Барбара Делински
Завръщане на острова (26)

Двайсет и четвърта глава

Шарлот отдели от халката на ключодържателя си малка правоъгълна плочка, набра изписания върху нея номер и даде необходимата информация. След последвалия факс, с който бе потвърдена самоличността й, клетките вече пътуваха към Чикаго.

Какво повече би могло да се каже?

Джулиан беше разговарял с лекаря си, но му се обади отново, за да му съобщи за заминаването на пратката.

Никол седеше до него във вътрешния двор и изглеждаше така, сякаш сърцето й се е качило в гърлото. Приготовленията бяха приключили. Остави го само за минута, колкото да изтича в градината и да откъсне още една детелина.

А Шарлот? След като бе свършила своята част от работата, се отправи към брега и се разхожда дотогава, докато откри една закътана скала. Подслони се под нея, обви коленете си с ръце и се загледа пред себе си. Под силния напор на вятъра в океана се издигаха огромни вълни, втурваха се стремглаво към брега, разбиваха се с грохот в него и отдръпвайки се, го оставяха мокър и покрит с пяна. Ала тя не усещаше тази необузданост в себе си. Не беше дори разстроена. Още по-малко пък благодарна. И със сигурност не изпитваше самодоволство. Седеше сама, с гръб, опрян на студения гранит, и с мокър пясък под краката си, косите й се развяваха пред лицето й и обратно назад, и не беше уверена, че изобщо изпитва нещо.

— Добре ли си? — попита Никол. Изглеждаше спокойна. Носеше дънки, пуловер и дебел шал, увит около врата й.

Шарлот изпита моментно раздразнение. Беше напуснала вътрешния двор, за да остави Никол и Джулиан насаме. Тя също имаше нужда от усамотение.

— Наред ли е всичко там? — отвърна с тон, който можеше да се възприеме за деликатна покана да я оставят на мира. Нещо като освен ако не ти трябвам, моля те, върви си.

— Предполагам. Веднага щом Хамън получи материала, ще започне работата си в лабораторията.

С леко кимване отново се обърна към морето, но изглежда, намекът беше прекалено изтънчен, защото вместо да си тръгне, Никол заговори:

— След като бъде размразен, той ще извлече от него Т-клетки, или както ги наричат още, лимфоцити. Всъщност в тях се крие тайната на лечението и могат да се открият само в кръвта, захранваща плацентата. Знаеш ли защо? Бебето може да има несъвместимост с майката — различни кръвни групи или нещо друго. Тези клетки му помагат да се развива нормално в утробата, независимо от това. Поради същата причина не е необходима стопроцентова съвместимост при трансплантацията на Т-клетки. Те са нещо като магически патрони. Едва сега започва проучването за всички заболявания, при които могат да се прилагат.

Прихванала с ръка косата си, Шарлот вдигна глава и се загледа в прелитащите над главите им чайки, но и този намек остана неразбран.

— Та значи, той култивира тези клетки и ги размножава — не млъкваше Никол. — Имам предвид, че цифрите са направо изумителни. Може да вземе няколко милиона само от една проба и след деветнайсет дни да ги направи хиляда пъти повече, така че да разполага с достатъчно за трансплантация на възрастен човек. Това момче наистина си го бива, Шарлот. За него това си е изследователска работа, така че ще следи и най-малката подробност. Ще пътува през септември, затова иска да извърши операцията в средата на август, за да може да го държи под наблюдение поне две-три седмици и да е сигурен, че с Джулиан всичко е наред.

Опитваше се да говори убедително, сякаш ставаше въпрос за незначителна медицинска манипулация, и чакаше някой да я подкрепи. Ала Шарлот не беше в подходящо настроение да я успокоява. Скочи от мястото си иззад скалата и извика:

— Мисля, че имам нужда да се поразходя.

— Искаш ли компания? — уплашено подвикна зад гърба й Никол.

— Не! — отряза я рязко Шарлот. Не знаеше какво чувства, но беше сигурна, че присъствието на Никол й беше неприятно.

Тръгна към „опашката“ на острова, както местните наричаха най-тясната му част, изкачвайки пясъчни дюни и заобикаляйки купчини камъни и ниски скали. Спря, когато стигна мястото, където бе прекарала онази нощ с Джулиан. Този спомен вече не й причиняваше болка. Никол знаеше какво се бе случило тогава и бе извлякла полза от него.

И все пак нещо я гнетеше. Застана неподвижно срещу брулещия вятър за няколко минути. Опитваше се да разбере какво е то, преди да продължи напред.

Колкото повече приближаваше земята на Коул, толкова по-труден ставаше теренът. Камъните бяха по-големи и по-остри, често с дължината си препречваха целия път, някои дори бяха надвиснали над морето. Запита се дали няма да й е по-лесно да ги заобиколи, ако преплува оставащото разстояние. По дяволите, вече толкова пъти беше нагазвала и излизала от водата, а и заради прибоя маратонките и долната част на дънките й бяха съвсем мокри. Какво толкова, ако се измокреше цялата? Щеше да се изсуши.

Тя обаче нямаше склонност към самоубийство. Морето беше бурно, не знаеше каква е дълбочината около скалите, а и съществуваше опасност от подводни течения. Затова реши да продължи по сушата, като се катереше по гранитните купчини, тъпчеше ниските храсти и острата трева и се връщаше на пясъка, когато той се появеше отново. Наложи й се да го прави втори, трети, дори четвърти път, като при последния й беше най-трудно. Тук имаше залесена площ. Обграждаше мястото, където през онази първа нощ бяха плували с Лео. Скалите бяха по-нащърбени, дърветата растяха плътно едно до друго. Препъваше се в корените и в заплетените храсталаци и пълзеше на четири крака през камънаците, докато отново се озоваваше на нивото на океана.

На мястото, където бяха правили любов, брегът бе превърнат в локва. Шляпайки през нея, продължи към каменистата тераса, образувана от широка гранитна скала, промуши се между растящите около нея дървета и зави към къщата на Лео.

Вратата на кабинета му беше отворена. Сигурно работеше.

Но тя не влезе вътре. В момента не ставаше въпрос за него. Касаеше се за чувствата, които я тревожеха, но не можеше да назове, и за нуждата да се скатае на най-спокойното място на Куинипиг.

Затова отиде на кея, стигна до самия му край, седна с кръстосани крака и подпря лакти върху коленете си. Морето беше все така бурно, но надвисналите отгоре скали, до които се беше катерила преди малко, представляваха нещо като естествен вълнолом, който успокояваше вълнението. Скрита в закътания залив, лодката на Лео се люшкаше равномерно върху повърхността на водата.

Не, не ставаше въпрос за Лео. И все пак не изпита успокояващото въздействие на природата, докато не усети приближаващите му стъпки върху вибриращите, мокри дъски.

Единственото, което успя да види, бяха босите му крака. Той разроши с ръка косата й и се наведе към нея.

— Добре ли си? — попита точно както бе направила Никол, но с коренно различен ефект. Тя притисна глава към ръцете си и заплака.

— Хей? — каза й шепнешком, като плъзна длан към тила й, но я остави да се наплаче.

След известно време тя си пое дълбоко въздух, избърса лицето си и вдигна глава.

— О, господи! — възкликна засрамена. — Това пък откъде дойде?

Лео не й отговори, само се настани до нея, подви крака и я погледна.

— Той поиска стволовите клетки, затова трябваше да се обадя — подхвана Шарлот, като гледаше на всички страни, само не и към него. — Би трябвало да се чувствам доволна, че съм помогнала. Или поне облекчена, че всичко свърши. — Очите й се напълниха отново, гласът й изтъня и пресекна. — Тогава защо ми е такова… никакво?

— Празно.

Тя се опита да спре напиращите сълзи.

— Били са твои през всичките тези години, Шарлот. А сега ги няма.

— Но това е само кръв, замразена преди години в някакво анонимно хранилище.

— Което все пак е било някаква връзка.

— Сама се отказах от нея. И се справях чудесно с това.

— Все пак е било някаква връзка — тихо повтори той.

Скрила лицето си зад разперените си пръсти, тя призна едва чуто:

— Да. — Сега тази връзка беше изчезнала. — Но не заради това ги съхраних. — Внезапно млъкна и се замисли. — Или пък причината е била именно тази, но не съм го осъзнавала? Иначе защо съм толкова разстроена?

Лео разгъна крака, обърна я и я притегли към себе си. Притисна гърба й към гърдите си и я прегърна, но спокойният момент продължи само дотогава, докато тя обви пръсти около китките на ръцете му.

— Господи! — ужасѐн, извика той. — Какво, по дяволите, е станало с ръцете ти?

Шарлот ги протегна напред и едва тогава забеляза драскотините. Някои се белееха, други имаха розов цвят, но върху повечето беше избила кръв.

— Наложи ми се доста да поскитам наоколо, докато се добера дотук. Другият вариант беше с плуване.

— Защо просто не дойде с колата?

— И да разваля ефекта от драматичното ми бягство от къщата? — усмихна се тя с известна самоирония. — За нищо на света.

— Ела да ги промием — каза той, но когато понечи да се изправи, тя се вкопчи в него, за да му попречи.

— Нека да поседим тук. Поне още малко, става ли?

 

 

След като раните й бяха промити с домашен билков сапун и бе изпила чаша успокояващ чай от пасифлора, Лео я закара обратно до къщата. Никол седеше до кухненската маса с лаптопа си и не откъсваше очи от вратата в очакване на завръщането й, но не заговори, за което Шарлот й беше благодарна. Стволовите клетки вече ги нямаше. Не съществуваха думи, които да ги върнат обратно.

Твърдо решена да продължи напред, Шарлот попита:

— В блога си ли пишеш?

— Току-що приключих. Имаше интересна статия в днешния брой на „Уол Стрийт Джърнъл“, в която сравняват сьомгата, уловена в естествени водоизточници и в рибарници. Читателите постоянно питат. Затова се порових малко за полихлорираните бифенили^[1]. Искам да кажа, че все още не знаем доколко са вредни, но определено са открити в изкуствено развъжданата риба. Точно сега пишех въведението към глава „Риба“.

В това бъбрене Шарлот долови някаква нервност. Но щом ставаше дума за риба, би могла да го изтърпи.

— Но тук нямаме такива замърсители, защото всичко на масата идва направо от морето — продължаваше Никол. — Иска ми се обаче да променя заглавието на главата на „Морска храна“. Така ще оправдаем мидите и ракообразните, като омарите и скаридите. Струва ми се излишно да има два отделни раздела, при положение, че заглавието обхваща всичко. Ти как мислиш?

— Да.

Тя се намръщи замислено.

— Това впрочем е чудесна идея за блога ми — рибата срещу черупчестите и ракообразните. Кои да бъдат включени и защо. В готварските книги често ги бъркат, въпреки че наистина има разлика.

Никол не спираше да говори, подтиквана от някакво вътрешно напрежение, даде си сметка Шарлот. Вероятно бе преосмислила съгласието си за използване на стволовите клетки и сега се чудеше дали това няма да бъде най-щастливата й седмица с Джулиан и щеше ли той да запази способностите си и след трансплантацията.

Ако беше по-експанзивна по природа, самата тя сигурно също щеше да изпадне в паника, макар и не за здравето на Джулиан или за загубата на клетките. Сега разбираше себе си по-добре и стореното си беше сторено. Лео го беше определил съвсем точно — стволовите клетки бяха някаква връзка. Сега ги нямаше и трябваше да се примири и да продължи напред.

Собственото й вътрешно напрежение не беше така шумно и се дължеше не толкова на нечии здравословни проблеми, колкото на времето. Щеше да си замине след четири седмици. Утехата, която й даваше Лео, беше приятна, много приятна и за момента я устройваше напълно. Сигурно никога нямаше да я получи от друг мъж. Беше преживяла достатъчно, за да е сигурна в това. Но нещата се повтаряха за пореден път. Той никога нямаше да замине, тя не можеше да остане. Какво можеше да се направи?

— Ехо! — тихо подвикна Никол.

Шарлот примигна срещу нея.

— Извинявай. Какво казваше?

— Казвах, че ни трябва някакво внезапно просветление. Направо пощурявам, като си помисля колко много неща имаме да правим за толкова кратко време, и единственият начин да се справим, е, ако направя списък по дати и действаме по определен план. Искат окончателния вариант на петнайсети август, а аз дори не съм сигурна дали тогава ще съм тук. Няма ли начин да ускорим нещата?

 

 

Прекарахме два часа, надвесени над календара — пишеше Шарлот на Лео по електронната поща по-късно същия следобед, докато редактираше интервютата на лаптопа си. — Поставихме си нови, ускорени срокове за останалата част от готварската книга. Тя разпечата четири копия от плана — по един за двете, за да не се отпускаме, един за дъската за бележки в кухнята и един, който да носи в чантата си през цялото време. Никол е изключително организиран човек.

Не е ли прекалено? — написа в отговор той.

Може би, но коя съм аз, че да я съдя? Докато протривах панталоните си в Йейл, тя завършваше магистратура в Мидълбъри, така че при всички случаи ме води по точки.

Аз не съм завършил никакъв колеж. Дори не съм кандидатствал.

И погледни докъде си се докарал — отговори тя, знаейки, че той я изпитва дали това има някакво значение за нея. — В момента си по-преуспял от всяка една от двете ни.

Дължи се на късмета на начинаещия. Можах дори да си позволя днес да не напиша нито ред.

Защото беше прекалено зает да играеш ролята на психоаналитик. Благодаря ти, Лео. Много ми помогна.

За теб винаги, Шарлот. Ще се видим ли по-късно тази вечер?

Искаше й се да бъде добра. Това означаваше да се опита да обърне колкото може повече внимание на Никол, може би от чувство за вина, задето все още изпитваше раздразнение спрямо нея, но най-вече защото готварската книга беше и неин проект.

Което отново повдигаше въпроса с ограниченото време.

Чакай ме в девет — написа тя.

Късна вечеря?

Би било чудесно.

Лео определено умееше да готви. Предложените ястия бяха простички, като нарязано на тънки ивици месо, което беше изпекъл вечерта. Освен това разбираше от билки повече от всеки друг. Не че това я изненада, като се имаше предвид коя беше майка му. Но изпита някакво благоговение, докато седеше в модерната му кухня и наблюдаваше как тънките му дълги пръсти умело боравят със сатъра за месо, толкова различни от мръсните и мазолестите, с които беше въртял чука и бе дърпал платната на лодката, но пък същите, с които бе седял над клавиатурата и беше писал книга. Бос, както винаги, беше облечен в дънки и разкопчана риза. Когато се улови в мисли колко добре би стоял той в дома й в Бруклин, реши да положи всички усилия да се върне към настоящия момент, който се състоеше от масло с прясно откъснат естрагон, посипан върху пържолите, и салата от див лук, босилек и букет от билки, които не можеше да разпознае.

— Това е познатият ти магданоз — обясни той и след това посочи последователно копъра, ригана и руколата.

— Рукола? Хмм. Сред всичко останало ми прилича на билка.

— Защото наистина е билка.

— Аз пък я мислех за маруля.

Тъмносините очи я изгледаха снизходително, когато поклати глава.

— Отглеждаш ли я в градината си?

Развеселен, той кимна.

Шарлот отново опита салатата. Дресингът беше съвсем прост и беше направен само от зехтин и лимон, който бе изцедил пред нея. Беше добавил само пресен пипер, не и сол, но липсата й изобщо не се усещаше.

— Ще ми дадеш ли рецептата за книгата?

Лео поклати отрицателно глава.

— Дори ако обещая да не споменавам източника?

Още един мълчалив отказ.

— Ще получиш доста подобни рецепти. Билките са емблемата на Куинипиг.

 

 

Отново се оказа съвсем прав — написа от града Шарлот на следващата сутрин. — Току-що разговарях с Кари Самюел и тя ми даде три различни рецепти за билкови салати.

Три? — беше краткият му отговор.

Магданоз с билки и копър.

Копър? Добро попадение. Защо си интервюирала Кари?

Заради възрастта. Тя е с няколко години по-млада от мен, но с шестима братя и сестри и четири поколения лели, чичовци и братовчеди; може да се похвали с много дълбоки корени. Завиждам й за това.

Завиждаш заради корените?

Дааа, поради липса на собствени.

Корените могат да се окажат окови.

Пръстите й застинаха над клавиатурата. Оковите винаги бяха натоварени с негативизъм, нали? Оплакваше ли се? Ако искаше да ги скъса и да избяга, тя би могла да му помогне.

Но той продължи да пише, преди тя да успее да му отговори:

Аз имам достатъчно здрави. Искаш ли да ги споделя с теб?

Тя въздъхна.

Ти си момче със здрави корени, а аз съм момиче със страст към пътешествията. Какво казваш за копъра? Кари ми даде супа с копър за Джулиан. Твърди, че има лечебни свойства.

Вярно е — написа той, но не и за множествена склероза. Попитай я за бременностите на майка й.

Бременностите на майката на Кари. За тях не беше ставало въпрос по време на интервюто, но щом Лео ги споменаваше, значи бяха нещо, което си струваше да добави. Измъкна се от джипа и се затича обратно към малката къща, където Кари живееше със съпруга си и трите им деца. Почука на вратата и се усмихна извинително:

— Един последен въпрос?

 

 

След като малко по-късно отново седна в колата, тя дописа:

Постоянно сутрешно гадене, срещу което й помагал единствено копърът. След като е родила седем деца, явно е живяла само на копър. Кари беше много любопитна кое ме е накарало да й задам точно този въпрос, и докато се опитвах да измисля някакво обяснение, ми каза, че със сигурност идеята е дошла от теб. Има ли нещо, което не зная, Лео Коул?

Аз доставях копъра на майка й. Кари постоянно тичаше след мен.

Детинска любов?

Няколко букви, които можеха да минат за сумтене.

Както и да е — написа Шарлот, — аз нито потвърдих, нито отрекох, че източникът си ти, така че почтеността ти е запазена.

Благодаря ти, Шарлот.

И аз ти благодаря за помощта, Лео.

 

 

Този следобед Шарлот беше изключително активна.

Тръгвам да интервюирам Мери Елън Холоуей — изпрати му съобщение по електронната поща тя, преди да затвори лаптопа си. — Трябва ли да я питам нещо специално?

Дамата с тиквичките? А аз си мислех, че си посветила днешния ден на салатите.

Никол каза, че ни чака още много работа, за да си поставяме някакви ограничения.

Ами планът ви?

Отново го промени. Докато тя тича да събира рецепти, аз интервюирам когото ми попадне. Създаде два еднакви файла на компютрите, така че да можем да сортираме информацията. Тиквичките се използват както за основна храна, така и за закуска. Никъде другаде не съм яла такива пържени тиквички, каквито правят на Куинипиг. (Въздишка). Ти защо не работиш?

Защото си пиша с теб.

Това няма да ти плати сметките.

Нито пък Следващата книга. Вече ти казах. За нищо не става.

Кога ще мога да я прочета?

Когато започне да става за четене. (Въздишка). Попитай Мери Елън за цветовете.

За цветовете?

За цветовете на тиквичките. Тя ги панира.

 

 

Боже мой — написа Шарлот, когато два часа по-късно отново се качи в джипа си. — Панираните цветове са БОЖЕСТВЕНИ. Току-що изпържи няколко. Защо никога не съм чувала за тях?

Защото никога не ги приготвя за различните събития в Куинипиг. Никол не знаеше ли?

Очевидно не, щом не ги е включила в списъка. Мери Елън ме изпрати с нещо, което не сме яли все още, както и с хляб от тиквички за Джулиан. Между другото, тя знае всичко за него.

На Куинипиг мълвата се разпространява бързо. Ще дойдеш ли довечера?

Никол иска да работим. Но й казах, че ще изляза утре вечер. Ти свободен ли си?

 

 

Прекараха съботната вечер в печене на мазни бургери на огъня, запален направо на брега, после се разсъблякоха само толкова, колкото да могат да се любят, сгрявани единствено от тлеещите въглени. Намирайки пристан от студа в леглото му по-късно през нощта, тя заспа в прегръдките му, докато той четеше последното произведение на Гришам. Топлината на тялото му я държеше близо до него, докато неделното слънце се провря в стаята. Когато се събуди, беше отново готова да го приеме.

— Как го правиш? — попита, задъхана след изживяното удоволствие, което се оказа по-силно и по-дълбоко от всякога.

Усещаше ударите на сърцето му в изпъкналата вена на врата му под бузата си.

— Кое? — попита той дрезгаво.

— Да ме караш да се чувствам по този начин.

Лео не отговори веднага, само пъхна косматия си крак между нейните. Пулсът му постепенно започна да се нормализира.

— Наистина ли?

Шарлот отметна назад глава. Пръстите й бяха превърнали влажната му коса в неразбория от разпилени на всички страни кичури. Чертите на лицето му се бяха смекчили, ала сините очи бяха станали по-тъмни. И това не беше страст, даде си сметка тя. В тях се четеше тревога.

— Какво има? — попита го тихо. Искаше да й го каже, да й признае, че я обича и иска да остане. Сега не си пишеха по електронната поща. Бяха заедно, съвсем голи. Едва ли можеше да има по-подходящ момент да го обсъдят.

Ала той просто я притегли към себе си, целуна я по челото и я държа така, докато дойде време да й сервира закуската в леглото.

 

 

Шарлот прекара почти целия понеделник с Елинор Бейли, притежателката на най-хубавите рецепти за малки кексчета с раци, както и на най-голямото сърце в Куинипиг. Ако на острова имаше благотворителен комитет, тя непременно щеше да стане негов председател. Тъй като нейният профил беше един от основните в книгата на Никол, те кръстосваха заедно по пътищата, посетиха няколко инвалиди, доставиха продукти на други, които не можеха сами да отидат до магазина, дори приготвиха обяд за четирите малки деца на жена, която трябваше да посвещава по-голямата част от времето на новороденото си бебе.

Елинор прибираше остатъците от храната в хладилника, когато телефонът на Шарлот започна да вибрира.

Какво става при теб? — пишеше Лео.

В момента с Елинор сме в къщата на семейство Блоджет. Прекалено шумно е, за да мога дори да мисля. По-късно ще се свържа с теб. — След около час му написа: — Господи, какъв зверилник!

Прекалено много хлапета наоколо?

О, да. Как са нещата при теб?

Срив. Току-що ми се обадиха за продажбите през уикенда.

Защо?

След като й каза, че става въпрос за поредния тираж, тя написа:

Аааа. Амбицията на твореца. Изчакай две-три седмици и ще видиш, че „Сол“ отново ще вдигне продажбите. Ти работиш ли в момента?

Не. Пресмятам си чистата печалба. Безопасно ли е да ти пиша това? Кое е по-сигурно — електронната поща или съобщенията?

Съобщенията. Пращат се по телефонната линия и не отиват другаде, освен при получателя, докато електронната поща задължително минава през доставчика.

Защо просто не си говорим по телефона?

Защото Елинор е до мен.

Надявам се, че не шофираш, докато пишеш.

Тя кара.

И трябва да знаеш, че е истинска фурия зад волана.

Казваш ми го едва сега.

Ще можеш ли да дойдеш по-късно?

Трябва да изпробваме няколко рецепти.

Тогава още по-късно.

Естествено.

В десет часа? Ще те чакам между мащерката и куркумата^[2].

Куркума звучи доста фалически.

Куркумата е растение. Имаш извратено подсъзнание.

Никога не съм го виждала.

То е от семейството на джинджифила. Коренището му се използва за лечение на артрит.

Коренище ли?

Корените.

Това няма да ми помогне да те намеря — написа тя и се обърна към Елинор:

— Работа. Ще приключа след секунда. — После продължи да натиска клавишите:

Опиши ми надземната част.

Ами, изглежда фалически.

Тя се изсмя на глас.

Ха-ха.

Говоря сериозно.

Значи прилича на теб?

И аз ли изглеждам така?

Е, поне част от теб.

Не стана ли прекалено сексуално?

Не, нали не си разменяме снимки.

А искаш ли?

Много си забавен.

Това „не“ ли означава?

Абсолютно. Ти може и да си господин Анонимен, но аз не съм.

Изпрати текста с известно негодувание, но веднага след това дописа:

Трябва да обърна внимание на Елинор. Ще се видим в десет.

 

 

Когато същата вечер Шарлот напусна къщата, Никол и Джулиан бяха в спалнята си на горния етаж. Не им бе казала, че ще излиза. Не го дължеше на приятелката си, особено след огромното количество работа, която беше свършила за нея същия ден, а когато се промъкна обратно във вторник, в кухнята нямаше никого.

Измъчвана от чувство за вина заради лошите си мисли, тя започна да си прави кафе. Докато от машината се отцеждаха последните капки, Никол се появи в мъхестия си халат и по чехли. Лицето й беше бледо и изглеждаше уморена. Протегна се да си извади чаша.

— Ти излиза снощи.

— Аха.

— Чух вратата.

Изглежда, имаше намерение да каже още нещо, но млъкна и извади сметаната, което по скромното мнение на Шарлот беше мъдро решение. Не беше в настроение да обсъжда отношенията си с Лео. Не искаше да се обяснява, още по-малко — да слуша критики.

Но тревогата на Никол се дължеше на друго. Отмятайки кичур руса коса, тя каза:

— Знам, че си ми бясна, Шарлот, и макар да не разбирам защо, го приемам. Всеки път, когато телефонът звънне, подскачам, защото, ако е Хамън, може да ни се наложи да тръгнем веднага. Необходимо му е време, за да култивира стволовите клетки, но ако иска да направи пълни изследвания на Джулиан, преди да са изминали деветнайсетте дни и аз съм в Чикаго вместо тук, книгата може да се провали. Съзнавам, че тя е нищо в сравнение с множествената склероза, но е нещо като… — зелените й очи се замъглиха, докато се опитваше да намери подходящите думи. — … нещо като част от мен, която на всяка цена искам да се осъществи. — Смръщила лице, извади цяла шепа червени детелини от джоба на халата си. Някои от тях бяха увехнали, други още съвсем свежи. — Смяташ ли, че наистина помагат? — попита отчаяно.

— А можем ли да бъдем сигурни в обратното? — възрази Шарлот, като сви дланта на приятелката си, в която стискаше листата. — Мисля, че напредваме добре с книгата и…

— Но по-голямата част от материалите ни са още в съвсем суров вид. Има да се пишат толкова много неща. — Отново отметна кичур коса и й отправи пълен с тревога поглед. — Пет глави са вече напълно готови, но другите пет чакат, без да споменавам остроумния увод и заключение, които редакторката очаква от мен.

— Тогава ги напиши веднага — спокойно предложи Шарлот.

— В момента не съм настроена за остроумия.

— Тях можеш да добавиш по-късно.

— Ами ако не мога? — В очите й проблесна тревога, сякаш я заплашваше парализа, кома или дори смърт.

— Ники, трябва да мислиш позитивно. Дай ми въведенията към главите, които вече си приключила — предложи, превключвайки на план Б. — Ако се наложи да заминеш внезапно, ще ги използвам като образец, по който да напиша останалите.

Никол я погледна изпитателно, после въздъхна.

— Каква каша. Изобщо не трябваше да подписвам договора. Знаех, че Джулиан е болен.

— И точно заради това си го направила, което е било правилно — възрази Шарлот, като улови ръцете й. — Не си причинявай това. Поела си задължението. Вече няма какво да се направи.

— Но ти си с Лео през цялото време.

Мълчание.

Изненадана, Шарлот пусна ръцете й.

— По-голямата част от времето, когато съм с него, работя за теб, а през другото ти си с Джулиан. Защо да се размотавам тук? Вече имате стволовите клетки. Аз платих дълга си. Не намесвай Лео в това.

— И все пак имам чувството, че те губя.

Този път мълчанието беше наситено с тъга. Шарлот я усети и въздъхна тихо:

— Не, Ники. Не е вярно. Просто изживях тежък момент, докато осъзная, че стволовите клетки вече не са мои, но непрекъснато си повтарям нещо, което сега искам да кажа и на теб. Всичко е свършено. Стегни се!

— Това е някакъв кошмар.

— Като се имат предвид обстоятелствата, е доста меко казано — заяви Шарлот, включвайки и собственото си неясно бъдеще с Лео, — но ще го преживеем. Довери ми се. Правила съм го и преди.

 

 

В мрачното хладно утро в сряда те се отправиха към универсалния магазин, където поставената в единия ъгъл тумбеста печка пръскаше топлина и мирис на изгорели борови подпалки. Макар и двете да знаеха, че това беше мястото, на което можеше да видиш всеки и да бъдеш видян от всички, основната им цел беше Бев Саймън, която — като собственичка и на магазина, и на кафенето — отстъпваше първенството си на острова единствено на пощальона. Вярно че в часовете, които бяха прекарали тук, Бев рядко сядаше, но обичаше да говори за развитието на мястото, подпряла лакти на облегалката на стар, масивен фотьойл. Когато звънецът на вратата звъннеше, скачаше бързо, но винаги се връщаше с нещо ново — поредната рецепта или увито във фолио пакетче за Джулиан.

Хората на Куинипиг бяха любопитни, но тактични. Бяха в състояние да говорят цял час за времето, за реколтата от репички и за разнебитените дъски на кея, но се стесняваха да спрат да побъбрят с Никол в такъв момент дори няколко минути. Както и да правят голям въпрос от това, че са донесли няколко сладки, купичка с прясно откъснати ягоди или пък чиния лазаня. Колкото до любопитството им, Бел беше в състояние да го задоволи с малкото информация, която Никол от време на време съзнателно и преднамерено даваше.

Пита ли Бев за артрита й? — гласеше писмото от Лео в електронната й поща, на което отговори:

Не се наложи. Тя знае за връзката ни и сама започна да ми разказва. Дяволски нокът^[3]. Твърди, че растението е характерно за Южна Африка, но ако е така, как Сесили е могла да го отглежда в градината си?

С вътрешна светлина. Когато съборих оранжерията, стъпках корените, а то продължи да расте. Грозно е като самия дявол, но просто не искаше да умре. С мен ли си?

Рязката смяна на темата не я изненада, защото постоянно занимаваше мислите й.

Да, ако дойдеш с мен в Париж.

Не говоря френски.

Но аз говоря.

Дори нямам куфар.

Аз имам.

Паспортът ми е изтекъл.

Ако подадеш документи веднага, ще ти издадат нов навреме.

На последното не получи отговор, а и не успя да го види същата вечер. Двете с Никол работиха до късно и когато свършиха, беше прекалено уморена да прави каквото и да било друго, освен да си легне. Събуди се в четвъртък сутринта с мисълта за него и с желанието да му каже толкова много неща. Но преди това той трябваше да й отговори. Негов ред беше.

 

 

Много си мълчалива — написа й най-накрая, след като се бе тормозила цялата сутрин.

Чаках да ми кажеш решението си за паспорта — отговори тя. Можеше да се развлича с работа, но съобщението му я хвърли в емоционален смут. Чувстваше се едновременно облекчена, нетърпелива и изпълнена с копнеж.

Защо точно Париж?

Защото от тук трябва да отида там.

Защо ми трябва да видя точно този град?

Не е задължително.

Необходимостта й да му пише, я предпазваше от порива да разпери безпомощно ръце.

Би могло да бъде Тоскана. Или Монреал, или Бостън, защо не и Бруклин. Важното е, че няма да е Куинипиг.

Ако все още не го беше разбрал, значи бе надценила умствените му възможности.

Какво му е лошото на Куинипиг?

НИЩО. Просто не мога да остана да живея тук през цялото време. През лятото да, но ако не можеш да прекараш част от живота си другаде, значи нямаш бъдеще.

Последва кратко прекъсване и тя се притесни дали не е отишла твърде далече. Всъщност това не беше точно ултиматум.

Напротив, именно това беше.

Защо повдигаш въпроса точно сега?

Защото ми тежи. Обичам те.

В мига, в който натисна бутона за изпращане, й се прииска да можеше да върне написаното обратно. Такива неща не се признаваха в съобщения. Но стореното си беше сторено. Твърде късно. Свършено.