Харолд Робинс
Торбарите (6)

6.

Входната врата се отвори, докато прекосявах верандата. Баща ми бе построил тази плантаторска къща в традиционния южняшки стил и за неин домоуправител бе довел Робер от Нови Орлеан. Робер беше креол, потомствен лакей.

Беше огромен мъж, с цяла глава по-висок от мен, но толкова внимателен и сръчен, колкото беше едър. Преди него баща му и дядо му са били домоуправители и макар и роби, бяха насадили у него гордост от професията. Имаше шесто чувство, що се отнася до задълженията. Винаги беше там, където трябва.

Отстъпи встрани, за да вляза.

— Здравейте, мастър Корд — поздрави той на своя мек, креолски английски.

— Здравей, Робер — казах аз и го изчаках да затвори вратата. — Ела с мен.

Мълчаливо ме последва в кабинета на баща ми. Лицето му остана безизразно, докато затваряше вратата.

— Да, мистър Корд?

За пръв път ме нарече мистър, вместо мастър. Погледнах го.

— Баща ми е мъртъв — казах аз.

— Зная — заяви той. — Мистър Денби се обади.

— Другите знаят ли? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Казах на мистър Денби, че мисис Корд е излязла и не съм споменавал нищо на останалата прислуга.

Доловихме лек шум зад затворената врата. Робер продължи да говори, пристъпвайки бързо към нея:

— Сметнах, че сигурно ще пожелаете сам да съобщите тъжната вест. — Той отвори рязко вратата.

Нямаше никой. Пристъпи бързо навън. Последвах го. Някаква фигура тичаше по голямото стълбище, което извиваше край парадния вход към горния етаж.

Гласът на Робер бе тих, но властен като камшик.

— Луиз!

Фигурата спря. Беше личната прислужничка на Рина.

— Ела тук! — заповяда той.

Луиз заслиза колебливо по стълбището. Видях ужасения израз на лицето й, докато наближаваше.

— Да, мистър Робер? — Гласът й беше не по-малко изплашен.

За пръв път имах възможност да видя как Робер се справя със слугите. Приближи я някак лениво, но ръката му се стовари върху лицето й като пистолетен изстрел. Гласът му бе пълен с укор:

— Колко пъти съм ти казвал да не подслушваш зад вратите?

Тя стоеше с ръка на лицето си. Сълзите започнаха да се стичат по бузите й.

— Върви сега в кухнята. Ще се занимая с теб по-късно.

Затича към кухнята все още с ръка на лицето. Робер се обърна към мен:

— Извинявам се заради нея, мистър Корд — каза той с предишния дълбок и спокоен глас. — Обикновено моите слуги не правят такива неща, но тази специално ми създава трудности.

Извадих цигара и още преди да съм я сложил в устата, Робер ми поднесе запалена клечка кибрит. Дръпнах дълбоко.

Робер духна клечката и грижливо я постави в един пепелник.

— Да, сър?

Погледнах замислен към стълбището. Странно, но се колебаех.

Гласът на Робер долетя зад рамото ми:

— Мисис Корд е в стаята си.

Вдигнах очи към него. Лицето му беше като непроницаема маска.

— Благодаря, Робер. Ще се кача да й кажа.

Тръгнах нагоре. Гласът му ме задържа:

— Мистър Корд?

Обърнах се и погледнах надолу към него. Черното му лице светна.

— В колко да сервирам вечерята, сър?

Помислих за миг.

— Към осем часа — отговорих.

— Благодаря ви, сър — каза той и тръгна към кухнята.

 

 

Почуках леко на вратата на Рина. Отговор не последва. Отворих и влязох. Гласът й долетя от банята:

— Луиз, донеси ми голяма хавлиена кърпа.

Влязох в банята и взех от купчината на лавицата над тоалетната масичка една кърпа. Тръгнах към заградената вана в момента, когато тя плъзна встрани стъклената стена.

Беше цялата златна, бяла и гореща, а водата се стичаше по тялото й. Стъписа се за миг. Повечето жени веднага биха направили опит да се прикрият. Но не и Рина. Тя протегна ръка за кърпата. Ловко се загърна и излезе от ваната.

— Къде е Луиз? — попита тя, сядайки пред тоалетната масичка.

— Долу — отговорих аз.

Залови се да подсушава лицето си с друга кърпа.

— Това няма да се хареса на баща ти.

— Никога няма да го узнае — отговорих аз.

— Откъде знаеш, че няма да му кажа?

— Няма — изрекох аз убедено.

Именно тогава тя започна да усеща, че нещо не е в ред. Погледна ме в огледалото. Лицето й изведнъж стана сериозно.

— Да не се е случило нещо между теб и баща ти, Джонас?

Взря се за миг в мен с недоумение. Подаде ми една по-малка кърпа.

— Бъди послушно момче, Джонас, и ми изсуши гърба. Не мога да го достигна. — Усмихна се в огледалото. — Виждаш, Луиз наистина ми е необходима.

Взех пешкира и пристъпих към нея. Тя остави голямата кърпа да се хлъзне надолу по раменете й. Изтрих капките влага по безупречната й кожа. Улавях аромата на парфюма й, излъчван от затопленото след банята тяло.

— Престани, Джонас! Тази сутрин баща ти казваше, че си сексуален маниак, ала не е нужно да го доказваш.

Взрях се в очите й. Нямаше уплаха в тях. Тя бе много самоуверена. Бавно се усмихнах.

— Може би е бил прав — отвърнах. — А може би е забравил какво значи да си млад.

Привлякох я от стола към себе си. Кърпата продължи да се свлича, докато остана да виси, притисната само от телата ни. Покрих устата й с моята и сграбчих едната й гърда. Беше едра и твърда и почувствувах как сърцето затупка под нея.

Може би грешах, но за миг ми се стори, че долавям възбуда да преминава през тялото й. После тя гневно се отскубна. Кърпата остана да лежи на пода.

— Да не си полудял? — избухна тя, а гърдите й се дигаха и спускаха учестено. — Знаеш, че всеки миг може да влезе през тази врата.

Останах неподвижен за миг, после се освободих от цялото струпано в гърдите ми напрежение с бавна въздишка.

— Той никога вече няма да влезе през тази врата — уведомих я аз.

Цветът започна да се отдръпва от лицето й.

— Какво… какво искаш да кажеш? — заекна тя.

Очите ми гледаха право в нейните. За пръв път успях да проникна зад тях. Беше изплашена. Като всеки, изправен пред неизвестното бъдеще.

— Мисис Корд — бавно казах аз, — твоят съпруг е мъртъв.

Зениците й се разшириха неспокойно и тя плавно се отпусна на стола. Инстинктивно вдигна кърпата и я уви около себе си.

— Не мога да повярвам! — пророни глухо.

— Какво не можеш да повярваш, Рина? — безмилостно я запитах аз. — Че е мъртъв ли, или че сбърка, като се омъжи за него, вместо за мен?

Едва ли ме чу. Гледаше ме със сухи очи, но в тях имаше такава тиха скръб и състрадание, каквито никога не бях мислил, че е способна да изпита.

— Болезнено ли беше? — попита тя.

— Не — отвърнах. — Стана бързо. Удар. В един миг беше голям и силен като живота и ревеше като лъв, в следващия… — щракнах пръсти — така беше.

Очите й не се откъсваха от моите.

— Радвам се поне за това — каза притихнало. — Не бих му пожелала да страда. — Бавно се изправи на крака. Воалът пак се спусна над очите й. — Мисля, че сега трябва да си вървиш.

Това беше познатата Рина, тази, която исках да премахна. Далечна, недостъпна, пресметлива.

— Не — казах. — Още не съм свършил.

Тя гледаше пред мен.

— Какво имаш да довършваш?

Сграбчих я за рамото и я притеглих към себе си.

— Не сме довършили — казах в обърнатото й към мен лице. — Ти и аз. Доведох те една нощ у дома, защото те желаех. Но ти избра баща ми, защото за теб той представляваше по-добра инвестиция. Мисля, че достатъчно съм чакал!

Тя срещна погледа ми. Вече не беше изплашена. Беше в свои води и знаеше как да се бори.

— Да не си посмял!

В отговор дръпнах кърпата от нея. Тя се изви, готова да побегне от стаята, но аз я улових за ръката и я притеглих към себе си. С другата ръка хванах косата и извих главата й така, че лицето й се обърна към моето.

— Така ли?

— Ще викам! — дрезгаво пророни тя. — Слугите ще дотичат!

Ухилих се.

— Не, няма да дойдат. Ще си помислят, че пищиш от скръб. Робер ги е събрал в кухнята и никой няма да дойде, ако не го повикам!

— Почакай! — захленчи тя. — Моля те, почакай. Заради баща си.

— Защо? — попитах аз. — Той мен не ме изчака. — Вдигнах я и я отнесох в спалнята. Ръцете й ме драскаха по лицето, юмруците ме удряха по гърдите.

Хвърлих я на застланото с бял атлаз легло. Тя направи опит да се измъкне от другата страна. Сграбчих я за рамото и я претърколих обратно. Захапа ми ръката и когато я дръпнах, запълзя назад. Застъпих с крак бедрата й и злобно я плеснах по лицето. Ударът я повали на възглавницата. Видях белите, оставени от пръстите, белези.

Затвори за миг очи, а когато отново ги отвори, в тях имаше една дива необузданост, каквато не бях виждал преди. Усмихна ми се и с ръце, обвити около врата ми, ме притегли към себе си. Устата й се впи в моята. Усетих как тялото й се движи под мен.

— Направи го, Джонас! — задъха се тя. — Сега! Не мога да чакам повече. Толкова дълго чаках. — Търсещите й пръсти се плъзнаха по бедрата ми и напипаха члена. Тя заби лице във възглавницата, а движенията й ставаха все по-необуздани. Едва долавях безумния й, настойчив шепот. — Бързо, Джонас, Джонас, бързо!

Опитах се да стана, но тя не можеше да чака да си сваля дрехите. Придърпа ме отново и ме натика в себе си. Беше като разпалена фурна. Притисна главата ми към шията си.

— Направи ми дете, Джонас! — зашепна тя в ухото ми. — Направи ми дете, както на онези три момичета от Лос Анжелос. Дай живот на утробата ми!

Погледнах я в лицето. Очите й бяха избистрени и някакво насмешливо ликуване играеше в тях. Съвсем не отразяваха страстта на беснеещото под мен тяло. Ръцете и краката й се бяха впили като пиявици в мен.

Тя ми се усмихна, приковала очи в моите.

— Направи ми дете, Джонас — прошепна. — Баща ти не можа. Страхуваше се някой да не ти отнеме нещо!

— Какво… какво? — направих опит да се изправя, но тя беше като бездънен кладенец, от който не можех да се измъкна, след като веднъж се бях потопил.

— Да, Джонас — каза тя усмихнато, докато тялото й ме похитяваше. — Баща ти не пожела да рискува. Затова ме накара да подпиша споразумението, преди да се оженим. Искаше да остави всичко на скъпия си син!

Опитах се да стана и да се измъкна, но тя ме беше обгърнала с краката и не ме пускаше. Смееща се и ликуваща.

— Но ти сега ще ми направиш дете, нали, Джонас? Ще знаем само ние двамата. Ще разделиш наследството със своя син, макар целият свят да мисли, че е на баща ти.

Извиваше се под мен търсеща, искаща жизнените ми сокове. С внезапна ярост се изтръгнах от нея в момента, когато силата ми рукна от мен. Строполих се в леглото до краката й.

Агонията отмина и аз отворих очи. Беше заровила глава във възглавницата. Плачеше. Мълчаливо се надигнах и излязох от стаята.

Докато минавах през хола, за да стигна до стаята си, непрестанно мислех: баща ми ме е обичал, обичал ме е. Макар че не го бях забелязал, той ме беше обичал.

Обичал ме беше. Ала никога достатъчно, за да го покаже.

Когато стигнах до стаята си, сълзите вече се стичаха по лицето ми.