Барбара Делински
Завръщане на острова (25)

Двайсет и трета глава

Шарлот усещаше тежестта. Беше се стоварила върху раменете й преди повече от месец и й се струваше по-тежка сега, след като бе разказала на Никол за бебето, отколкото преди. Часовете се изнизваха бавно и нямаше нито дума от нея. Умираше да разбере какво става, но нямаше желание да се намесва в момент, който очевидно беше мъчителен и за двамата.

Когато най-после в сряда Никол й изпрати съобщение, изпита облекчение, но само докато прочете съдържанието. Седнала зад бюрото на Лео, го преглеждаше отново и отново с нарастваща тревога, докато накрая захвърли телефона и извика:

— От толкова време чакам някаква вест, а тя е благоволила да ми напише само: „Връщам се утре. Ще можеш ли да ме посрещнеш на пристанището?“

— Пиши й и ти — предложи Лео, което, естествено, беше разумен съвет, само че Шарлот не можеше да се осланя на разума си след заминаването на Никол. Залогът беше прекалено голям — заболяването на Джулиан, бракът им, без дори да се споменава бъдещото им приятелство.

Затова написа:

Какво стана?

Ще ти кажа утре гласеше отговорът, който я накара да извика гневно.

Надвесен над рамото й, Лео прочете съобщението.

— Пиши й пак.

Той знае ли?

Да.

И…?

Утре. Сега не мога да ти кажа нищо.

Като хвърли отново телефона върху бюрото, Шарлот се обърна към Лео:

— Това е жената, която може да намери десетина различни начина да каже едно и също нещо, а отказва да говори сега? Нима не си дава сметка какво ми коства това очакване?

— Тревожно очакване — подметна Лео, като се отпусна на съседния стол и се облегна назад, повдигайки го на двата му задни крака.

Свръхчувствителна в този момент, тя го изгледа подозрително.

— Подиграваш ли ми се?

— Не, не. Но през цялото време мислите ти не бяха тук. — Посочи с показалец лаптопа й. — Да си свършила някаква полезна работа днес? А вчера?

— Знаеш, че не съм — тросна му се тя, — но виж само кой ми го казва. Говориш така само защото Следващата книга нещо не ти се получава, а ти не ми позволяваш да я прочета, така че дори не мога да те окуража. — Ако искаше да имат някакво бъдеще като двойка, трябваше да се научи на някои неща. — А точно от това имам нужда в този момент.

Смръщил вежди, той се замисли над думите й, после каза:

— Според мен ти си постъпила напълно правилно.

Шарлот въздъхна.

— Какво? — погледна я отбранително.

— Кажи ми, че с Джулиан и Никол всичко ще бъде наред.

— Искаш да ме накараш да те излъжа? Нямам представа какво ще стане. — Веждите му се свиха още по-мрачно. — Впрочем това има ли чак такова голямо значение? Не я беше виждала повече от десет години. Пътищата ви така и така се бяха разделили.

— За което вината беше изцяло моя — заяви тя — и никога няма да престана да съжалявам. Надявах се с идването си тук това лято да поправя грешката си. Никол е единствената приятелка, която някога съм имала, освен това се познаваме от деца. Това е нещо, което трябва да се цени.

Лео изправи стола си.

— Е, аз няма как да знам — каза тихо и я изгледа проницателно. — Но не си била близка с родителите си, нали?

Вбесена, тя извика в лицето му:

— Моля? Чувал ли си поговорката „присмял се хърбел на щърбел“? Моите родители са мъртви, точно както и майка ти, но баща ти е жив. Впрочем имаш ли представа какво прави той в момента? Когато с Ники ходихме в Рокланд, непрекъснато се оглеждах да видя някого, който прилича на теб.

— Малко вероятно. Той би бил онзи, който се перчи с панталони в цвят каки, войнишка шапка, тъмни очила, пагони на раменете и пистолет на кръста.

— Той е ченге?

— Началник на полицията.

— Сериозно? — Не, никой не би се шегувал с подобно нещо. Баща му — полицейски началник? Еха! — Кога за последен път си разговарял с него?

Лео мълчеше.

— Не мислиш ли, че е редно? Не е ли нормално да знае какво си постигнал в живота си? Този човек не е никой, Лео. Може би ще се гордее с теб?

Той се вторачи в нея.

— Не, няма да се гордее.

— Защо?

— Защото често ми повтаряше, че от мен няма да излезе нищо, ако остана тук, и ако не се окажел прав, щял да изяде цяла врана, което със сигурност не е любимата му храна.

Лео рядко говореше за баща си. Фактът, че тя също отбягваше да споменава родителите си, беше още една нишка, която ги свързваше. Но човекът беше жив и очевидно беше болна тема за сина. Разговорът за него върна онази уязвимост в погледа му, която винаги я трогваше. Част от неговото минало беше толкова тъмно, колкото и очите му.

Разкаяна, тя се протегна и улови ръката му.

— Извинявай, не исках да те притискам.

— Но го направи — равно каза той. — През цялото време е стояло закътано някъде в подсъзнанието ти.

— Сигурно, макар да не е моя работа.

Той не отговори, само продължаваше да се взира в нея по начин, който й казваше, че всъщност е нейна работа, защото онова, което ставаше между тях, се задълбочаваше с всеки изминал ден и ако искаха да се опознаят по-добре, трябваше да си изяснят защо мъжът не можеше да напусне Куинипиг, а жената не искаше да остане.

Толкова много недоизказани неща. Шарлот също беше наясно. Ченге? Страхотно.

— Какво най-много мразиш в него?

Най-накрая Лео примигна, пое си въздух, сведе очи към сплетените им ръце и очевидно намери в този жест някаква утеха.

— Това, че никога не идва тук. Сякаш за него ще бъде загубено време. — Не откъсваше поглед от пръстите им. Беше трудно да се определи кои са нейните и кои — неговите.

— Трябва да е бил тук, когато си бил заченат.

— Не. Случило се е там.

— Откъде знаеш?

Погледът му открито срещна нейния.

— Когато осъзнах, че не съм израсъл като растенията й, попитах Сесили.

— И тя ти изясни нещата от живота?

— О, не. Тях ги научих от тукашните хлапета. Понесох много подигравки заради невежеството си. Не че те знаеха кой знае колко. Истината е, че нямаха представа какво значи красота. — Вдигна преплетените им пръсти и отдръпна ръката си само толкова, колкото да може да целуне нейната.

Сърцето й отново се сви. Правеше го така, както никой мъж преди това. Беше в състояние да превърне разстоянието в нещо близко и мило. Или пък това беше неговият начин да изрази любовта си, защото не се съмняваше, че я изпитва.

— Извинявай — повтори тя. — Понякога се държа като истинска кучка.

— Е, не през цялото време — отвърна той с типичната си момчешка, трогателна усмивка.

Шарлот й се наслади за момент, преди да хвърли тревожен поглед към телефона.

— Непрекъснато си повтарям, че съм само вестоносецът. Достатъчно е да ми кажат, че искат тези стволови клетки, аз се обаждам и край. Само че не е толкова просто. Една погрешна стъпка, и започвам да се питам какво става. — Замисли се, после продължи: — Другото е готварската книга. Очаквах, че Никол ще отсъства не повече от седмица. Иначе си прав. Не съм свършила кой знае колко полезна работа.

— За сметка на това много плетеш. — Чантата с преждата лежеше на пода. След като беше хванала цаката на прехвърлянето на нишката, беше успяла почти да довърши втория ръкав. — За кого е?

Тя въздъхна.

— За мен. Предполагам. Поне самият процес. Чувствам се по-добре, когато плета. Също като теб, когато дялкаш нещо. — Едно занимание, което го поглъщаше изцяло. Въпреки че никога не завършваше започнатото, определено беше много добър. Шарлот винаги можеше да каже какъв ще е крайният резултат.

Изражението му стана мрачно.

— Аз не мога да си позволя да се размотавам наоколо безцелно.

— Нима аз правя това?

— Понякога — леко разтърси ръката й той. — Защо просто не й се обадиш? Кажи й, че очакването те убива.

Тя се замисли върху предложението.

— Ако Джулиан е до нея, няма да може да говори. Освен това нетърпението ми е жалко в сравнение с онова, което Никол преживява в момента.

Лео отново наклони стола на задните му крака, но този път я изгледа равнодушно. Приличаше на човек, който иска да помогне, но не знае как.

— Ти си добър приятел — заяви накрая, което също беше някаква утеха, както и момчешката му усмивка, без да се споменава дори самото му присъствие. Косата му беше разрошена, в очите му се четеше интимност и откритост. Беше облечен в черните си панталони и потник, който разкриваше малко от косматите му гърди и почти целите му рамене. Беше бос, както очевидно предпочиташе да ходи, но и тя в момента също бе захвърлила настрани обувките си. Денят беше горещ. Френският прозорец беше отворен, океанът се плискаше на петдесетина метра от тях и наоколо се носеше сладникаво-соленият му аромат.

Обсебена както винаги и от гледката, и от него, Шарлот изтърколи стола си към неговия, плъзна ръце по бедрата му и въздъхна.

— Какво? — попита я, развеселен, защото можеше да прочете мислите й, които определено бяха похотливи. Нещо в небрежния начин, по който беше седнал, в сянката, падаща върху силната му челюст, и в изпълнения му с обич поглед я привличаше неустоимо.

Но по-рано същия ден вече се бе поддала на този порив.

Сексът с него продължаваше да я изумява. И не само нея. Повечето от нещата, които правеха, бяха нови и за него. В това отношение определено си подхождаха.

Но сексът не можеше да бъде основата на една връзка. Още по-малко действаше на разстояние. Беше прекарала на Куинипиг четири седмици и й оставаха още толкова. После Париж, който много харесваше. След това Тоскана, която обожаваше.

Въздъхна отново.

— Можем да правим нещо.

— Онова ли? — намигна й той.

— Не. Например да поплаваме.

Той се замисли за момент.

— Какво ще кажеш за една обиколка с джет?

Шарлот го изгледа подозрително.

— Не виждам джет на кея ти.

Като я улови под мишниците и я изправи, Лео я целуна по устните и каза:

— Да бъдеш сред най-известните морски писатели, си има и своите предимства. Хората горят от желание да ти услужат. Знам откъде можем да вземем назаем. Проявяваш ли интерес?

Към нещо, което можеше да я разсее от тревожните й мисли?

— Можеш да се обзаложиш.

 

 

Да обикаляш острова с джет, си беше истинско приключение.

Както и вечерята в „Чаудър Хаус“, с която потвърдиха връзката си, въпреки че повечето от местните хора вече знаеха. Дори повдигнатите вежди на Дори Джуит, в които имаше повече предупреждение, отколкото любопитство, предизвикаха у Шарлот приятно чувство.

А споделената любов на пясъка същата нощ? Лежането под звездите след това? Отмиването на солта в неговото джакузи и последвалият секс върху хладните чаршафи в леглото му?

Чудесно разтоварване, но и то си имаше край. Сряда дойде твърде бързо и Шарлот се събуди на сутринта, обзета от тревога. Тогава Лео я поведе през градината към гората. Изгуби няколко минути в търсене, преди Мечо да надуши онова, което му трябваше; той коленичи, изтръгна няколко листа папрат и разкри нещо, което приличаше на снопче червена четирилистна детелина.

— Какво е това? — попита тя, като се наведе до него.

— Не знам, но могат да сбъдват желания.

— Сериозно ли говориш?

— Поне така твърдеше Сесили. Криеше ги в гората.

Повече от доволна, че можеше да остане встрани от реалността, Шарлот беше очарована.

— Сбъдват желания, а?

— Според майка ми.

— Също като обикновените зелени четирилистни детелини?

Той само повдигна рамене.

— Значи не знаеш със сигурност?

— Дали действат? Сесили беше уверена. Даваше от тях само на много специални, много верни приятели, които не биваше да казват нищо. — Откъсна една и я вдигна, като я държеше за тънкото стъбло. — Затвори очи и си пожелай нещо.

Шарлот се подчини и веднага си помисли за него. После погледна крехките листенца. Обикновените четирилистни детелини се срещаха една на десет хиляди, но когато ставаше дума за червената, тук сигурно имаше десетки.

— Може ли да си намисля повече от едно желание?

Той пъхна първата под дантелата на сутиена й, точно до сърцето, и откъсна друга.

— Затвори очи.

Отново затвори очи и си пожела да се намери лечение за множествената склероза.

— Още едно?

Този път си пожела Никол и Джулиан да живеят щастливо до края на живота си.

Детелините в бельото й вече бяха три, но когато посегна да ги извади, той улови ръката й.

— Трябва да останат там три дни.

— На мен?

— Е, може и в джоба ти.

— И какво ще стане след това?

— Ще увехнат и ще умрат. През това време желанията или ще са пуснали корени, или не.

Тя го изгледа скептично.

— Майтапиш ли се с мен?

— Бих ли рискувал да си навлека гнева на Сесили, като те излъжа? — съвсем сериозно отвърна той.

Не. Съмняваше се, че би го направил. И все пак — червена детелина, която сбъдва желания?

— Може ли да си взема няколко и да ги посадя в градината на Никол?

Той изглеждаше така, сякаш имаше намерение да откаже. После спря и се намръщи.

— Предполагам, че би могла. Валерианата все още не е увехнала. — Направи й с ръка знак да остане на мястото си и изтича да вземе лопата и кофа.

 

 

Шарлот засади грижливо детелината, като я огради с телена мрежа, за да не би някой от хората на Мейс да помислят за плевел и да я измъкнат. Отъпка за последно почвата с длани, поля я и влезе в къщата, за да се измие. Извади листенцата от сутиена си и си взе душ, облече си чисти шорти и потник и ги пъхна в джоба си. Бяха започнали да вехнат точно както обикновените детелини. Не вярваше напълно, че притежават магическа сила, но можеше ли да поеме риска да ги изхвърли?

Фериботът трябваше да пристигне в два и естествено, няколко минути по-рано се появи на хоризонта, разплисквайки наоколо вълни от морска пяна. Щом приближи пристанището, зави и приближи бавно.

Сред всички петнайсетина пътници Никол се отличаваше с елегантността си дори от такова разстояние. Беше облечена в бели три четвърти панталони, с тюркоазена блуза от гардероба си във Филаделфия и разноцветен шал, смъкнал се току-що от косата й, която, дори леко разрешена от вятъра, изглеждаше перфектно, както винаги. Вперила очи в Шарлот, тя изчака, докато преди нея минат други четирима, и слезе на брега.

Едва тогава Шарлот видя Джулиан. Изумена, тя затаи дъх.

Но разбира се, че трябваше да дойде. Вероятно искаше да поговори с нея, което със сигурност нямаше да й бъде приятно и поради тази причина беше отхвърляла подобна вероятност, а и Никол не й бе споменала нищо. Не че през последните няколко дни бяха общували много.

Изминалите десет години, от които четири с тежка диагноза, определено го бяха състарили. Все още вървеше изправен, добре облечен и излъчващ самоувереност. Но докато пристъпваше по рампата, забеляза у него нетипична предпазливост, а и изглеждаше уморен. Което не му пречеше да й отправи поглед, пълен с множество въпроси и известна доза обвинение.

Което тя възприе погрешно. Виждаше го за първи път, откакто бе разбрала, че беше бременна, а той си позволяваше да я осъжда? А кой щеше да съди него? Докато се бе наслаждавал на блаженствата на всеки младоженец, тя сама се бе борила със самотата, със страха и с болката. Защо не беше използвал презерватив? Всеки отговорен мъж би го направил, независимо дали е пиян, или не. Или поне така си беше мислила, може би не съвсем логично, когато животът й бе обърнал тъмната си страна.

След раздялата с детето бе загърбила гнева си и бе продължила напред. Сега всичко се връщаше отново.

Как трябваше да се държи? Допря бузата си до тази на Никол в символичен жест на приветствие, но Джулиан? Доколко можеше да си позволи? Леко кимване? Хладно стискане на ръката?

Оставяйки тази отговорност на него, не предприе нищо. Да не му обръща внимание, беше най-доброто, което можеше да направи за момента, затова просто взе куфара на приятелката си и го понесе към колата.

 

 

Гневът й се поуталожи по време на пътуването към къщата, но не без сериозни усилия и непрекъснат вътрешен монолог: „Всичко свърши, Шарлот. Остави го да си отиде. Ти реши да замразиш клетките. Съсредоточи се върху това“.

Джулиан седеше на предната пътническа седалка, защото имаше повече място да опъне краката си, но Никол правеше всичко възможно, за да запълни тягостната тишина, която със сигурност щеше да надвисне над тях, като през цялото време стоеше наведена към него и му обясняваше промените, които бяха настъпили на острова след последното му идване. Длъжна беше да я помоли да си сложи колана и сигурно щеше да го направи, ако не й беше благодарна, че главата й стои като преграда между нея и Джулиан. Всеки път, когато усещаше погледа му върху себе си, й се искаше да изкрещи: „Да, родих дъщеря ти и се отказах от нея, но ти беше женен, а аз бях съвсем сама. — И непрекъснато си повтаряше своята мантра: — Свърши се, Шарлот. Пусни го да си отиде“.

Гневът и угризенията се редуваха, оставяйки чувство на неловкост, което нито океанският въздух, проникващ през отворения прозорец, нито ярките коралови и червени цветя от двете страни на пътя можеха да разсеят. Веднага щом влязоха в къщата и Джулиан седна във вътрешния двор, а Никол отиде до хладилника, за да приготви нещо за вечеря, Шарлот се приближи до нея.

— Би ли предпочела да ме няма тук? Винаги бих могла да се преместя при Лео. Така ще разполагате с цялата къща.

— А ти самата какво предпочиташ? — дойде разсеяният отговор.

— Аз първа попитах.

Никол ровеше в отделението за зеленчуци, после надникна във фризера.

— Той трябва да яде червено месо — измърмори, като държеше с една ръка вратата, а с другата отметна косата си назад. — Искам всичко да е прясно. Трябва да се върна до града.

— Аз ще отида — предложи Шарлот малко прекалено прибързано, но щом не можеше да получи нужните й отговори, по-добре беше да се измъкне.

Като остави вратата на хладилника да се затвори сама, Никол прекоси кухнята и излезе в градината. Следвайки я, за да получи списъка с необходимите продукти, Шарлот я видя да се навежда към стръкчетата валериана.

— Вървят добре — отбеляза тя, като зарови нос в листенцата и вдъхна аромата им. Все още приведена към земята, вдигна лице към Шарлот: — Как се почувства, когато го видя? Кажи ми честно, нужно ми е да знам.

О, в това нямаше съмнение. Едва сега я осени прозрението, че именно поради тази причина Никол не я бе предупредила за идването му. Подозираше също, че и той не знаеше, че ще ги чака на пристанището.

Нима би могла да скрие чувствата си?

— Почувствах се зле — заяви тя.

Зелените очи на Никол я гледаха изпитателно.

— По-зле, отколкото на сватбата?

— Много, много по-зле. Имам предвид… Дявол да го вземе, Джулиан ме гледаше, сякаш съм някаква уличница, а аз не направих онова нещо сама. Той беше непредпазлив…

— А пък аз си мислех, че е бил пиян.

— Това също е непредпазливост! — извика Шарлот, без да я е грижа дали мъжът в градината я чуваше. — Най-малко той може да ме съди за каквото и да било. Аз бях тази, която понесе удара от онази нощ, и понеже това почти разруши приятелството ни, другата потърпевша беше ти. Само той се отърва безнаказано. Не бях длъжна да ти споменавам за стволовите клетки, Никол. Ако Джулиан иска да ги използва, трябва да ми е дяволски благодарен.

Другата се отдръпна стъписана.

— Нямах представа, че си таила толкова много гняв.

— Е, срещата ми с него върна всичко отново. Ето ти го отговора. — Наведе се над стрък лавандула, наклони го към себе си, вдъхна аромата му и се поуспокои. Когато се изправи, се почувства по-добре, но не съжаляваше за избухването си. Катарзисът си имаше своята цена на различни нива. — Освен това — продължи, за да изясни докрай въпроса на Никол — по време на сватбата можехме да забравим случилото се. Сега вече не. — „Всичко свърши, Шарлот. Пусни го да си отиде.“ — И така, той иска ли да използва клетките, или не?

Като помириса за последен път цвета, Никол се изправи.

— Да, иска. Дойдохме, защото първо трябва добре да си почине. Бори се с умората, но тя е постоянна, а и сама виждаш колко е апатичен. Неврологът му предписа по-леки лекарства. Има нужда да се стабилизира и да си възвърне силите преди другото.

Другото. Шарлот се опита да разгадае тона й, но тази Никол не беше толкова прозрачна и предвидима като предишната. Затова попита:

— Все още ли си против?

— Ужасена съм! — изплака приятелката й. — Имам предвид дали ние двете не подписахме смъртната му присъда? — Отчаяно нуждаейки се от утеха, погледна цветята. — Но как да му кажа да не го прави, след като това означава всичко за него? — Погледът й блуждаеше, докато не попадна върху ограденото с телена мрежа ново растение. — Това пък какво е?

— Червена детелина — отвърна Шарлот и й обясни как и защо беше попаднала тук. Взе едно листенце и го подаде на Никол. — Пожелай си нещо.

— Вярваш ли в тези неща?

— А ти не вярваш ли? — учудено повдигна вежди Шарлот, защото щом станеше въпрос за суеверия, Никол винаги водеше класацията. — От градината на Сесили е.

Приятелката й изпусна дълга въздишка.

— Отдавна пораснах. Не съм толкова доверчива, както някога. — Ала гледаше детелината с нещо, което подозрително приличаше на копнеж. Накрая грабна листенцето и каза: — Майната му. Имам отчаяна нужда да си пожелая нещо. — Затвори плътно очи, а когато ги отвори, изглеждаше по-спокойна.

Възползвайки се от това, Шарлот повтори въпроса си:

— Трябва ли да се преместя при Лео, докато Джулиан е тук?

— При него ли живя, докато ме нямаше?

— И тук, и там.

— Какво толкова виждаш в него?

— Има моменти, когато ми е трудно да намеря изход. А той е изключително умен човек.

— Но прекарваш и нощите си с него.

— Обичам го.

Зелените очи на Никол се разшириха от изумление.

— Сериозно ли говориш?

Стресната от собственото си признание, Шарлот се замисли върху думите. Да си го мислиш, беше едно, но да го изречеш на глас — съвсем друго. Насилвайки се да диша нормално, отвърна:

— Така ми се струва.

— Заминаваш си само след четири седмици.

— Знам.

— И той няма да тръгне с теб?

— Не.

Никол превключи на следващата тема:

— Как върви работата?

— Върви.

— Какво остава?

Шарлот си представи списъка. Опита се да се ориентира по дължината му, но с толкова много предястия и свързаните с тях интервюта, които все още не бяха направени, без да се броят въведенията, изложенията и заключенията, оставаше още доста за вършене.

Приятелката й издаде уплашен възглас.

— Ще се справим — увери я Шарлот.

— Но може да ми се наложи отново да замина — предупреди Никол. — Ако докторът реши Джулиан да отиде в Чикаго, не мога да го оставя сам. Дали да не поискам отлагане на крайния срок?

— Не. — Едно изместване напред във времето нямаше да помогне на Шарлот. Така или иначе, след четири седмици трябваше да се качи на самолета. — Ще свърша всичко, дори ако трябва да работя денонощно през оставащите дни — обеща тя. И тук не ставаше въпрос само за колегиалната етика. Ставаше въпрос за изкупление и спасение.

В този смисъл трима вече бяха тълпа. Напрежението между Джулиан и нея можеше да доведе до неприятни ситуации.

— С удоволствие ще работя у Лео.

— Не — отсече Никол с неочаквана решителност. — Остани тук. Така или иначе, Джулиан иска да поговори с теб. Това е една от причините да дойде на острова.

 

 

Джулиан не я потърси до следващата сутрин. Шарлот вече беше ходила в града за едно от интервютата и работеше на лаптопа си на масата във вътрешния двор, когато той се появи откъм къщата. Беше облечен в изненадващо елегантни къси панталони и вълнен пуловер — без съмнение избор на Никол — и изглеждаше малко по-отпочинал.

Тя преднамерено приключи първо с работата си, после се облегна на стола и зачака. Беше й длъжник след всичко, което беше направила за него.

— Извинявай — подхвана той разумно, очевидно осъзнаващ спотаения в нея гняв. Дали и това не беше дело на Никол?

— Само недей да ме съдиш — предупреди го меко. — Съчувствието ми към теб не се простира чак толкова далече.

Джулиан погледна към най-близкия шезлонг.

— Имаш ли нещо против да седна?

Шарлот само кимна с глава. Както искаш.

Той се изтегна, кръстоса глезени и пъхна ръце в джобовете на панталона.

Тъй като сам беше подхванал разговора, тя с удоволствие го продължи:

— Последното нещо, което можеш да си позволиш, е да ми се ядосваш. Направих това, което бях принудена да направя. Исках Никол да е щастлива.

Мъжът продължаваше да седи неподвижно, замислен дълбоко. Докато го наблюдаваше, тя се запита за пореден път как изобщо е могла да лежи в прегръдките му. Не изпитваше никакво физическо привличане.

Най-сетне той каза:

— Нямах представа.

Аха, за детето.

— Това беше целта. Не исках да съсипвам брака ви.

Джулиан изсумтя презрително.

— Странно как темата за здравето може да омаловажи всички други.

Не беше нужно да й обяснява. Колкото и разгневена да беше и колкото и да не й се искаше да му съчувства, не й беше убягнало треперенето на ръцете му по време на хранене, нито едва забележимото влачене на десния крак, както и необходимостта да се подпира на облегалките на столовете, когато иска да се придвижи нанякъде.

— Тя прилича ли на някого от нас? — попита тихо.

Шарлот внезапно изпита отдавна забравената болка и отвърна тъжно:

— Не знам. Още не я бяха измили. Освен това плачех и виждах всичко наоколо замъглено. Отнесоха я веднага след раждането.

— Съжалявала ли си някога?

— Разбира се, че съм съжалявала. Тя беше моето дете, моето бебе. Но решението да я задържа, би било неправилно. Мислех така тогава, сигурна съм и сега. — Беше вкопчила длани в металните странични облегалки на стола. С всички усилия на волята си успя да се стегне. — Свършено е, Джулиан. Можеш да ме мразиш вечно, но поне тя е щастлива.

Той все още изглеждаше притеснен.

— Мислила ли си някога да я потърсиш?

— Това ми е абсолютно забранено. Както и на теб. — Вдигна поглед към беседката, от покрива на която се спускаха пищни рози с прасковен цвят, но ароматът им този път не успя да я отведе към по-приятно място.

— Дори само да отидеш до училището и да я наблюдаваш как играе в двора, без тя да знае?

Шарлот се бореше да не изгуби самоконтрол.

— Онова, което казвам, Джулиан, е, че да ги оставя да я вземат от ръцете ми и да я отнесат, беше най-трудното нещо, което ми се е налагало да преживея през целия си живот, но тя вече не беше моя. Дали съм се чудила някога? Не бих била човешко същество, ако не съм го правила. Но да я гледам отдалече и да я изоставя втори път? — поклати едва забележимо глава.

— А ако тя сама те потърси някой ден?

— Моля те. Не мога да говоря повече за това. Теб те интересуват стволовите клетки.

— Много мило от твоя страна, че ми го напомни — възрази той, ядосан на свой ред. — Ти си разполагала с десет години, за да се примириш със загубата си. Аз не.

Двамата се загледаха един в друг.

— Тя знае ли за замразените клетки? — попита я накрая.

— Съмнявам се.

— А ако някога й потрябват и осиновителите й дойдат при теб, какво ще правиш?

— Ако ги имам, ще им ги дам. Ако вече са използвани, няма как да го направя.

— Тя добре ли е?

— Не знам. Нямам никакъв контакт. Нищо.

Очевидно най-сетне схванал смисъла на думите й, той зарея поглед към океана, преди отново да се обърне към нея.

— Как ще получиш достъп до клетките?

Това вече беше по-добре. С това можеше да се справи.

И все пак, може би онова, което изпитваше, беше облекчение. Освобождавайки се от гнева си към Джулиан, се бе приближила повече до случилото се онази нощ. Онова, което дойде след това, беше следващата крачка напред.

— Ще се обадя. Банката ще осигури по всяко време, каквото ти е нужно. Замразяват отделно проби от по един милилитър в случай на съвместимост и с други хора. Освен това правят ДНК тест веднага след получаване на материала.

— Това стандартни процедури ли са?

— Не знам за другите банки, но в тази действат винаги така. Използват резултатите както за установяване на родителство, така и за лечение и за различни други цели. Всяка проба е със собствен сериен номер, така че, ако се съмняваш, че е детето е твое…

С едно махване на ръка Джулиан отхвърли подобна вероятност.

Изпълнена с благодарност заради това, Шарлот омекна:

— Искам да знаеш, Джулиан, че никога не съм имала намерение да разкажа на Никол тази история.

Той преглътна с усилие.

— Но се оказа полезно. Сега и двамата сме по-силни.

— Радвам се. Тя е най-добрата ми приятелка. За нея съм готова да направя всичко.

Джулиан си пое дълбоко дъх и вдигна очи към нея.

— Значи времето е дошло. Искам тези стволови клетки. Ще се обадиш ли?