Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Торбарите (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Carpetbaggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2013)
Корекция и форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9797

 

 

Издание:

Автор: Харолд Робинс

Заглавие: Торбарите

Преводач: Ивайла Нецова

Издател: Издателска къща „М-Л“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9800

История

  1. — Добавяне

7.

Бях на гърба на малкото индианско пони, което имах като десетгодишен, и препусках в луд галоп през дюните. Паника се надигаше в мен, но не знаех от какво бягам. Погледнах назад през рамо.

Баща ми ме следваше на големия пъстър кон. Разкопчаното му палто се развяваше от вятъра и мернах тежката верижка на часовника, опъната върху гърдите. Дочух гласа му, носен от вятъра:

— Връщай се, Джонас! Дявол те взел, връщай се веднага!

Извих се и пришпорих понито, да препусна още по-бързо. Безмилостно използувах камшика, така че отстрани, на местата, където го бях ударил, се появиха тънки, червени резки. Постепенно започнах да се отдалечавам.

Изведнъж, кой знае откъде, Невада се озова до мен, яздейки с лекота своя чер кон. Спокойно ме изгледа.

— Връщай се, Джонас. Баща ти ще вика. Що за син си?

Не отговорих, а продължих да пришпорвам коня. Пак погледнах назад.

Баща ми тъкмо спираше. Лицето му беше наскърбено.

— Грижи се за него, Невада! — едва го дочух аз, тъй като разстоянието помежду ни беше голямо. — Грижи се за него, защото аз нямам време. — Обърна пъстрия кон и се отдалечи в галоп.

Спрях понито и се обърнах. Той все повече се смаляваше в далечината. Фигурата му се замъгли под внезапно бликналите от очите ми сълзи. Исках да извикам подир него: „Не си отивай, татко!“ Но думите заседнаха в гърлото ми.

Изправих се в леглото, облян в пот. Разтърсих глава да прогоня спомена от съня. През отворения прозорец дочух шума на коне, идващ от заграденото пространство зад къщата.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Слънцето показваше пет часа и хвърляше дългата си утринна сянка. Долу, в егрека, неколцина работници се бяха облегнали на оградата и наблюдаваха един ездач, който правеше опити да обязди жилаво, доресто жребче. Примижах от слънцето.

Бързо се извърнах от прозореца. Тъкмо от такова лечение се нуждаех. Нещо, което да премахне появилата се в мен празнота и горчивия вкус от устата ми. Нахлузих чифт джинси и стара синя риза и тръгнах да излизам от стаята.

Запътих се по коридора към задното стълбище. Срещнах Робер тъкмо когато стигнах там. Носеше поднос с чаша портокалов сок и каничка димящо кафе. Погледна ме с изненада.

— Добро утро, мистър Джонас.

— Добро утро, Робер — отвърнах аз.

— Мистър Макалистър е дошъл да ви види. Поканих го в кабинета.

Поколебах се за миг. Егрекът трябваше да почака. Имах да върша по-важни неща.

— Благодаря, Робер — казах аз и завих към предното стълбище.

— Мистър Джонас — извика той подир мен.

Спрях се й погледнах назад.

— Ако ви предстоят делови разговори, мистър Джонас, установил съм, че винаги говорите по-добре, когато имате нещо в стомаха си.

Погледнах първо него, после подноса. Кимнах и седнах на най-горното стъпало. Робер остави подноса до мен. Надигнах чашата с портокаловия сок и я пресуших. Робер наля кафето и вдигна кърпата от препечения хляб. Отпих от кафето. Робер беше прав. Чувството за празнота идваше от стомаха ми. Сега се разсейваше. Взех филийката.

Макалистър забеляза облеклото ми, но не каза нищо. Мина право на въпроса.

— Десетте останали процента от акциите са разделени, както следва — каза той, разгръщайки няколко листа върху бюрото. По два и половина процента имат Рина Корд и Невада Смит, по два процента съдията Самуел Хаскъл и Питър Комак, директор на Индустриалната банка в Рено, и един процент притежава Юджийн Денби.

Погледнах го.

— Какво струват акциите?

— На каква основа? — запита той. — Доходи или чиста цена?

— И двете — отвърнах аз.

Той пак се загледа в листовете.

— На основата на средните доходи през последните пет години тези малко на брой акции струват четиридесет и пет хиляди долара; на основата на чиста цена може би шестдесет хиляди долара. — Той запали цигара. — Възможностите за печалби на компанията спаднаха след войната.

— Какво означава това?

— В мирно време нашето производство не се търси така, както по време на война — отговори ми той.

Извадих цигара и я запалих. Започнах да се съмнявам дали съм бил прав да му предложа сто хиляди годишно.

— Кажи ми нещо, което не зная — казах аз.

Той пак погледна книжата, после мен.

— Банката на Комак ни отказа заема от двеста хиляди долара, който баща ти искаше за финансирането на немския контракт, подписан вчера от теб.

Бавно изгасих цигарата в пепелника.

— Май това ме поставя малко натясно, а?

Макалистър кимна:

— Да.

Следващият ми въпрос го изненада:

— Добре, ти какво направи?

Той ме погледна, сякаш бях ненормален.

— Какво те кара да мислиш, че съм предприел нещо?

— Ти беше в кабинета на баща ми, когато влязох вътре, и аз зная, че той не би те извикал само за уреждането на въпроса с родителите на момичето. Той би могъл да стори това и сам. После ти прие работата. Това означава, че си бил сигурен, че ще си получиш парите.

Той се усмихна.

— Уредих друг заем от „Пайъниър Нашънъл Тръст Къмпани“ в Лос Анжелос. Поисках триста хиляди долара, за по-сигурно.

— Добре! — казах аз. — Това ще ми осигури парите, от които се нуждая, за да изкупя останалите акции.

Той продължаваше да ме съзерцава с учудване, докато сядах в креслото до него.

— А сега — подех аз — разкажи ми всичко, което успя да узнаеш за това ново нещо, разпалило толкова баща ми. Как го беше нарекъл? Пластмаса?