Харолд Робинс
Торбарите (22)

12.

Пробиваха си път през тръстиките, цамбуркаха във вода до кръста, катереха възвишенията. На едно от тях се пльоснаха по задници, задъхани, поемащи въздуха на големи глътки. Някъде далеч дочуха лай на кучета.

Рийвс размаха ръце да прогони насекомите над главата си.

— Настигат ни! — измърмори той през подутите си устни.

Макс погледна спътника си. Лицето на Рийвс бе отекло и разкривено от ухапванията на насекомите, дрехите му бяха разкъсани. На свой ред Рийвс го изгледа злобно.

— Откъде знаеш, че не се движим в кръг? Три дни вече, а не сме видели никого.

— Точно затова. Ако се въртяхме, непременно щяхме да налетим на тях.

— Няма да мога да издържа още дълго — недоволствуваше Рийвс. — Ухапванията ме влудяват. На път съм да се оставя да ме хванат.

— Ти може да си — каза Макс, — но аз не. Не съм дошъл дотук, за да се оставя да ме вкарат в клетката. — Той се изправи. — Хайде! Достатъчно почивахме.

Рийвс го погледна.

— Защо тези гадини не налитат на теб? — злобно запита той. — Да не е заради индианската ти кръв?

— Възможно е — каза Макс. — А може да е, защото не ги разчесвам. Хайде!

— Не можем ли да останем тук през нощта? — изхленчи Рийвс.

— Ами! — възрази Макс. — Още два часа ще е светло. Поне километър ще минем. Да вървим.

Той нагази във водата. Не погледна назад, но след миг чу цамбуркането на Рийвс, който го последва. Беше почти тъмно, когато откри един рид.

Рийвс се просна на земята. Макс го загледа. За миг едва не го съжали, после се сети за ожесточената омраза, пламтяща в погледа на Рийвс, и съжалението се изпари. Трябваше да знае какво е предприел.

Макс извади ножа и отряза една тръстика. Очисти я и заостри края като копие. След това нагази във водата. Застана неподвижно и стоя близо петнадесет минути, докато забеляза неясно очертание под повърхността. Затаи дъх, изчака да се приближи. След това рязко замахна. Копието изчезна във водата. Усети подръпване на ръката, докато издигаше копието над водата. На върха се извиваше набучената едра морска котка.

— Тази си я бива — каза той, обръщайки се към Рийвс. Клекна до него и се зае да дере рибата. Рийвс приседна и каза:

— Запали огън! Ще я опечем.

Макс вече дъвчеше един къс. Поклати глава.

— Миризмата на огъня се разнася на километри.

Рийвс се изправи ядосан.

— Пет пари не давам! — изръмжа той с пламнало лице. — Не съм шибан индианец като теб. Ще си опека рибата.

Започна да събира съчки. Най-после имаше достатъчно за малък огън. Ръката му затърси кибрит из джоба. Намери клечка и се опита да я възпламени, драскайки по един път. Тя не пламна. Ядосан той пак опита. После огледа клечката.

— Влажна е.

— Да — съгласи се Макс, дъвчейки лениво рибата. Беше жилава и мазна, но той дъвчеше бавно, като гълташе само от време на време.

— Ти можеш да запалиш огън — изръмжа Рийвс.

— Как? — вдигна очи към него Макс.

— По индиански — каза Рийвс. — Като търкаш две съчки.

Макс се изсмя.

— Не става. Дървата са много влажни. — Вдигна парче риба и го подаде на Рийвс. — На, яж. Не е толкова лошо, ако дъвчеш бавно.

Рийвс го взе, клекна до Макс и задъвка. След малко изплю.

— Не мога да го ям. — Умълча се, обви ръце около тялото си. — Стана много студено — промълви той и потръпна леко.

Макс го изгледа. Не беше чак толкова студено. Ситни капки пот бяха избили по лицето на Рийвс, който трепереше.

— Легни! — нареди Макс. — Ще те покрия с трева, така ще се стоплиш.

Рийвс се изпъна, а Макс се наведе и докосна лицето му. То гореше от треска. Макс се изправи бавно и отиде да накъса трева.

Маларията на Рийвс идваше съвсем не на време. Той извади неохотно клечка кибрит от мушамената си торбичка и запали огън.

 

 

Рийвс продължаваше да трепери под одеялото от блатна трева и простенваше, а зъбите му тракаха. Макс вдигна поглед към небето. Нощта си отиваше. Той изпъшка несъзнателно. Чудеше се колко ли още време ще е нужно на преследвачите им, преди да ги заловят.

Както седеше, се унесе в дрямка, олюлявайки се леко. Странен звук стигна до подсъзнанието му и той внезапно се разбуди.

Присегна за рибарското си копие и приклекна напред. Пак долови шума. Бе от нещо голямо. Чу го отново, този път съвсем наблизо. Краката му се изпънаха. Беше готов да метне копието. Не беше кой знае какво, но бе единственото му оръжие.

В следващия миг Майк се изправи пред него небрежно, хванал пушката готова за стрелба.

— Страшно си глупав, момче! — каза той. — Не биваше да палиш огън.

Макс се изправи. Почувствува как умората се разлива по тялото му сега, когато всичко беше свършило. Посочи към болния.

— Тресе го.

Майк пристъпи към Рийвс.

— Вярно — каза той учудено. — Право беше началството. Каза, че за три дни сред блатата Рийвс ще се поболее.

Майк седна край огъня да си сгрее ръцете.

— Хей, бива си го тоя огън — възкликна той. — Но не трябваше да висиш край него.

— К’во можех да направя?

— Той нямаше да чака на твое място.

— Но не беше на мое място — отбеляза Макс.

Негърът го изгледа.

— Най-добре е да изчезваш, момче.

— Какво искаш да кажеш? — зяпна Макс.

— Чупи се! — дрезгаво заяви Майк.

— А другите от потерята?

— Няма да стигнат дотук още няколко часа — каза Макс. — А и ще бъдат доволни, че са хванали Рийвс.

Макс го погледна, после отмести поглед към тресавището.

— Не мога да го сторя — каза той.

— По-голям глупак си, отколкото те мислех, момче — изрече натъртено Майк. — Да беше той, отдавна да е изчезнал към блатото.

— Заедно се захванахме — отговори Макс, — редно е заедно да се върнем.

— Добре, момче — примири се Майк и се изправи. — Угаси огъня.

Макс изрита огъня във водата, където жаравата запращя и угасна. Обърна се и видя как Майк грабна Рийвс, сякаш бе малко бебе, и го метна през рамото. Макс нагази в блатото, готов да тръгва към затвора.

— Къде си тръгнал, момче? — чу той гласа на Майк зад гърба си.

Обърна се и го изгледа. Майк му посочи обратната посока.

— Блатата свършват след около тридесетина километра.

Макс внезапно прозря за какво става дума.

— Не бива да го правиш, Майк. Ти даже официално не си затворник.

Огромният мъж кимна с глава.

— Прав си, момче. Не съм затворник. Това значи, че мога да вървя, накъдето си ща и ако не искам да се върна, нищо не могат да ми кажат.

— Но съвсем друго е, ако те заловят, че ми помагаш.

— Ако ни хванат, ще ни хванат — простичко каза Майк. — Все пак не искам да бъда аз този, който ще върти бича по гърба ти. Не мога да го направя. Виждаш, приятели сме.

 

 

Осем дни по-късно те се измъкнаха от тресавището. Излегнаха се на твърдата, суха земя и задишаха тежко. Макс надигна глава. Далеч на хоризонта забеляза издигащ се към небето дим.

— Там има селище! — възбудено каза той, скачайки на крака. — Ще можем да се нахраним свястно.

— Не бързай толкова! — каза Рийвс и го дръпна надолу. Рийвс бе все още жълт от маларията, но тя бе преминала вече. — Ако е селище, значи има и магазин. Довечера ще се вмъкнем. Излишно е да рискуваме. Може да ни очакваш.

Макс вдигна очи към Майк. Едрият негър кимна.

В два през нощта се вмъкнаха в магазина. Когато излязоха, и тримата бяха с нови дрехи, с револвери на коланите и имаха почти осемнадесет долара, които намериха в касата.

Макс искаше да откраднат три коня от конюшнята и да побягнат с тях.

— Чисто по индиански — бе отбелязал Рийвс саркастично. — Конете ще ги проследят много по-бързо, отколкото нас. Ще страним от пътя два-три дни и тогава ще помислим за коне.

След два дни се сдобиха с коне. След още четири ограбиха банката в някакво малко градче и излязоха с хиляда и осемстотин долара. Десет минути по-късно потеглиха за Тексас.