Харолд Робинс
Торбарите (66)

1.

Дейвид Улф влезе в хотелската стая и се тръшна на леглото направо с дрехите, като се загледа в тъмния таван. Нощта му се струваше безкрайна, макар да знаеше, че едва минава един. Беше уморен и едновременно с това не беше уморен. Ликуваше, а някак бе потиснат; тържествуваше, а усещаше някаква горчивина да се разлива в него.

Това беше началото на разкриващите се пред него възможности, първият проблясък за скритите му амбиции, надежди и мечти. Защо тогава тази странна смесица от чувства? Никога преди не се беше получавало така. Винаги бе знаел какво точно желае. Бе съвсем просто. Права линия, изпъната от него до целта.

Сигурно се дължеше на Корд, помисли си той. Сигурно е Корд. Не можеше да има друга причина. Замисли се дали Корд влияеше и на другите по същия начин. Все още помнеше шока си, когато влезе в апартамента и го видя за пръв път, след като в онази отдавнашна нощ Корд бе зарязал дирекционния съвет, за да полети на Запад.

Петнадесет дни бяха изминали; две седмици, през които тревогата се бе вселила и компанията се разпадаше пред очите му. Шушуканията на служителите от нюйоркската кантора все още кънтяха в ушите му; усещаше скритите, изплашени, разтревожени погледи, които му отправяха, когато минаваше по коридора. И той нямаше какво да стори, нямаше какво да им каже. Сякаш корпорацията беше изпаднала в транс и очакваше кръвопреливането, което да изпълни вените й с нови жизнени сокове.

И сега най-сетне Корд бе застанал с полупразната бутилка бърбън отпреде си — изтерзано, бледо копие на мъжа, който бяха изпратили само преди няколко седмици. Отслабването и изтощението бяха издълбали дълбоки линии на умора около устата. Но едва когато човек се вгледаше в очите, разбираше, че тук не се касае за физическа промяна. Самият човек се бе изменил.

Отначало Дейвид не можеше да си го обясни. После, за миг, воалът се вдигна и той изведнъж разбра. Долови неговата изключителна самота. Сякаш беше посетител от друг свят. Хората му бяха станали чужди, едва ли не като деца, чиито желания той отдавна вече е надраснал. Можеше да ги търпи дотолкова, доколкото ги считаше за полезни, но след като си изпълнеха задачата, пак щеше да се оттегли в онзи свят, в който съществуваше единствено той.

Тримата бяха мълчали след напускането на апартамента на Корд и в асансьора. Едва когато прекрачиха във фоайето и се смесиха с тълпата, идваща за вечерното представление на „Звезден покрив“, Макалистър проговори:

— Мисля, че е най-добре да намерим някое тихо кътче и да си поговорим.

— Мъжкият бар долу. Ако още е отворен — предложи Дан.

Беше отворен и когато келнерът им донесе напитките, Макалистър вдигна чашата.

— Всичко хубаво — пожелаха си един на друг, отпиха и оставиха чашите на масата.

Макалистър ги изгледа и двамата, преди да заговори.

— И така, оттук нататък всичко зависи от нас. Бих желал да мога да взема по-пряко участие — каза той с прекалено официален тон, — но аз съм адвокат и не разбирам почти нищо от филми. Това, което все пак мога да направя, е да ви обясня плана за реорганизация на компанията, който Джонас одобри, преди да се оформи сделката.

Едва тогава Дейвид доби представа колко предвидлив е Джонас — изтеглянето на старите, обикновени акции срещу нови дялове, пускането на привилегировани акции, за да се посрещнат някои висящи задължения на корпорацията и облигации, представляващи ипотечно право на погасяване върху всички имущества на компанията, включително студиото и киносалоните, в замяна на отпуснатия от него работен капитал от един милион долара.

Следващото, на което Макалистър се спря, бе тяхното възнаграждение. На Дейвид и на Дан Пиърс се предлагаха седемгодишни договори при първоначална заплата от шест и пет хиляди долара и тринадесет хиляди долара годишно увеличение до тяхното изтичане. В допълнение всеки от тях щеше да бъде възнаграден напълно за разходите и съответно премиран, ако имаше печалби, до размер на два и половина процента, която сума можеше да се получи или в акции, или в брой.

— Това е — приключи Макалистър. — Въпроси?

— Добре звучи — отбеляза Дан Пиърс. — Но каква гаранция имаме, че Джонас ще ни задържи на работа, след като милионът хвръкне? Никаква. А той е напълно застрахован от акциите и облигациите.

— Прав си — каза Макалистър. Гаранции няма, но пък и той няма гаранции какво ще се получи, ако вашето ръководство на компанията се окаже неудачно. Тъй както аз виждам работата, всичко е във ваши ръце.

— Но ако направеното от Дейвид проучване е точно — продължи Дан, — ние няма да свършим и наполовина първия филм, преди да бъдем в невъзможност да изплащаме седмичните надници. Не зная какво мисли Джонас. Човек не може да прави филм за милиони без пари.

— Кой казва, че трябва да правим филм за милиони? — запита Дейвид тихо.

Изведнъж всичко се изясни. Той започна да разбира целта на Джонас. Първоначално се бе разочаровал от това, че не е назначен за отговорник на студиото. Нравеше му се титлата „Президент“. Обаче Корд бе отсякъл цялата работа като с нож по масло. Всъщност студиото беше само една фабрика, завършваща производството на компанията. Администрацията, продажбите и салоните бяха под негов контрол, а именно оттам идваха парите. Парите винаги диктуваха политиката на студиото, а парите контролираше той.

— За един милион можем да завъртим десет филма. И да започнем да получаваме приходи от първия, преди да сме пуснали в производство петия.

— Аз няма да работя така — отсече Дан. — Не съм стигнал дотук в бранша, за да правя еднодневки. Тази работа е за „Рипъблик“ или „Монограм“.

— „Колумбия“, „Уорнърс“ и „РКО“ не са чак толкова високомерни — каза Дейвид с някак особено твърд глас.

— Тяхна си работа, щом искат — изръмжа Дан. — Аз трябва да си поддържам авторитета.

— Не ми пробутвай тези глупости — избухна Дейвид. — В нашата работа само успехът е важен. Никой не се интересува как си го постигнал, щом хората се трупат на касата. Публична тайна е, че ти убеди Корд да закупи компанията, за да станеш продуцент. Няма да ти остане капка авторитет, ако напуснеш сега.

— Кой говори за напускане?

Дейвид се отпусна в креслото. Завладя го непознато досега чувство на власт. Разбираше защо е било толкова тежко на вуйчо му Бърни да се оттегли. Сви рамене.

— Чу какво каза Корд. Не го ли сториш, някой друг ще го стори.

Пиърс го изгледа за миг, после погледна Макалистър. Лицето на юриста беше безизразно.

— Лесно ти е на теб — изръмжа Пиърс. — Но докато аз си блъскам главата, ти какво възнамеряваш да правиш?

— Ще се постарая да издържим някак, докато ти осъществяваш работната си програма — отговори Дейвид.

— Как? — попита Макалистър заинтригувано.

— Утре уволнявам четиридесет процента от персонала на компанията.

— Твърде драстично — отбеляза Макалистър. — Ще можеш ли да работиш при такива условия?

Дейвид погледна адвоката в лицето. Той представляваше друг вид изпитания.

— Ще можем да работим — промълви тихо той.

— Така не се създават приятели — измънка Пиърс.

— Хич не ме интересува — спокойно отвърна Дейвид. — Не се готвя да печеля състезание за популярност. И това е само началото. Пет пари не давам кого ще засегне — компанията ще оцелее.

Юристът го изгледа за миг. После Дейвид видя как дълбоко в очите му се прокрадна бледа следа на нещо като усмивка. Макалистър се обърна към Дан:

— Ти какво мислиш?

Дан се усмихна.

— Мисля, че ще се справим някак. Защо мислиш, че Джонас поиска да го задържи?

Макалистър бръкна в чантата.

— Ето ти договора — каза той на Дейвид. — Джонас иска да го подпишеш тази вечер.

Дейвид погледна юриста.

— А Дан?

Макалистър се усмихна.

— Дан подписа своя в деня на дирекционния съвет.

За миг Дейвид усети гнева да се надига в него. Цялата работа бе предварително обмислена. Бяха го прекарали през цедилката, само за да видят какво ще стане. После си пое дълбоко дъх. Какво значение имаше? Пое подадената му от юриста писалка.

Това беше само началото. Все още бяха новаци в този бизнес и щеше да мине дълго време, преди да научат за компанията толкова, колкото знаеше той. А тогава вече нямаше да има съвсем никакво значение.

Подписал договора, той беше вече на работа.

 

 

Вратата между стаята на вуйчо му и неговата се отвори и в мрака се прокрадна светлина.

— Тук ли си Дейвид?

Той седна на леглото и плъзна крака към пода. Посегна и запали нощната лампа.

— Да, вуйчо Бърни.

Норман влезе в стаята.

— Е? — каза той. — Видя ли го?

Дейвид кимна и измъкна цигара.

— Видях го. — Запали цигара. — Изглежда ужасно. Смъртта на Рина му се е отразила доста зле.

Старецът се изсмя.

— Съжаление към него не мога да изпитвам — горчиво изрече той. — След всичко, което ми стори. — Извади от джоба пура и я мушна в устата си незапалена. — Е, предложи ли ти работа?

Дейвид кимна.

— Каква работа?

— Административен заместник-директор.

Вуйчо му повдигна вежди.

— Така ли? — каза той заинтересувано. — Кой е президент?

— Дан Пиърс. Той ще прави филмите. Аз ще ръководя всичко останало — администрацията, продажбите, кината.

Пурата заигра възбудено нагоре-надолу в устата на стареца. Широка усмивка се разля по лицето му.

— Момчето ми, гордея се с теб. — Той положи ръка върху рамото на Дейвид. — Винаги съм казвал, че някой ден от теб ще излезе нещо голямо.

Дейвид погледна вуйчо си изненадано. Не бе очаквал такава реакция. По-скоро упреци и обвинения в измяна.

— Така ли?

— Разбира се — разпалено го увери Бърни. — Какво друго бих могъл да очаквам от сина на собствената си сестра?

Дейвид го изгледа вторачено.

— Аз мислех…

— Мислеше? — каза старецът усмихнат. — Какво значение има какво си мислил? Миналото си е минало. Сега наистина можем да се съюзим. Ще ти покажа начини за печелене на пари, каквито дори не си сънувал.

— За печелене на пари ли?

— Разбира се — отвърна Бърни, снижавайки поверително тон. — Еврейската глава си е еврейска глава. Щом ти си отговорникът, кой ще знае какво става? Утре ще уведомя всички доставчици, че старата сделка си остава в сила. Само че сега ти ще получаваш двайсет и пет процента от пая.

— Двайсет и пет процента?

— Какво има? — хитро попита Бърни. — Двайсет и пет на сто не ти ли стигат?

Дейвид не отговори.

— Е, вуйчо ти Бърни не е chazer. Петдесет тогава, дадено.

Дейвид си изгаси цигарата в пепелника. Изправи се и мълчаливо отиде до прозореца. Загледа се надолу към отсрещния парк.

— Какво има? — попита зад него вуйчо му. — Не е ли честно петдесет? Все пак ми дължиш нещо. Ако не бях аз, никога нямаше да получиш тази длъжност.

Дейвид почувства как горчивината се надига в гърлото му. Обърна се към стареца.

— Дължа ти нещо ли? — възмути се той. — Нещо за всичките тези години, през които ме държа с подвита опашка за някакви си въшливи триста и петдесет седмично? Винаги, когато те молех за повишаване, ти пискаше колко губела компанията. И през цялото това време си прибирал от нея по един милион долара годишно в джоба си.

— Това е съвсем друго — каза старецът. — Ти не разбираш.

Дейвид се изсмя.

— Разбирам много добре, вуйчо Бърни. Ясно ми е, че имаш петнайсет милиона суха пара. И хиляда години да живееш, не би могъл да ги изхарчиш. А искаш още.

— Че какво лошо в това? — поиска да узнае Бърни. — Работил съм за тях. Те ми се полагат. Искаш да изоставя всичко заради оня schlemiel, който ми отмъкна собствената компания?

— Да.

— Вземаш страната на този… този фашист, срещу собствената си плът и кръв? — писна старецът насреща му с пламнало от гняв лице.

Дейвид го изгледа.

— Не е нужно да вземам страна, вуйчо Бърни — каза тихо той. — Ти сам признаваш, че компанията не е вече твоя.

— Но ти я управляваш.

— Това е вярно — кимна Дейвид. — Аз я управлявам. Не ти.

— Значи ще задържиш всичко за себе си? — обвини го старецът.

Дейвид обърна гръб на вуйчо си, без да проговори. Настъпи мълчание, после вуйчото пак заговори.

— Ти си по-лош и от него — огорчено констатира Бърни. — Той поне не граби от собствената си плът и кръв.

— Остави ме на мира, вуйчо Бърни — каза Дейвид, без да се обръща. — Капнал съм. Искам да поспя малко.

Чу стъпките на вуйчо си, който прекоси стаята и затръшна ядосано вратата след себе си. Опря уморено глава на рамката на прозореца. Затова значи се беше върнал вуйчо му от Калифорния веднага след заседанието. Почувства някаква буца да засяда в гърлото му. Не знаеше защо, но изведнъж му се доплака.

Някъде отдалеч се чу тревожно биене на камбана. Леко вдигна глава и надникна през прозореца. Звукът се усили, една линейка зави откъм Пето авеню и се насочи към Шестдесет и девета улица. Обърна се и бавно се върна към стаята, а шумът постепенно заглъхна. Целият му живот бе представлявал нещо подобно.

Когато обикаляше заедно с баща си с вехтошарската каруца, седнали един до друг горе на дървената седалка, му се струваше, че единственият звук, който чува, е именно този — „Дрънкането на камбаната“.