Харолд Робинс
Торбарите (28)

1.

Светлините на Лос Анжелос се показаха под дясното крило. Погледнах Бъз, седнал до мен в кабината.

— Почти сме си у дома.

Чипоносото му лице се сбръчка в усмивка. Посочи часовника.

— Мисля, че току-що поставихме нов рекорд.

— По дяволите рекорда — казах аз. — Нужен ми е само договора с пощите.

Той кимна.

— В кърпа ни е вързан. — Присегна се и потупа арматурното табло. — Това бебче ни го осигури.

Направих широк завой над града и се насочих към Бърбанк.

Пипнехме ли договора за въздушна поща от Чикаго до Лос Анжелос, нямаше да мине много време и „Интерконтинентал“ щеше да опаше страната. От Чикаго на изток, към Ню Йорк, щеше да бъде следващата стъпка.

— Четох във вестниците, че Форд пуска в производство тримоторник, който ще превозва трийсет и двама пътници — каза Бъз.

— Кога ще бъде готов?

— След две, може би три години — отговори той. — Това е следващата крачка.

— Тъй е — съгласих се аз. — Обаче не можем да си позволим да чакаме Форд. Ще минат пет години, докато изскочи нещо практично. Трябва до две години да бъдем готови.

Бъз се опули насреща ми.

— Две години? Как ще го сторим? Това е невъзможно.

Погледнах го.

— С колко пощенски самолета летим сега?

— Около трийсет и четири — отвърна той.

— А ако сключим новия договор?

— Ще бъдат двойно или тройно повече — каза той. — Погледна ме изпитателно. — Какво си намислил?

— Производителите на тези самолети засега печелят повече от пощенските договори, отколкото ние — обясних аз.

— Ако мислиш сами да си правим самолетите, значи си откачил! — заяви Бъз. — Ще са ни нужни поне две години само да построим фабриката.

— Но не и ако купим някоя наготово — отговорих аз.

Той се замисли.

— „Локхийд“, „Мартин“, „Къртис-Райт“ — всички са претрупани. Няма да продадат. Може би само „Уинтроп“. Те западат, откак загубиха договора с армията.

Усмихнах му се.

— Правилно разсъждаваш, Бъз.

Той ме погледна на слабата светлина.

— О, не. Работил съм при стария Уинтроп. Кълнеше се, че никога…

Вече бяхме над летището Бърбанк. Извих на юг, където се намираше фабриката на Уинтроп. Наклоних самолета така, че Бъз да може да гледа от неговата страна.

— Погледни надолу.

В мрака, осветени от два прожектора, се открояваха огромните бели букви, изписани върху черния асфалтов покрив.

КОРД ЕЪРКРАФТ ИНКОРПОРЕЙШЪН

Репортерите се струпаха около нас в мига щом, докоснахме земята. Светкавиците на фотоапаратите им ме заслепиха и аз примижах.

— Уморен ли сте, мистър Корд? — подвикна един от тях.

Потърках си небръснатата брада и се ухилих.

— Свеж като краставица — казах. Някакъв камък се вряза в крака ми. Върнах се при самолета и подвикнах на Бъз. — Хей, я ми хвърли обущата!

Той се засмя и ги захвърли долу, а репортерите се заблъскаха да ме снимат как ги обувам.

Бъз се свлече до мен. Направиха още няколко снимки и тръгнахме към хангара.

— Как се чувствуваше пак у дома? — подвикна ми друг репортер.

— Добре.

— Чудесно — вметна Бъз.

Наистина се чувствувахме така. Преди пет дни бяхме излетели от „Дьо Бурже“ в Париж. След това Нюфаундленд, Ню Йорк, Чикаго, Лос Анжелос — за пет дни.

Някакъв репортер дотича, развявайки лист хартия.

— Току-що счупихте рекорда Чикаго-Лос Анжелос! — обяви той. — Това прави пет рекорда, счупени от вас по време на този полет!

— По един за всеки ден — ухилих се аз. — Няма от какво да се оплачем.

— Означава ли това, че ще получите договора с пощите? — запита друг репортер.

Зад тях, в дъното на хангара, забелязах Макалистър да ми маха ожесточено.

— Това е деловата страна — казах. — Нея оставям на моя съдружник Бъз. Той ще ви запознае с въпроса, господа.

Бързо се измъкнах от тях, оставяйки ги около Бъз, и се отправих към Макалистър. На лицето му имаше измъчено изражение.

— Мислех, че няма да пристигнеш навреме.

— Казах ти, че ще бъда тук в девет часа.

Той ме улови за ръката.

— Чака ни кола — каза. — Оттук отиваме право в банката. Казах им, че ще те закарам.

— Чакай малко! — възпротивих се аз, дръпвайки си ръката. — На кого си казал?

— На синдикалната група, която се съгласи да приеме цената ти за подлиценза за инжекционното формоване, дори и Дюпон се е присъединил към тях. — Отново ми улови ръката и ме затегли към колата.

Пак си освободих ръката.

— Стой, бе човек! Не съм помирисвал легло от пет дни. Гроги съм. Ще се видя с тях утре.

— Утре! — викна той. — Но те те чакат сега.

— Хич не ми пука — настоявах аз. — Да почакат.

— Но те ти дават десет милиона долара!

— Нищо не ми дават — възразих аз. — Имаха същите възможности като нас да закупят патента. Всичките ходиха до Европа тогава, само че бяха много стиснати. Сега са на зор, значи могат да почакат до утре.

Влязох в колата.

— Хотел „Бевърли Хилс“.

Макалистър се намъкна до мен. Изглеждаше объркан.

— Утре ли? — каза той. — Те не искат да чакат.

Шофьорът потегли. Погледнах Макалистър и се ухилих. Съжалих го. Знаех, че не е било лесно да уреди нещата.

— Нека така да се разберем — предложих благосклонно аз. — Дай ми възможност да поспя шест часа и после можем да се срещнем.

— Това значи в три часа през нощта! — възкликна Мак. Кимнах.

— Доведи ги в апартамента в хотела. Ще съм готов.

 

 

Моника Уинтроп ме очакваше в апартамента. Надигна се от кушетката и загаси цигарата при влизането ми. Изтича към мен и ме целуна.

— О, каква брада! — възкликна тя уж негодуваща.

— Какво правиш тук? — запитах я аз. — Очаквах те на летището.

— Щях да дойда, но се страхувах да не се покаже татко — каза бързо тя.

Беше права. Еймос Уинтроп беше премного разпуснат, за да не забележи симптомите. Бедата бе там, че не умееше да си разпределя времето. Оставяше жените да бъркат на работата му и работата да бърка на жените му. Но Моника беше единствената му дъщеря и като всички развратници, той я мислеше за нещо специално. Каквато всъщност беше. Ала не в неговия смисъл.

— Налей ми едно — казах аз и минах край нея към спалнята. — Ще се цамбурна в една гореща вана. Така мириша, че едва се понасям.

Тя вдигна голяма чаша, пълна с бърбън и лед, и ме последва в спалнята.

— Питието отдавна те чака — каза тя. — И ваната е готова.

Взех чашата от ръката й.

— Откъде разбра, че съм пристигнал?

— Чух по радиото — пак се усмихна тя.

Опитвах от чашата, когато тя ме доближи.

— Не е нужно да се къпеш заради мен — каза тя. — Мирисът ме възбужда.

Оставих чашата и се запътих към банята, сваляйки ризата си. Когато се обърнах да затворя вратата, тя беше до мен.

— Не влизай още във ваната — каза. — Срамота е да се хаби всичкото това лъхащо мъжество.

Обви ръце около врата ми и се притисна към мен. Потърсих устните й, но тя изви лице и го зарови в рамото ми. Усетих я как поема дълбоко дъх. Простена леко и топлината лумна от тялото й като пара от някаква пещ.

Извих с ръка лицето й към мен. Тя пак простена, а тялото й се заизвива. Издърпах си колана и панталоните ми се смъкнаха на пода. Изритах ги настрани и я залепих за тоалетната й масичка до стената. Очите й бяха все още затворени, когато ме възкачи чевръсто като маймунка, която се катери по кокосова палма.

— Дишай бавно, малката — казах аз, когато тя заскимтя от наслада. — Скоро няма да ти мириша така.

 

 

Горещата вода гальовно отмиваше натрупаната в тялото ми умора. Присегнах да си насапунисам гърба. Не сполучих.

— Нека аз — каза тя.

Гледах как взе гъбата от ръката ми и започна да ми търка гърба. Бавното, кръгообразно движение бе успокояващо, наведох се напред и затворих очи.

— Не спирай! — помолих аз. — Много е приятно.

— Ти си като бебе. Имаш нужда някой да се грижи за теб.

Отворих очи и пак я погледнах.

— И аз си мислех същото — казах. — Може би ще трябва да си взема японец за личен прислужник.

— Той няма да прави това — каза тя. Усетих да ме тупа по рамото. — Облегни се назад. Искам да измия сапуна.

Легнах по гръб във водата със затворени очи. Тя задвижи гъбата по гърдите ми, после надолу. Отворих очи. Гледаше в слабините ми.

— Изглежда толкова малък и безпомощен — прошепна тя.

— Не смяташе така преди малко.

— Зная — каза тя все още шепнешком и замъгленият поглед се върна в очите й.

Познавах този поглед. Присегнах и обвих ръка около шията й, като я притеглих към ръба на ваната. Усетих ръката й да се плъзга надолу и да ме покрива с гъбата, докато се целувахме.

— Пак растеш — прошепна тя, движейки устни по моите.

Засмях се и в този момент телефонът иззвъня. Рязко се обърнахме, сепнати, водата се разплиска и намокри роклята й отпред. Мълчаливо взе телефона от тоалетната масичка и ми го подаде.

— Да — изръмжах в слушалката.

Беше Макалистър. Обаждаше се от фоайето.

— Казах в три часа! — отсякох аз.

— Сега е три — отговори той. — Можем ли да дойдем горе? Уинтроп е с нас. Каза, че искал да се види с теб.

Вдигнах очи към Моника. Само това ми липсваше. Да дойде баща й и да я завари в стаята ми.

— Не! — казах бързо. — Още съм в банята. Заведи ги в бара и им поръчай нещо.

— Всички барове са затворени.

— Добре тогава. Ще сляза във фоайето — казах аз.

— Фоайето не е място за сключване на такава сделка. Няма уединеност. Няма да им се понрави. Не разбирам защо да не можем да се качим.

— Защото има жена при мен.

— Че какво от това? — отвърна той. — Те не са тесногръди — и се разсмя на шегата си.

— Момичето е Моника Уинтроп.

На другия край на жицата се замълча. После го чух да казва уморено:

— Господи! Прав беше баща ти. Никога не спираш.

— Имам достатъчно време да спра, като стана на твоите години.

— Не зная — каза уморено той. — Няма да им хареса идеята да се срещнем във фоайето.

— Ако толкова държат да е уединено — казах аз, — зная едно място.

— Къде?

— Мъжката тоалетна, непосредствено зад асансьорите. Ще се срещнем там след пет минути. Ето ви колкото щете уединение!

Оставих слушалката и станах. Погледнах Моника.

— Подай ми една хавлия — казах. — Трябва да сляза долу и да се видя с баща ти.