Барбара Делински
Завръщане на острова (27)

Двайсет и пета глава

Шарлот беше написала думите в момент на раздразнение и не, наистина съобщението не беше най-подходящият начин да направиш такова признание, но нима не казваше очевидното? Този мъж беше написал „Сол“. Беше чувствителен и мъдър. Би следвало да разбира какво става около него.

Но размяната на съобщения внезапно спря и я остави в неведение да се чуди дали не е живяла в някаква заблуда. Най-вероятният извод беше, че го е изплашила.

Ала тя нямаше намерение да се отказва от думите си. Цели се високо, върви право напред винаги бе казвал Боб Лили и от емоционална гледна точка тя най-сетне го беше направила. Никога не се беше влюбвала, в смисъл да изпитва душевна болка по някого, да иска да живее с него, да роди децата му, да остареят заедно и да е готова да промени живота си, за да постигне всичко това. Но сега го изпитваше и чувствата със сигурност не бяха само от нейна страна. Саможивецът, който в началото я беше обвинил, че е нахълтала в дома му, я беше приел, беше я допуснал до себе си. Като се изключеше чисто физическото привличане, той споделяше нейните мисли, имаше желание да я изслуша, искаше да сподели с нея онова, което го занимаваше. Беше я повлякъл след себе си в своето лично пространство, беше я отвел към любовта. Никога не би го направил, ако не изпитваше поне малка частица от нейните чувства, въпреки че с всяка изминала минута тя все повече и повече се объркваше.

След цял час мълчание той написа: Чувал съм това и преди, при което тя се отказа от всички преструвки, че е прекалено заета с работата си, излезе навън и му позвъни.

Едва бе успял да вдигне телефона си, когато каза:

— Зная, че си го чувал и преди, но тя не е била искрена. Аз се опитвам да бъда, и то не само заради теб. Правя го и заради себе си. Рискувам да бъда истински наранена, ако това между нас не се случи, защото изпитвам към теб нещо, което не съм изпитвала към никого досега. Не искам да преживея тази болка, Лео. Не мога да си позволя да изгубя всичко отново.

— Нима мислиш, че аз бих могъл? — възрази с равен глас той.

— Защо не? — „Кажи го — помисли тя и затаи дъх: — Кажи го.“

Но той мълчеше. И накрая:

— Може ли да дойда?

Издишайки задържания въздух, тя поклати глава, въпреки че нямаше как да я види.

— Не. Не сега. Аз трябва да работя, а ти трябва да помислиш.

 

 

Как върви? — написа Лео малко по-късно същия следобед.

Върви — кратко отговори тя.

Ще те видя ли довечера?

Не. Аз също имам нужда да помисля.

 

 

Същата нощ плете много — нервно, почти истерично, отначало подпряна на възглавницата в леглото, после свита във фотьойла и накрая под светлината на лампиона, когато стана да пие вода и не можа да се насили да си легне отново. Вече беше започнала предницата на пуловера и несръчните й пръсти правеха грешка след грешка. Колкото дълго и упорито да размишляваше върху взаимоотношенията си с Лео, изводът беше все един и същ. Тя го обичаше. Колко пъти можеше да се анализира едно нещо? Не беше кой знае каква наука.

В петък сутринта вече беше кълбо от нерви. Очевидно беше изписано върху лицето й, след като бе успяла да заспи едва два часа преди да съмне и я бе събудил ароматът на кафе.

Джулиан четеше вестника, докато Никол режеше бекон. Беше направила много повече палачинки, отколкото можеха да изядат.

— С боровинки — каза тя, като кимна към купчината. — Заповядай. — После подметна небрежно: — Не изглеждаш много добре.

Шарлот си наля кафе в най-голямата чаша, която успя да намери.

— Не можах да спя.

— Излиза ли?

— Не.

— Да нямаш някакви проблеми с Лео?

„Тази жена ненапразно има милиони последователи“ мрачно си помисли Шарлот като се чудеше дали наистина бе доловила известно злорадство в гласа й. Разбира се, Никол би се зарадвала, ако от връзката им не излезе нищо. Нали беше против нея още от самото начало.

Но нямаше желание да коментира, затова попита:

— Какво има в плана за днес? — което беше нелеп въпрос при всички листове с графика им, забодени на всевъзможни места. След като Лео беше отпаднал като вариант, къде другаде би могла да отиде?

Работата щеше да й помогне да се разсее. В крайна сметка какво друго беше тази страст към пътешествията, освен липса на място, което да я задържи?

 

 

Хей! — написа й той към десет.

Това беше. Хей.

В единайсет текстът гласеше:

Там ли си?

Да.

Отбягваш ли ме?

Опитвам се. Имам работа.

Чувствам се наранен.

Той сигурно се шегуваше. Но тя не.

Значи ставаме двама.

Мога ли да те поканя на обяд?

В града? Не би могла да го понесе. Или в къщата му? С мечти, разпръснати навсякъде наоколо, и Мечо — тя мразеше кучета, но обичаше Мечо, — проснат в краката й? Още по-лошо.

Трябва да работя, Лео. Наистина.

Ти ме отблъскваш.

Да, за да мога да работя. Моля те, прояви уважение към това поне веднъж, просто за разнообразие.

За разнообразие?

Тя въздъхна и написа:

Изтрий го. Темата се нуждае от по-сериозно обсъждане. А сега съм заета. Моля те.

Пъхна телефона в джоба си, твърдо решена да не му обръща внимание, и мислено отбеляза, че очарованието да не си обвързан, беше в това, че не дължиш нищо на никого. Обратната страна, разбира се, беше усещането, че не си обичан, което беше причината да продължава да проверява дали не е дошло още нещо от Лео. Следващото му съобщение обаче я свари вече наежена.

Трябва ли да се помоля на дявола, за да се съгласиш да вечеряш с мен? — пишеше той.

Сигурно щеше да помисли над предложението му, ако беше дошло по-рано, но докато беше губил ценно време, тя вече си беше направила други планове.

Не мога. Отиваме в къщата на Уорънс.

Тогава след това. Ще те взема от там.

Никол вече й бе казала, че ще има нужда от нея вечерта, а Шарлот бе решила да изпие достатъчно вино, което да й помогне да заспи веднага след като се приберат в къщата, а междувременно да я разсее от мисълта защо Лео не иска да се обвърже.

Съжалявам, тази вечер няма да стане.

 

 

Тя се преоблече, което според местните стандарти означаваше блуза и пола. Това, че последната беше къса и чудесно се съчетаваше с високите сандали, я наведе на мисълта, че би могла да хване окото на някой мъж, ако наоколо се намираха такива, които биха могли да представляват някакъв интерес. Е, нямаше. Нещо повече, планът й за виното не сработи, тъй като присъствието на Джулиан непрекъснато й напомняше, че прекаляването с него може да доведе до непоправими последствия. Затова просто се усмихваше прекалено много, кимаше на всички страни и разговаряше, когато се обръщаха конкретно към нея, но сърцето й беше далече от всичко, случващо се наоколо. По обратния път седеше свита на задната седалка и се чувстваше празна, а това я дразнеше и беше основната причина, щом наближиха къщата и забеляза синия пикап, паркиран встрани от пътя, точно до алеята, да намери у себе си сили да се стегне. Веднага щом колата спря, изскочи, без да обръща внимание на затръшването на останалите врати, и се запъти към предните стълби. Едва беше изминала и половината път, когато нечия ръка я улови за рамото.

— Трябва да поговорим — каза той.

Тя се вторачи в дългите пръсти.

— Не тази вечер.

— Не ме отблъсквай.

Очите му срещнаха нейните. Нощта беше тъмна и ги правеше непрозрачни, а силните стиснати челюсти се губеха в потъналото му в сянка лице.

— Трябва ли да обсъждаме кой кого отблъсква?

— Можем да обсъдим всичко, което поискаш.

Шарлот си даде сметка, че точно това беше правила в себе си през по-голямата част от деня. Нима не бе била достатъчно ясна, когато му беше казала, че тази вечер моментът не е подходящ?

— Уморена съм.

Но ръката му продължаваше да я стиска все така силно, когато я придърпа към пикала.

— Ей! — подвикна Никол. — Не можеш просто да я замъкнеш нанякъде. Кое от отказа й точно не разбра? Не виждаш ли, че не иска да тръгне с теб.

Лео спря и измърмори:

— Кажи й да си гледа нейната работа.

— Никол ме обича.

Ръката му се отпусна, устните му се свиха в тънка линия.

— Чудесно. Тя ли е твоето бъдеще? Е, хубаво. Значи от нея имаш нужда? — И като отстъпи назад, повтори: — Чудесно.

Сърцето й се свиваше дълбоко в нея и се гърчеше между любовта и гордостта.

— Не, не е бъдещето ми и не е онова, от което имам нужда, но е най-добрата ми приятелка, обича ме и държи на мен.

— Аз също.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? — изстреля в лицето му тя.

— Не.

Впери поглед в него — тази една дума не изразяваше всичко, дори две думи не можеха да го изразят, защото в него имаше още много недоизказано и все още не можеше да му обърне гръб.

Вдигна ръка към Никол и изрече напрегнато:

— Добре съм. — Изправи гръб, тръгна през тревата, прекоси пътя и застана до синия пикал, където спря, подпря се на вратата и гневно скръсти ръце пред гърдите си.

Лео мигом се озова до нея. Притисна я към ламарината с бедра и улови лицето й между дланите си. Устните му яростно се впиха в нейните, езикът му настойчиво си проправяше път между тях, както никога досега. В тези няколко секунди се превърна в опасния отшелник, който заплашваше случайно преминаващите през земята му и стреляше по чайките за развлечение.

Ала тя искаше мъжа, когото познаваше. Затова отвърна на агресията му с агресия, жадувайки за още, борейки се да освободи ръцете си, за да открие онова, което търсеше. Зарови пръсти в косите му, когато устните му се плъзнаха по шията й, а щом дланите му се увиха около гърдите й, просто пъхна ръце в дънните му, за да го привлече още по-близо. Без да се откъсва от нея, й даде възможност да си поеме дъх и когато започна да се движи равномерно, търкайки се в ханша й, тя със сила го отблъсна, за да го докосне до най-чувственото място.

— Господи! — изстена той, като улови пръстите й и ги стисна силно. Борейки се да си възвърне самоконтрола, се наведе към нея и притисна устни към косата й.

Шарлот се опитваше да си поеме въздух, но всеки път го усещаше все по-осезаемо. Той винаги миришеше на чисто, макар и не на билки, както си беше въобразявала някога. Можеше да я изкъпе в мента и градински чай, но той ухаеше на пролет през цялото време. И сега тя седеше, обзета от копнеж, пред този мъж и възбудата му.

— Направи го — прошепна през зъби, като се зае с ципа на дънките му.

Лео изруга глухо, когато усети ръката й.

— Тук?

— Те вече влязоха в къщата. Просто го направи — нареди, усетила почти физическа болка. Ако това беше единственият начин, по който можеха да общуват, щеше да го приеме.

Съвсем замаян, той уви около кръста й и без друго повдигналата се пола, задърпа бикините й, докато ги разкъса, и като разтвори краката й, проникна в нея.

Жената извика от внезапно изпитаната пълнота, после отново, когато гърбът й се удари във вратата на пикала, но ако се беше опитал да спре или да забави темпото, сигурно щеше да се разкрещи. Да, беше груб, но тя имаше нужда именно от такава грубост. И дори сега вземаше толкова, колкото и даваше, целуваше го, дърпаше ризата му, притискаше се към него, докато от него се изтръгна гърлен звук, при който сама усети, че се разпада на части.

След удоволствието, продължило сякаш цяла вечност, Лео се отпусна върху нея. Държеше я, когато тялото й се отпусна. Останаха така известно време, дишащи тежко, преди да се отдръпнат един от друг. Но дори тогава той не я изпускаше от ръцете си.

Пикапът, далечното бучене на разбиващите се в брега вълни, полуразсъблечените им тела — нещата едно след друго се връщаха в съзнанието й. И тогава я порази мисълта, че просто я беше наказал заради болката, която беше изпитал преди много години, но ако преживяното преди минути му беше помогнало да се отърси завинаги от нея, тя нямаше нищо против. И двамата имаха нужда да продължат живота си на чисто.

Отпусна бавно краката си на земята, притисна лице към гърдите му и се заслуша в ускорените удари на сърцето му. Те постепенно се поуспокоиха. Но само физически.

— Не мога да изрека думите, които очакваш да чуеш — измърмори накрая той.

Тя не помръдна.

— Защото не ги чувстваш?

— Просто защото не мога да ги изрека. Не знам докъде биха могли да ме доведат.

— А какво усещаш?

— Ами… Усещам, че върша нещо, което преди време се заклех, че никога повече няма да направя.

Макар това да не бяха думите, които се беше надявала да чуе, все пак беше някаква позиция.

— Нещата се променят.

— Наистина ли? Погледни ме. Аз съм това, което съм. — Прекара ръка през косата си, по-скоро объркан, отколкото раздразнен. — Не съм очаквал нищо такова — книгата, теб… В момента съм в безпътица, Шарлот. Не знам какво, по дяволите, трябва да направя.

Сякаш чувайки ехото на мислите на Анджи, тя каза:

— Животът е като игра на карти. Предлага ти различни ръце в различни моменти. Виж какво държиш в момента.

— Точно това правя — отвърна той шепнешком и тя се оказа изгубена в дълбините на сините очи на този сложен, чувствителен човек.

Обви длани около лицето му и го целува дотогава, докато чертите му не се смекчиха. Не му каза нищо повече. Той не умееше да изразява чувствата си с думи, а не й се искаше да разваля момента. Но когато отидоха в къщата му и тя облече един от суитшъртите му, преди да отидат на кея, премисли седмиците, прекарани на острова. Да, думите бяха излишни, защото можеше да му покаже онова, което чувстваше. Можеше да влезе под кожата му така, че след като си замине, да усети загубата й. И, да, той е бил тук и преди, но разликата беше, че тя бе пожелала да се срещнат по средата на пътя.

Това беше неговият избор.

 

 

Никол продължаваше да стои в тъмнината до предния прозорец дълго след като пикапът си замина. Потънала в мислите си, тя се стресна, когато Джулиан обви ръка около кръста й. Облегна се на него, благодарна за загрижеността му.

Престоят на Куинипиг му се отразяваше добре. След девет дни на острова изглеждаше отпочинал и по-силен. Дори беше качил няколкото килограма, които беше изгубил при взимането на последните силни лекарства. Симптомите продължаваха да се проявяват, без да се засилват или да намаляват. Дори сега усещаше треперенето на ръката му, но успя да я стабилизира, като я стисна силно със своята.

Все още не беше напълно изнемощял, но въпреки това се беше съгласила на трансплантацията на стволови клетки. Дали всъщност не му беше внушила тази мисъл? Все пак част от нея искаше да поговорят отново, да позабавят решението си, да се приспособят към заболяването му, преди да пристъпят към следващата несигурна крачка.

Неговите мисли бяха съвсем другаде, когато подпря брада върху главата й.

— Защо този човек те дразни толкова?

Лео. Тя въздъхна.

— Защото не е подходящ за Шарлот.

— Откъде знаеш?

— Просто по нищо не прилича на теб.

— Ники — разсмя се той, — защо трябва да прилича на мен? Вие с Шарлот също сте съвсем различни. Ти си мила и всеотдайна. Тя е дръзка и независима.

— Искал ли си някога да притежавам някои от тези качества? — попита Никол, защото винаги, винаги някъде в подсъзнанието й щеше да стои представата за тях двамата заедно и сигурно щеше да й създава чувство за малоценност като жена.

— Не, никога. Обичам те такава, каквато си — отвърна той, давайки й онази увереност, от която щеше да има нужда отново и отново, сигурно до края на живота си.

Тя затвори очи и отърка бузата си във врата му. Тези дни се бяха оказали ползотворни и за отношенията им. Бяха разговаряли, правиха любов, спяха един до друг. Страхът за бъдещето винаги беше някъде наоколо, макар да беше наясно, че колкото по-силен беше, толкова повече се увеличаваха шансовете за успешна трансплантация. И все пак не преставаше да я тормози мисълта дали не изживява взети назаем дни. Вероятно той си задаваше същия въпрос. Беше по-нежен, по-разбиращ, по-сговорчив.

И опрощаващ. Когато го попита за това, той отговори с въпрос:

— Откъде идва тази прошка?

— От бебето на Шарлот.

— Но то е и мое дете — тихо възрази той. — Мога да се примиря с мисълта, че съм я изгубил, но наличието на тези стволови клетки е нещо велико. Шарлот можеше изобщо да не ни каже за тях. И въобще не беше длъжна да идва тук това лято.

— Ти просто не я искаш наоколо.

— Не — отвърна с капка срам заради уклончивостта си. — Но пък ни беше полезна. И сега заслужава малко щастие, не мислиш ли?

Никол искрено й го желаеше, но нещо в Лео продължаваше да я тревожи.

— Дали ще може да го намери с него?

— Не знам. Ти също. Само Шарлот може да отговори на този въпрос.

Тя изви глава така, че да може да вижда лицето му в мрака.

— Каза ми, че го обича. Само след пет седмици? Толкова време мина оттогава, Джулс. Пет седмици. Направи ли ти впечатление колко груб беше тази вечер?

— Не забелязах нищо такова. А тя успя да се справи с него.

— Но какво представлява той? Е, добре, извадил е малко късмет със „Сол“, но дали би могъл да го повтори? В началото хората може и да проявят интерес към новата му книга, но ако не е достатъчно добра? Този човек е от Куинипиг, Джулс. Искам да кажа, че аз обичам това място, но след като не е живял никъде другаде… А, да, бил е в затвора известно време. Извини ме, че пропуснах да го спомена. Струва ми се, че е събрал материала за романа си именно там. Описаното в него прилича точно на такова място. Няма как да повтори този успех. Баща ми би го нарекъл буря в чаша вода.

— И би сбъркал — спокойно възрази Джулиан. — По-скоро би бил заинтригуван от него. Би го поканил на вечеря, за да го разпита как е постигнал такъв невероятен успех с една-единствена книга.

Никол го погледна ужасена.

— Искаш от мен да го поканя у дома? Мили боже! Джулиан, та това би означавало да дам на Шарлот зелена светлина да продължи онова, което става между тях!

Той въздъхна тежко.

— Бебчо, ти не си нейна майка.

— Но я обичам, а тя е толкова глупава! Лео ще си вземе от нея онова, което му трябва, докато има възможност.

— Може и да не си права — рязко възрази Джулиан, при което съпругата му веднага настръхна. Поддържаше го винаги когато се касаеше за лечението му, дори когато не беше напълно съгласна с него. А ето че той пак й вменяваше някаква вина.

— Аз не съм права? Имаш предвид, че ти се бъркам? Че те задушавам?

Той притисна показалец към устните й.

— Беше време, когато изкарвах цялото си напрежение върху теб. Сега ти правиш същата грешка. Притесняваш се за готварската книга, ядосваш се на майка си, а и двамата сме напрегнати, докато чакаме Хамън да се обади. И повярвай ми, нищо от това не е по вина на Лео. Ти прехвърляш всичко лошо върху него, Ники, но не е честно. Не е правилно.

Никол не беше сигурна, че приема аргументите му, но не искаше да спори повече с него. Нещата помежду им вървяха толкова добре и ако времето им беше ограничено, нямаше намерение да го губи напразно. Затова просто се обърна и го целуна.

— Обичам те — пошепна, допряла устни до неговите.

По-скоро усети, отколкото видя усмивката му.

— Това означава ли, че трябва да млъкна?

— Да — засмя се тя, после прибави замислено: — Точно в този момент ми се струва, че се карам с Шарлот за Лео, с Лео за Шарлот, с майка ми заради татко, Том и къщата или споря с Кайлин, която не прави нищо, освен да се развява из Манхатън, докато започне следващата учебна година и когато я попитам за това, тя започва да ми говори за множествената склероза, а аз не зная какво да й отговоря. Затова не искам да споря с теб.

Той не каза нищо, само я поведе към спалнята им, въпреки че, докато се изкачваха по стълбите, тя трябваше да го подкрепя.

Не му беше затворила устата и беше наясно с това. Ако отново повдигнеше въпроса на следващата сутрин, той щеше да изложи същите аргументи. И сигурно щеше да бъде прав. Може би демонизираше Лео без причина. Само си измисляше такава, защото се притесняваше за Шарлот.

Въпреки това по-скоро би се съюзила с дявола, отколкото да насърчи по какъвто и да било начин Лео Коул.

 

 

А на Шарлот изобщо не й се налагаше да го окуражава. Вместо да изрече думите, той беше внимателен и нежен по свой начин през цялото време. Независимо дали й помагаше да се подготви за интервютата, докато я караше до града и полагаше усилия да разговаря с местните хора за ежегодната вечеря в последната неделя на юли, или правеха любов под душа, във ваната, в леглото и дори в лодката, той беше интересна компания, предан помощник и чудесен любовник. Къде беше иронията тук? Въпреки твърдото й решение да влезе изцяло под кожата му, тя беше тази, която хлътваше все по-дълбоко.

Никол беше истински трън в тези взаимоотношения. Мразеше Лео и се държеше студено всеки път, когато пътищата им се пресичаха. Шарлот й бе заявила, че това изобщо не я засяга. Но я засягаше. Искаше благословията на приятелката си. Не беше ли Никол една стъпка пред Анджи и Боб? Не й ли бе била като истинска сестра, когато семейството беше онова, което й бе липсвало най-много? Беше се оказала в много неизгодно положение и искаше някой да я увери, че постъпва правилно.

Знаеше обаче, че Никол никога няма да й го каже, затова не питаше. Когато бяха заедно, се съсредоточаваха върху работата, а отбягването на темата за Лео би изглеждало комично, ако не беше толкова тъжно. В края на краищата Шарлот прекарваше времето си с него, когато не беше с Никол или не работеше за нея. Това означаваше почти всички вечери и няколко нощи. Сега по-често правеше косата си, използваше спирала за мигли, купи си пуловер, шал и колие от местния магазин, защото беше започнала да обръща повече внимание на външния си вид. Никол го беше забелязала, но не каза нищо.

— Много е напрегната — каза Шарлот на Лео, когато беше дошъл да я вземе за вечеря в сряда, а Никол му бе обърнала гръб. — Тревожи се за онова, което предстои на Джулиан. Просто не е на себе си.

— Ей — подвикна той, като й отвори вратата, за да се качи в пикапа, — ако се опасяваш, че държанието й ме обижда, недей. Добре съм.

Ако той беше добре, значи нямаше нужда от повече извинения.

— Е, но аз не съм. Засегната съм. Не мога да разбера какъв й е проблемът с теб.

— Мисля, че проблемът й по-скоро е свързан с теб.

Шарлот изчака, докато той се настани зад волана, преди да възкликне възмутено:

— Защо? Аз бих могла да обвиня нея за онова, което се случи между мен и Джулиан. Имам предвид защо не дойде с нас на плажа тогава? Защото я беше страх, че ще влезе пясък в елегантните й, отворени обувки?

— Гневна е заради онази нощ, заради детето, което толкова желае, а си родила ти, задето се появи със стволовите клетки, които могат да спасят живота му. — Улови лицето й между дланите си и погали с пръсти ушите й. — Недей да го приемаш толкова навътре, Шарлот. Тя е уплашена. Не може да го покаже пред Джулиан, затова си го изкарва на теб.

— По-скоро на теб — настоя Шарлот. Иначе за всичко останало беше прав.

— Добре, на мен, но моята кожа е дебела. — Лео включи двигателя. — Умирам от глад.

 

 

„Грилът“ беше претъпкан. За техен късмет една от масите до отворения прозорец се освободи няколко минути след пристигането им, добавяйки към удоволствието изглед към океана, синя ленена покривка, ваза с уханни цветя и аромат на прясна пържола. Тъй като предишната вечер бяха яли именно пържоли, Лео си поръча риба меч. Шарлот се спря на мидите, които си поделиха, и докато вечеряха, трима души дойдоха да ги попитат тихо дали Джулиан е получил отговор от болницата. Всички бяха стари семейни приятели, което обясняваше защо Никол ги държеше в течение.

Нито един от тях не живееше постоянно на острова и все пак Лео не ги притесняваше, забеляза Шарлот. Той беше добре облечен, държеше се безупречно и със сигурност изглеждаше по-добре от повечето присъстващи, което я накара да се запита дали Никол просто не й завиждаше. Джулиан нямаше нищо екстравагантно, нищо впечатляващо.

Лео беше вълнуващ. Или поне така мислеше Шарлот, но тя го познаваше по-отблизо, беше го виждала в по-друга обстановка. В заведението беше сдържан. Въпреки че се държеше любезно с хората, не се засягаше, ако го подминаваха. Не се оглеждаше, за да види познати лица, нямаше необходимост да общува с тях. Не поръча най-скъпото вино в менюто, макар да можеше да си го позволи. Изглеждаше като човек с добро положение, но нито един страничен наблюдател не би го свързал с обявения от „Ню Йорк Таймс“ за най-добре продаван писател, което тази вечер напълно го устройваше.

Техните кростини^[1] с ягоди и ревен им бяха поднесени с две лъжички не от друг, а от самата собственичка на ресторанта. Михаела Брей никога не пропускаше да изуми Шарлот. Докато храната тук беше предвидима, прехвърлилата четирийсетте жена имаше розови кичури в посребрената коса, безупречно гримирани сини очи и татуировка от едната страна на шията. Беше се върнала на Куинипиг едва миналата седмица, след като бе закарала сериозно болната си майка в Сакраменто, така че Шарлот не бе имала възможност да я интервюира все още. Бяха си уговорили среща, затова бе настояла Михаела сама да им донесе десерта, за да я потвърди.

Но тя придърпа един от столовете, наведе се към тях и измърмори:

— Недейте да се обръщате и двамата едновременно, но на ъгловата маса има една жена с червена блуза. От медиите е.

Шарлот погледна само към Лео, който едва забележимо се извърна. Външно държанието му не се промени, но усети обзелото го напрежение по стягането на крака му, допрян до нейния.

— За какво е тук? — попита той Михаела.

— Родителите й са наели квартира за няколко седмици.

— Значи не е по работа — отбеляза Шарлот в опит да прецени опасността.

— Не и официално — предупреди ги жената, — но разправя на всички, че току-що е приключила статия за Джордж Клуни за списание „Пийпъл“. Когато имаш срещу себе си някой толкова самодоволен, трябва да си сигурен, че ако напипа нещо пикантно, на почивка или не, веднага ще грабне фотоапарата. Никой от местните няма да издаде кой си — успокои тя Лео, — а ти не обичаш да се афишираш, така че няма начин да дочуе нещо случайно. — Изправи се и отново леко се наведе към тях: — Просто исках да знаете. — После се обърна към Шарлот с обичайния си висок глас: — Петък в десет, нали?

Шарлот кимна.

— Ще бъда там.

Кростините бяха знаковият за заведението десерт, но нито един от двамата не успя да го оцени напълно — Лео, защото правеше всичко възможно да не привлича внимание към себе си, и Шарлот, тъй като се чудеше как може да му помогне.

Щом се озоваха отново в пикала, попита:

— Често ли се случва? Нали разбираш, разни натрапници.

Той изкара колата от паркинга назад, обърна и пое към къщата.

— Толкова ли ще е ужасно, ако светът научи? — продължи тя.

— Не знам. — Продължи да кара мълчаливо, докато излязоха на основния път. — А ти?

— Не. И аз не знам.

Минаха покрай развъдниците на миди.

— Но ако изляза на светло и читателите започнат да прииждат тук на тълпи, няма да съм единственият потърпевш. Туризмът е хубаво нещо, но не и когато унищожи атмосферата на мястото. Именно заради това местните хора ме държат в тайна. Те също се страхуват.

Внезапно я осени една мисъл:

— Значи нарочно я оставяш да отшуми? — След като й хвърли бегъл поглед, без да отговори, тя продължи: — Всъщност не искаш наистина втората книга да излезе. — Отново мълчание. — Ами предложенията, които си получил? Веднъж в договора си включил клауза за поверителност. Би могъл да го направиш отново.

— Не забърквай парите в това — предупреди я той. — Адвокатът ми твърди, че го преследват. Казва, че настояват да поместят снимка и няколко думи за автора на гърба на следващото издание.

— Ако наистина много държат да получат правата, ще се съгласят на всичките ти условия. В случай че откажат, ще се намери друг издател.

— Като че ли имам втора книга за продаване — измърмори той. — Искам да стане, Шарлот. Просто ми липсва вдъхновение.

— А какво те вдъхнови да напишеш „Сол“? Сюжетът е толкова наситен. Може би Дамата от Финикс?

Метафората го накара да се засмее.

— Не.

— Тогава какво?

— Мечтите ми — отвърна Лео, без да откъсва поглед от пътя.

— Не си ги изживял с нея? — изненадана, попита тя.

— Така си мислех. Но като се обръщам назад сега… — Поклати отрицателно глава. — Всичко е било само сън. С нея, със „Сол“. Не бих се спрял точно на такъв финал, но останалото е онова, което винаги съм искал да ми се случи.

Фактът, че не я погледна, че изглеждаше притеснен, я трогна дълбоко. Спомни си първото изречение от романа: „Всеки мъж иска любов, стига да успее да превъзмогне страха да се разкрие“. Ето, това беше разкриването. Историята в „Сол“ може и да беше художествена измислица, но човекът зад нея беше чувствителен и сложен. А сега и това обръщане назад. Ако това беше неговият начин да й каже, че тя му е показала какво означава истинската любов, беше страхотно.

Паркира пикапа зад къщата и й помогна да слезе, но после, сякаш потънал в някакви свои мисли, бавно се отдалечи. Тя го последва в градината, където миризмата на лавандулата се усещаше най-силно от всички останали.

Седна до него направо на земята и хвана ръката му, като сплете пръсти в неговите.

— Не бива да се криеш, Лео. Има толкова много неща, с които можеш да се гордееш.

— Само едно.

— Много повече. В теб има някаква дълбочина, в която е трудно да се проникне.

Той се загледа в преплетените им пръсти.

— Теб допуснах по-близо до себе си от всеки друг.

— Дори от нея? — попита Шарлот, обзета от копнеж да чуе потвърждение поне на това.

— Нашата Дама от Финикс? — Мрачна усмивка в тъмнината. — Не може да става сравнение. Бях прекалено млад. Ако бях малко по-умен, щях да разбера още от самото начало, че тя никога няма да остане. Знаците бяха очевидни. Не харесваше Куинипиг. Мразеше Мечо. Беше алергична към риба. — Още една усмивка, този път тъжна. — С нея никога не съм разговарял по този начин.

— Разговорите в романа са измислени?

— Показват какви бих искал да са отношенията ни.

„Нашите са такива“, мислено отбеляза Шарлот, но знаеше, че той е наясно с това.

— Но сега съм станал по-добър, нали?

— По-добър от онзи еднословен мъж на покрива?

Усмивката му беше почти толкова красива, колкото извития сърп на луната.

— Еднословен?

— Ядосан. Предпазлив. Но, да, сега определено си по-добър. — Тя направи кратка пауза, която я върна назад към онези първи дни, после кимна с брадичка към билките. — И така, кога ще ми позволиш да ги снимам?

— Какво ще кажеш за утре?

Тя се задъха. Беше сигурна, че ще получи отказ.

— Сериозно ли говориш?

— Билките трябва да се разредят. Ще купя саксии, за да ги пресадя и да ги раздам.

— Да ги раздадеш?

— На местните, които искат да ги отглеждат. Сега е времето да се разсаждат.

— И ще ми разрешиш да използвам снимките за готварската книга? — Искаше да се увери, че го бе разбрала правилно.

Той кимна.

— За Никол?

— За теб. Ела рано призори. Тогава светлината е най-добра.

 

 

Шарлот умираше от нетърпение да сподели с Никол. Известна доза самохвалство нямаше да изглежда неприлична, тъй като успехът си беше лично неин. Това щеше да накара приятелката й да се поуспокои малко за книгата си. И което беше много по-важно — да промени отношението й към Лео.

Всъщност Никол я чакаше, седнала до масата в кухнята, стиснала цяла шепа ситни червени листенца. Когато заговори, гласът й беше нисък и натежал от страх.

По-рано вечерта се беше обадил Марк Хамън и бе настоял Джулиан да отиде в Чикаго още на следващия ден.

 

 

В бъркотията от бързото приготвяне на багажа, наставленията в последната минута и спешното откарване на Никол и Джулиан до пристанището, Шарлот забрави за всичко останало. Снимките на билките бяха нещо незначително. Тук въпросът беше на живот и смърт.

Трябваше да се признае на Никол, че докато Джулиан беше объркан и разсеян, тя успяваше да се държи в ръце. Едва след като пощенската лодка се приближи и той се качи на борда й, Шарлот успя да я издърпа настрани и да я прегърне силно.

— Ти си невероятна — каза й тихо. Усетила, че приятелката й започва да трепери, продължи бързо: — Силна си. Той ще се оправи. Ще му помогнеш да го преживее. — Отново я прегърна и я погледна в лицето. — Недей да спориш с мен. Взе правилното решение. И винаги ще те обичам заради това.

Очите на Никол бяха пълни със съмнение. Този път тя притегли към себе си Шарлот и се вкопчи в нея. Не я пусна, докато не се разнесе сирената на пощенското корабче.

— Ти си най-добрата — прошепна накрая, отдръпна се и си пое дълбоко въздух. Придаде си самоуверен вид, качи се на борда и се настани до съпруга си.