Харолд Робинс
Торбарите (67)

2.

Хлопатарите, провесени на задната страна на каруцата, подрънкваха лениво, докато умореният кон крачеше бавно покрай ръчните колички-платформи, наредени от двете страни на Ривингтън стрийт. Потискащата лятна горещина го удряше направо в главата. Юздите висяха отпуснато в ръката му. Не беше кой знае колко трудно да водиш един кон. Той си пробиваше път по шумната улица, тръгвайки автоматично, веднага щом се отвореше място пред него.

— Стари дрехи-и-и купувам! — напевният глас на баща му преодоляваше шума на пазара и достигаше до прозорците на жилищата, които като пусти, невиждащи очи се взираха в гадния свят.

— Стари дрехи-и-и купувам!

Погледна от каруцата към баща си, крачещ по претъпкания тротоар, размахал буйната си брада, а очите му шареха по прозорците за някакъв признак на живот. Имаше някакво достойнство в стареца — черната широкопола шапка, която бе донесъл от старото отечество; дългото черно палто, което се вееше около глезените; ризата с плътно колосана, но леко смачкана яка и връзката с големия възел, почиващ точно под изпъкналата му адамова ябълка. Лицето му бе бледо и студено, по веждите нямаше и следа от пот, докато тези на Дейвид плуваха в пот. Сякаш черните дрехи му служеха като изолация срещу горещината.

— Хей, вехтошарю!

Баща му се дръпна към канавката да види по-добре. Но Дейвид я видя пръв — възрастна жена, която им махаше от прозореца на петия етаж.

— Мисис Саперщайн, татко.

— Мислиш, че не я виждам ли? — измърмори баща му. — Ехо, мисис Саперщайн!

— Вие ли сте, мистър Улф! — извика жената.

— Да — викна на свой ред старецът. — Какво имате?

— Качете си и ще ви покажа.

— Не искам зимни дрехи — пазареше се старецът. — Кой ще ги купи?

— Кой ви говори за зимни дрехи? Качете се, ще видите!

— Вържи коня ей там — нареди баща му, посочвайки едно празно място между две сергии. — След това ела да пренесем стоката.

Дейвид кимна, а баща му прекоси улицата и изчезна във входа на къщата. Той закара коня и го върза за един противопожарен кран. После плъзна торбата с ярма на уморената муцуна и тръгна подир баща си.

Запроправя си път през мрачния неосветен вход и стълбището и спря пред вратата. Почука. Веднага се отвори. Мисис Саперщайн застана на прага, посивелите й къдрици бяха събрани на темето.

— Влез, влез.

Дейвид влезе в кухнята и видя баща си, седнал до масата. Пред него имаше чиния пълна с курабийки.

— Gluz tay, Дейвид? — запита старицата, отивайки към печката.

— Не, благодаря, мисис Саперщайн — отговори учтиво той.

Тя свали малка, червена тенекиена кутийка от етажерката над печката, внимателно отмери две лъжички чай и ги сипа във врящата вода. Чаените листа веднага се разпръснаха и се завъртяха лудо на повърхността. Когато накрая сипа чая в чашата и седна срещу баща му, течността беше черна като — кафе.

Баща му взе бучка захар от захарницата и я постави между устните си, после отпи. След като преглътна първата гореща глътка, отвори уста и възкликна.

— Ах!

— Хубав е, нали? — усмихна се мисис Саперщайн. — Истински чай. Както в родината. Не като chazerai, който пробутват тук.

Баща му кимна и пак вдигна чашата. Когато я остави на масата, тя бе празна и това слагаше край на учтивите формалности. Беше време да започне сделката.

— Nu, мисис Саперщайн?

Ала мисис Саперщайн още не бе готова за пазарлъка. Погледна Дейвид.

— Хубаво момче е вашият Дейвид — бъбреше тя. — Напомня ми за моя Хоуард, когато беше на неговите години. — Взе чинията с курабийките и я поднесе към него. — Вземи си — настоя тя. — Аз съм ги пекла.

Дейвид си взе една и я захапа. Беше твърда и суха и се натроши на дребни късчета.

— Вземи си още една — настоя тя. — Слабичък си, трябва да ядеш.

Дейвид поклати глава.

— Мисис Саперщайн — обади се баща му, — аз съм зает човек. Късно е. Имате ли нещо за мен?

Старицата кимна.

Последвахме я в тясното жилище. В стаята върху леглото имаше няколко мъжки костюма, рокли, ризи, един балтон, а в една книжна торба — няколко чифта обуща.

Бащата на Дейвид пристъпи и вдигна част от дрехите.

— Зимни дрехи — обвинително изрече той. — И затова изкачих цели четири етажа?

— Като нови са, мистър Улф — отбеляза старицата. — На сина ми Хоуард и жена му. Само един сезон са носени. Искаха да ги дадат на Армията на спасението, но аз ги накарах да ми ги изпратят.

Бащата на Дейвид не отговори. Чевръсто сортираше дрехите.

— Синът ми Хоуард живее в Бронкс — обясни гордо тя. — В нова къща на Гронд Конкърз. Лекар е.

— Два долара за ganse gesheft — заяви баща ми.

— Мистър Улф! — възкликна тя. — Те струват поне двайсет долара!

Той сви рамене.

— Купувам ги, само за да ги дам на ХИАС. По-добре, отколкото да ги вземе Армията на спасението.

Дейвид слушаше пазарлъка с половин ухо. ХИАС бе съкратеното название на Съюза за подпомагане на евреите-емигранти. Казаното от баща му не му направи никакво впечатление. Знаеше, че дрехите никога няма да идат там. Вместо това, след като бъдеха грижливо изчеткани и почистени от майка му, щяха да се появят по витрините на вехтошарските магазини по Боуери и Източен Бродуей.

— Десет долара — определи мисис Саперщайн. Преструвките бяха престанали вече, пазарлъкът беше в разгара си. — По-малко няма да взема. Иначе не си плаща идването на Хоуард да ги взема. Колко ще плати за бензин от Бронкс дотук?

— Пет долара. Ни цент повече.

— Шест — отсече старицата и го изгледа очаквателно. — Поне да си изкара парите за бензина.

— Метрото работи — не отстъпваше бащата на Дейвид. — Щом синът ви е голяма клечка с автомобил, аз ли трябва да му плащам бензина?

— Пет и половина — каза старицата.

Бащата на Дейвид я погледна. После сви рамене и затършува под дългото черно палто. Измъкна кесия, пристегната отгоре с дълга черна връвчица, и я отвори.

— Пет и половина — въздъхна той. — Бог вижда, че губя пари.

Даде знак с ръка на Дейвид и заброи парите в ръката на старицата. Дейвид загърна дрехите в балтона и завърза ръкавите му. Вдигна вързопа на рамо и заслиза по стълбището. Метна го в колата и заобиколи отпред. Вдигна торбата с ярма от коня и като развърза юздите от противопожарния кран, се качи на каруцата.

— Хей, Дейви!

Погледна към тротоара. Един дангалак стоеше там и му се хилеше.

— Цял ден те търся.

— Бяхме в Бруклин — отговори Дейвид. — Баща ми ще се появи всеки момент.

— Тогава бързо. Шоки ще ти брои десет долара, ако докараш коня с каруцата нощес. Трябва да пренесем един товар.

— Но днес е петък!

— Именно затова. Улиците ще бъдат пусти. Няма кой да ни гледа какво вършим през нощта. И ченгетата няма да ни закачат, като видят вехтошарското разрешително на каруцата.

— Ще опитам — каза Дейвид. — По кое време, Топлийка?

— Девет часа зад гаража на Шоки. Твоят старец идва. Ще се видим.

— С кого говореше? — запита баща му.

— С един приятел, татко.

— Изидор Шварц?

— Да, с Топлийката.

— Стой настрана от него, Дейвид — смъмри го баща му. — Нямаме нужда от него. Той е хулиган. Като всички други безделници, които висят край гаража на Шоки. Крадат всичко, до което се докопат.

Дейвид кимна.

— Закарай коня в конюшнята. Аз ще отскоча до Shul. Кажи на мама вечерята да бъде готова в седем.

 

 

Естър Улф седеше пред Shabbas nachtlichten, покрила глава с молитвения шал. Свещите заблещукаха с жълтите си пламъчета, когато поднесе дългата дървена кибритена клечка към тях. Внимателно духна клечката и я постави на масичката край бюфета. Изчака пламъчетата да се разгорят до бяло и започна молитвата си.

Най-напред се помоли за сина си, нейния shaine Duvidele, дошъл тъй късно в живота им, едва ли не когато тя и съпругът й Чайм вече бяха загубили надежда; след това замоли бога да помогне мъжът й да успее, но го помоли и за прошка, тъй като това беше божа работа, която задържаше мъжа й в синагогата. После, както винаги, пое върху себе си греха, задето бе отклонила Чайм от призванието му.

Той беше талмудистки студент, когато се срещнаха за пръв път в старата родина. Помнеше го какъв беше тогава — млад, слабоват и блед; първи къдри на тъмната брада проблясваха в червено-златист оттенък. Очите му искряха, докато седеше на масата в бащиния й дом, потапяйки парчето кейк във виното, съобразявайки държанието си с присъствието на стария равин и другите по-възрастни.

Когато се ожениха, Чайм започна работа в предприятието на баща й. После започнаха погромите и лицата на евреите отслабнаха и станаха измъчени. Напускаха домовете си само под прикритието на нощта, забързани като животни в гората. Или седяха наблъскани в зимниците на къщите със залостени врати и прозорци, като пилета, почувствали опасността, които се опитват да се скрият под квачката.

До онази нощ, когато не можа да издържи повече. Събуди се с писък до мъжа си; наскоро полученото писмо от брат й Бърнард в Америка все още беше в главата й.

— Ще продължаваме ли да живеем като зайци в капан и да чакаме нахлуването на казаците? — проплака тя. — В този ли мрачен свят очаква моят съпруг да му родя дете? Дори и Йехова не би могъл да оплоди със семето си в зимник!

— Ш-шт! — прозвуча резкият шепот на Чайм. — Не споменавай божието име напразно. Моли се да не си извърне лицето от нас.

Тя се изсмя горчиво.

— Той вече ни е забравил. И той бяга пред казаците.

— Тихо, жено! — изръмжа нервно Чайм.

Тя погледна към другите нарове във влажния зимник. Едва забеляза на слабата светлина бледите изплашени лица на родителите си. Тъкмо тогава отвън се чу глухият ромон на конски копита и шумът на пушечни приклади, думкащи по залостената врата.

Баща й рязко се изправи.

— Бързо, Kinder! — прошепна той. — Вратата към избата, отзад. Ако избягате оттам, в полето няма да ви забележат.

— Чайм присегна за ръката на Естър и я повлече към задната врата. Внезапно спря, усетил, че родителите й не го следват.

— Елате — прошепна той. — Бързо! Няма време.

Баща й стоеше тихо в мрака, сложил ръце около раменете на жена си.

— Ние няма да дойдем — каза той. — По-добре някой да бъде тук, за да го намерят, иначе ще започнат да търсят из полето.

Тропането над главите им стана по-силно и прикладите почнаха да трошат вратата. Чайм пристъпи към баща й.

— Тогава всички ще останем да ги посрещнем — изрече спокойно той, грабвайки една талпа от пода. — Ще разберат, че евреинът не умира така лесно.

— Вървете — заувещава го баща й. — Ние ти дадохме дъщеря си. Нейната безопасност трябва да бъде твоята първа грижа, не нашата. Храбростта ти не е нищо друго, освен глупост. Евреите са оцелели хиляди години, защото са бягали.

— Но… — започна Чайм.

— Вървете — просъска старецът. — Бързо. Ние сме стари, нашият живот е свършил. Вие сте млади, децата ви трябва да успеят.

Няколко месеца по-късно те бяха в Америка. Ала изминаха близо двадесет години, преди господ бог Йехова да се смили и да я благослови с дете.

Накрая тя се помоли за брат си Бърнард, който сега беше macher в някакво далечно място, наречено Калифорния, където беше лято през цялата година. Помоли се за неговото здраве и благополучие и да няма неприятности с индианците, както гледаше, че става по филмите, които гледаше с изпратените от него гратиси.

Приключила с молитвите, тя се върна в кухнята. Супата клокочеше на печката, а богатият, тежък мирис на пиле се усещаше във въздуха. Взе лъжица и се наведе над тенджерата. Внимателно обра едрите капки мазнина от повърхността и ги сложи в буркана. По-късно, когато мазнината изстине и се втвърди, щеше да я намазва на филийка или да я смесва с късче изсушено месо, за да ги ароматизира. Наведена над печката, чу вратата да се отваря.

По стъпките разбра кой е.

— Ти ли си, Дювидел?

— Да, мамо.

Свършила работата си, тя остави лъжицата и бавно се обърна. Както винаги, сърцето й се изпълни с гордост при вида на сина си — строен и висок, застанал пред нея.

— Татко отиде в shul — каза Дейвид. — Ще се върне в седем.

— Добре — усмихна му се тя. — Сега си измий ръцете и се оправи. Вечерята е готова.