярно. Витъл не бе оставил нищо на случайността. Аз исках Еймос, той ми го осигуряваше.

— Съвсем е отпаднал — добави лекарят. — Много уиски и малко храна. Трескав е, но с известни грижи ще се оправи.

— Благодаря ви, докторе — казах аз и станах.

— Няма нищо, мистър Корд. Ще се отбия сутринта да го видя пак. А вие, мис Дентън, му давайте онези таблетки, по една на всеки час.

— Ще го сторя, докторе.

Лекарят кимна и излезе. Погледнах Джени.

— Чакай. Не е нужно да стоиш цяла нощ и да се грижиш за този мърляч.

— Няма значение — отвърна тя. — Не за първи път ще седя до леглото на болен.

— Не за първи път ли?

— Разбира се — тя ме погледна дяволито. — Не съм ли ти разказвала, че съм дипломирана медицинска сестра?

Поклатих глава.

— Колежът „Сейнт Мери“, в Сан Франциско — продължи тя. — Хиляда деветстотин тридесет и пета. Една година работих като сестра. После се отказах.

— Защо се отказа?

— Уморих се — отвърна тя и очите й станаха безизразни. Разбрах, че не бива да настоявам. Беше си нейна работа, така или иначе.

— Ще пийнеш ли нещо? — попитах аз, като отидох до барчето.

— Не, благодаря — поклати глава тя. — Слушай, безсмислено е да седим и двамата цяла нощ. Защо не легнеш да си починеш малко?

Погледнах я въпросително.

— Нищо ми няма. Мога да се наспя сутринта. Тя пристъпи към мен и ме целуна по бузата.

— Лека нощ, Джонас. И благодаря. Мисля, че си много мил мъж.

Засмях се.

— Не си смятала, че ще те оставя да ходиш из Чикаго само по лекото ти манто?

— И за палтото също. Но не само за него — каза бързо тя. — Чух го какво каза за теб. И въпреки това ти го доведе тук.

— Какво друго можех да сторя? Не можех да го оставя да лежи там.

— Не, разбира се — каза тя с широко отворени очи. — Върви сега да си легнеш.

Обърнах се и влязох в спалнята. Беше тъмна и кошмарна нощ. Виждах в сънищата си как Еймос и баща ми ме преследват из една стая и всеки от двамата се опитваше да ме накара да постъпя така, както той искаше. Но аз не ги разбирах — говореха неразбираемо. После Джени, или може би Рина, влезе в стаята, облечена в бяла престилка, и двамата подгониха нея. Опитвах се да ги спра и най-после успях да я измъкна от стаята и да залостя вратата. Обърнах се и я взех в прегръдките си, но се оказа, че това е Моника и тя плачеше. После някой ме залепи за стената и аз се взрях в лицето на бияча от „Ла Паре“. Той насочи запалено фенерче в очите ми и светлината се усилваше все повече и повече, и повече.

Отворих очи и примижах. Слънцето ме заливаше от прозореца и беше осем сутринта.

 

 

Джени седеше във всекидневната с каничка кафе и препечени филийки пред себе си.

— Добро утро. Ще пийнеш ли кафе?

Кимнах, после се отправих към стаята на Еймос и надникнах вътре. Лежеше по гръб, заспал като бебе. Затворих вратата, отидох до кушетката и седнах до нея.

— Сигурно си уморена — казах аз и взех чашката кафе.

— Малко. Но след известно време преставаш да чувстваш умората. Просто продължаваш. — Тя ме погледна. — Говореше за теб.

— Така ли? Нищо хубаво, предполагам.

— Обвинява се, че ти е разрушил брака.

— Всички бяхме виновни — обадих се аз. — Вината не беше повече негова, отколкото моя или нейна.

— Или на Рина Марлоу?

— Най-малко на Рина — бързо се застъпих аз. Взех цигара. — Главното беше, че Моника и аз бяхме съвсем млади. Въобще не трябваше да избързваме да се женим.

Тя взе чашата с кафе и се прозина.

— Може би сега е твой ред да си починеш — казах аз.

— Мислех да остана до идването на лекаря.

— Иди си легни. Ще те събудя, когато дойде.

— Добре — прие тя. Стана и тръгна към спалнята. После се обърна и се върна да вдигне палтото от норки от креслото.

— Няма да ти е нужно — казах аз. — Оставих леглото затоплено.

Тя отри лице по кожата.

— Много е приятно.

Влезе в спалнята, затваряйки вратата след себе си. Напълних пак чашата с кафе и вдигнах слушалката. Изведнъж се почувствах изгладнял. Поръчах да ми донесат двойна порция шунка с яйца и нова каничка кафе.

Еймос се появи, докато закусвах. Беше увил около себе си едно одеяло като тога. Затътри се към масата и ме загледа отгоре.

— Кой ми е задигнал дрехите?

На дневна светлина не изглеждаше толкова зле, колкото снощи.

— Изхвърлих ги — отвърнах аз. — Седни да закусиш.

Той остана изправен. Мълчеше. След миг огледа апартамента.

— Къде е момичето?

— Спи — обясних аз. — Цяла нощ стоя будна да се грижи за теб.

Той се замисли върху казаното.

— Припаднах ли?

Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос. Не му отговорих.

— Така си и помислих — каза той и кимна. После простена. Вдигна ръка към челото си и едва не изтърва одеялото. — Някой ми е сипал упойка — каза той обвинително.

— Опитай да хапнеш. Разправят, че храната е витаминозна.

— Трябва да пийна нещо — настоя той.

— Заповядай. Барчето е ей там.

Затътри се към бара и си наля една чаша. Изпи я бързо, като направо я лисна в гърлото си.

— Ах! — възкликна той и веднага си наля втора. Цветът на лицето му започна да се възвръща.

Дотътри се обратно до масичката с бутилката уиски в ръка и се отпусна в креслото срещу мен.

— Как ме откри?

— Лесно. Просто проследих чековете без покритие.

— О — каза той. Пак си напълни чашата, но този път я остави на масичката пред себе си. Изведнъж очите му се насълзиха.

— Нямаше да е толкова зле, ако беше някой друг, а не ти.

Не му отговорих; продължих да закусвам.

— Не знаеш какво нещо е да остарееш. Да загубиш уменията си.

— Ти не си ги загубил — обадих се аз. — Съзнателно ги пропиляваш.

Той вдигна чашата с уиски.

— Ако предложението ми не те интересува — предупредих аз, — давай и изпий и тази чаша.

Той се взря напрегнато в мен. После загледа малката чашка с кехлибарената течност в ръката си. Ръката му трепна леко и част от уискито се разля по покривката на масата.

— Кое те прави такъв благодетел тъй ненадейно?

— Не съм — отвърнах аз. Взех си чашата кафе и му се усмихнах. — Съвсем не си се променил. Все още считам, че си световен шампион по курвалък. Ако зависеше от мен, не бих те докоснал дори с прът за овчарски скок. Но Форестър те иска за ръководител на завода в Канада. Проклетият му глупак не те познава като мен. Все още мисли, че си най-страхотният.

— Роджър Форестър, а? — запита той. Бавно чашата уиски се върна на масата. — Той изпробва „Либърти Файв“, който конструирах в края на войната. Казваше, че била най-хубавата машина, с която някога е летял.

Изгледах го мълчаливо. Това бе преди повече от двадесет години, а оттогава се бяха появили много хубави машини. Но Еймос помнеше „Либърти Файв“. Самолетът, с който бе започнал.

Нещо в лицето му изведнъж ми припомни за онзи Еймос Уинтроп, който бях познавал някога.

— Какъв е моят дял в сделката? — запита хитро той.

— Това си е между теб и Роджър — свих рамене аз.

— Добре. — Когато се изправи, в позата му имаше някакво достойнство. — Ако трябваше да се пазаря с теб, не бих се съгласил, на никаква цена.

Затътри се пак към спалнята.

— Откъде да си взема дрехи? — озъби се той.

— Долу има магазин за мъжко облекло. Телефонирай да ти изпратят каквото ти е нужно.

Вратата се затвори след него и аз присегнах за цигара. Долавях приглушения му говор. Облегнах се в креслото и оставих дима да излиза свободно през носа ми.

Когато дрехите пристигнаха, казах да ги занесат в стаята му. После на вратата отново се позвъни и псувайки, отидох да видя кой е. Започвах да се чувствам като някакъв лакей. Отворих вратата.

— Здравейте, мистър Корд.

Беше детски глас. Погледнах надолу изненадан. Джо-Ан бе застанала до Моника, прегърнала куклата, която й бях подарил, в едната ръка и уловила палтото на майка си в другата.

— Макалистър ми изпрати телеграма във влака — обясни Моника. — Каза, че сигурно си тук. Намери ли Еймос?

Загледах я тъпо. Мак изглежда е изкуфял. Узнал е, че влакът има тричасов престой в Чикаго и е знаел, че Моника ще си тикне носа тук. Ами ако не исках да я видя?

— Намери ли Еймос? — повтори Моника.

— Да, намерих го.

— О, ядене! — възкликна изведнъж Джо-Ан, хвърляйки поглед към масичката. — Гладна съм. — Тя изтича покрай мен и като се покатери в креслото, захапа една печена филийка. Вторачих изненадан поглед в нея.

Моника ме погледна сконфузено.

— Прощавай, Джонас — прошепна тя. — Знаеш какви са децата.

— Ти каза, че ще закусим с мистър Корд, мами.

— Джо-Ан! — изчерви се Моника.

— Няма нищо — казах аз. — Няма ли да влезеш?

Тя влезе в стаята, а аз затворих вратата.

— Ще ви поръчам закуска — казах аз и тръгнах към телефона.

— За мен само кафе — усмихна се Моника и си свали палтото.

— Пристигна ли лекарят, Джонас?

Моника вдигна поглед.

Аз вдигнах поглед.

Джени бе застанала на прага на отворената врата с разпилените си дълги руси коси върху палтото от тъмни норки, което бе загърнала около себе си като халат. Голите й крака и шия подчертаваха, че под палтото е гола.

Усмивката изчезна от лицето на Моника. Очите й бяха студени, когато се обърна към мен.

— Моля да бъда извинена, Джонас — изрече сдържано тя. — Трябваше да зная от опит и най-напред да телефонирам, преди да дойда. — Прекоси стаята и улови детето за ръка. — Хайде, Джо-Ан.

Бяха почти до вратата, когато си възвърнах гласа.

— Един момент, Моника — казах дрезгаво аз.

Гласът на Еймос ме прекъсна.

— А, тъкмо навреме, детето ми — обади се той. — Можем да си излезем заедно.

Обърнах се да го погледна. Болният, мръсен старец, когото бяхме открили в бара снощи, бе изчезнал. Пред мен стоеше някогашният Еймос, стегнат, облечен в елегантен, сив двуреден костюм, метнал небрежно тъмното пардесю през рамо. Беше стопроцентов главен директор, истински бизнесмен.

На устните му играеше лека злобна усмивка, докато прекоси стаята. Обърна се вече с ръка на дръжката на вратата.

— Децата ми и аз не бихме желали да смущаваме… — млъкна и се поклони леко по посока към Джени.

Тръгнах разгневен към вратата. Отворих я и чух отварянето и затварянето на вратата на асансьора, после в хола настъпи тишина.

— Съжалявам, Джонас — промълви Джени. — Не исках да забърквам такава каша.

Погледнах я. Очите й бяха огромни и пълни със съчувствие.

— Не си направила нищо — успокоих я аз. — Нещата отдавна са забъркани.

Отидох до барчето и си напълних една чаша. Всички хубави чувства се бяха изпарили. За последен път играех ролята на милостивия самарянин. Изпразних чашата и се обърнах към Джени.

— Чукала ли си се някога по кожено палто? — запитах ядосано аз.

— Не. — По лицето й се изписа болка и разбиране.

Сипах си още една чаша и я изпразних. Застанахме загледани един в друг през стаята. Най-сетне проговорих:

— Е?

Все още с поглед прикован в мен, тя кимна. После повдигна ръце и ги обви около мен, а палтото се смъкна от голото й тяло. Когато заговори, гласът й бе такъв, сякаш винаги бе знаела, че не може да бъде другояче.

— Ела при мама, бебе такова — прошепна нежно тя.