Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2013)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9797

 

 

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9800

История

  1. — Добавяне

16.

Яркото слънце ги удари в очите след мрака в залата. Мълчаливо се запътиха към кабинета на Дейвид в един от административните павилиони.

— Какво мислиш, Дейвид? — тихо запита тя. — Тази проба не те ли кара да съжаляваш, че си се оженил?

Той я погледна и се засмя. Отвори вратата на павилиона и минаха покрай секретарката към частния му кабинет. Дейвид заобиколи бюрото и седна зад него.

Тя се настани на кожения стол пред бюрото. Замисленият израз бе все още на лицето му. Тя си взе цигара и я запали.

— Какво мислиш за пробата? — запита той.

Тя се усмихна.

— Сега разбирам защо подлудява всички мъже — отвърна тя. — Начинът, по който дрехата бе прилепнала към тялото, когато излезе от водата, бе най-сексапилното нещо, което някога съм виждала.

— Остави сцената. Ако не беше част от пробата, какво би си помислила за нея?

Тя дръпна от цигарата и усмивката напусна лицето й.

— Мисля, че беше прекрасна. Сърцето ми едва не се пръсна при сцената, когато се виждаха само пристъпващите ходила на Исус и краят на влачещия се кръст, а тя пълзеше в прахта подир Него, опитвайки се да Му целуне краката. Усетих, че плача с нея. — Тя замълча за миг. — Истински сълзи ли бяха или грим?

Дейвид я погледна.

— Истински сълзи — отвърна той. — При пробите не използват грим.

Почувства как възбудата го обзема. Роза му бе дала отговора. Не бе изпитвал подобно нещо от момента, когато за пръв път видя Рина Марлоу на екрана. Всички бяха заслепени от сцената на кръщението.

Измъкна празна бланка от поставката на бюрото и започна да пише. Роза го наблюдаваше известно време, после мина зад бюрото и надникна любопитно през рамото му. Беше приключил с писането и посягаше към телефона.

ДЖОНАС,

МИСЛЯ, ЧЕ Е ВРЕМЕ ДА СЕ ВЪРНЕМ КЪМ ГОЛЕМИТЕ ФИЛМИ. НАСТОЯВАМ ДА СЕ СВЪРЖЕМ.

ДЕЙВИД

— Свържете ме с Макалистър в Рено — нареди Дейвид в слушалката. Обърна се към Роза и й се усмихна. Тя отвърна на усмивката и отново седна.

— Ало, Мак — започна Дейвид уверено и властно, — два въпроса, на които можеш да ми отговориш.

Обзе я чувство на гордост. Зарадва се, че бе дошла в студиото. Не познаваше съпруга си в тази светлина.

— Първо — каза Дейвид в телефона, — мога ли да сключа договор с една актриса чрез „Корд Експлозивс“? Имам специални съображения да не я договарям с нас. Важни причини. — Дейвид леко се отпусна.

— Добре. Вторият ми въпрос. Имам една филмова проба, която държа Джонас веднага да види. Можеш ли да му я предадеш?

Изчака малко.

— Няма какво повече да искам. След два часа филмът ще бъде в кантората ти в Лос Анжелос. Благодаря, Мак. Дочуване.

Остави слушалката и взе цигара. Пъхна я в устата си. Тя му поднесе клечка кибрит през бюрото. Той запали цигарата и й се усмихна.

— Джес — каза той, когато вратата се отвори и секретарката му влезе. — Изпращам ти една написана бланка. Искам да я фотографираш и да я монтираш в края на пробата на Джени Дентън, веднага. — Закри микрофона с другата ръка. — Вземете тази бланка и я занесете веднага на Джес Дий, лично — нареди той на секретарката, посочвайки бланката върху бюрото. Тя мълчаливо я взе и излезе.

— Зная, че е страшна проба, Джес — каза той в микрофона. — Направи едно копие с бланката и веднага го прати на секретарката на Макалистър в „Корд Еъркрафт“. До обяд трябва да бъде там.

— Реши ли вече?

Той кимна.

— Залагам всичко — отвърна той. — Сгреша ли, няма значение кой от тях ще спечели. Аз ще загубя.

Роза се усмихна.

— При всяка операция настъпва такъв момент. Ти си хирургът, държиш ножа, а пациентът е отворен пред теб. Според книгите има няколко начина, по които да действаш, много пътища, по които да тръгнеш. Но за теб съществува само един път, верният. Така че ти вземаш решението. Твоят път. Независимо от страничния натиск, независимо от книгите. Трябва да действаш тъй, както ти смяташ за добре. — Тя го загледа, продължавайки да се усмихва. — Така ли постъпваш, Дейвид? — запита го тихо. — Следваш ли собствения си път?

Той я изгледа, учуден от прозрението и мъдростта й.

— Да — каза, без да се колебае. — Вървя по собствения си път.

Никога преди не бе разглеждал въпроса така. Но тя беше права. Той наистина вървеше по собствен път.

 

 

Джени седеше до бюрото във всекидневната и подписваше чекове за месечните сметки, когато на вратата се позвъни. Чу как мексиканката се заклатушка край нея към входа. Намръщи се и заби поглед надолу към бюрото.

Каква глупачка се бе показала, помисли си тя, да се остави да я уговорят за пробните снимки. Трябваше да се досети, че този само си придава важност. Сега цял Холивуд й се присмиваше. Поне четирима клиенти й бяха звъннали, поздравявайки я саркастично с филмовата проба. Всички я бяха гледали.

Знаеше, че не става за артистка. За кой дявол се бе навила? Съвсем като хлапе, лапнало по сцената, каквито идваха с хиляди тук. За да остане с пръст в устата, както другите.

Трябваше да се досети в момента, когато застана пред камерите. Но бе прочела сценария. Мария Магдалена. Отначало едва не умря от смях. Нищо чудно, че Бонър си беше помислил за нея. Това бе подбор за ролята със силен подтекст.

После нещо в историята я бе грабнало. Почувства се развълнувана и разтърсена. Просто се вживя в ролята и имаше моменти, когато плачеше, докато камерите я заснемаха. А това бе нещо, което не беше правила от дете. Нищо чудно, че хората се смееха. И тя би се смяла, ако се касаеше за някоя друга. Курва, — която оплаква друга курва. Не трябваше да приема. Изтекла бе цяла седмица, без да чуе ни дума от Бонър.

Усети тежките стъпки на мексиканката зад себе си. Обърна се. Мънистените очи на прислужницата бяха непроницаеми.

— Senor Woolf esta aqui.

Улф. Не познаваше никой с такова име. Може би бе новото ченге. Бяха й казали, че човекът, който ще дойде за лептата, е нов.

— Des las peliculas — добави бързо прислужницата.

— О! — тя кимна. — Traigale aqui — обърна се пак към бюрото, когато прислужницата тръгна. Бързо струпа сметките на куп и ги мушна в чекмеджето. Обърна се на стола в момента, когато мексиканката въвеждаше един млад мъж.

Тя го изгледа студено, ставайки от стола.

— Бонър ли ви изпраща?

— Не — отговори той. — Всъщност, Бонър дори не знае, че съм тук.

— О — сега вече знаеше защо бе дошъл. — Видели сте пробата?

Той кимна. Гласът й стана още по-студен.

— Тогава най-добре си вървете — изрече тя. — Не приемам никого без предварителна уговорка.

Лека усмивка се плъзна по устните му. Това я ядоса още повече.

— И можете да кажете на Бонър от мое име, че ще бъде най-добре да престане да показва тази проба из целия град, иначе ще съжалява.

Той се засмя, после лицето му стана сериозно.

— Вече сторих това, мис Дентън.

— Така ли? — тя почувства как гневът й се разсейва. — Такова нещо би могло да навреди на работата ми.

— Аз мисля, че вие вече не сте от занаята — обади се кротко той.

Тя го изгледа с широко разтворени очи.

— Какво искате да кажете?

— Боя се, че не ме разбирате — продължи той и измъкна визитна картичка от джоба и й я връчи. Тя я погледна. Беше скъпа гравирана картичка. На нея бе написано само ДЕЙВИД УЛФ, а отдолу, в ъгъла, думите АДМИНИСТРАТИВЕН ЗАМЕСТНИК-ПРЕЗИДЕНТ. Най-отдолу бе името на компанията, с която бе свързан и Бонър. Сега се сети кой беше този човек. Бе чела за него във вестниците. Находчивият младеж. Детето-чудо на Корд. Вдигна очи към него.

Лека усмивка пак играеше на устните му.

— Бихте ли играли Мария Магдалена?

Изведнъж усети, че е нервна.

— Не зная — промълви колебливо. — Мислех… мислех, че е някаква шега на Бонър.

— Може да е било — бързо я прекъсна Дейвид Улф. — Не зная какво е мислил. Но аз не се шегувам. Мисля, че от вас може да излезе голяма звезда. — Той замълча. — И жена ми мисли същото.

Тя го изгледа неразбиращо.

— Роза Щрасмер. Познава ви от болницата, преди четири години.

Очите й светнаха.

— Искате да кажете доктор Щрасмер? Която извърши кожното присаждане на Линда Дейвис?

Той пак кимна усмихнат.

— Аз бях старшата сестра в хирургията тогава — каза тя. — Жена ви беше страхотна.

— Благодаря ви. И така, искате ли да играете Мария Магдалена?

Изведнъж това й се прииска повече от всичко друго на света.

— Да.

— Надявах се на такъв отговор — каза той и измъкна от вътрешния джоб един сгънат лист. — Колко каза, че ще ви плаща Бонър?

— Две хиляди седмично.

Той вече бе извадил писалката и пишеше по листа.

— Минутка, мистър Улф — каза бързо тя. — Зная, че Бонър просто се шегуваше. Не е нужно да ми плащате чак толкова.

— Може и да се е шегувал. Но аз не. Казал ви е две хиляди, значи толкова ще получавате. — Той привърши с писането и й подаде договора. — Най-добре го изчетете внимателно.

— Нужно ли е?

Дейвид кимна.

— Мисля, че да — настоя той. — Договорите лесно се подписват, но не е лесно анулирането им.

Джени потъна в стола и прилежно зачете.

— Забелязвам, че е от „Корд Експлозивс“.

— Такава е практиката ни. Корд е собственик на компанията.

— О! — Тя довърши четенето и посегна за писалка. Подписа набързо и му го връчи. — Сега какво ще правим? — запита усмихната тя.

Той прибра договора в джоба си.

— Първо ще ви сменим името.

— Че какво му е на името ми?

— Премного хора го знаят — обясни той. — Може да ви е неудобно оттук нататък.

Джени се замисли малко, после се засмя.

— Пет пари не давам — каза тя. — А вие?

Дейвид поклати глава.

— Също не, щом така мислите.

Тя пак се засмя. Нека клиентите се пукнат от яд, като разберат какво са изтървали.

Той огледа стаята.

— Собственичка ли сте или наемателка тук? — попита той.

— Наемателка.

— Добре — каза той. — Изнесете се и заминете за известно време. Някъде в пустинята. Или Палм Спрингс. Никой, освен мен не бива да знае къде сте.

— Добре — съгласи се тя. — И какво ще правя там?

— Ще чакате — каза той. — Ще чакате, докато ви открием!