Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2013)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9797

 

 

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9800

История

  1. — Добавяне

13.

Огромният вентилатор на тавана бръмчеше, но августовската задуха се чувствуваше в кабинета на губернатора. Слабичкият, нервен секретар посочи на Рина стол пред масивното бюро.

Седна и загледа младия мъж, застанал напрегнато до губернатора, как вдига лист след лист, докато губернаторът ги подписваше. Най-после той свърши, секретарят взе последния лист и забърза навън, затваряйки вратата след себе си.

Погледна губернатора, който присегна през бюрото и извади пура от кутията. За миг тя зърна пронизващи, тъмни очи върху приятно лице. Гласът му бе леко пресипнал:

— Имате ли нещо против да запуша, мис Марлоу?

Тя поклати глава.

Той се усмихна, взе ножче и грижливо подряза края на пурата. Сложи я в устата си и запали клечка кибрит. Пламъкът, ярък, жълт и голям, се смали, когато той всмукна от пурата. Тя долови лекия, приятен аромат на хаванска пура, когато той хвърли клечката в пепелника и пак се усмихна.

— Едно от малкото удоволствия, които моят лекар все още ми позволява — каза той. Имаше обикновен и все пак изключително ясен глас, който лесно запълваше стаята, въпреки че говореше тихо, като артист, обучен дори шепотът му да достига до най-далечните редове на втория балкон. Наведе се над бюрото и сниши глас до поверителен шепот. — Знаете ли, надявам се да доживея до сто двадесет и пет години и моят лекар мисли, че това е възможно, ако преустановя пушенето.

Тя долови убеждаващата топлота и настойчивост, с която бяха изречени думите, и за миг дори повярва.

— Сигурна съм, че ще доживеете.

Той се облегна на стола с видимо задоволство.

— Между нас казано, не че държа особено да живея толкова дълго — каза той. — Само че когато умра, не искам да оставям врагове и смятам, че единственият възможен начин е да ги надживея всичките.

Засмя се и тя се присъедини към него, забравяйки за миг причината, която я беше довела тук. В него имаше нещо невероятно младежко и жизнено, което противоречеше на започващата да посивява гъста, лъскава черна коса.

Погледна я през масивното бюро и за пореден път почувствува тежестта на това, което предстоеше. Всмукна от пурата и бавно издуха дима. Харесваше му това, което виждаше. Ни помен от модерните дивотии като диети и късо подстригани коси. Нейната падаше свободно върху раменете.

Вдигна очи и срещна нейните. Разбра, че изучаващият му поглед не й е убягнал. Усмихна се, без да се смути.

— Бяхте дете, когато дадох съгласие да ви осиновят.

Думите му я предразположиха.

— Мама и татко често са ми разказвали колко внимателен сте били и как сте им дали възможност да ме осиновят.

Той кимна бавно. Разумно беше от тяхна страна да й кажат истината. И без това рано или късно щеше да я узнае.

— Сега на осемнадесет години ли сте?

— Следващия месец ставам на деветнадесет — бързо каза тя.

— Пораснали сте малко, откак ви видях. — След това лицето му стана сериозно: грижливо постави пурата в пепелника. — Зная защо сте дошла да ме видите — каза той с ясния си глас. — И бих желал да ви изразя съчувствието си за положението, в което се намира баща ви.

— Проучихте ли обвиненията срещу него? — рязко запита Рина.

— Прегледах делото — призна той.

— Мислите ли, че е виновен?

Губернаторът я погледна.

— Банкерството е като политиката — започна той. — Има много неща, които са морални. Но незаконни. Това, че могат да бъдат едни и същи, няма значение. Присъдата се произнася само за крайния резултат.

— Искате да кажете — вметна бързо тя, — че работата е… в това да не те заловят!

Той изпита прилив на задоволство. Харесваше бързите, разсъдливи хора, обичаше свободната размяна на мисли, идващ от контакта с тях. Колко лошо, че сред политиците се срещаха малцина такива.

— Няма да бъда циничен — продължи тихо той. — Работата не е толкова проста. Законът е гъвкаво нещо. Той е жив и отразява надеждите и желанията на хората. Затова се променя толкова често. В края на краищата ние вярваме, че законната и моралната страна ще станат две успоредни прави, които се срещат в безкрайността.

— Безкрайността е доста далеч, за да я дочака човек на възрастта на баща ми — отбеляза тя. — Никой не разполага с необходимото време. Нито вие, дори ако доживеете сто двадесет и петте си години.

— За нещастие, решението винаги си остава най-големият риск за ръководителите — отговори той. — Вашият баща рискува, когато отпусна тези заеми. Той се оправдаваше с това, че без тях някои заводи щели да се принудят да затворят, оставяйки много народ без работа, други щели да загубят спестяванията си или основните си фондове за съществуване. Така че от морална гледна точка баща ви беше напълно прав, постъпвайки така.

Но законно работата е съвсем друга. Основното задължение на една банка е към нейните вложители. Законът взема това предвид и съставя правилата за управление на тези заеми. Съгласно закона, баща ви никога не е трябвало да отпуска заемите, тъй като покритието им е било неравностойно. Естествено, ако заводите не бяха затворили и заемите бяха изплатени, той щеше да бъде почитан като обществен благодетел, предвидлив бизнесмен. Обаче се случи обратното и сега същите хора, които можеха да го възхваляват, настояват за главата му.

— Няма ли известно значение фактът, че той загуби и собственото си имущество в опита да спаси банката? — запита Рина.

— За нещастие, не — поклати глава губернаторът.

— Вие нищо ли не можеше да направите за него? — отчаяно попита тя.

— Добрият политик не върви срещу общественото настроение — бавно каза той. — А точно сега обществото иска изкупителна жертва. Ако баща ви опита да се защитава, ще загуби всичко и ще му окачат десет до петнадесет години. В такъв случай, преди той да подлежи на помилване, аз отдавна ще бъда в пенсия.

Той вдигна пурата от пепелника и я завъртя между силните си, бели пръсти.

— Но ако го убедите да се признае за виновен и да отмени съдебното дирене, аз ще убедя съдията да му наложи една до три години. След петнадесет месеца ще го помилвам.

Тя впери поглед в него.

— Но ако нещо се случи с вас?

Той се усмихна.

— Аз ще живея сто и двайсет и пет години, забравихте ли? Но дори и да не съм наоколо, баща ви не може да загуби. В най-лошия случай ще подлежи на помилване след двадесет месеца.

Рина се изправи и му протегна ръка.

— Много ви благодаря, че ме приехте — каза тя, гледайки го в очите. — Независимо какво ще стане, надявам се да доживеете до сто двадесет и пет години.

 

 

От своята страна на телената преграда тя наблюдаваше, как баща й идва към нея. Очите му бяха безизразни, косата посивяла, дори лицето сякаш бе придобило сивкав оттенък, който преливаше в дебелата затворническа униформа.

— Здравей, татко — изрече тихо тя, когато той се отпусна на стола срещу нея.

— Здравей, Рина — направи опит да се усмихне той.

— Добре ли си, татко? — попита тревожно тя. — Не те ли…

— Отнасят се добре с мен — бързо каза той. — Дадоха ми работа в библиотеката. Натоварен съм да установя нов контрол над инвентара. Губят им се много книги.

Тя го изгледа. Положително се шегуваше.

Тягостна тишина се възцари между двамата.

— Получих писмо от Стен Хуайт — каза най-после той. — Има едно предложение от шестдесет хиляди долара за къщата.

Стен Хуайт беше адвокатът на баща й.

— Не е лошо — каза тя. — От това, което ми казаха, не вярвах да вземем толкова. Големите къщи не се търсят много на пазара.

— Някакви евреи я искат — каза той без злоба. — Затова ще платят толкова.

— И без това беше преголяма за нас и нямаше да живеем в нея, след като се върнеш.

Той я погледна.

— Едва ли ще ни остане много. Може би десетина хиляди, като се оправим с кредиторите и Стен.

— Нямаме нужда от много — каза тя. — Ще изкараме някак, докато отново стъпим на крака.

Този път гласът му беше горчив.

— Кой ще рискува вече с мен? Аз не съм вече банкер. Аз съм престъпник.

— Не говори така! — сряза го тя. — Всички знаят, че не си виновен за станалото. Знаят, че нищо не си взел за себе си.

— Още по-лошо — каза горчиво той. — Едно е да те съдят като крадец, а съвсем друго — като глупак.

— Не трябваше да ходя в Европа. Трябваше да си остана вкъщи с теб. Тогава може би нищо нямаше да се случи.

— Аз съм този, който не изпълни дълга си към теб.

— Не е вярно, татко.

— Тук имам много време за размисъл. Нощем дълго стоя буден и си мисля какво ли ще правиш сега.

— Ще се оправя, татко! — увери го тя. — Ще се хвана на работа.

— Какво ще работиш?

— Не зная — бързо отвърна тя. — Ще намеря нещо.

— Не е толкова лесно. Не си подготвена за нищо специално. — Той се загледа в ръцете си. — Дори проиграх възможността ти за един добър брак.

Тя се засмя.

— Не съм мислила за брак. Всички младежи в Бостън са точно това — младежи. На мен ми се струват като момчета: нямам търпение с тях. Когато се омъжа, ще сторя това за зрял мъж, като тебе.

— Нужна ти е почивка — каза той. — Изглеждаш уморена и изтощена.

— Двамата ще си починем, когато се върнеш у дома — уточни тя. — Ще идем в Европа. Зная едно кътче на Ривиерата, където можем да прекараме цяла година с по-малко от две хиляди долара.

— Много време има дотогава — отбеляза той. — Сега трябва да си починеш.

— За какво намекваш, татко? — попита тя.

— Писах на братовчед си Фостър — обясни той. — Той и жена му Бети искат да им отидеш на гости. Казват, че там било прекрасно и можеш да останеш при тях, докато изляза и дойда при теб.

— Но в такъв случай няма да мога да те посещавам — бързо се съпротиви тя, посягайки към ръцете му през тясното пространство между решетките.

Той притисна пръстите й.

— Така ще бъде по-добре. И двамата ще имаме по-малко мъчителни спомени.

— Но, татко… — опита се да възрази тя.

Пазачът тръгна към тях и баща й се изправи.

— Дал съм вече инструкции на Стен Хуайт — каза той. — Сега прави, каквото ти казвам, и замини.

Обърна се и тя го изгледа, докато се изгуби от погледа й, който се премрежи от сълзите. Видя го месеци по-късно, тръгнала на сватбено пътешествие в Европа. Заведе съпруга си в затвора.

— Татко — каза срамежливо тя — това е Джонас Корд. Харисън Марлоу видя мъж на своята възраст, може би дори по-стар, но с ръста и младежката жизненост, характерни за западняците.

— Можем ли да направим нещо за теб, татко? — попита тя.

— Каквото и да е, мистър Марлоу? — добави Джонас Корд.

— Не. Не, благодаря ви.

Корд го изгледа и Харисън Марлоу усети погледа на дълбоките, проницателни сини очи.

— Моята работа се разраства, мистър Марлоу — каза той. — Преди да се захванете с нещо, бих се радвал, ако поговорите с мен. Нужен ми е човек с вашия опит, за да ми помага при финансирането на разрешението.

— Много сте любезен, мистър Корд.

Джонас Корд се обърна към Рина.

— Извинявам се — каза той, — но зная, че би желала да поостанеш насаме с баща си. Ще почакам отвън.

Рина кимна и двамата мъже се сбогуваха. Известно време баща и дъщеря се гледаха един друг, после Рина заговори:

— Какво мислиш за него, татко?

— Ами, той е на моята възраст!

Рина се усмихна.

— Казах ти, че ще се омъжа за зрял мъж. Никога не съм понасяла хлапаците.

— Но… но… — запелтечи бащата. — Ти си млада жена. Целият живот е пред тебе. Защо се омъжи за него?

— Той е извънредно богат човек, татко — обясни тихо тя. — И много самотен.

— Искаш да кажеш, че затова си се омъжила за него? — После изведнъж разбра причината за предложението на нейния съпруг. — И защото така ще може да се погрижиш за мен? — запита той.

— Не, татко — каза бързо тя. — Съвсем не се омъжих за него поради тази причина.

— Тогава защо? — запита той. — Защо?

— За да се грижи за мен, татко — простичко обясни тя.

— Но, Рина… — започна той. Тя рязко го прекъсна:

— В края на краищата, татко — ти сам казваше, че не мога да правя нищо, че няма да се справя сама. Нали затова ме изпрати там?

Той не отговори. Нямаше какво да каже. След още няколко напрегнати мига се разделиха. Протегна се на тесния нар в килията и се загледа в тавана. Почувствува как по тялото му преминават студени тръпки. Потръпна леко и опъна тънкото одеяло върху краката си. Как я беше загубил? Къде беше сгрешил?

Зарови лице в твърдата сламена възглавница и горещите сълзи потекоха по бузите му. Треската се усили и той затрепери по-силно. Късно през нощта дойдоха и го отведоха в болницата на затвора с 39 градуса температура. Почина от бронхопневмония три дни по-късно, когато Рина и Джонас Корд все още се намираха сред океана.