Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Salt Air, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Делински

Заглавие: Завръщане на острова

Преводач: Пепа Стоилова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Стоян Меретев

ISBN: 978-954-26-1270-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1703

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Шарлот беше стъписана. От всички възможни обяснения на напрегнатата обстановка последното, за което би се сетила, беше болест. Онзи Джулиан, когото си спомняше, беше жизнен, винаги във форма. Беше прекалено отдаден на работата си, прекалено известен, което, естествено, звучеше абсурдно. Известни хора се разболяваха през цялото време. Известни хора умираха постоянно.

Не че Джулиан щеше да умре. С множествена склероза можеше да се живее. Поне това знаеше със сигурност. Но тя беше хронично заболяване, която променяше живота завинаги.

Коленичи и обви ръце около раменете на Никол, но приятелката й дълго я отблъскваше. Дърпайки се, тя каза с пресекнал, но настойчив глас:

— Не бива да казваш на никого, Шарлот! Обещай ми!

— Няма.

— Абсолютно на никого. Ако той разбере, че съм се изпуснала пред теб, ще се разведе с мен.

— Няма да направи нищо такова. Джулиан много те обича.

Извади салфетка от джоба си.

— Едно време бях сигурна в това, но той много се промени — каза и издуха носа си. — Беше толкова открит. С него се живееше лесно, беше самоуверен и продължава да се държи така с всички други, освен с мен. Когато сме заедно, отчаянието му започва да личи. Аз съм единствената, която знае. Е, освен теб.

Шарлот не разбираше.

— Няма как да си единствената. Баща му е лекар. — Спомни си, че бе виждала доктор Карлисъл на сватбата. Макар и не учен от ранга на сина си, той излъчваше достолепие по свой собствен начин.

— Нито баща му, нито майка му — обясни Никол. — Никой, освен лекуващия лекар, който дори не е от Филаделфия. И аз съм напълно наясно, че бъдещето му зависи именно от това — никой друг да не научи. Знаеш ли колко е трудно за мен?

Шарлот се опитваше да си представи. Самата тя си беше самодостатъчна, но Никол? Никол беше толкова зависима, толкова общителна. Да не може да сподели с приятелите си?

— От колко време знаеш?

Никол изтри сълзите си.

— От четири години.

Години! Мили боже! Наред със случилото се с Боб? Анджи сигурно е съкрушена.

— Шарлот, чуй ме! Мама не знае.

— Но тя е твоя майка! — възкликна в недоумение.

Никол се вторачи в лицето й.

— Не ти е позволил да споделиш дори със собствената си майка? — продължи възмутено, после се опомни и вдигна примирително ръка: — Добре, добре. Няма да го критикувам. Не съм на неговото място. — Все пак не можеше да го възприеме, колкото и да се опитваше. — Мислех си… Мислех си, че вие двамата сте се отчуждили, че той има друга връзка или нещо подобно.

— Джулиан? Не и Джулиан! Той е изключително почтен, но аз? Не минаваше и ден, без да му опявам…

— Не трябваше да чакаш толкова дълго — скара й се Шарлот. — Трябваше да ми кажеш в мига, в който пристигнах. — Беше озадачена. — Четири години и никой не е забелязал?

— Точно там е работата. Изтощението, което чувства през цялото време, остава скрито, а другите симптоми се появяват и отшумяват. Никой, който го погледне, не може да допусне, че има проблем. — Гласът й стана по-висок. — Но множествената склероза е прогресивно заболяване. Лечението не му действа, затова сме наясно накъде вървят нещата. Понякога ми се струва, че съм абсолютна егоистка, тъй като проявите са все още слаби, но виж с какво се занимава. Той е хирург, който работи с най-малките създания, и ако ръцете му започнат да треперят в неподходящ момент, ще бъде истинска катастрофа. Вече не оперира, а само преподава, което го убива. Никой не знае защо се е оттеглил. Сякаш води двойствен живот — един за пред хората, където всичко е наред, и един таен, в който е тревожен и гневен. — Замълча и очите й отново се напълниха със сълзи. — Не биваше да ти казвам, но двете с теб винаги сме си споделяли всичко. И ето ни сега тук, сред познати, които постоянно питат кога ще дойде. — За момент затаи дъх и допълни: — Той ме помоли да не ти казвам. — Това предателство ли е, или не?

Ето я отново тази дума. Шарлот би могла да й каже няколко думи за почтеността на Джулиан и предателството, ако в този момент това не беше последното, от което приятелката й имаше нужда. А тя искаше да й помогне, имаше нужда да й помогне. Затова отвърна меко:

— Не е предателство, Ники. Просто оцеляване. Ти също си човек. Имаш чувства и потребности. По-скоро си светица, задето си го таила в себе си толкова дълго. — Смъкна се надолу така, че двете се оказаха седнали с гръб към брега, и настоя: — Сега ми разкажи всичко.

 

 

Веднъж започнала, Никол не можеше да спре. Тапата беше изхвърчала и четирите години агония се изляха навън. И докато говореше, тя лека-полека я вадеше на показ — от първия ден, в който си бе стояла в апартамента им и Джулиан се бе прибрал с резултатите от изследванията; през пътуването до Ню Йорк, където лекуващият лекар бе започнал терапията; после пак, когато беше променена; през живота в лутане между надеждата и разочарованието, между надеждата и отчаянието чак до безкрайните нощи, в които бе стояла пред компютъра и бе изчела всичко за множествената склероза.

Лодките скърцаха на котвите си, докато вълните обливаха кея, рибарския навес и брега. Въпреки че скалите ги предпазваха от поривите на вятъра, соленият въздух се въртеше наоколо, примесен с пушек от горящи дърва от близките къщи. Но най-успокояващо от всичко беше смъкването на товара. Джулиан щеше да се разгневи. Но тя беше човешко същество. С времето беше привикнала към неговите нужди, но тази си беше само нейна.

Шарлот не получаваше отговори. Само слушаше. Не упрекна приятелката си в разглезеност и егоизъм, когато тя се гневеше, че не е честно. Че Джулиан има толкова обещаващо бъдеще и защо това се случва точно на тях. Нито пък омаловажаваше нещата, както би сторила майката на Никол. Въпросите й бяха кратки и точни. А след това? Шофира по обратния път към къщата — просто успя да се наложи и усещането беше чудесно, докато Никол обобщаваше:

— Това е нещо като жонглиране. Трябва спешно да се намери лечение, което да забави развитието на болестта и в същото време да не увреди сърцето му.

— А случвало ли се е?

— Все още не, но само защото е под постоянно наблюдение. При едно от лекарствата, след първата доза, се наложи да остане в болница повече от шест часа. Пулсът му толкова се забави, че не посмяха да му дадат втората. Една от най-добрите терапии предизвика такъв страничен ефект, че се наложи да се откажем от нея. Това много ограничава възможностите. Ако нищо не подейства изобщо, ще означава… О, господи! Толкова е ужасно! Като си помисля докъде ще стигнем след няколко години, направо изпадам в паника, а това се отразява зле върху Джулиан. Опитвам се да го изхвърля от съзнанието си, но не мога, разбираш ли? Той се прибира у дома и изпада в криза. Опасява се, че е само въпрос на време, преди да му се случи на неподходящо място и в неподходящ момент. Имам предвид, че вече се е оттеглил от активна практика, но никой не знае защо, така че е в режим на повикване. А има и още нещо — добави нервно: — на него му харесва да се появява по телевизията или да участва в симпозиуми, където се изказва пред хиляди лекари. Обича да го канят в Лондон, Париж и Пекин. Пък и кой не би се поласкал от подобно признание? Щом разберат за заболяването му, ще решат, че с кариерата му е свършено, и ще престанат да го викат.

— Колко тежки са кризите?

— Засега не са толкова страшни. Обикновено продължават ден-два. Тогава отказва всичките си ангажименти във Филаделфия и хващаме влака, за да се срещнем с лекаря му в Ню Йорк.

— Кортикостероиди[1]?

Никол я изгледа стреснато.

— Откъде знаеш за тях?

— Веднъж писах статия за малка провинциална клиника в Англия…

— Четох я. Но там ставаше въпрос за рака.

— Знам, но след това за кратко се срещах с един от лекарите. Специализацията му беше точно върху множествената склероза. Беше несполучлива връзка, но пък научих доста неща. Кортикостероидите се използват за овладяване на кризите.

— Помогнаха — потвърди Никол, — но не може да ги взема постоянно. На Джулиан му е необходимо лекарство, което да ги предотвратява изобщо. Проблемът при това заболяване е, че онова, което действа на един пациент, може да се окаже напълно безполезно при друг. Чуваме за нов препарат, който едва ли не прави чудеса, а после той или предизвиква страничен ефект, или не му влияе изобщо.

Вече се бяха прибрали и отново седяха във вътрешния двор заедно на един шезлонг, както някога, когато бяха на осем години, и пиеха горещ чай под последните сгряващи лъчи на слънцето.

— Пробвали ли сте йога? — внезапно попита Шарлот.

Никол я наблюдаваше облекчена — толкова облекчена от възможността най-сетне да сподели тревогите си с близък човек.

— Онзи твой доктор очевидно е бил доста приказлив човек.

— Обаче говореше предимно за себе си — отвърна Шарлот, леко развеселена. — Поне темата за множествената склероза ми беше интересна. Веднъж спомена йогата като алтернативно лечение.

— Но не и за нас. Допълнително, но задължително съпроводено с вземането на медикаменти. Джулиан не иска да рискува. Същото важи и за диетите. Има много малко проучвания, които доказват, че макробиотиците могат да помогнат, така че той просто внимателно подбира храната си. Впрочем винаги си е бил такъв. Освен това прави упражнения. Тича, работи в градината. — Уловила озадачения поглед на Шарлот, тя поясни: — Естествено, че пада. Обикновено хвърля вината върху маратонките или неравностите по пътя. Това ме плаши. — Дори в момента, в който изричаше думите, усети обземащия я ужас, но не така силно, колкото досега. Самотата преувеличаваше нещата, но приятелката й вече знаеше. И я разбираше. — Излиза да тича, а аз чакам всеки момент пред вратата да се появи полицай и да ми съобщи, че е паднал или е бил блъснат от кола.

— Не бива да си причиняваш това…

— И как да престана? Зная, че е егоистично от моя страна, след като сме толкова по-добре, отколкото повечето…

— Замълчи, Ники. Не казвай това никога повече — извърна се да я погледне в лицето Шарлот. — Болката си е болка. Имаш право да я изпитваш. Не се е случило по твое желание.

— Но не се справям добре. Не знам какво да правя. Кажи ми, Шарлот. Искам да му помогна, но не знам как. Той казва, че се суетя прекалено, но то е само защото искам да му бъда полезна. И веднага след това изтърсвам нещо не на място или извършвам някаква глупост. Наистина съм неспособен човек!

Шарлот изглеждаше искрено изненадана.

— Шегуваш ли се? Друг на твое място би бил като парализиран. Но не и ти. Погледни какво си направила през последните четири години — помагаш на Анджи, отгледала си Кайлин и Джон, създала си блог, който работи достатъчно добре, че да ти донесе договор за книга. Не се подценявай, Ники.

Ала това очевидно не й се удаваше. Опитваше се, докато Джулиан беше край нея, но щом останеше сама, започваше да се тревожи за всичко.

— Блогът ми помага да откъсна мислите си от множествената склероза. Може би той е прав и наистина имам нужда да се отдалеча за известно време. Освен това много настоява за книгата. В негово лице намирам голяма подкрепа. — Направи кратка пауза и продължи настървено: — Нужно ми е тя да бъде успешна, Шарлот. О, не заради името ми. Не ми е нужна слава. Но ако се продава добре, сигурно ще има и други. — Започна да чертае във въздуха въображаеми заглавия във вестници: — „Никол еди-коя си за Чикаго“ или „Никол тази и тази за Сан Франциско и Ню Орлианс“… Става въпрос за…

Не за слава. Дори не за временно бягство. За сигурност. Думата дойде сякаш сама и тя се замисли върху нея.

— Аз съм доста разглезена. Приемах за даденост, че Джулиан винаги ще има работа.

— Ще има.

— Само че няма да печели, колкото преди. — Чувайки думите, изречени на глас, усети тяхното въздействие. — Не мога да говоря с него за това. Става непоносим винаги, когато се опитам. Но ако нищо не подейства и състоянието му се влоши… Нуждая се от сигурни приходи, Шарлот. Искам да кажа… Знам, че е само една готварска книга, а те не се продават в милионни тиражи, но имам нужда да се окаже успешна… — Поколеба се за момент и подхвърли: — Не звучи ли така, сякаш се подготвям за провал?

Шарлот се усмихна.

— Какво казваше винаги баща ти?

— Цели се право напред и само напред. Но виж какво стана с Джулиан.

— Вярно. Той си беше поставил за цел сериозна практика и я постигна. Искаше сплотено семейство и го получи. Бих казала, че се справи отлично.

— Добре. Осъществил е мечтите си — замислено отвърна Никол. — Но какво стана с моите? Аз също имам мечти.

Тя улови точно мига, в който се появи — леко присвиване на иначе спокойните кафяви очи.

— Значи затова нямате деца? — Изглеждаше шокирана. — Той не може да прави секс?

Само преди седмица Никол би възроптала срещу подобна дързост, но не и сега. След като бе разкрила душата си, изпитваше такова облекчение, че приятелката й би могла да каже всичко, без то да я засегне.

— О, може. Не е това. Най-голямата лудост е, че ние преднамерено отлагахме за неопределен момент. Кайлин и Джон се нуждаеха от внимание, което можех да им дам, и получих в замяна толкова много. След това проблемите на Джулиан. Страхува се, че няма да бъде в състояние да плаща за дрехи и образование, дори че няма да може физически да държи детето в ръце, а аз продължавам да го успокоявам, че всичко ще е наред, че ще се справим, че хора с множествена склероза раждат здрави деца. А той не иска и да чуе.

— Болестта му предава ли се по наследство? — попита Шарлот.

— Не могат да кажат със сигурност. Имам предвид… има толкова много неизяснени неща, като например защо жените боледуват по-често от мъжете или защо се среща по-често в северните щати, отколкото в южните. Направиха му всички изследвания, описани в учебниците, но нямат представа защо се е разболял. Никога не би казал на родителите или приятелите си. Още по-малко пък на Кайлин и Джон. Постоянно повтаря, че с нищо не биха могли да му помогнат. И може би е прав. — Замисли се върху думите си и се опита да продължи, но нещо все още я тревожеше: — Влиятелна двойка? Съвсем не. Може да изглеждаме щастливи, преуспели и влиятелни пред хората, но вътрешно не се чувстваме такива. Джулиан е болен, а аз съм измамница.

— Не си измамница.

— И пиша готварска книга, за да запълня празнините в душата си? Дрън-дрън!

— Така живее половината свят, Никол. Винаги си била страстна почитателка на екологичните продукти и движението „От фермата на масата“ е точно съюзникът, който ти е нужен. Това, което правиш, може да се нарече пречистване и ще донесе само полза.

Никол остави думите да се носят около нея, обзета от непреодолимо желание да им повярва. Затова беше довела Шарлот тук. Изпълнена с дълбока благодарност, се загледа в приятелката си, която, обвила ръце около чашата с чай, се взираше в морето. Беше сериозна, дори мрачна, но не я попита защо след всичко, което бе стоварила върху й. А то беше прекалено тежък товар.

От друга страна, на самата Никол й беше толкова леко — не се бе чувствала така от месеци насам. И съвсем импулсивно прегърна Шарлот.

— Късметлийка съм, че те имам. Идването ти тук спаси живота ми.

— Много мелодраматично.

— Говоря сериозно. Радвам се, че ти разказах всичко. Чувствам се много по-добре. То е нещо като… преминаване на сянка над морето — каза и в този момент и двете усетиха присъствието на баща й. — Татко често говореше за това. Помниш ли? Точно под облаците, черни кръпки върху водата там, където е тъмна и леденостудена? Е, аз току-що се отърсих. Все още виждам сенките, но те вече не са толкова мрачни и страшни. Благодаря ти, Шарлот. Ти си незаменима.

Бележки

[1] Кортикостероиди — медикаменти, представляващи синтетични аналози на вид хормони, произвеждани от надбъбречната кора. — Б.пр.