Харолд Робинс
Торбарите (54)

17.

Дейвид чу страшното тръшване на вратата на кабинета на вуйчо му. Бързо се изправи на крака и отиде до междинната врата. Отвори я и завари вуйчо си Барни седнал на стола, с почервеняло от гняв лице и задъхан. Опитваше се да измъкне таблетка от обърнатия в ръката му флакон.

Дейвид бързо напълни чаша вода от гарафата на бюрото и я подаде на Норман.

— Какво стана?

Норман глътна двете таблетки и остави чашата. Погледна Дейвид.

— Защо ли не се захванах с шивачество като брат си, вуйчо ти Луи?

Дейвид знаеше, че отговор не се очаква, затова изчака търпеливо Норман да продължи.

— Петдесет, сто костюма правят на ден. Чисто, спокойно. Прибира се нощем у дома. Вечеря. Спи. Няма дертове. Няма язва. Няма огорчения. Така трябва да живее човек. Спокойно. Не като куче. Не като мен.

— Какво стана? — повтори въпроса си Дейвид.

— Като че ли нямам достатъчно главоболия — заоплаква се Норман. — Нашите акционери твърдят, че губим пари. Хвърча до Ню Йорк, за да давам обяснения. Профсъюзите заплашват да вдигнат стачка, която ще обхване киносалоните. Сядам и измислям сделка, че поне да не ги затворят напълно. После узнавам от Европа, че Хитлер заграбил всичките ни имущества в Германия — канцелариите, кината, всичко! Повече от два милиона ни задигнал anti-semiten! След това получавам оплакване от застрахователите и банкерите, че филмите нямали престиж. Тогава купувам най-големия, най-артистичния шлагер на Бродуей, „Слънчеви петна“ се казва. Толкова артистична пиеса, че даже аз не разбирам за какво става дума.

Тази артистична бомба ме е стиснала за гушата. Говоря с всички режисьори в Холивуд за нея. Не съм толкова тъп, че да не разбера много бързо, че и те не я схващат, затова наемам режисьора, който я е поставил на сцената, Клод Дънбар, типичен хомо. Но той ми взема петдесет хиляди.

Вече съм сто и петдесет вътре и никакви приходи. Обаждам се на Луи Майър и му искам да ми заеме Гарбо. Той ми се изсмива в лицето. Нямаш достатъчно пари, казва. Освен това държал я за собствения си престиж. Правела „Ана Кристи“ на Юджин О’Нийл. Казвам му сбогом и се обаждам на Джак Уорнър. Какво ще кажеш за Бети Дейвис? Почакай минутка, дума ми той. Стоя на телефона цели десет и чакам.

И този pisher си мисли, че не знам какво прави? Телефонира на брат си Хари в Ню Йорк, това прави. Ето ме тук в Ню Йорк, да му плащам минутите на междуградския разговор, а той от Холивуд се обажда на брат си Хари, който е на две преки от мен. Окачи телефона, иска ми се да му кажа. Мога да се обадя на брат ти за пет цента.

Най-после, след разговор за деветдесет и пет долара, Джак се връща на телефона. Имаш късмет, казва. До септември е свободна. Можеш да я вземеш за сто и петдесет хиляди. За сто и петдесет не ми правиш услуга, думам му аз. Тя не взема повече от трийсет, трийсет и пет на филм, може би дори не и толкова.

Ти колко даваш? — пита ме той. Петдесетак, казвам аз. Зарежи, казва. Добре, съгласявам се аз, седемдесет и пет тогава. Сто и двадесет и пет отсича той. Делим ги на сто и готово, предлагам аз. Дадено, казва той. Окачвам слушалката. Сто трийсет и пет долара ми струва този двуминутен разговор.

Връщам се на Уолт Стрийт и заявявам на застрахователите и банкерите, че сега имаме престиж. Филмът ще бъде толкова артистичен, че ще бъде истински късмет, ако докараме някого в салона. Те са доволни, поздравяват ме, аз се качвам на влака и се прибирам в Холивуд.

Бърни се задъха, вдигна чашата вода и я пресуши.

— Не са ли това достатъчно неприятности за когото и да било?

Дейвид кимна.

— Така, съгласен си, че като влизам тази сутрин тук, идвам с достатъчно главоболие. И кого намирам? Рина Марлоу, това courveh. „Рина, мила, казвам й аз, тази сутрин изглеждаш прекрасна“. Въобще не ме поздравява! Не! Тика ми „Рипортър“ под носа и казва: „Какво е това? Вярно ли е?“

Поглеждам и чета историята за Бети Дейвис в „Слънчеви петна“. Какво толкова се вълнуваш, мила? — казвам аз. Тази бомба не е за теб. За теб имам роля, която ще грабне публиката. „Шехеразада“. Какви костюми само, през живота си не си виждала такива. И знаеш ли какво ми каза тя? — Той горчиво поклати глава.

— Какво? — запита Дейвис.

— След всичко, което направих за нея, да ми говори така! — каза с горчивина вуйчо му. „Махни си ръката от циците ми, заявява тя, а след това: Ако не ми дадеш ролята, можеш да си натъпчеш «Шехеразада» в тлъстия задник“. И се измъкна през вратата. Как ти харесва това? — запита Норман с тъжен глас. — Само се опитвах да я успокоя. Тя самата се чука с всички в Холивуд, а на мен да говори така!

Дейвид кимна. Бе дочул за нейните истории. През годината след скъсването с Невада сякаш нещо се бе отприщило в нея. Разправяха, че приемите в къщата й в Бевърли Хилс прераствали в оргии. Свързваха името й с моделиерката на костюми Айлин Гейлърд. Но тъй като нищо не се появяваше в печата, те се правеха, че нищо не забелязват. Нейна си работа как живее, стига да не ги злепоставя.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Какво мога да направя? — запита Бърни. — Ще й дам ролята. Зареже ли ни, ще загубим два пъти повече, отколкото губим сега. — Присегна се за пура. — Следобед ще й телефонирам и ще й кажа. — Спря се, докато я палеше. — Не, хрумна ми нещо по-добро. Иди следобед при нея и й кажи. Проклет да бъда, ако я оставя да мисли, че й целувам задника.

— Добре — прие Дейвид и се запъти към кабинета си.

— Чакай! — повика го вуйчо му. Дейвид се обърна. — Знаеш ли на кого налетях онази вечер в хотел „Уолдорф“ в Ню Йорк? — запита Бърни. — На твоя приятел.

— Моят приятел ли?

— Да, знаеш кой. Оня лудият. Летец. Джонас Корд.

— О — каза Дейвид. Хареса му начина, по който вуйчо му намекна за разговора им за Корд преди няколко години. Той и Корд не бяха си разменяли нито дума. Дори не знаеше дали Корд подозира за съществуването му. — Как изглеждаше?

— Все същият — отвърна вуйчо му. — Като скитник. Беше с гуменки и без вратовръзка. Не зная как може да се показва навън така. Биха изхвърлили всеки друг, но не и него! Веднага ще разбереш, че парите са си пари.

— Говори ли с него? — полюбопитствува Дейвид.

— Беше два през нощта, а с него вървят две courvehs. Пристъпвам аз и казвам: „Здравей, Джонас“. Той ме поглежда така, сякаш никога през живота си не ме е виждал. „Не ме ли помните?“ — питам аз. „Бърни Норман от Холивуд“. „Аха“, казва той. Но по лицето му не мога да отгатна дали се сеща, или не. Страшно е брадясал. „Тези две девойчета са артистки, ми казва той, но няма да ти кажа имената им. Иначе може да ги пипнеш с договор. Харесам ли някое момиче — казва той, — сключвам с нея договор за «Корд Експлозивс», вече не рискувам да ми ги измъкват под носа, както ти направи с мадамата Марлоу“. И при тези думи така ме потупва по ръката, че два часа след това не мога да я вдигна.

Усмихнах се насила, макар че не ми беше до смях. В нашата работа трябва да се пипа бързо, думам му аз, иначе човек остава на опашката. Но с това е свършено. Сега бих желал да си поговорим за новия филм, който чувам, че правите. Миналия път ви свършихме голяма работа и мисля, че няма да е зле да се срещнем и поговорим.

„Защо не го направим още сега?“ — пита той. — „Аз мога“, казвам аз. Той се обръща към жените. „Почакайте тук“, им казва. Обръща се и ме улавя за ръката. „Ела, казва, и почва да ме дърпа. Ела в кабинета ми.“

— Поглеждам го изненадан. „Имате кабинет в «Уолдорф»? — питам аз. «Имам кабинет във всеки хотел на Съединените щати», ми отвръща той. Влизаме в асансьора и той казва на оператора: «Мецанина, моля». Излизаме, вървим по коридора и стигаме до една врата. Поглеждам табелката: МЪЖЕ — пише на нея. Поглеждам го. Той се ухилва. «Кабинетът ми», казва и отваря вратата. Влизаме, вътре е бяло и пусто. Има масичка и стол. Той сяда на стола и изведнъж виждам, че е съвсем трезвен, вече не се усмихва.

«Още не съм решил къде ще пусна филма, започва той. Всичко зависи от това къде ще ми предложат най-добри условия.» «Съвсем разумно, съгласявам се аз, ала нищо не мога да ви обещая, докато не узная що за филм ще бъде». «Ще ти кажа, отвръща той. За летците по време на Световната война. Купих петдесетина стари самолета — „Спадове“, „Фокери“, „Нойпорт“, „Де Хевиландс“ — и възнамерявам да ги поразтанцувам из въздуха.»

«О, военен филм, казвам аз. Не е много разумно. След „На западния фронт нищо ново“ с военните филми е свършено. Никой няма да дойде да го гледа. Но тъй като имам опит с вас и веднъж ни провървя заедно, може да се хвана на хорото. Какви условия търсите?» Той ме фиксира в очите. За студиото — десет процента, казва. Разпространение — петнадесет процента, като се приспаднат всички разходи от брутния доход.“ „Това е невъзможно“, казвам аз. Моето студио работи при минимум двадесет и пет процента.

„Не е вярно, казва той, но сега няма да споря. Искам само да ти обърна внимание на следната проста аритметика. Съгласно годишния ти баланс, студиото ти докарваше през последните няколко години средно двадесет и един процента. През този период «Ренегатът» представляваше двайсет и пет на сто от брутния ти доход. Извади го от брутото и ще видиш, че общо се покачва на почти трийсет и шест процента. Същото важи и за студиото, казва той. Обемът осигурява проценти, а аз осигурявам обема, така че не желая само обикновените проценти. И аз искам част от каймака, както казвате вие, хората в киното.“

„Не мога да си го позволя“, казвам аз. „Тъй както вървят работите в киното, казва ми той, не можеш да не си го позволиш.“ „Дирекционният ми съвет никога няма да го одобри“, не отстъпвам аз. Той се изправя усмихнат. „Ще одобри, казва той. Дай им година-две и ще одобрят. Тъй и тъй си тук, защо не пуснеш една вода?“, казва ми той. Толкова съм изненадан, че отивам до писоара. Когато се обръщам, него вече го няма. На сутринта, преди да се кача на влака, правя опит да се свържа с него, но никой не знае къде е. В кантората му дори не знаят, че е в Ню Йорк. — Бърни се загледа в бюрото. — Същински призрак, ти казвам.

Дейвид се усмихна.

— Казвам ти, че се учи бързо. Аритметиката му е вярна, знаеш.

Вуйчо му го изгледа.

— Ти да не мислиш, че не знам, че е вярна? — запита той. — Но толкова ли е беден, че да му давам залъка от устата си?

 

 

— Моля, последвайте ме, сър — вежливо каза лакеят. — Мис Марлоу е в солариума.

Дейвид кимна и мълчаливо го последва по стълбището към задната част на къщата. Лакеят се спря пред една врата и почука.

— Мистър Уулф е тук, мадам.

— Кажи му да влезе — провикна се Рина зад затворената врата.

Лакеят отвори вратата. Дейвид премигна, когато яркото калифорнийско слънце го обля изведнъж. Таванът на стаята представляваше стъклен купол, стените също бяха от стъкло.

В далечния край на стаята имаше висок параван. Гласът на Рина долетя оттам:

— Сипете си нещо за пиене от бара. Ще дойда след минутка.

Той се огледа и откри бара в ъгъла. Няколко брезентови стола бяха разхвърляни небрежно из стаята, а подът бе застлан с огромен бял килим.

Айлин Гейлърд излезе иззад паравана. Беше облечена в бяла блуза с навити до лактите ръкави и черни панталони с мъжка кройка, плътно прилепнали към тесните й бедра. Прошарената й коса бе сресана назад.

— Здравей, Дейвид. Чакай да ти помогна.

— Благодаря, Айлин.

— Направи ми още едно мартини — извика Рина зад паравана.

Айлин не отговори. Погледна Дейвид.

— Какво да бъде?

— Скоч с вода — каза той. — И съвсем малко лед.

— Добре — каза тя и ръцете й затършуваха сръчно из бара. Подаде му чашата. — Как е?

Той отпи.

— Чудесно.

— Моето мартини готово ли е? — чу гласа на Рина зад гърба си.

Той се обърна. Тя тъкмо излизаше иззад паравана, пристягайки колана на бялата хавлия. От беглия поглед върху бронзовите бедра под робата предположи, че отдолу е съвсем гола.

— Здравей, Рина.

— Здравей, Дейвид — отговори тя. Погледна Айлин. — Къде е чашата ми?

— Дейвид навярно е дошъл по работа — каза Айлин. — Защо не почакаш най-напред да си поговорите?

— Не ставай такава началничка! — отсече Рина. — Направи напитката! — Обърна се към Дейвид. — Баща ми ми даваше мартини, когато бях дете. Пия го като вода. Изглежда, че Айлин не разбира това.

— Ето — гласът на Айлин беше недоволен. Рина пое чашата.

— Наздраве, Дейвид.

— Наздраве — отвърна Дейвид.

Тя преполови чашата с мартинито и го поведе към един стол.

— Седни тук — нареди тя и се отпусна в съседния.

— Имаш чудесна къща — каза учтиво той.

— Хубава е — съгласи се тя. — Айлин и аз доста се забавлявахме, докато я мебелираме. — Тя присегна и потупа Айлин по бузата. — Айлин притежава прекрасно чувство за цвят. Трябва да поговориш с вуйчо си да й даде възможност да опита като художничка на филм. Убедена съм, че ще остане доволен от работата й.

— Рина — каза Айлин с щастлива нотка в гласа, — сигурна съм, че Дейвид не е дошъл тук, за да говори за мен.

— Ще говоря с вуйчо Бърни — каза учтиво той. — Аз също смятам, че може да се справи.

— Виждаш ли? — каза Рина. — Трудното с Айлин е, че е много скромна. А е един от най-талантливите хора, които съм срещала.

Подаде празната чаша на Айлин.

— Напълни я!

Сочните й, пълни гърди се мернаха за миг. Дейвид си помисли, че само с масаж няма да може да смъкне излишните килограми, ако продължава, да пие така.

Рина прекъсна мислите му:

— Реши ли дъртият копелдак да ми даде ролята в „Слънчеви петна“?

Дейвид я погледна.

— Трябва да разбереш вуйчо ми, Рина — започна бързо той. — Ти си най-големият капитал на нашата компания. Не можеш да го виниш, че не иска да те сложи във филм, който вероятно ще изпързаля всички ни.

Рина пое чашата от Айлин.

— Кипнах не за друго — каза войнствено тя, — а защото смята, че като актриса не струвам. Мисли, че съм годна само да се разхождам насам-натам колкото се може по-разголена.

— Той те счита за първокласна актриса, Рина. И което е по-важно, звезди като тебе са една на милион. Просто се опитва да те запази, там е работата.

— Сама ще се пазя — отсече ядовито тя. — Получавам ли ролята, или не?

— Имаш я.

— Добре — каза тя, отпивайки от чашата. Стана от стола и той видя, че е леко пияна. — Кажи на вуйчо си от мое име, че следващия път, като дойда в кабинета му, няма да нося сутиен.

— Уверен съм, че това ще го ощастливи — ухили се Дейвид. Остави чашата и се изправи…

— Мисля, че му се иска да ме чука — леко запелтечи тя.

Той се засмя.

— Че кой не иска? — запита. — Поне шейсет милиона мъже са си мислили за това.

— Ти не си — каза тя изведнъж и очите й се впиха в неговите.

— Кой казва?

— Аз — сериозно заяви тя. — Никога не си ме питал.

— Напомни ми да сбера кураж някои път.

— Какво ще кажеш за сега? — запита тя и дръпна колана на хавлията. Тя се разтвори, разкривайки голото тяло. Той прикова очи, толкова изненадан, че не можа да проговори.

— Слез долу, Айлин — нареди Рина, без да мести очи от него. — И се погрижи вечерята да бъде готова навреме.

Дейвид улови погледа на Айлин, когато мина покрай него, забързана към вратата. И сто години да доживееше, никога нямаше да забрави дълбоката болка и страданието, които съзря там.