Харолд Робинс
Торбарите (27)

17.

Невада се облегна на стола и огледа огромния кабинет. Напрежение цареше в залата. Дан Пиърс благо се усмихваше.

— Този път не парите са важни, Бърни — каза той. — Просто чувствуваме, че моментът е подходящ. Нека направим филм за Запада, такъв, какъвто наистина беше, и да оставим залъгалките, с които се занимавахме години наред.

Норман сведе глава към бюрото и пръстите му заиграха по подвързания в синьо сценарий. Лицето му доби сериозно изражение.

— Въпросът не е в сценария, Дан — каза той, обръщайки се към фон Елстер за подкрепа. — Ние наистина смятаме, че той е чудесен, нали?

Дългокракият, плешив режисьор кимна:

— Един от най-добрите, който някога съм чел.

— Тогава защо се дърпате? — запита импресариото.

Норман поклати глава.

— Времето не е подходящо. Индустрията е стресната. Скоро „Уорнър“ пуска първия говорещ филм: „Светлините на Ню Йорк“. Някои хора смятат, че с неговото пускане ще настъпи краят на немия филм.

Дан Пиърс се разсмя.

— Измишльотини! Филмите затова са филми. Ако човек иска да чуе артистите да говорят, ще отиде на театър. Там се говори.

Норман се обърна към Невада с бащински тон:

— Слушай, Невада, кога сме те изпързаляли? От деня, когато се появи, сме се отнасяли добре с тебе. Ако става въпрос за пари, няма проблем. Само назови сумата.

Невада се усмихна.

— Не са парите, Бърни. Ти знаеш. Десет хиляди седмично е достатъчно за когото и да било, независимо, че данъците скочиха до седем на сто. Въпросът е за сценария. Това е първият реалистичен сценарий, който ми е попадал тук.

Норман посегна и взе една пура. Невада се облегна на стола. Припомни си кога бе прочел сценария за пръв път. Миналата година, докато снимаше „Стрелба по залез“.

Един от сценаристите, млад мъж с очила и много бледа кожа, бе пристъпил към него.

— Мистър Смит — започна той боязливо, — мога ли да ви обезпокоя за минутка?

Невада се обърна на гримьорския стол.

— Да, разбира се…

— Марк Вайс — представи се сценаристът. Невада се усмихна.

— Разбира се, Марк, с какво мога да ви бъда полезен?

— Имам един сценарий, който бих искал да прочетете — бързо каза Вайс. — Прекарах две години в проучването му. Касае се за един от последните стрелци на Югозапада. Мисля, че се различава от всичко, създавано досега.

— Ще го прочета с удоволствие. — Това беше едно от неприятните задължения на звездите. Всеки имаше по един сценарий, който трябваше непременно да бъде прочетен, и всеки сценарий беше най-великият, писан досега. — Какво е заглавието?

— „Ренегатът“. — Той му подаде обвития в синьо сценарий.

Бе доста тежък. Отгърна на последната страница и погледна сценариста със съмнение. Сценарият надвишаваше три пъти стандарта.

— Не е ли малко дълъг?

Вайс кимна.

— Дълъг е, но не виждам как бих могъл да го съкратя. Всичко в него е вярно. Последните две години се рових в стари вестници из целия Югозапад.

Невада се обърна към гримьора със сценария в ръка.

— И какво става с героя? — запита той през рамо.

— Никой не знае. Един ден просто изчезнал и нищо вече не се чуло за него. Гонила го потеря и се предполага, че е загинал нейде из планините.

— Всяка нова история е добра — каза Невада. — Хората се поумориха от все едни и същи герои. Как се казва твоят?

Гласът на сценариста сякаш увисна във въздуха.

— Санд — каза той. — Макс Санд.

Сценарият се изплъзна от ръката на Невада. Той усети как кръвта залива лицето му.

— Какво казахте? — запита глухо той. Вайс го изгледа.

— Макс Санд. Можем да го променим, но това е истинското му име.

Невада поклати глава и погледна сценария. Той лежеше на земята. Вайс коленичи бързо и го вдигна.

— Стана ли ви нещо, мистър Смит? — запита загрижено той.

Невада си пое дълбоко дъх. Почувствува как самообладанието му се възвръща. Взе сценария от протегнатата към него ръка и се усмихна насила.

Лицето на Вайс просветна.

— Благодаря ви, мистър Смит — каза признателно той. — Много съм ви благодарен. Много.

Цяла седмица Невада не можа да намери време да го прочете. Странно, ала му се струваше, че ако го стори, ще разкрие себе си. После една вечер, след като се беше нахранил, влезе в библиотеката, където фон Елстер седеше изцяло вглъбен в сценария.

— Откога седи това при теб? — запита режисьорът.

Невада сви рамене.

— Около седмица. Знаеш как е. Всеки сценарист те преследва с ръкописа си. Бива ли го?

Фон Елстер бавно го остави настрана.

— Дали го бива? Страшен е! Искам да бъда режисьор, ако се заловиш с него.

Късно същата нощ, с още светеща над леглото лампа, Невада разбра какво е искал да каже режисьорът. Вайс бе предал дълбочина и смисъл в образа на един мъж, живял самотен и изградил своя философия, родена от болката и страданието. Нямаше величие в престъпленията му, само отчаяната борба за преживяване.

Още докато го четеше, Невада знаеше, че филмът ще бъде направен. Сценарият бе прекалено добър, за да се захвърли. За своя собствена защита той трябваше да се залови. Попаднеше ли в други ръце, не се знаеше докъде биха могли да се заровят в живота на Макс Санд.

На другата сутрин купи ръкописа от Вайс за хиляда долара.

 

 

Изведнъж Невада се върна към настоящето.

— Нека изчакаме една година — казваше Бърни Норман. — Дотогава ще знаем какво да правим.

Дан Пиърс го погледна отсреща. Невада познаваше този поглед. Той означаваше, че Пиърс е изчерпал възможностите си.

— Чаплин и Пикфорд не сбъркаха, когато основаха „Юнайтед Артистс“ — се намеси Невада. — Предполагам, че това е единственият начин звездите да правят филмите, които желаят.

Очите на Норман заиграха лукаво.

— Но ето вече цяла година не са прокопсали — каза той — Изтърваха куп работа.

— Може и така да е — отбеляза Невада. — Времето ще покаже. Компанията е още млада.

Норман изгледа Пиърс, после Невада.

— Добре! — каза той. — Ще ви предложа следната сделка. Ние ще заложим половин милион за филма, ти ще поемеш гаранциите по останалите разходи.

— Това прави още милион и половина! — отвърна Пиърс. — Откъде ще вземе Невада толкова пари?

Норман се усмихна.

— Откъдето ги вземаме и ние. От банката. Няма да му бъде трудно. Аз ще уредя всичко. Правата за филма ще бъдат сто процента ваши. Ние ще вземем само таксата за разпространение и ще си приберем първоначалния капитал. Тази сделка е по-добра от това, което би ви предложила „Юнайтед Артистс“. Тя ти показва колко желаем да бъде заедно, Невада. Честно ли е?

Невада не си правеше илюзии. Не сполучеше ли филмът, полиците в банката щяха да носят неговото име, а не това на Норман. Щеше да загуби всичко, което притежаваше, че и повече. Погледна обвития в синьо сценарий. Решението започна да се оформя в него.

Веднъж бащата на Джонас му бе казал, че няма удоволствие от загубата или печалбата, ако не играеш със собствени пари, и че човек никога не може да спечели много, ако играе на дребни залози. Филмът не можеше да не сполучи. Той го знаеше. Чувствуваше го.

Пак погледна към Норман.

— Добре, Бърни — прие той. — Съгласен съм.

Когато по залез излязоха от бунгалото, което служеше за кабинет на Норман, Невада погледна към импресариото си. Лицето на Пиърс бе свъсено.

— Няма да е зле да дойдеш до кантората — промърмори той. — Трябва доста неща да обсъдим.

— Можем да го отложим за утре — каза Невада. — Имам гости от Изток, чакат ме у дома.

— Мисля, че налапахме голям залък — каза импресариото.

Тръгнаха към колите си.

— Струва ми се, че беше време — увери го Невада. — Единственият начин да се правят големи пари е да се рискува на едро.

— Но по този начин може да се загуби — каза непреклонно Пиърс.

Невада спря край своята бяла „Шутц Беъркат“. Положи с любов ръка на дръжката, по същия начин, както го правеше с конете си.

— Няма да загубим!

Импресариото го погледна косо.

— Надявам се, че знаеш какво правиш. Просто не ми харесва, когато Норман така охотно ни обещава печалбата. Някъде има уловка.

Невада се усмихна.

— Лошото при теб, Дан, е, че си импресарио. Всички сте все недоверчиви. Бърни се съгласи, защото трябваше. Не му се искаше да ме загуби. — Отвори вратата и влезе в колата. — Утре в десет ще бъда в кантората ти.

— Добре — каза агентът. Тръгна към колата, после спря и се върна. — Тази работа с говорящите филми ме тревожи. Две други компании съобщиха, че също се залавят с тях.

— Остави ги! — каза Невада. — Тяхна си работа. — Завъртя ключа, натисна стартера и мощният двигател изръмжа. — Сега е новост — викна той към Пиърс. — Докато се появи нашият филм, хората ще са забравили за говорящите филми.

 

 

Телефонът на малката масичка до леглото звънна тихо. Рина отиде и вдигна слушалката. Беше един от онези френски телефони, първият, който виждаше след завръщането си от Европа. Вече позната й емблема бе гравирана в средата, където обикновено се отпечатваха цифрите.

— Ало?

Познатият глас на Невада прозвуча в ухото й.

— Как си, приятелко? Настани ли се вече?

— Невада! — възкликна тя.

— Имаш и други приятели?

Тя се засмя.

— Разопаковах си багажа! — каза тя. — И направо съм смаяна.

— От какво?

— От всичко. Това място. Приказно е. Не съм виждала никога нещо подобно.

Гласът му беше тих шепот в ухото й.

— Не е кой знае колко. Малко просторничко, но го наричам свой дом.

— О, Невада! — засмя се тя. — Все още не мога да повярвам. Защо си построил такава фантастична къща? Съвсем не ти подобава.

— Тя е част от играта, Рина — обясни той. — Като голямата бяла шапка, чудатите ризи и цветните ботуши. Човек не е никаква звезда без парадните си дрехи.

— С „Н“ чертичка „С“ по всичко? — попита тя.

— С „Н“ чертичка „С“ по всичко — повтори той. — Но не се оставяй това да ти вземе ума. Има и по-щури неща в Холивуд.

— Толкова много имам да ти разказвам! — каза тя. — Кога ще се прибереш у дома?

— У дома ли? — той се разсмя. — Че аз съм у дома. Чакам те долу, в бара.

— Слизам след минутка — каза тя, после се поколеба. — Но, Невада, как ще намеря бара? Тази къща е необятна.

— Имаме индианци-водачи за тази цел — каза той. — Ще ти изпратя един.

Тя остави слушалката и отиде до огледалото. Тъкмо оправи червилото по устните си, когато на вратата тихо се почука.

Прекоси стаята и отвори вратата.

Пред нея застана усмихнат Невада.

— Моля за извинение, г’жо — каза той с шеговито официален тон. — Обърнах цялата сграда с главата надолу и няма да ми повярвате, но единственият индианец наоколо съм аз!

— О, Невада! — тихо каза тя.

После изведнъж се намери в прегръдките му, заровила лице в здравите мускули на гърдите му, мокрейки със сълзите си меката му бяла чудата риза.