Барбара Делински
Завръщане на острова (11)

Девета глава

Шарлот продължи да притиска телефона към корема си дълго след като разговорът приключи. Никол не беше единствената, която се страхуваше. Когато ставаше въпрос за експериментално лечение на множествена склероза, стволовите клетки даваха голяма надежда. Но имаше „обикновени“ стволови клетки, както и стволови клетки от пъпна връв. Те се извличаха от нея, след като биваше отрязана, отцеждаше се в специални кръвни банки и се замразяваше за бъдещи нужди. Тук моралните възражения за използването на ембрионални клетки изобщо отпадаха. Беше просто кръв. Нямаше яйце, нямаше зародиш. От тях не би могло да се роди нищо. Но във все повече научни лаборатории и болници из цял свят се потвърждаваше, че стволовите клетки от пъпна връв притежават способността да лекуват някои заболявания.

Такива бяха фактите и Никол без съмнение ги знаеше.

Но Шарлот знаеше и нещо, което със сигурност не беше известно на приятелката й. Нещо, което дори Джулиан не беше чувал. Ако го споделеше с тях, последствията биха могли да бъдат катастрофални.

Обзета от опасения, седна за малко на плажа. Океанският въздух беше свеж, рошеше косата й, галеше кожата. Загледа се в една чайка, която кръжеше над плитчините в очакване на плячка, после към двойка бекаси, които обръщаха камъните в търсене на раци. „Морето е вечно“, отбеляза мислено. Животът продължаваше. Кризите идваха и си отиваха.

Това беше слабо успокоение.

В търсене на малко уют отскочи до „Чаудър Хаус“ за рулца от раци и пържени картофки, върна се в къщата, отново седна на плажа и изяде всичко, до последната троха в кесията.

Дали й стана по-добре? Не. По-скоро се почувства още по-лошо, като ужасна, а в този момент и дебела приятелка.

Имаше нужда да се поразходи, при това не към земята на Лео. Нуждаеше се от истинска разходка. Насочи се към града, като ходеше толкова бързо, колкото й позволяваше пълният стомах, после все по-бързо, докато накрая се обърна обратно и затича към къщата. Не беше добър бегач. Винаги бе искала, но коленете й не издържаха. Без съмнение на следващата сутрин щяха да я болят.

Джакузито в спалнята на Анджи и Боб би й било от полза. Никол щеше да настоява, както би настоявала и майка й, и това беше причината, поради която не можеше да го направи. Беше изменник от най-долен тип, като бе предала и Никол, и Анджи, и Боб, дори и Джулиан.

Просто беше лош човек. Ако и Лео беше такъв, значи двамата бяха родени един за друг, или поне такива мисли я занимаваха, докато, прибирайки непокорната си коса, се насочи към „опашката“ на острова. Беше толкова вглъбена в собствената си вина, че не чуваше нищо — нито монотонния плисък на вълните, нито далечното бухане на бухал, нито собствените си стъпки, докато не стигна до извивката на пътя към къщата на Коул и не бе извадена от унеса си от ударите на чук.

Той сигурно разстилаше подпокривната мушама, която беше разгънал предишната вечер. Знаеше го още преди да го беше видяла. Местейки импровизираното скеле, развиваше рулото от ляво надясно и забиваше пирони на равни разстояния, за да я закрепи.

За момент можеше да го наблюдава незабелязана. За лошо момче имаше много хубави крака и стегнат ханш, въпреки че късите му панталони бяха разхлабени и разваляха впечатлението.

— Можете ли да работите с чук? — попита накрая той.

Значи в крайна сметка не беше останала незабелязана.

— Дали мога да боравя с чук? — измърмори с ирония.

Мъжът посочи с жест втората стълба. Когато Шарлот се изкачи до последното стъпало, той й подаде второ руло, закрепи го, подаде й чука и шепа пирони и я остави да се оправя сама.

Подпокривната хартия биваше различна по дебелина. Тази се оказа от най-тежките и й беше трудно да я разгръща и да я закрепва равномерно, но не се оплака.

— Да ви се намира нож? — подвикна, щом стигна до ръба на покрива.

Лео измъкна един от колана си и й го подаде, все още запазил топлината на тялото му. Тя се отдръпна и сряза мушамата до мястото, където свършваше закованата от него преди това. Той я докосна по рамото, за да се отмести и да му направи място да напасне двата края по-плътно, и отново я остави сама. След като свършиха първия ред, се изкачиха по-нагоре и се заеха със следващия, после с третия. Най-сетне стигнаха до купола, където работата беше по-трудна. Ръцете и бедрата им се докоснаха на няколко пъти и това не изглеждаше неприятно за нито един от двамата.

Въздухът беше застинал, както се случваше винаги вечер, преди да задуха вятър. Или пък това ставаше единствено тази нощ, слагаща край на поредния дълъг летен ден. Въпреки че бе вдигнала косата си, Шарлот усещаше влагата и горещината. И не само тя. Прожекторът осветяваше струйките пот, които се стичаха по лицето и врата на Лео. Той често спираше, за да ги избърше с ръка.

— Това беше — заяви накрая, като огледа свършената работа, преди да събере инструментите и да слезе от стълбата. Веднага щом Шарлот се озова на земята, той сгъна стълбите и ги понесе зад ъгъла. Върна се с две бутилки вода, подаде й едната и изпразни съдържанието на другата на големи глътки.

Шарлот се чувстваше по-добре, сякаш бе сътворила нещо, което щеше да остане и й даваше право да изпитва ново, особено усещане. Тя погледна към покрива. Все още осветен, той изглеждаше тъмен и равен.

— Тази мушама беше много качествена — отбеляза накрая.

— Какъв е смисълът да положиш някакво усилие, ако не свършиш работата както трябва?

Жената се усмихна.

— Наскоро прочетох същото в една книга. Героят строеше лодка и искаше само най-добрия материал, за доставянето на който му се налагаше да чака цяла вечност, но търпението му си струваше.

Лео се вторачи в нея.

Озадачена, тя също го погледна.

— Какво?

— Чели сте тази глупост?

— Каква глупост?

— „Сол“.

Развеселена, Шарлот попита:

— Вие пък какво знаете за „Сол“?

— Всички говорят за нея.

— А вие изобщо четете ли?

Той се намръщи.

— Понякога.

— Но не и „Сол“, защото е глупава. За протокола — продължи, засегната едва ли не лично заради любимата книга. — Съвсем не я намирам за глупава. Смятам, че е добре написана и разказва една забележителна история.

Лео остана загледан в нея още миг, после каза:

— Също като „Моби Дик“. В библиотеката на затвора има няколко различни издания.

— Значи там са ви разрешавали да четете. Което не е толкова лошо.

Той стисна устни.

— Научиха ме също така как да разбивам ключалки и да крада коли, без да са ми необходими ключове.

— Няма да откъсвам поглед от джипа си. Говори се, че сте прибирали парите от кутиите за благотворителност в църквата.

— Никога не са ме хващали — възрази мъжът, без всъщност да отговори на въпроса.

Тя погледна озадачено към къщата.

— Как всъщност плащате ремонта?

— С незаконно присвояване.

Не му повярва дори за миг.

— Насилвали ли сте някога жена?

— Не ми се е налагало. Винаги са идвали при мен доброволно.

— Някоя от тях забременявала ли е от вас?

— Аз не съм глупак — измърмори и очевидно отегчен от разговора, отиде да изгаси прожектора. После с широки крачки мина покрай градината. Докато вървеше, изхлузи тениската през главата си.

— Къде отивате? — извика Шарлот в момента, в който луната освети голия му гръб.

— Да поплувам. Вие си вървете. — Свърна към тъмните дървета и изчезна.

Нямаше никакво намерение да си тръгва. Искаше да види къде плуваше Лео. Ако изчисленията се окажеха верни, то пътеката сигурно щеше да я отведе до участък, където брегът беше каменист и забранен. Двете с Никол никога не се бяха разхождали толкова надолу по плажа. Също като разкъртения тротоар на пътя, посланието беше „стой настрана“.

Сега обаче можеше да се приближи от друга посока. Щом Лео можеше да мине напряко през рехавата горичка, значи можеше и тя.

Тъкмо се канеше да го направи, когато откъм храстите около къщата се чу шумолене. Докато кучето приближаваше, Шарлот затаи дъх. Приличащото на огромна черна мечка на лунната светлина животно се загледа първо в нея, после към посоката, в която беше изчезнал стопанинът му. Нямаше представа как протече мисловният му процес, но знаеше със сигурност, че след един момент, който й се стори цяла вечност, то тръгна след Лео. Движеше се бавно, като си проправяше път между дърветата. В съзнанието й изплува думата предпазливо. Докато го наблюдаваше, не й се струваше опасно. Което беше странно.

Не бе хукнало след кошутата и малките й. Не се хвърли върху нея. Никога не го беше виждала да прави нещо друго, освен да обикаля наоколо. Твърде старо. Не можеше да изключи това предположение.

Не че имаше намерение да поема някакъв риск. Изчака, докато изчезна, после го последва безшумно. Из градината се носеше сладникав аромат, но мислите й бяха другаде. Там определено имаше пътека. Нападали клони скърцаха под подметките й, но вълнението се чуваше все по-ясно. После то се появи, отразявайки луната като далечна светлина в края на тъмен тунел. Широки плочи, малки скали и гладки камъни ограждаха пътеката от влажен пясък. Ако приливът беше настъпил, пясъкът изобщо нямаше да се вижда. Дори сега стоеше на буци. Върху тях бяха захвърлени дрехите на Лео и сританите набързо настрани ботуши.

Спотаила се до пътеката, Шарлот оглеждаше водата. Лунната светлина подскачаше по гребена на вълните, които тихо обливаха брега, но й отне минута, преди да различи двете ръце. Те се белееха в тъмнината и загребваха уверено все по-навътре в морето. Не беше ли рисковано? Поне на нея й се струваше така. Но той сигурно знаеше какво върши. Сигурно го бе правил хиляди пъти в нощи като тази. Плуваше с лекота, като се повдигаше и спускаше върху вълните и се чувстваше точно толкова сигурен, колкото и на покрива.

Хипнотизирана от ритмичното движение на тези ръце, от равномерното обръщане на главата при всяко поемане на въздух, от редките повдигания на краката, които разлюляваха повърхността на водата зад него, тя едва успяваше да си поеме дъх, докато не усети нещо влажно върху крака си. Обърна се стреснато. Беше кучето, вторачило в нея опасните си очи.

— Всичко е наред — прошепна, разтреперана, тя. — Добричкият Мечо. Няма страшно.

Опасни? Или по-скоро тъжни? Под лунните лъчи, провиращи се между дърветата, забеляза белези върху веждите му и драскотини около очите и муцуната.

С ускорен пулс, протегна ръка. Кучето започна да я души. Не изръмжа, не оголи зъби, нито отстъпи назад. Очевидно очакваше още нещо. Сложи длан върху главата му, точно както го беше направил Лео при първата им среща. Козината му беше къса и груба, но ушите му изглеждаха като копринени. Докосна ги много предпазливо.

Кучето седна на задните си крака.

Сърцето й продължаваше да бие, но вече не от страх. Беше заради притегателната сила на луната и изкушението, носещо се откъм градината. Беше й горещо.

— Ще отида да поплувам — каза на кучето. — Става ли?

Мечо не се помръдна и тя отново погледна към морето.

Ръцете на Лео се мяркаха много навътре, все в същата посока. Ако искаше да се присъедини към него, сега беше моментът.

— Стой тук — нареди меко и хвърляйки само бегъл поглед, за да се увери, че не я е последвало, се върна на плажа. Луната светеше ярко и превръщаше повърхността на водата в причудлива игра на контрасти от черно и сребристо, тъмнина и светлина, добро и зло. Това беше нейният живот. Нямаше работа тук. Играеше си с огъня.

Но това не я спря да се съблече по бельо и да се затича към надигащите се вълни. От ледената вода дъхът й секна, но не се върна. Навлезе до бедрата, изчака следващия прилив и се гмурна с цялата дължина на тялото си. От студа за момент сякаш се парализира. Спря само за да види къде се намира Лео, и заплува нататък. Издигаше се при всяка следваща вълна, пореше пяната с ръце, но усилията я сгряваха. При едно непремерено поемане на въздух се нагълта с вода. Уплашена, тя се изправи, изплю я и затърси с поглед Лео. Не беше далече. Той бе престанал да плува и я наблюдаваше. С тъмна коса, тъмни очи и бяло, мокро лице, той контрастираше с всичко останало на света.

Във водата Шарлот си спомни всички предупреждения относно Лео Коул. Но точно в този момент нито едно от тях нямаше значение. Ако беше правил лоши неща, тя не му отстъпваше. А опасността? Веднъж се беше гмуркала от една скала в Акапулко. Не й хареса и нямаше намерение да опитва отново, но го бе преживяла и не бе забравила стремителното падане. Близостта на Лео във водата нямаше как да бъде по-опасна.

Течението го приближаваше. Не можеше да каже дали той му помагаше с ръце, тъй като бяха във водата, както и нейните. Косата й се бе разпиляла и се носеше зад гърба й. Подаваха се само главата и раменете й, докато риташе с крака, за да се задържи на повърхността.

Той спря на една ръка разстояние и я загледа в мрака. След минута изпусна шумно въздух. От усилията при плуването? Едва ли. Може би беше въпрос. Какво очаквах? Или пък предупреждение: Ти ме предизвикваш. Но най-вероятно беше просто констатация: Загазили сме.

Но нима не беше искала точно това? Ако после трябваше да си плати, какво означаваше още една цена? При това не се отнасяше само за нея. Ние, говореше изражението му. Последиците нямаше да бъдат само за едната страна.

Кракът му се оплете в нейните. В същия момент я улови за косата и я притегли към устните си. Този път недостигът на въздух беше истински. Отчасти заради луната, отчасти заради океана целувката му беше нещо, което никога преди не беше преживявала. Беше доминираща, но без да й причини болка — точно от каквато имаше нужда. Още преди да свърши, ръцете й бяха около врата му, краката й се обвиха около тесния ханш. Студената вода би трябвало да охлади страстта му, но нищо такова не се случваше. Следващата вълна рязко го тласна към нея.

Дишайки с усилие, той заплува към брега. Едва бяха стигнали плитчините с крака, все още плискани от вълните, когато той я положи върху пясъка и се повдигна само толкова, колкото да я освободи от бикините й. Тя се опитваше да му помогне, но едва успя да измъкне единия си крак. Уловил този крак, Лео я погледна, давайки й последен шанс: Да или не?

— Да — прошепна жената и в следващия момент го усети. Отметнал глава със затворени очи, успя да се въздържи, както й се стори, цяла вечност, преди да я погледне отново. И беше изненадан. Тя също. Никога не й бе хрумвало, че го желае, не се бе увъртала около него, докато бяха работили, нито беше мислила за някаква интимност след това. Ала начинът, по който си бяха паснали още от първия път, задоволяваше някаква нейна вътрешна потребност.

Обзета от копнеж за още целувки, тя придърпа главата му, впи устни в неговите и установи с удивление, че страстта беше еднакво споделена и от двете страни. След малко усети, че не й достига въздух, този път заради усещане, неизпитано никога досега. Движенията му станаха по-бързи от вълнението на океана, при което тя не издържа и извика.

Той мигом застина неподвижно.

— Боли ли те?

Със смях, който премина в стон, Шарлот поклати отрицателно глава върху пясъка и кръстосвайки глезените си, го привлече още по-дълбоко. Това продължи отново и отново, докато накрая завърши в разтърсващи спазми. Неговото тяло или нейното? Беше прекалено отдадена на усещането, за да може да разбере или изобщо да се интересува от такава дреболия.

Когато най-сетне се изтърколи до нея, тя лежеше отпусната, останала без дъх. Затвори очи, отделяйки се от всичко, което я обкръжаваше. Той остана до нея, преметнал крак върху нейните. Шарлот не заспа, макар чувството за освобождаване да беше толкова силно, че би могла. Просто лежеше, напълно изцедена.

Тогава усети нещо. Беше ръката му, движеща се бавно и преднамерено върху корема й, и това нямаше нищо общо със секса. В този момент реалността я връхлетя като светкавица. Повдигна се бързо и седна с присвити колене. Когато погледна към него, той се бе подпрял на лакът със смръщено лице.

— Ти имаш дете — каза глухо.

Тя преглътна с усилие и поклати отрицателно глава.

— По кожата на корема ти има стрии.

Винаги ги бе крила грижливо. Целият бански вършеше чудесна работа. Както и потничетата. Но никога не бе била толкова отдадена на секса, както с Лео, пък и беше през нощта. Тъмнината трябваше да опази тайната й.

Не че беше мислила за това изобщо. Бе отишла при Лео, за да бъде наказана. Но секс? Наказана? Той в никакъв случай не беше груб любовник. Силен, да. Но далеч не жесток, което беше точно толкова разстройващо, колкото и другото. Сексът с него бе бил… невероятен. Не биваше да става така.

Уплашена, тя се огледа за дрехите си и се облече припряно. Той беше приседнал и я наблюдаваше, но не каза нищо. Веднага щом нахлузи маратонките на мокрите си крака, тръгна към пътя. Не забеляза кучето, едва чуваше пукота на съчките под гумените подметки и не обръщаше внимание на пясъка, сплъстяващ косата й. Когато се озова в градината, забърза през лехите и почти тичешком премина по алеята. Не погледна назад, не можеше да погледне назад. Стигна до къщата на Никол, затръшна вратата и се отпусна на пода.

Беше се втурнала към Лео, за да се измъкне от една каша. И се бе забъркала в друга.

 

 

Можеше да направи едно-единствено нещо. След като изми всички следи от нощта, тя се уви в дебело одеяло, отпусна се на дивана, взе „Сол“ и избяга в един друг свят, в който любовта побеждаваше различията.

Или поне така си мислеше. След около час я обзе безпокойство. Влюбените бяха създадени един за друг, но принадлежаха на различни светове и само промяна в единия от тях би могла да ги събере завинаги. Но не виждаше да се случва подобно нещо. Авторът ги бе описал подробно, тя ги бе опознала добре. Бяха успели да преодолеят мълчанието и тайните си и бяха преживели обрат, ала непреодолимата пропаст помежду им си оставаше. Нямаше какво друго да направят, за да си останат същите герои.

Неспособна да понесе неизвестността, прегледа последната страница, над която Никол бе плакала. Минута по-късно затвори книгата, пъхна я под една от възглавниците на дивана и отиде да си легне.