Барбара Делински
Завръщане на острова (28)

Двайсет и шеста глава

В четвъртък вечерта, докато наблюдаваше как лодката се отдалечава, Шарлот се питаше в какво ли състояние ще бъде Джулиан, когато го види отново. Като се имаше предвид експерименталната същност на лечението със стволови клетки, би могъл да се озове навсякъде между изцелението и смъртта. Като към това се добавеха изследванията, чакането и притесненията, които неизменно щяха да съпътстват целия им престой в Чикаго, тя си даде сметка, че във всеки един от дните й времето щеше да пълзи едва-едва.

Но не се случи така. Лео беше отложил разреждането на билките с един ден, защото знаеше, че не би й дало сърце да напусне къщата същата сутрин, затова Шарлот започна да изпълнява задачите от списъка си, като взе няколко предварително уговорени интервюта, събра последните рецепти, провери записките си, преди да ги напечата, и се обади на някои от жените, с които все още не се беше срещнала. Профилите на повечето не бяха написани, но знаеше от опит, че в крайна сметка ще се справи, притискана от изтичащия срок.

Най-важното от всичко, тъй като Никол беше особено притеснена за това, беше да подготви останалото. Не че й коства кой знае колко усилия. Приятелката й се оказа добър писател. Стилът й беше топъл и приятелски, почти като този в блога, и беше подходящ като тон за книгата. На няколко пъти, докато четеше, се улови, че се усмихва — чуваше гласа на Никол с типичния й ентусиазъм, още по-забележителен заради кризата, в която беше изпаднала, докато беше писала. Откри няколко правописни грешки и премахна повтарящото се на много места „като“ и „имам предвид“, но се стараеше да не променя общото звучене.

След като пусна по електронната поща файловете до Чикаго, се зарови в бележките, които си бе водила Никол, и имитирайки нейния стил, който се оказа доста закачлив, дописа въведенията към останалите няколко глави.

И тогава дойде редът на снимките. Лео се бе оказал напълно прав за часа. Утринният здрач придаваше магическо сияние на градината. Но светлината на напредващата сутрин беше по-благосклонна към растенията с високи стъбла, докато по обяд най-добре се разкриваха листните. В крайна сметка направи стотина снимки както на градината, така и на работещия в нея Лео. Нито една от последните нямаше да попадне в книгата, както се бяха разбрали предварително.

— Довери ми се — беше му казала тя. — Те ще са само за мен.

И спази обещанието си. След като ги прехвърли, прекара часове наред в редактиране на останалите.

След като изпрати на Никол достатъчно материал, за да поддържа бодър духа й, се зае със своята работа, която й предстоеше в Югозападна Франция. Не беше мислила за ангажимента си от седмици, но сега неочаквано се сети за него. След две нощи в Париж щеше да се качи на скоростния влак до Бордо, за да напише статия за собственика на малка винарна. Издателят й се беше обадил, за да уговорят подробностите около пътуването и да обменят мисли за статията, след което беше прекарала часове зад компютъра, за да събере достатъчно информация. Изпрати имейл на приятелката си в Париж — Мишел, при която щеше да отседне в началото и в края на престоя си, и тъй като след това щеше да се отправи към Тоскана, се свърза с другия издател, който я беше наел за този репортаж.

С други думи, щеше да отсъства три седмици. За първи път в живота й мисълта да бъде толкова далече и за толкова дълго, я разстройваше, за което обвиняваше Лео. Винаги когато го наблюдаваше, свел тъмнокосата си глава над компютъра или телефона, кръстосал дългите си крака, със скръстени или отпуснати изящни ръце, чуваше тиктакането на биологичния си часовник толкова силно, че на няколко пъти премисляше да отмени полетите си и да остане на Куинипиг поне до Деня на труда.

Но това само щеше да отмести напред във времето неизбежното. Нейната работа беше част от това, което беше самата тя.

В този смисъл, след като Никол беше заминала, нямаше защо да спи нощем сама. Отбиваше се в голямата бяла къща всеки ден, поддържаше я и въпреки че Лео често я придружаваше, не се чувстваше комфортно там. Неговият собствен дом наистина беше негова крепост и в него се чувстваше в безопасност. А и беше прекалено зает. Ако не разглеждаше електронния справочник за книжни разпродажби, не обсъждаше с адвоката си исканията на издателя за оформление на следващото издание и не сърфираше из Мрежата, за да търси възможности за разширяване на пазара, той поправяше щетите от поредната лятна буря върху покрива на къщата си или чистеше лодката. Изглежда, временно се беше отказал от Следващата книга, макар Шарлот да се досещаше, че непрекъснато мисли върху нея, когато се разхожда посред нощ, облечен в дългия си анцуг или пък съвсем гол. Редовно получаваше книги на различни автори и ги четеше, докато тя спеше, като оставяше романа, мемоарите или биографиите отворени върху леглото с кориците нагоре. Но щом Шарлот се събудеше, закуската винаги беше готова.

Три седмици без Лео. Три седмици обратно в живота, който така добре познаваше, преди да го срещне. Три седмици без каквато и да било гаранция, че той ще я желае след завръщането й. Този страх никога не я напускаше. И беше сигурна, че той мислеше същото. Забелязваше го в появяващото се от време на време объркване в погледа му, което се забиваше като остра игла в сърцето й.

После идваше Мечо, в известен смисъл по-шумният от двамата, чието ръмжене преминаваше в блажено мъркане, когато разтриваше мършавия му крак или галеше меката като коприна козина на главата му. Не можеше да си представи, че някога го беше смятала за зъл. Беше мило, но старо същество. Притесняваше се за него и за Лео, когато дойдеше денят, в който вече нямаше да го има. И за себе си, в случай че научеше за това, след като вече се беше случило.

Да, Мечо определено беше една от причините за желанието й да остане, но същото важеше и за острова. През август Куинипиг беше привлекателно зелено място, където дребни гъсеници висяха от дърветата, а листата бяха толкова много, че изядените места не се забелязваха. Утрините означаваха мъгла. Тя обвиваше върховете на покривите и влагата й капеше от сивкавите керемиди, но не успяваше да скрие цикламените цветове на шипката, нито сините оттенъци на хортензията. През дъждовните дни въздухът се насищаше с миризмата на изгоряло дърво, през слънчевите ухаеше на борова мъзга и над всичко това се носеше соленият привкус на океана.

Около къщата на Лео уханието на билките винаги вземаше връх. Това също щеше да й липсва.

Не, времето не пълзеше едва-едва. То й се изплъзваше с плашеща бързина.

 

 

„Изплъзва ми се“, беше изразът, който често се мяркаше и сред мислите на Никол напоследък. Спомените за баща й, общуването с майка й, интересът към храната и дрехите и дори готварската книга — тя сякаш губеше контрол върху всичко, което добре познаваше.

Част от това се дължеше на напускането на Куинипиг, където бяха останали връзките й с миналото.

Друга част беше причинена от продължителното мълчание на Анджи.

И най-вече виновна беше ежедневната необходимост да прекарва часове наред в болницата, където индивидуалността отстъпваше пред стерилните престилки и дезинфектантите.

Преди всичко обаче причината беше в Джулиан, който с всеки ден от пристигането им в Чикаго ставаше по-замислен и вглъбен в себе си. Все по-често го сварваше да седи, забил поглед в килима, през прозореца или просто загледан в телевизора, без дори да знае каква програма върви. В редките случаи, когато отваряше айпода си, на дисплея стоеше заглавната страница, вместо да се появяват списанията, които предварително беше качил. Отговаряше й, когато се обърнеше към него, поглеждаше я, дори й се усмихваше, но никога сам не подхващаше разговор.

Предложиха й да се срещне с психоаналитик. „Много често е по-трудно за семейството, отколкото за самия пациент“, каза й той. Но Никол се съмняваше. Джулиан страдаше емоционално. Не й беше необходим специалист, за да разбере, че се страхува до смърт, но когато му напомни, че не е длъжен да стига докрай, той бе настоял да продължи напред. В най-мрачните си моменти на самота тя се питаше дали това отдръпване от нея не беше подготовка за онова, което можеше да се случи.

 

 

В петък сутринта екипът на Хамън направи скенер на главния и гръбначния мозък на Джулиан. И двете изследвания бяха бързи и безболезнени. Следобедният преглед на гръбнака беше по-неприятен. Гръбначният мозък имаше основна роля за пълното възстановяване, затова му се наложи да лежи час и половина неподвижно под грижите на сестрата, която непрекъснато го питаше — както му се стори, почти заядливо — дали не усеща главоболие, схващане или изтръпване.

— Аз съм лекар — изсумтя накрая той. — Благодаря ви, но много добре зная за какво трябва да следя.

Никол би могла да му напомни, че жената просто си върши работата, което винаги бе изисквал и от собствения си екип и че лекарите са най-лошите пациенти, ако спокойствието му не беше най-важно в момента. За щастие, не се появи никакво главоболие, а схващането и изтръпването бяха добре познатите усещания, които се дължаха на заболяването.

В събота, след сутрешното даване на кръв, той започна буквално да влачи левия си крак, но дали беше от множествената склероза, или от изтощение след толкова много изследвания, Никол нямаше как да знае. Но не можеше да се оплаче. Съвсем ясно беше, че Марк не оставяше нищо на случайността. Искаше да се увери, че всички жизненоважни органи на Джулиан функционират добре, преди да предприеме толкова рискован ход като трансплантацията.

Докато течаха изследванията, тя или седеше в близката чакалня, или се разхождаше в коридора пред стаята, в която лежеше Джулиан. И това очакване не беше най-страшното. Макар да беше наясно, че всеки един тест придвижва процедурата напред, тя си повтаряше, че Джулиан ще е жив поне докато го изследват. Нещо повече — докато други се грижеха за него, можеше да си отдъхне, тъй като, ако Хамън беше ръководител на процеса, то тя го подпомагаше. Имаше написан план и задължението да следи къде трябва да бъде и да го заведе там навреме. Което не беше лека работа при сегашното състояние на духа му.

— Добре ли си? — питаше го всеки път в началото, но след няколко дни това вече беше по-скоро проява на загриженост, отколкото въпрос, изискващ отговор. Не, не беше добре. Сякаш се намираше във влак, който бързо набираше скорост и щеше да ги отведе на място, което никой от тях не познаваше. Беше физически изтощен и много отпаднал. Липсваха му срещите с пациенти, тревожеше се за децата си, но не можеше да говори за нито едно от двете. Би могла да го попита дали не иска консултация с психолог, ако не знаеше отговора предварително. Нейният Джулиан винаги се бе гордял с въздържаността си. След като бе изгубил достойнството си, докато цял екип негови колеги изучаваха всяка една жизнена функция на организма му, не можеше да го насили да приеме и това.

 

 

Неделя беше ден за почивка. Разпореди я лично Хамън, а Джулиан беше прекалено уморен, за да спори. Но това означаваше, че щеше да има много свободно време в непознатия хотел и нищо, което да го отвлече от неканените тежки мисли. На Куинипиг поне бе имал възможност да контактува с хората от болницата си, макар и все по-рядко. Те вече знаеха къде се намира и защо и му изпращаха окуражителни съобщения. Но страстта на живота му беше работата с пациентите. Тъй като това удовлетворение му беше отнето, единствено разговорите с колегите му напомняха за онова, което беше пропуснал.

Ако беше малко по-укрепнал, Никол щеше да го заведе в Института по култура. Никога не беше виждала крилото за модерни изкуства, въпреки че беше чела доста за експонатите, изложени там, и сигурно щеше да поразведри и двамата, вмъквайки се в ролята на учен.

Но Хамън му беше препоръчал много сън, а и той наистина беше на предела на силите си.

Затова го остави в спалнята, спусна завесите и се настани във всекидневната, за да се захване с работата си, което също беше щекотлив момент, след като той беше изгубил своята. Но я притискаха крайните срокове, а и това беше единствената останала й радост.

Споделяйки най-новия си опит, написа в блога за вечерята в ресторанта на хотела предишния ден, която се състоеше от омлет, бекон и препечен пшеничен хляб. Спомена какво прави екологичните продукти такива, обясни огромната разлика между домашния бекон и онзи, който се продаваше в магазините, и къде може да се намери телешко месо без хормони и антибиотици.

Тъй като Джулиан продължаваше да спи, тя се захвана с готварската книга. Шарлот й беше изпратила редактирани и нови файлове, които до този момент не беше имала възможност да прегледа. Но от крайния срок ги деляха само единайсет дни, затова прочете внимателно всеки, нанесе някои корекции и ги върна обратно.

Страхотни са — написа на Шарлот. Наистина ли не тя беше написала встъпителните части на новите глави? Трудно беше да се каже. — Михаела донесе ли ти рецептата, която я помолихме да ни даде?

Да — почти веднага й отговори Шарлот.

Защо работиш днес?

Поради същата причина като теб.

Съмнявам се. Освен ако и Лео не спи.

Пусна последния ред и се зачуди дали ще получи отговор. Името на Лео подозрително отсъстваше от съобщенията, които си разменяха, а и Никол изобщо не се интересуваше от него. Но през последните няколко дни приятелката й бе проявявала неподправена загриженост и постоянно се бе интересувала от състоянието на Джулиан и от резултатите от изследванията. Едно незначително споменаване на името на мъжа, когото обичаше, нямаше да навреди.

Не спи, а чете Сю Графтън — написа Шарлот, сякаш подобен разговор беше най-обичайното нещо на света. — Знае, че имам работа и искам да я свърша. Джулиан спи ли?

Сякаш е в безсъзнание. Два дни пълни изследвания го изтощиха докрай. Резултатите излизат утре. Стискай палци Хамън да не открие нещо, което да попречи на операцията. — Да попречи на операцията, да убие надеждата, да разруши стволовите клетки или пък да не може да ги размрази. — Не мога да спя от притеснение.

Защо? — попита Шарлот. — Единствено черният му дроб беше проблемен, но симптомите отшумяха. Хамън не би стигнал толкова далече, ако имаше някакви съмнения, че Джулиан ще издържи докрай. Все още култивира клетките, нали?

Да. Може би ще бъдат готови в четвъртък. Първо ще му приложи кратко лечение и ако всичко е наред, ще извърши трансплантацията. В петък. — При тази мисъл стомахът й се сви. Само още пет дни до преломния момент.

Какво имаш предвид под „лечение“?

Ще му влее химически вещества, които ще потиснат имунната му система и ще намалят риска от отхвърляне. Клетките не показаха абсолютно сходство, а само четири от шест показателя, което е съвместимо с него, тъй като е биологичният баща — написа тя, за да не остане у Шарлот впечатлението, че някой се е усъмнил в това. — Хамън предпочита частичното сходство като това, макар да не мога да разбера защо. Знам, че ако детето е наследило генетичното състояние, клетките не биха могли да му помогнат, тъй като ще носят заболяването, затова сигурно при Джулиан тази незначителна разлика поражда надежда. Според Марк Т-клетките сработват и при пълна липса на съвместимост, но на този етап никой от Асоциацията на лекарите няма да му позволи такъв експеримент. Искат да бъдат взети всички предпазни мерки.

Изпрати текста и си помисли колко много знае по темата и колко малко значение има това, ако трансплантацията се окаже неуспешна. Трябваше да бъде силна заради Джулиан. Но тези мрачни моменти непрестанно я връхлитаха.

На електронната й поща пристигна ново съобщение:

Мрежата достатъчно надеждна ли е, за да прехвърли един свръхголям файл?

Абсолютно — написа тя, внезапно обзета от желание за нещо, което да я ободри. — Изпрати ми, ако искаш, парчета мрамор и аз ще ги получа всичките. — Топли, меки, уханни сладки щяха да й помогнат да се отърси от миризмата на болница, която преобладаваше в живота й в последно време.

Естествено, нямаше начин Шарлот да й изпрати сладкиши по електронната поща. Чудейки се какво ли би могло да има в този свръхголям файл, което вече да не е видяла, изчака идването на следващото съобщение. Когато то най-сетне пристигна, откри цял фотоалбум, съдържащ снимки на растения, някои на единични, други на цели букети от билки и цветя, снимани от различни ъгли, като гости на светско парти. Имаше високи, ниски, с широки и тънки листа — остри, гладки и дори назъбени. Покриваха целия спектър на зеленото — от най-бледото през наситеното до най-тъмното. Цветята бяха цъфнали в пищни цветове и всичко създаваше усещане за изобилие, здраве и… и беше толкова типично за Куинипиг. Никол изпита прилив на носталгия, от който очите й се напълниха със сълзи. Каква утеха би било да се озове отново там през тези няколко кратки, виртуални мига!

И, да. Снимките бяха идеални за готварската й книга.

Грабна телефона и натисна бутона за бързо избиране на номера на Шарлот. Веднага щом чу гласа й, каза задъхано:

— Той ти е позволил да го направиш!

— Направо го изнудих.

— И можем да ги използваме за книгата?

— Разбира се. Нямаше да ми разреши да снимам, ако не беше съгласен.

— Трябва ли да му платя нещо?

— Абсолютно нищо.

— Постави ли някакви условия?

— Само да не публикуваме името му. Можем да напишем, че са билките на Сесили, но внушението да бъде, че са правени из целия остров. Очевидно не иска читателите да заприиждат към дома му. Нито неговите, нито нашите.

— Разбирам — отвърна Никол, готова да изпълни простото му желание. В началото на лятото се беше опасявала, че ще саботира книгата й, което можеше да направи лесно, като се имаше предвид, че неговите билки бяха сърцето на местната кухня. И до ден-днешен вярваше, че именно той бе онзи, който оказваше натиск върху местните хора, убеждавайки ги да не им сътрудничат. Фактът, че сега им помагаше, говореше или за разкаяние, или за силни чувства към Шарлот, или за великодушие. Ако беше последното, значи умееше и да прощава, защото тя никога не се бе държала добре с него.

Признавайки това пред себе си, почувства смирение, което се компенсираше от гласа на приятелката й. Той я стопляше и й действаше успокоително. Наистина искаше Шарлот да е щастлива. Случилото се преди десет години й изглеждаше много назад в миналото. Дори без стволовите клетки тя й беше помогнала много това лято. Тези снимки щяха да направят готварската й книга нещо наистина специално.

— Той не е лош човек — меко подметна Шарлот.

Никол не беше напълно готова на подобно признание, но прояви отстъпчивост.

— Моля те, благодари му от мое име. И Шарлот?

— Да?

Тя сниши гласа си и помоли:

— Би ли откъснала още една детелина за мен?

— Правя го всеки ден.

 

 

Никол настоя да обядват в ресторанта на хотела, където поръча задушени зеленчуци към печените ребърца за Джулиан. Водеше си подробни записки и направи няколко снимки и на двете, като му обясни, че ще опише храната в блога си. Това беше чудесно извинение, за да го изведе навън поне малко, но не си позволи да го притиска повече. Ако Хамън искаше да прекарат деня спокойно, най-подходящото занимание беше голфът. Джулиан обичаше тази игра, а и шампионатът на професионалната асоциация по голф беше в разгара си. Така че веднага след обяда се качиха в апартамента си, за да гледат турнира по телевизията.

Тъй като той беше с нея, не й беше удобно да работи. Не й се искаше да го оставя сам, затова нямаше как да обиколи магазините, да се разходи или да отиде на кино. Не си падаше по голфа, но се настани до него и се опита да схване правилата. Мислите й обаче блуждаеха другаде.

Не й харесваше посоката, в която поемаха.

Отвори айпада си и свали някаква книга, която в началото й се стори обещаваща, но след като се зачете, героите не успяха да я грабнат. Измъкна едно списание от вече доста голямата купчина и започна да го прелиства. Статиите в такива издания бяха обикновено достатъчно кратки, за да привлекат вниманието й. Но вече беше прочела най-интересните от тях.

Отново взе таблета, отвори снимките, изпратени от Шарлот, и ги показа на Джулиан. Излишно беше да се заблуждава — фотосите на билки представляваха за него точно такъв интерес, колкото голфът за нея, което означаваше, че той бързо се обърна отново към телевизора.

Прехвърляйки ги една след друга, Никол намери някаква утеха в изобилието от зеленина. Те я наведоха на мисли за Куинипиг, а оттам към къщата, която очевидно нямаше да бъде продадена. След като се върна на острова с Джулиан, отношението й към продажбата се беше променило. В миналото родителите й винаги бяха някъде наоколо, но ако имаше възможност да прекарва там известно време насаме със съпруга си, нямаше да бъде толкова лошо. Напротив, беше прекрасно или по-скоро — би могло да бъде прекрасно, ако над главите им не висеше този дамоклев меч.

И тежестта му ставаше все по-осезаема, докато неделята бавно се изнизваше.

 

 

В понеделник сутринта, след съобщението, че резултатите от изследванията са много добри, времето сякаш полетя шеметно. Когато Джулиан потвърди съгласието си с едно-единствено кимване на глава, Хамън извади куп документи, които трябваше да се попълнят.

За мен беше неочаквано — писа по електронната поща на приятелката си Никол, — но не и за Джулиан, тъй като неговите пациенти също са подписвали различни формуляри. Обясни ми, че се правело както, за да се информират пациентите, така и за да се избегнат евентуални съдебни дела по-късно, но, брррр, доста е плашещо. Подписваш на няколко места, че си съгласен да заложиш живота си на карта. Имам предвид, че ние сме запознати с повечето странични ефекти, но да ги видиш написани на хартия? Беше много неприятно.

В този момент всичко ти се струва неприятно и плашещо — отговори й веднага Шарлот, както винаги проявявайки здрав разум, което беше една от причините Никол да се обърне към нея. — Планирали са трансплантацията за петък, така ли?

Освен ако междувременно нещо не се обърка, което е малко вероятно. Сигурно трябва да се радвам, защото сме тук за това. И през цялото време съм много спокойна. Ако можеше да ме видиш, щеше да се гордееш с мен.

Но наистина ли се чувстваш спокойна?

Шегуваш ли се? Ужасена съм.

А Джулиан?

Никол се замисли.

Точно в този момент — не. Странно е. Като ни се обадиха да дойдем в Чикаго, той се държеше, като че ли не се отнася за него, сякаш реалността се бе стоварила върху главата му, и се беше вцепенил. Живееше в някакъв унес. И после, след като подписа документите, се събуди. Като с магическа пръчка започна да осъзнава всичко съвсем ясно. И е нетърпелив. Реших, че ще продължи само докато сме в кабинета, но когато Хамън излезе, Джулс ме погледна с обичайния си бистър поглед и дори ми се усмихна.

Притеснява ли се от евентуалния риск?

Естествено, но не изпада в паника. Твърди, че е същото, както с неговата работа. Винаги се страхува, когато изпробва нещо ново върху някой пациент, но ако е направил всички необходими изследвания и е усвоил техниката, ако знае рисковете и има план как би могъл да ги избегне, било изключително вълнуващо. Поне така казва. Но що за лудост е това да си въодушевен от нещо, което би могло да те убие?

Той вярва в експерименталната медицина.

О, да. Двамата с Марк непрекъснато обсъждат какво ще означава това за хилядите хора, страдащи от множествена склероза. Само дето Джулиан за мен не е „хората“, а съпругът ми. — Предишната Никол се беше завърнала. И имаше нужда от подкрепа. — Какво ще стане, ако нещата свършат зле, Шарлот?

Няма. Не може да стане. Кога започват вливанията на лекарствата?

Току-що направиха първото! Препаратът се нарича „Флударабин“. Процедурата отнема малко време, а после ще го задържат няколко часа, в случай че прояви алергична реакция. Всъщност аз съм тази, която реагира. Почувствах се замаяна и прежълтях. Наредиха ми да изляза да чакам в коридора. Сигурно сега трябва да се върна при него.

Той ще го преживее, Ники. Ти също.

Продължавай да ми го повтаряш.

Непременно. Целувки.

 

 

Шарлот натисна клавиша „Изпращане“, измърмори нещо в духа на „Какъв кошмар“, вдигна ръце високо във въздуха и се протегна, за да разхлаби напрежението в раменете си. Лео неочаквано се озова зад нея, наведе се напред и се зачете в последното съобщение върху екрана на монитора. Тя сплете пръсти зад врата му, като просто го наблюдаваше. Кой беше споменал нещо за замайване? От тази позиция не можеше да види нищо друго, освен ъгловатата челюст, брадичката и мускулестия му врат. Обичаше всичко това, обичаше миризмата му на чистота и силата, която лъхаше от него.

След като изчете текста, той улови ръцете й и каза:

— Обзалагам се, че ти се иска да си при нея сега.

— Така е. Доста й се струпа напоследък, а тя прояви неподозирана сила. Знам, че е с Джулиан, но уплашената част от нея е съвсем сама.

— Защо просто не отидеш?

— Защото ти няма да дойдеш с мен. — Забелязала, че сините му очи потъмняват, прибави: — Толкова ли лошо би било? Можеш да си сложиш бейзболна шапка и тъмни очила. Никой няма да те познае. Не че някой знае кой е Крис Молдън и как изглежда. Ще бъдеш с мен. Аз познавам града.

— Не обичам света извън острова — отвърна той с предишния си равен упорит глас.

„Това е предишната непробиваема каменна стена“, мислено отбеляза тя, извъртя се и застана на колене върху стола.

— Ти не познаваш света извън този остров. Виждал си само затвора и строителните площадки край брега. Познаваш баща си, който не се интересува от теб. Но там има още много други неща, Лео, и при това съвсем не лоши. Бих могла да ти ги покажа.

През лицето му премина сянка.

— Не харесваш ли Куинипиг?

— Обожавам го. Но обичам също така Ню Йорк и Париж. И Ним^[1], и Рио, и Осло. Обичам разнообразието.

Той се замисли върху думите й, видимо притеснен.

— Аз отегчавам ли те?

Чувствайки се безпомощна, Шарлот изрече на един дъх:

— Никога. Но човек може да обича мидите, приготвени по стотици начини, и пак да харесва пържоли. — Обви длани около лицето му. — Знаеш ли какво му е най-хубавото на това да ходиш на различни места?

Досещаше се за отговора. Беше чел и мечтал достатъчно. И със сигурност беше достатъчно умен. Но в момента беше попаднал в мълчалива турболенция от упорит натрапчив страх. Без да откъсва очи от нейните, леко поклати глава.

— Завръщането у дома — каза му укорително. — Моят апартамент в Бруклин е малък и мизерен и в него мирише на онова, което готвят съседите ми. Облаците в Ню Йорк не са като тези тук. Мебелите ми са втора употреба, хладилникът ми може да е изгорял, докато се прибера, освен това има хлебарки. — Споменаването им я накара да потръпне, при което устните му се изкривиха в усмивка, но тя продължи: — Бруклин по нищо не прилича на Париж или Тоскана, нито на Ирландия или Бали, но засега корените ми са там.

Лео дори не примигна.

— Корените могат да се преместят. Виж билките. Разсаждаме ги през цялото време.

— Вярно — отвърна Шарлот многозначително и отново улови погледа му.

Той продължаваше да упорства:

— Аз съм такъв, какъвто съм. Ако ме обичаш, няма да искаш да ме променяш.

Дълбоко в душата й нещо се разбунтува. Щом даже и след последните няколко дни не се беше уверил, че го обича, значи беше по-безчувствен дори от стената, която бе издигнал около себе си, за да се защити от външния свят. Със сигурност му го беше повтаряла достатъчно често, и то не само докато бяха правили секс.

Но беше настанало времето за нещо като изпитна сесия. Пое си дълбоко въздух и изстреля:

— Мога да кажа, че това важи и за теб.

— Аз никога не съм произнасял думите — възрази той.

Шарлот се отпусна на пети.

— Отново си прав. — Само дето беше получил двойка. Завъртя стола, изправи се и се отправи към вратата.

— Къде отиваш? — подвикна зад гърба й, както й се стори, с известен страх.

— На кея.

Едва бе успяла да измине и половината път, когато той я настигна, улови я за ръката и я привлече към себе си.

— Ние не се караме. В действителност не сме такива.

— А какви сме? — погледна го мрачно тя.

Океанът ревеше, обливаше брега с пенливи вълни и бавно ги отдръпваше обратно.

— Не знам — прошепна накрая в ухото й Лео. — Опитвам се да разбера.

 

 

Същата нощ Шарлот изобщо не можа да заспи. Луташе се из истински лабиринт от мисли и съмнения. Изпитваше страх за Никол и угризения, задето не беше при нея в този труден момент. Страхуваше се, че беше наследила безчувствеността на родителите си по сърдечните въпроси. Когато се опита да си се представи в бъдеще и да си внуши, че очаква с нетърпение пътуването до Бордо, единственото, което успя да си спомни, беше странното усещане, което я обземаше всеки път, когато се окажеше на ново място.

И между всяка една мисъл неизменно се мяркаше Лео. Представи си, че прекарва целия си живот тук, на Куинипиг, и установи, че нямаше да й бъде трудно. Би го направила, без да мигне. Докато лежеше в леглото, обгърната от ръцете му, постоянно търсещи нейните в тъмнината, чувстваше зараждането на нови корени. През това лято бе опознала острова, както никога преди — благодарение на готварската книга, благодарение на Лео, благодарение дори на собствената си зрялост. Обичаше хората, обичаше мястото, обичаше сладникаво-соления въздух. Но най-вече обичаше усещането за тези корени.

Но съществуваше и останалата част на света, която я привличаше не по-малко. Както и фактът, че й бе омръзнало да пътешества сама. И ясното съзнание, че ако ходенето до града можеше да се брои за нещо, й харесваше да обикаля из различни места с Лео. Което я върна към останалата част на света. Искаше да пътува с него.

Той беше наясно с чувствата й, но нямаше желание да се променя. А когато вече нямаше да е тук? Може би това щеше да го накара да промени решението си. Може би щеше да изпита любовна мъка, която да го подтикне към действие. Или пък просто щеше да го преглътне и да продължи напред отново сам и дори да напише още една книга за историята им. Ако писането беше неговият катарзис. Ако искаше да си отмъсти заради заминаването й. Ако всъщност не я бе обичал изобщо.

Последната вероятност беше като… като граховото зърно под дюшека на принцесата. И откъде се бе породила тази мисъл? Трябваше да се порови в спомените си, за да си спомни. Майка й. Тя винаги бе живяла като в някаква приказка. Сигурно бе харесвала Куинипиг именно поради тази причина. С неговия омаен пушек с мирис на дърво, с мистериозното ухание на лековитите билки, с примамващата близост на океана, той определено беше приказно място.

Как можеше да го смести в реалния живот? Тъй като нямаше отговор на този въпрос, не й оставаше нищо друго, освен да лежи до Лео, заслушана в тихото му, равномерно дишане.

 

 

Същото правеше Никол, макар да не приемаше равномерното дишане за даденост. Хамън не очакваше Джулиан да реагира на толкова малка доза от медикамента, който му беше предписал, и наблюдаващата сестра не виждаше причини за тревога през изминалите няколко часа. Тя беше тази, която се измъчваше от опасения за внезапна смърт и по тази причина постоянно докосваше някоя част от тялото му — ръката, крака, гърба, с утешителната мисъл, че докато е топъл, значи е жив.

Погледна часовника, показващ два и половина през нощта. Обърна глава върху възглавницата и притихна, заслушана в дишането му, което беше равно и спокойно.

Задряма и се събуди, стресната от някакви звуци, които в първия момент взе за хрипове, но се оказаха смях откъм коридора.

Отново се унесе, за да скочи само след няколко минути — този път, защото й се стори, че Джулиан се е задавил; но ослушвайки се, чу тропота на тежък камион, минаващ по улицата.

Думите на Шарлот се бяха превърнали в нещо като мантра. Той ще го преживее, Ники. Ти също. Беше взела със себе си нещо, което я свързваше с Куинипиг въпреки голямото разстояние — лавандула за успокоение, валериана за ободряване и червена четирилистна детелина, на която се приписваше способността да сбъдва желания.

Не беше казала на Джулиан за тях. Той беше учен. Учените не се осланяха на суеверия.

Никол не беше толкова тесногръда. Ако беше на острова, щеше все още да къса детелините и да държи листенцата им по три дни до тялото си. Беше й хубаво да знае, че след като беше заминала, Шарлот продължаваше да го прави вместо нея. До петък оставаха още само три дни, затова се нуждаеше от всичката помощ, която можеше да получи.