Барбара Делински
Завръщане на острова (2)

Пролог

Шарлот Евънс беше типичен представител на течението гръндж. Работеше на свободна практика, пътуваше често и събираше истории, към които другите автори не проявяваха интерес, но преди всичко — не беше претенциозна към начина си на живот. През последните дванайсет месеца бе преживяла праха, докато пишеше за пазачите на слонове в Кения, леда, когато разказваше за мечките в Британска Колумбия, и рояците мухи в преследване на номадски семейства в Индия.

Със сигурност би могла да понесе и ръмежа, както се изразяваха ирландците, въпреки че тежката мъгла се пропиваше във всичко — в дънките, в ботушите, дори в дебелия рибарски пуловер, който носеше. Него беше взела назаем от жената, под чийто покрив се бе приютила в най-рядко населения от трите острова Аран и въпреки че в стаята й имаше камина, в малката каменна къща топлата вода беше лукс. Можеше да си позволи да си вземе душ и да си изпере дрехите само през слънчевите дни.

Задачата й беше да проучи най-младото поколение ирландски плетачки, които преработваха традиционните модели по зашеметяващ начин, а благодарение на собствения си пуловер имаше възможността да опише мъхестото плетиво, основните мотиви, плетениците и крайния модел на дрехата. Беше време да си върви. Трябваше да се прибере у дома, за да сглоби цялата история, преди да я предаде на специализираното за плетива списание „Вог“. След това щеше да се отправи към запустял район в Австралия, при аборигените и техните ръчно изработени бижута, за които щеше да пише в „Нешънъл Джиографик“. Със сигурност щеше да бъде сполучлив удар. Но все още отлагаше заминаването си.

От една страна, причината беше собственичката на къщата, която смяташе за най-добрата и грижовна жена на света, а от друга — занаятчийството, типично за това място. Тя не умееше да плете, но можеше да наблюдава тези жени с часове. Те живееха в мир със себе си и собствения си свят — нещо непостижимо за Шарлот, която изобщо нямаше корени. Бяха на еднаква възраст с нея и се опитваха да я научат да плете. За Шарлот това беше основателна причина да остане.

Но в крайна сметка именно островът я задържаше. Обожаваше островите още от времето, когато беше прекарала лятната си ваканция на един такъв. Тогава беше едва на осем. Вече беше на трийсет и четири, но продължаваше да усеща особената му аура на усамотение, която правеше проблемите да изглеждат далечни и предлагаше откъсване от реалния свят, наподобяващо сън.

Очите й се насочиха към хоризонта — или по-скоро там, където би трябвало да е, ако мъглата не беше толкова наситена! На онова място я наричаха Дебела мъгла, но тя придаваше блясък на кожата и обем на косата й и тук точно както и там. Тя отметна тъмните кичури, заплитайки пръстите си във влажните къдрици, и се извърна достатъчно, за да се наслади на широката гледка на юг.

Някъде там, в далечния край на Атлантика, се намираше Мейн, но независимо че деляха един и същ океан, нейният остров и този бяха несъпоставими. Тук ирландците бяха посивели и загорели, а крехката, създадена от човешка ръка почва захранваше само най-силните нискорастящи растения, докато плодородната земя на Куинипиг беше благодатна за високите, подредени в редици борове, без да се броят зеленчуците, цветята и невероятните неустоими билки. Шарлот повдигна глава със затворени очи и вдъхна дълбоко влажния ирландски въздух, в който студеният морски вятър довяваше мирис на дим. В Куинипиг също миришеше на пушек, защото утрините бяха хладни дори през лятото. Ала миризмата изчезваше по обяд, като отстъпваше мястото си на аромата на лавандула, различни билки и треви. Ако вятърът духаше от запад, разнасяше миризмите от „Чаудър Хаус“, откъм юг ухаеше на море, а северният бе наситен със сладникаво-солен привкус.

„О, да, отвъд Атлантика трябва да е Мейн“, размишляваше тя, като отвори отново очи и се опита да осъзнае огромното разстояние през мъглата, и тъй като беше април, щеше да си мисли същото, където и да се намираше. Това й беше вродено. Пролетта беше там, където започваше да гради плановете си за лятото в Куинипиг.

Или поне така бе било някога. Беше изгорила този мост още преди десет години с една глупава постъпка. Нямаше как да се върне обратно, колкото и да й се искаше от време на време. Липсваше й летният дух на Куинипиг и усещането се усилваше от факта, че се намираше на другия край на света. Не можеше да забрави рулцата от омари, по-вкусни откъдето и да било другаде. Но най-вече тъгуваше за Никол, която й бе била по-близка от родна сестра. Никога не бе срещала друга като нея, въпреки че, господ й беше свидетел, не бе преставала да търси.

Вероятно именно на това се дължеше оставането й на острова. Жените тук биха могли да й бъдат приятелки. Те знаеха какво означава да си независим и самодостатъчен. С някои от тях Шарлот веднага бе усетила близост и обеща да поддържат връзка и в бъдеще.

Да поддържат връзка? Може би.

„По-вероятно не“, призна реалистката в нея. Не я биваше в кореспонденцията и никога не бе обичала да пише писма. Само след ден-два щеше да остави острова в миналото, за да се върне в Бруклин, а оттам? Освен за Австралия, й предстоеше да пише за Тоскана и Бордо, които бяха на второ място по привлекателност след очарованието на Париж. Там имаше приятели — писател, грънчар и бъдещ моден дизайнер, чиито модели бяха прекалено ексцентрични за масовия потребител, но затова пък печелеше с душевната си топлота.

Щеше ли да бъде същото като на Куинипиг? Не.

Но това беше животът, който си беше изградила.

Никол Карлисъл живееше в блажено неведение относно миналото. Имаше си достатъчно грижи и в настоящето, за които никой не знаеше, и именно в това беше проблемът. Никой не трябваше да знае, което означаваше, че не можеше да разчита на отдушник, на емоционална подкрепа или на съвет, когато най-отчаяно се нуждаеше от тях. Джулиан беше непреклонен — по въпроса трябваше да се мълчи — и тъй като го обичаше, тя се бе примирила. Тя беше смисълът на живота му, повтаряше той, а коя жена не би желала да чуе тези думи? Но усилието беше убийствено. Със сигурност щеше да полудее, ако не беше блогът й. Независимо дали пишеше, за да разкаже на последователите си за местния производител на сирене, за новия ресторант, използващ само пресни продукти в кухнята си, или за непознатите екзотични плодове, излезли съвсем наскоро на пазара, тя обикаляше с часове Филаделфия и околните градове в търсене на материали. С настъпването на пролетта разнообразието нарастваше.

Сега, заета с друга задача, тя седеше пред лаптопа в кабинета на Джулиан. От тази стая не се разкриваше гледка към Скулкил, както от всички останали помещения в апартамента им на осемнайсетия етаж. Всъщност тук изобщо нямаше прозорци, а само тежки махагонови лавици, отрупани с томове медицинска литература, някои наследени от баща му, а други купувани от самия него преди навлизането на електронните издания. Тя също имаше свои рафтове, съдържащи едва няколко романа, с които не искаше да се раздели, и списания с развлекателни четива, които използваше едновременно като източник на информация и вдъхновение.

Тъй като беше изключително организирана, листовете от лявата страна на компютъра — нахвърляни набързо бележки, разпечатани коментари на почитатели и потвърдени поръчки от дребни търговци — бяха прилежно подредени. Фотоапаратът й стоеше зад тях, свързан с компютъра, а от дясната страна в керамична купа лежеше последно фотографираният за блога й обект — глава карфиол, все още сгушен в крехките зелени листа, сред които беше израснал. Кожен диван с подходящи кресла и табуретка изпълваха пространството с аромат на лимоново масло и му придаваха старинен вид.

Но миризмата изобщо не я занимаваше, докато четеше онова, което вече беше написала: „Обикалям по земеделските пазари почти през цялото време. Интересуват ме пресните продукти, попаднали на трапезата направо от полето. Но нито една от билките, които се предлагат тук, не може да се сравнява с онези от острова. Именно те създават храната в Уини. Градът е започнал да използва екологично чисти продукти и да залага на местната кухня много преди «От фермата на масата» да се превърне в масово движение, но все пак на първо място слагаме подправките. Не бих могла да пиша за кулинария, без да ги спомена, както не бих могла да не говоря за хората. И ето тук е твоето място, Шарлот. Ти си опитвала яхнията от омари на Дори Джует и панираните миди на Мери Ланди, а и винаги много си харесвала плодовия компот, който Бони Страуд носеше за празничната вечеря на Четвърти юли. Тези жени са все още тук. Всяка една има своята история. Бих искала да включа някои от тях в книгата, но съм по-добра в писането за храна, отколкото за хора. А теб те бива в това. Постоянно те търся в «Гугъл». Името ти излиза сред най-добрите, пишещи за най-добрите списания за пътешествия.“

Тя направи кратка пауза, замислена върху статиите, и се вгледа в очите си, които се отразяваха в гладката повърхност на монитора като в огледало. В този момент те бяха морскозелени, пълни с тревога и съмнение, че приятелката й ще се отзове. Шарлот имаше дългогодишна професионална практика и сигурно беше свикнала да вижда името си, изписано най-отгоре. Може би щеше да иска да си поделят разходите, а авансът, който Никол бе получила, не беше голям. Ако книгата се продаваше добре, може би щеше да разполага с повече, но засега не можеше да предложи нищо друго, освен малко пари за ежедневните нужди, стая и осигурена храна в най-хубавата къща на острова. И естествено, отново да разговарят, да четат и да се разхождат наоколо, както бяха правили, преди животът да се обърне така.

Никол продължи да пише замислено, поправи веднъж, после пак. Накрая, уморена от толкова редакции, допълни откровено: „Имам нужда от теб, Шарлот. Готварската книга на Куини няма да бъде същата без твоето участие. Знам, че си много заета, но крайният срок е петнайсети август, което означава, че не разполагам дори с цялото лято, а и ти би могла да напишеш някаква история от тази работа. Няма да бъде изгубено време, повярвай ми“.

Тя повдигна очи над екрана на компютъра, забеляза Джулиан, застанал на прага, и усети дълбок прилив на топлина. Винаги ставаше така, когато я сварваше неподготвена — още от първия момент, в който го беше видяла в „Старбъкс“ в Балтимор преди дванайсет години. Тъкмо беше завършила екология в Мидълбъри и пишеше първите си статии за една щатска аграрна организация. Надяваше се да поработи по време на обедната си почивка и бе оставила голямото карамелено капучино с каймак на масата, без да обръща внимание на хората наоколо. Когато отвори лаптопа си, видя съвсем същия на мястото до себе си. Забелязал съвпадението секунда преди това, Джулиан й се бе усмихнал, развеселен.

Той беше хирург, пристигнал от Филаделфия за семинара на Джон Хопкинс, и излъчваше някаква вътрешна сила. Макар тази сила да бе подложена на сериозно изпитание през последните няколко години, когато го видя, застанал на прага, изпита същото привличане. Не беше висок, но имаше царствена осанка. Не се беше променила и досега, за което редовните тренировки бяха помогнали доста. През изминалите месеци косата му беше посивяла, но дори след цял ден, прекаран в болницата, изглеждаше твърде добре за четирийсет и шестте си години. Беше уморен, постоянно уморен напоследък. И все пак добре изглеждащ.

Джулиан се приближи към нея с усмивка и попита:

— Описваш храната от снощи?

Бяха вечеряли в ресторант с приятели, което се бе превърнало в работна вечер за Никол, защото бе настояла всеки да си поръча различно ястие, което да оцени. Водеше си и бележки.

Още преди да успее да поклати отрицателно глава, вече се беше настанил на бюрото, до клавиатурата.

— Значи, работиш по готварската книга? — продължи с разбиране. — Винаги изглеждаш точно така, когато мислиш за Куинипиг.

— Спокойна? — предположи тя. — Вече е април. След два месеца ще сме там. Не си се отказал от намерението си да дойдеш с мен, нали?

— Казах ти, че ще дойда.

— С желание? Това е бягство, Джулиан — настоя Никол и веднага стана сериозна. — Може да е само за седмица, но се налага да го направим. — В следващия момент я обзеха по-ведри мисли: — Спомняш ли си, когато отидохме там за първи път? Кажи ми честно. Беше ужасѐн, нали?

В кафявите му очи забълбука смях.

— А нямах ли основание? Някакъв си запустял, забравен от бога остров насред Атлантическия океан…

— Само на единайсет километра от тук.

— Все тая. Щом няма болница, радарът ми не го отразява.

— Мислеше си, че там има само прашни пътища и нищо, което бихме могли да правим.

Мъжът се засмя иронично. Никол се бе погрижила да уплътни времето му с лов на омари и миди, плаване с лодка, прожекции на филми в църквата, утринно кафе в местния ресторант и вечери у дома или с приятели.

— Но ти хареса — осмели се да подхвърли тя.

— Вярно е — призна си Джулиан. — Беше невероятно. Съвсем различно от тук. — Внезапно погледът му помръкна. — Права си, бебчо, имаме нужда от това.

Той улови лицето й между дланите си и я целуна, но дори и в това имаше някаква тъга. Надяваше се да я прогони след секунди, особено след обръщението „бебчо“, което винаги я възбуждаше. Тя вече се притискаше към него, когато хвана ръката й, поднесе я към устните си, после я прегърна и като допря лицето си до косата й, погледна към написаното.

— Ах! — каза с въздишка. — Шарлот.

— Да. Наистина я искам на борда.

Той се извърна само толкова, колкото да я погледне в очите.

— Не е вярно, Ники. Можеш да напишеш готварската книга и сама.

— Знам — отвърна тя, както бе правила много пъти преди това. — Но тя е завършен писател и също знае много истории за Куинипиг. Ако ги добавим към тези на моите хора, книгата ще стане много по-добра.

— Не е стъпвала на острова повече от десет години — възрази Джулиан с типичния си премерен тон, който изразяваше увереност. Винаги беше уверен — беше новатор в своята работа, най-добрият — и пренасяше това самочувствие и в отношенията си с другите.

Но Никол не беше на същото мнение.

— Което може би е още една причина да я убедим да се върне? Впрочем, щом ще останеш само седмица, а мама няма да е там, бих искала да прекарам времето си с нея.

Той не отговори. Никол предугади възраженията му още преди да ги изкаже:

— Тя не ти беше истинска приятелка. Твърдеше, че чувства баща ти като свой баща, а дори не дойде на погребението му.

— Защото по същото време беше в Непал. Нямаше как да се върне навреме. Но ми се обади. Беше толкова разстроена, колкото и всеки от нас.

— А да е звъняла оттогава? — попита настойчиво той, въпреки че и двамата знаеха отговора.

— Пишем си по електронната поща.

— Често? Не. При това винаги ти си инициаторът. Нейните писма по правило са много кратки.

— Просто е заета.

Джулиан докосна бузата й.

— Не сте се виждали от десет години. Вече имате различен живот. Ако си решила да я накараш да дойде, за да си върнеш нещо, което си имала, рискуваш да се разочароваш.

— Тя много ми липсва. — Забелязала предпазливото му изражение, настоя: — Не, не става въпрос за онова. Честна дума! Никога няма да й кажа! — И продължи умолително: — Но сякаш самите звезди го подреждат, Джулс! Готварската книга, твоят престой в Северна Каролина за цял месец, нежеланието на мама да дойде в Куинипиг, и необходимостта да бъда с някого… Като че ли аз го искам! Ще бъде достатъчно тежко и без да ми се налага да оставам сама, докато теб те няма! Това ще бъде последното лято, което ще прекарам в къщата, а Шарлот е част от всичко, което означаваше тя за мен.

Той остана мълчалив, после подхвърли:

— Дори не знаеш къде се намира в момента.

— Никой не знае. Постоянно е в движение. Точно затова й пращам имейл. Ще го получи, където и да е. И, да, винаги ми отговаря.

Но действително беше прав за лаконичните й писма. Напоследък Шарлот не споделяше нищо за живота си. Въпреки това, още при самото споменаване на проекта, веднага си представи как приятелката й ще се включи в него. О, да, Шарлот добре познаваше Куинипиг. Познаваше също така и Никол, която в момента отчаяно се нуждаеше от нея. Двамата с Джулиан бяха преминали през каменисти пътеки и през нежни мигове като сегашния. Напоследък любовта им се луташе между тях. Едномесечният семинар в Дюк за запознаване на новите лекари с техниката, с която съпругът й беше известен, щеше да му осигури нужното разведряване. А за нея? Шарлот щеше да я разсее. Спомените им бяха хубави — двете винаги си бяха допадали. Ако през това лято я чакаха някакви развлечения, то приятелката й беше нейната голяма надежда.

Джулиан прибра зад ухото й гъст кичур коса. В изражението му се четеше болка и Никол сигурно отново щеше да се притисне към него, ако не бе уловил лицето й между дланите си.

— Просто не искам да се почувстваш наранена — каза той и я целуна по челото. После се отдръпна. — Смяташ ли, че ще приеме?

Най-сетне тя се усмихна уверено.

— Абсолютно. Не ме интересува колко време е минало. Тя обича Куинипиг. Изкушението е прекалено голямо, за да му устои.