Барбара Делински
Завръщане на острова (23)

Двайсет и първа глава

Анджи остана цяла седмица. Естествено, Никол нямаше как да я накара да си тръгне, тъй като къщата все пак беше нейна, но двете често се караха, и то не за дребни неща, както някога, когато дъщерята растеше — за музика, гримове и дрехи. Споровете им сега се въртяха около ролята на съпругата, което беше проблем с две страни. Никол обвиняваше майка си в нелоялност, докато Анджи смяташе, че дъщеря й проявява небрежност. Обикновено в споровете им Боб бе имал ролята на рефер, което караше Никол да чувства още по-болезнено липсата му. Като се добавеха към това и всички неща, които майка й все още не знаеше и които толкова я нараняваха, тя реагираше остро при всяка тяхна среща.

Във вторник, когато Анджи за пореден път повдигна въпроса за отиването й в Дурам при Джулиан, Никол не се въздържа и избухна:

— Много добре знаеш, че той би могъл да дойде тук, ако иска! — извика тя, което беше намек за присъствието на Том и естествено, доведе до следващия спор.

В сряда, след като Анджи попита как се чувства Джулиан, Никол се тросна:

— Днес още не съм разговаряла с него.

На въпроса защо, дъщерята отвърна нервно:

— Мамо, едва минава осем. Той има нужда от сън. Нямам намерение да го будя само за да задоволя любопитството ти.

Анджи отбеляза, че зет й винаги става рано, на което Никол отвърна рязко:

— Е, вече не! — След което, обидена, напусна стаята.

В четвъртък майката изчака по-дълго, което само прибави още повече жлъч в думите й, когато накрая се изляха:

— Ти изобщо обаждаш ли се някога на Джулиан?

Никол отвърна, че се чуват всяка вечер, при което Анджи отбеляза, че дъщеря й винаги изглежда гневна и ако гневът й е насочен към Джулиан, това е огромно разочарование за нея.

— Той не е болен по собствено желание, скъпа, и ако не си ядосана на него, значи те дразня аз. Чудя се откъде е този твой егоизъм…

Стъписана, Никол само вдигна отбранително ръце, обърна се и излезе.

 

 

— Тя се тревожи за теб — опита се да я вразуми Шарлот малко по-късно, но когато самата тя попита как се чувства Джулиан, Никол настръхна повече от всякога.

— Бих могла да му се обаждам по десет пъти на ден, без да науча нищо ново. Той винаги е прекалено уморен. Край на разговора.

Като капак на всичко Кайлин заяви пред всички, че се връща в Ню Йорк.

Никол съвсем се обърка.

— Но ти нямаш работа!

— Мога да работя като сервитьорка.

— Ами ангажиментите ти към Шарлот?

— Тя няма нужда от мен. Виж, Ники, беше много мило от нейна страна да ми предложи да й помагам, но винаги върши всичко сама, а и вие двете сте прекалено обсебени от готварската книга. — Вързаната й на конска опашка коса се разлюля върху гърба й, когато й обърна гръб и после отново, след като реши да изрече последните думи в лицето й: — Не ме интересува какво ще каже татко, защото това си е отговорна и почтена работа. Освен това мама няма нищо против.

 

 

Чувствайки се отблъсната и отчаяна, Никол не сподели с никого съобщението, което беше получила от Джулиан малко по-късно. Той се връщаше във Филаделфия. След като беше направил почти всичко от онова, което бе имал намерение да свърши в Дурам, определено се чувстваше изтощен.

Беше изтощен. Както винаги.

Но този път имаше нещо различно.

В какъв смисъл изтощен? — написа тя.

Както обикновено.

Да не би да е от лекарствата?

Мисля, че просто искам да си остана малко вкъщи.

Толкова.

 

 

Никол беше притеснена.

Тревожеше се, че множествената склероза се задълбочава.

Гнетеше я мисълта, че сега, след като всичките му колеги знаеха, той се беше отчаял.

Вътре в нея тлееше ревност, че във Филаделфия има друга жена, която много му беше липсвала.

Въпреки всичко не можеше да се насили да му се обади. „Това ще го разстрои — подсказваше разумът й. — Ще ми се ядоса. Ще предизвикам още по-сериозен разрив.“ Знаеше, че трябваше му предложи да се видят у дома, но си даваше сметка, че няма начин да се изправи пред него и да не вдигне скандал заради забежката му с Шарлот. А все още не беше готова за това.

Прогонвайки тревогите си с работа, тя прекара следобеда, като преглеждаше списъка с предстоящите си задачи и естествено, реши, че е свършила много по-малко, отколкото би трябвало. Всъщност отбеляза с известна уплаха, че в свършеното няма почти нищо, което би могло да им бъде полезно. Е, да, бяха отметнали късните закуски, супите, рибата и десертите, но не бяха получили повечето от рецептите. А бяха приключили едва четири от десетте глави на книгата. Дори не бяха започнали работа по останалите шест, а крайният срок беше след месец.

— Ще можем ли да се справим? — обърна се към Шарлот, която я беше заварила седнала във вътрешния двор в момент на отчаяние.

Тя хвърли поглед върху надраскания лист и заяви уверено:

— Без никакво съмнение.

Но стомахът на Никол се беше свил, както, когато беше на осем, девет или десет години и й предстоеше да се изправи пред нещо различно. От доста време насам не бе изпитвала подобна паника.

Шарлот сигурно го бе усетила. Хвана ръката на приятелката си, погледна я право в очите и каза тихо:

— Седмицата беше много тежка както за теб, така и за всички останали. Обичам майка ти, но тя донесе със себе си много нови въпроси и върна предишната ти нерешителност. Не че има кой знае какво значение, но съм разочарована от Кайлин. Естествено, ти не си в състояние да я контролираш. Ще си тръгнат в събота. Единственото сигурно нещо е, че ще продължим да работим по този списък. И преди ми се е налагало да се съобразявам с крайни срокове, затова мога да те уверя, че този е напълно изпълним.

Изпълним. Изпълним. Изпълним. Никол си повтаряше думата и това помогна.

Но онова, което й помогна най-много, беше блогът й. Той беше нейното малко бягство. И спасение. Ферми, екологично чиста храна, няколко добри думи за реклама — това беше мисията й. Независимо дали пишеше за прясно уловената треска, която бяха приготвили за вечеря с царевица и доматен сос, за текстилните подложки, доставени специално в магазина на Бев, или за промоцията на сандвичи в крайни мотели, тя се потапяше в свят, който можеше да контролира. Беше придобила навика да използва лаптопа си в най-отдалечения ъгъл на вътрешния двор, където можеше да се усамоти и омайвана единствено от плискането на вълните, да си позволи да не се оглежда настрани.

 

 

Шарлот бе отнесла лаптопа си в къщата на Лео, въпреки че там не беше толкова продуктивна, колкото би била във вътрешния двор на Никол. След като беше отместил компютъра си, за да освободи достатъчно място за нейния, той донесе втори, стол, което беше изключително мило от негова страна. Но близостта му я разсейваше — първо с очилата, които си слагаше, когато сядаше пред монитора и които я стряскаха всеки път, когато я погледнеше; после с бързината, с която пръстите му се движеха по клавиатурата. От време на време се отпускаше върху облегалката, едва написал няколко изречения, изговаряше на глас думите, навеждаше се напред и се потапяше в свят, който сътворяваше за читателите си удивително бързо.

Наистина бързо. Въпреки че никога не обсъждаше подробности и продължаваше да отказва да й даде да прочете написаното, постоянно изглеждаше недоволен. Понякога го чуваше да ругае тихо и да натиска ожесточено отделни клавиши, при което върху плоския екран се появяваха различни сайтове. Тях с охота споделяше с нея, а това бяха отзиви от почитатели във „Фейсбук“, отговори на зададени въпроси, обсъждания и коментари за героите и сюжета на „Сол“. Когато го попита защо си прави този труд, след като романът и без друго бе пожънал такъв успех, той й отвърна, че това е нещо като почтено отношение към издателя му, който разчита на обективното проучване на читателското мнение.

В един момент към края на седмицата сложи върху бюрото дебела папка. Шарлот се поколеба, преди да я отвори.

— Още нежелана поща? — попита го мрачно.

Лео поклати отрицателно глава и кимна насърчително с брадичка към листовете.

Тя я отвори и откри множество писма от различни издателски къщи и продуцентски компании, всички адресирани до пощенската му кутия в Портланд. Много от тях идваха от един и същ адрес, след като не бяха получили отговор на първото или второто си съобщение. Във всяко обаче хонорарът беше все по-голям. Крайната сума беше зашеметяваща.

— Това е мечтата на всеки писател — с благоговение отбеляза Шарлот.

Той изглеждаше ужасен.

— Така ли мислиш?

— Естествено — отвърна тя, замаяна. — Ето едно, в което искат да направят филм по книгата ти. А, тук има още едно — посочи с пръст един лист от купчината и измъкна още няколко. — Ами тези? Та това са най-големите издателства в Ню Йорк. Отговори ли им?

— Не. Това е работа на адвоката ми. Но той знае, че не съм готов да подпиша нов договор нито със сегашния ми издател, нито с който и да било друг. Предпочитам да седя на шофьорската седалка и сам да определям скоростта. Няма да допусна да ме притискат да завърша втората си книга, докато сам не го пожелая. А ако междувременно изгубят интерес, винаги бих могъл да я издам в електронен вариант.

— А какво ще кажеш за филма? Не можеш да го направиш сам!

— Дали наистина имам нужда от него?

— Не. — Шарлот подреди листовете в спретната купчина и затвори папката.

— Сигурно ме смяташ за луд — каза той. С късо подстриганата си коса, силна челюст и стиснати в тънка линия устни, изглеждаше суров, но тази суровост не докосваше очите му. Те, както винаги, издаваха неговата уязвимост, която Шарлот забелязваше и в този момент. Но имаше още нещо. Усещаше, че не мисли само за своето бъдеще като писател. Мислеше и за бъдещето си с нея.

— Не си луд — каза, като имаше предвид първото си заключение, защото й беше по-лесно да отговори на него, отколкото на второто. — Онзи, който предлага такива пари, няма намерение да те остави анонимен. Ако приемеш което и да е от предложенията, животът ти коренно ще се промени.

Лео изглеждаше донякъде поуспокоен.

— Освен това много добре разбирам какво имаше предвид, като каза, че предпочиташ да си на шофьорската седалка — продължи тя. — Това важи и за моята работа и ми допада. Не бих могла да дойда тук това лято без тази свобода… Просто ми се искаше…

— Какво?

Искаше й се да го накара да отстъпи малко, да замине с нея за Париж или поне понякога да я посещава в Ню Йорк. Колкото до останалото, не я беше грижа повече, отколкото него. Обичаше го такъв, какъвто беше — искрен и първичен, наивен по някакъв негов си начин, определено уязвим — качества, всяко едно от които би могло да изчезне в мига, в който светът открие кой е. И тогава къде щеше да отиде нейният рай?

Тя стана от бюрото, прегърна го през кръста и склони глава върху гърдите му.

— Това е чудесно — беше единственото, което каза, и той изглеждаше доволен да остави засега нещата такива, каквито бяха.

 

 

Докато шофираше към къщата на Никол, Шарлот си мислеше, че всичко наистина се подрежда чудесно. Харесваше й да работи с Лео. Колкото и да я разсейваше близостта му, все пак беше свършила доста. Независимо дали се дължеше на мъжа, на уютния му кабинет, или на бедния възстар Мечо, който предпочиташе да прекарва времето си в лежане, подложил крака под главата си, тя се чувстваше вдъхновена.

 

 

Никол също го усещаше, защото интервютата, които й даде Шарлот, бяха първокласни. В тях беше уловен духът на острова по начин, който самата тя никога не би могла да постигне, което я навеждаше на мисълта, че е била права, когато бе настояла да остане. Яростният й гняв бе преминал и на негово място бе останала тъпа болка, която обаче постепенно избледняваше пред предателството на майка й.

Опита се да претегли всички аргументи, като се стараеше да прояви зрялост и разбиране. Но с наближаващото заминаване на Анджи и безбройните забележки за това колко тъжна е къщата без Боб, как присъствието му продължава да се усеща навсякъде и какво все пак трябва да правят с дрехите му, подозрението й нарастваше.

В събота сутринта, докато беше в кухнята сама с дъщеря си и отбеляза, че посещението в къщата не й се е отразило толкова зле, колкото бе очаквала, и ще трябва сама да се заеме с опаковането на нещата на покойния си съпруг, както и че може би решението за продажбата на къщата е прибързано, Никол не издържа:

— Прибързано? — извика тя. — Мамо, та ти заяви, че ще я продадеш веднага след смъртта на татко! Дори за миг не се поколеба. Единственото нещо, което промени решението ти, е Том!

Анджи отстъпи назад.

— Да не би да е проявил някаква непочтителност към някоя от вас? Да не би да е застанал на пътя ви? Зная, че нарочно отбягвате западното крило, но ако поне веднъж бяхте отишли там, щяхте да видите, че двамата се бяхме настанили в отделни стаи. Но дори и ако бяхме споделили една и съща спалня, щеше ли да е толкова лошо? Нима ще бъде престъпление, ако запазя къщата и от време на време идвам тук с някого другиго, освен с баща ти? Той обичаше да посреща гости.

— Само че Том няма да бъде гост.

— Много си права. Той е нещо специално. Със сигурност е единственият мъж, на когото баща ти би ме поверил. Том ме познава. Уважава онова, което съм преживяла с Боб, и няма нищо против да му разказвам за него. Никога няма да ме накара да забравя спомените си, както и аз няма да настоявам да загърби завинаги живота си със Сюзън, бог да я прости. Тази седмица беше изключително приятна. И така, решението ми е да не я продавам.

Никол преглътна с усилие. Щом Анджи си беше казала думата, значи беше окончателно.

— Е, тя е твоя в крайна сметка. Можеш да правиш с нея каквото си поискаш. — Но имаше и друга страна. — Значи аз нямам място тук.

Това докачи Анджи, която се стресна за момент.

— Нима не искаш децата ти да опознаят Куинипиг?

— Аз нямам деца! — изкрещя Никол, изумена, че собствената й майка може да бъде толкова неделикатна.

— Ще имаш.

— Кога? Съпругът ми е болен. Може даже да умре.

Анджи се наежи:

— И ти какво? Ще седиш и ще чакаш това да се случи?

— Мамо!

— Говоря сериозно. Или може би разчиташ на това?

Никол си пое рязко въздух.

— Моля те, никога повече не го изричай!

— В такъв случай какви са плановете ти за есента? — попита Анджи със спокойствие, което нямаше нищо общо с предишното й емоционално избухване. — Джулиан ми каза, че има едноседмичен ангажимент в Калифорния, а през пролетта заминава за Китай. Ти ще идеш ли с него? Там могат да се видят много интересни неща. Или се страхуваш да гледаш толкова напред? — Гласът й внезапно стана по-суров, бръчките около устата й се очертаха по-ясно. — Животът не следва прищевките ни, Никол. Нещата не стават така, както искаш, но трябва да ги приемеш и…

— Не мога.

— Да се примириш и да продължиш напред — завърши Анджи.

— Ти това ли правиш? Просто се отказваш от всичко хубаво, което си преживяла?

Шарлот се появи до вратата и веднага спря. Щом я видя, Никол си пое дълбоко въздух, протегна напред ръце и заотстъпва назад.

Но майка й извика:

— О, не, не, недей да бягаш. Трябва да обсъдим това още сега. Ти живееш, вкопчила се в миналото, скъпа. Баща ти е мъртъв. Нищо не може да ни го върне.

— Но не искам да го забравям.

— Е, тогава няма да е лошо да запомниш и това — внезапно извика Анджи. — Той не беше идеален. Никога не си оправяше леглото и не пускаше пералнята, дори когато бях болна. Много често, когато вечеряхме в петзвездни ресторанти, използваше фините ленени салфетки, за да си духа носа в тях, макар че стотици пъти съм го молила да не го прави. — Децибелите продължаваха да се повишават. — Нито веднъж не пожела да изслуша моите проблеми, защото ги намираше жалки и нищожни в сравнение с неговите. Непрекъснато даваше осъдителни оценки и беше нетърпелив. Не намираше нищо лошо, когато ние го чакахме с часове, а самият той мразеше да ни чака. Имаш ли спомен да го е правил някога? И накрая баща ти просто ме изостави, Никол! — обвинително повиши глас до краен предел тя. — Остави ме сама, когато вече бяхме достигнали годините, в които би следвало животът ни да стане по-лек и приятен. Всеки път, когато си го помисля, съм му бясна и си давам сметка, че никога няма да му го простя. — Гневът й изведнъж утихна. — Това означава ли, че не съм го обичала? Не. Обичах го с всичките му недостатъци.

Дъщерята не беше толкова сърдита, за да не схване смисъла на казаното. Само че не беше сигурна накъде щеше да я отведе то.

— Какво общо има това с мен?

— Обичаш ли Джулиан?

— Естествено, че го обичам.

— Тогава го покажи с делата си. — Думите увиснаха във въздуха заедно с неизреченото от Никол за истинското състояние на брака й. Тя се опитваше да реши дали беше по-добре да скрие проблемите, или да ги признае, когато майка й продължи: — И като стана дума за баща ти, има още нещо. Присъствала съм на десетки съдебни процеси и онова, което той не преставаше да повтаря, е, че трябва внимателно да огледаш фактите и да ги използваш съзидателно. Именно така печелеше делата си. Виж това, с което разполагаш, Никол, и не го пропускай. Защо не си създадеш една собствена реалност?

Но Никол не беше способна на творчество, когато съзнанието й беше обременено с толкова много други неща. Щеше да разрешава проблемите си стъпка по стъпка. Това беше единственото, което можеше да направи, затова се зае първо с прането, след това сключи крехко примирие с Кайлин, като помогна на момичето да си стегне багажа, и накрая, в уречения час в съботния следобед, откара тримата до ферибота. С удоволствие се сбогува с Том и изпита известна тъга, докато си вземаше довиждане с доведената си дъщеря.

Как трябваше да се държи с майка си? Толкова дълго бе копняла да сподели с нея за заболяването на Джулиан и ето че сега, след като най-сетне го беше направила, се чувстваше по-скована от преди.

Изглежда, Анджи го бе доловила, защото остави двамата да се качат на борда, после се обърна към нея и улови ръката й. Гласът й беше тих, грижливо гримираните й очи гледаха унило.

— Няма как да знам всичко, което се случва с теб — каза тя. — И не би трябвало. Ти си голяма жена. Винаги си била толерантна, но сега не виждам подобно нещо. Миличка, животът не е само черно и бяло. Не съществува една-единствена идеална картина. Трябва да се прибавят и малко сиви сенки, за да се получи хубава. Но и тя също се мени постоянно. Това е още една мисъл на баща ти. Спомняш ли си как говореше за сенките в морето? Всеки път те се движеха и се получаваше нов образ. Само понякога облаците стоят неподвижно и тогава трябва ние да се отместим, за да ги видим.

 

 

В известен смисъл през същата нощ Никол се раздвижи. Призори вече видя съвсем друга картина. Анджи беше права — беше голяма жена. Никога не би действала, следвайки безпрекословно съветите на майка си, но фразата, загнездила се в съзнанието й, беше чула именно от нея. Създай си своя собствена реалност.

С това дойде и убеждението, че трябва да се прибере у дома.

Шарлот я откара до ферибота.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда? — попита тя, докато вадеше куфара й от багажника.

Този сценарий беше един от многото, които Никол бе премислила през нощта. Ала онова, което се беше случило в навечерието на сватбата й, беше нещо, което трябваше да обсъди със съпруга си насаме. Същото се отнасяше и за бъдещето им.

— Трябва да се справя сама.

— Ако искаш да поговоря с него, ще бъда тук.

— Онова, което искам наистина — отвърна Никол, — е да продължиш да работиш върху книгата. Направо се побърквам заради нея. Едва ли може да има по-неподходящо време за заминаване. Завърших главата за подбора на менюта и ако не се върна скоро, можеш да използваш бележките ми за останалото. — По време на закуската й беше дала по-подробни инструкции. — Нали ще се заемеш?

— Можеш да бъдеш сигурна — увери я Шарлот и прибави енергично: — Ще направя всичко, Ники. Само го назови и ще го получиш. Дори ще пиша в блога ти вместо теб.

Обзета от тъга, Никол се усмихна.

— И да ми отнемеш единственото, което умея да върша добре? — Прегърна импулсивно приятелката си и веднага си даде сметка, че не би трябвало да го прави. Но беше вече свършено и вероятно беше навременна проява на толерантност. Майка й сигурно щеше да остане доволна. Прошка? Все още не беше готова за нея. Трябваше да чуе и историята на Джулиан. За момента обаче тази прегръдка бе запълнила донякъде зейналата празнина.

— Не се подценявай! — подвикна след нея Шарлот, докато Никол се изкачваше по платформата. Минута по-късно се разнесе ревът на двигателите и фериботът се отдели от брега. Беше си тръгнала.