Харолд Робинс
Торбарите (8)

8.

Робер ни сервира обилна, фермерска закуска: пържоли с яйца и топли питки. Огледах масата. Последната чиния беше вдигната и Робер дискретно се оттегляше, затваряйки огромните врати след себе си. Пресуших си чашата кафе и се изправих.

— Господа — започнах аз, — зная, че не е нужно да ви казвам какъв удар беше вчера да се видя внезапно отговорен за такава голяма компания като „Корд Експлозивс“. Именно затова ви поканих, господа, тази сутрин, да ми помогнете да реша как е най-добре за компанията.

Тежкият глас на Комак долетя през масата:

— Можеш да разчиташ на нас в това отношение, синко.

— Благодаря, мистър Комак — казах аз. — Струва ми се, че първото нещо, което трябва да направим, е да изберем нов председател. Някой, който ще се посвети на компанията така, както го бе сторил баща ми.

Огледах масата. Денби стоеше на края и нахвърляше нещо в бележника си. Невада си свиваше цигара. Вдигна към мен усмихнатите си очи. Макалистър седеше тихо до него. Хаскъл и Комак мълчаха. Изчаках да се възцари тягостна тишина. Нямаше нужда да ми се казва кои ми са приятелите.

— Имате ли някакви предложения, господа? — запитах аз.

Комак отправи поглед към мен:

— А вие?

— Вчера мислех, че имам — казах аз. — Но тази сутрин дойдох до заключението, че това е доста трудна задача за човек с моя опит.

За пръв път тази сутрин Хаскъл, Комак и Денби се разведриха. Размениха си бързи погледи. Комак заговори:

— Много разумно от твоя страна, синко — вметна той. — Какво ще кажеш за съдията Хаскъл? Той вече е пенсионер, но мисля, че би могъл да поеме работата, за да ви помогне.

Обърнах се към съдията.

— Бихте ли го сторили, Хаскъл?

Съдията леко се усмихна.

— Само за да ти помогна, моето момче — каза той. — Само за да ти помогна.

Погледнах към Невада. Усмихваше се широко. И аз му се усмихнах, преди да се обърна към другите:

— Да гласуваме ли, господа?

За пръв път Денби проговори.

— Съгласно устава на компанията, председателят може да се избира само от събрание на акционерите. При това само с мнозинство на притежателите на акции.

— Тогава да направим събрание на акционерите — каза Комак. — Мнозинството е налице.

— Идеята ви е чудесна — казах аз. Обърнах се усмихнат към съдията. — Разбира се, ако имам право да гласувам с акциите си — добавих аз.

— Разбира се, че можеш, момчето ми — прогърмя гласът на съдията, докато изваждаше някакъв лист от джоба си и ми го поднесе. — Ето завещанието на баща ви. Тази сутрин го узаконих. Сега, по закон, всичко е твое.

Поех завещанието и продължих:

— Дадено тогава, закривам събранието на директорите и откривам събранието на притежателите на акции. Първа точка от дневния ред е избирането на председател и секретар на компанията, който да замести покойния Джонас Корд.

Комак се усмихна:

— Предлагам съдията Самуел Хаскъл.

Денби бързо се присъедини. Прекалено бързо:

— Подкрепям предложението.

Кимнах.

— Чу се предложението за съдията Хаскъл. Има ли други? — попитах аз.

Невада се изправи.

— Аз предлагам Джонас Корд младши — заяви той.

Усмихнах му се.

— Благодаря. — Обърнах се към съдията и гласът ми стана твърд и равен: — Някой да поддържа предложението?

Лицето на съдията пламна. Той хвърли поглед към Комак, после към Денби. Денби беше пребледнял.

— Поддържа ли се предложението? — повторих студено аз.

Той разбра, че съм ги пипнал.

— Поддържам предложението — отрони тихо съдията.

— Благодаря, Хаскъл — казах аз.

След това беше лесно. Купих акциите им за двадесет и пет хиляди долара и първото нещо, което направих, бе да уволня Денби.

За секретар не ми трябваше дребен подлец като него. Нужен ми беше някой с цици.

 

 

Робер влезе в кабинета, където работех с Макалистър. Вдигнах поглед.

— Да, Робер?

Той сведе почтително глава.

— Мис Рина желае да ви види в стаята си, сър.

Изправих се и се протегнах. Да стоиш половин ден зад бюрото бе по-лошо от всичко, което бях правил досега.

— Добре, ей сега ще се кача.

Макалистър ме изгледа въпросително.

— Почакай! — наредих аз. — Няма да се бавя.

Робер задържа вратата отворена да мина и аз се качих по стълбището към стаята на Рина. Почуках на вратата.

— Влез — обади се тя.

Седеше до масичката пред огледалото. Луиз решеше косата й с голяма бяла четка. Рина ме погледна в огледалото.

— Искала си да ме видиш? — запитах аз.

— Да! — отговори тя. Обърна се към Луиз. — Стига засега. Остави ни.

Момичето се поклони мълчаливо и тръгна към вратата. Застигна я гласът на Рина.

— И чакай долу. Ще те повикам, когато ми потрябваш.

Рина ме погледна и се усмихна.

— Има навик да подслушва зад вратите.

— Известно ми е — казах аз и затворих вратата подире й. — За какво си искала да ме видиш?

Рина стана. Черният пеньоар се усука около нея. Видях, че под него носи черно бельо. Погледът й улови моя. Тя пак се усмихна.

— Какво ще кажеш за вдовишкия ми траур?

— Много жизнерадостен — отговорих аз. — Но едва ли си ме извикала за това.

Тя взе една цигара и я запали.

— Искам да се махна оттук веднага след погребението.

— Защо? — попитах аз. — Това е твоят дом. Той го остави на теб.

Очите й срещнаха моите през облака, който тя издуха.

— Искам да купиш къщата от мене.

— Откъде ще взема парите?

— Ще ги намериш! — последва безразличният отговор. — Баща ти винаги намираше пари за нещата, които искаше.

Изгледах я. Стори ми се, че знае точно какво прави.

— Колко ще искаш? — предпазливо попитах аз.

— Сто хиляди долара — спокойно отвърна тя.

— Какво! — възкликнах аз. — Тя не струва повече от петдесет и пет.

— Зная — каза тя. — Но аз прибавям и нещо друго — акциите си от компанията „Корд Експлозивс“.

— Акциите не покриват разликата! — избухнах аз. — Тази сутрин купих двойно повече за двайсет и пет хиляди долара!

Тя се изправи и пристъпи към мен. Очите й ме гледаха ледено.

— Виж какво, Джонас — каза смразяващо тя, — постъпвам съвсем сговорчиво. Съгласно законите на щата Невада полага ми се една трета част от бащиното ти наследство, независимо дали има завещание, или не. Мога да оспорвам валидността на завещанието, стига да пожелая. А дори и да не успея, ще те обвържа със съдилища поне за пет години. Какво ще стане с всичките ти планове тогава?

Изгледах я мълчаливо.

— Ако не ми вярваш, защо не се посъветваш с адвоката си, който те чака долу? — добави тя.

— Проверила си вече? — предположих аз.

— Разбира се! — отсече тя. — Съдията Хаскъл ми телефонира веднага щом се прибра!

Поех дълбоко въздух. Трябваше да се досетя, че дъртият копелдак няма да се остави така лесно.

— Нямам толкова пари — казах. — Нито пък компанията има.

— Зная — каза тя. — Ето защо ти предлагам да взема петдесет хиляди в деня на погребението и твоето писмено потвърждение от името на компанията, че ще получавам по десет хиляди годишно през следващите пет години.

Не ми беше нужен юрист, за да разбера, че е била посъветвана добре.

— Добре! — отсякох и се насочих към вратата. — Слез долу. Ще кажа на Макалистър да изготви книжата.

Тя пак се усмихна:

— Не мога да направя това.

— Защо не? — настоях аз.

— Аз съм в траур — обясни тя. — Как би изглеждало, ако вдовицата на Джонас Корд слезе долу да върши търговски сделки? — Тя се върна при тоалетната масичка и седна пред нея. — Когато изготвиш документите, ми ги прати.