Барбара Делински
Завръщане на острова (29)

Двайсет и седма глава

Рано сутринта, във вторник, направиха второто вливане на Джулиан и след като и този път не се появиха нежелани реакции, той беше отегчен. Не можеше да тича, не можеше да работи. Не проявяваше интерес към музеите на изкуствата или към планетариума. Оставащите възможности бяха доста ограничени. Хамън не им позволяваше да се отдалечават, нито пък да ходят на места, където се събират повече хора, тъй като при потиснатата му имунна система лесно можеше да прихване някаква инфекция.

За Никол намирането на развлечение в такъв момент беше истинско предизвикателство, но пък й помагаше да се разсее. Приела твърде присърце съвета на майка си да проявява творчество и въображение, тя се съобрази с медицинските изисквания на лекаря и с помощта на портиера на хотела състави план.

По обяд в специално наета кола, оборудвана с GPS, и с храна, опакована в кутии, поеха към зоопарка „Брукфийлд“. В сряда — Ботаническата градина. През тези два дни походката на Джулиан беше по-скована от друг път, може би заради умората, която се опитваше да прикрие, но тъй като вървяха един до друг, можеше да му помага. И двете места бяха открити и имаше какво да се види. Вечер или гледаха телевизия в апартамента, или спяха, което им помагаше да се откъснат от мислите за Голямото събитие, както Никол мислено бе нарекла трансплантацията, когато разсъждаваше трезво и влизаше в ролята на добрия Джекил^[1]. Ала щом у нея заговореше злият Хайд, започваше да пише на Шарлот, която също беше част от ставащото и беше в състояние да я успокои.

В четвъртък нямаше вливания. Хамън искаше да го прегледа за последно и да обсъди процедурата с екипа си, което означаваше още един свободен ден. Този следобед тръгнаха по Крайбрежния булевард, спираха от време на време, когато Джулиан се умореше, но иначе просто… вървяха. Вечеряха в един ресторант, за който Никол беше чувала добри отзиви, като нарочно избраха усамотена маса, после изгледаха някакъв филм в апартамента. Но през тази последна вечер им беше по-трудно да не мислят за онова, което предстоеше. Имаше нещо трогателно в ръката, прегърнала я през раменете. Той беше този, който, изглежда, имаше нужда от физически допир през нощта, в която всеки се въртеше буден в своята половина от леглото.

Някак прекалено бързо дойде петък сутринта. Точно според инструкциите бяха в болницата още в шест, където Джулиан беше приет, настанен в стая и включен на системи. Под личното наблюдение на Хамън взе само една таблетка „Тайленол“ и десетминутно вливане на „Бенадрил“ — и двете профилактично заради евентуален риск от реакция против стволовите клетки. Системата предизвика сънливост, което според Никол беше добър знак, тъй като самата тя беше кълбо от нерви. Още по-лошо стана, когато започна действителната процедура. Непрекъснато следеше ту Джулиан, ту Марк. Очакваше да види в изражението им нещо, което да й обясни случващото се.

Джулиан беше съвсем отпуснат. Нямаше как да се разбере нищо.

Но Марк? Да, Марк беше напрегнат. Докато го гледаше, застанал до системата от другата страна на леглото, не можеше да определи дали просто беше дълбоко съсредоточен върху работата си, или сериозно уплашен. Той беше повече човек на мисълта, отколкото на думите — това й беше известно. Но й беше необходимо да узнае още в този момент дали не беше променил решението си.

— Да не би да се появиха някакви съмнения? — попита го високо.

Беше толкова умислен, че гласът й го стресна. Очите му срещнаха открито нейните секунда преди да повдигне вежди и да намести с пръст очилата на носа си.

— Винаги имам съмнения. Ако нямах, процедурата нямаше да е експериментална.

Това не беше недвусмислено вдигнатият нагоре палец, който беше очаквала. Но изглежда, макар и посвоему, той също имаше чувства.

— Притеснен ли си?

— Винаги съм притеснен. — Той погледна към мониторите, които показваха жизнените показатели на Джулиан. — Именно заради това следим всичко толкова отблизо.

— Добре съм — измърмори сънливо Джулиан.

Никол разтърка ръката му.

— Марк точно ми казваше същото. — Тя погледна въпросително доктора. Не я интересуваше, дори да ги лъжеше. Имаше нужда от увереност и искаше Джулиан да чуе.

Хамън отново намести очилата си и отвърна:

— Ако не вярвах в Т-клетките, нямаше да се съглася на този опит. Лабораторните тестове бяха добри. Първите трансплантации се оказаха успешни.

— Но те не бяха при пациенти с множествена склероза — възрази шепнешком тя.

— Не — потвърди Марк. — Джулиан е първият.

При споменаването на името му Джулиан отвори очи.

— Как се справям? — обърна се той към лекаря, очевидно дочул част от разговора. Размърда ръката си, включена към системата, и улови пръстите на Никол.

— Дотук добре.

Мърморейки доволно, отново затвори очи. Изглеждаше блед, но спокоен. Мониторите писукаха равномерно.

— Не приемай разсеяността ми като съмнение — заговори Марк най-сетне съвсем открито с Никол. — Човек в моето положение постоянно получава огромно количество информация. На моменти отговорността може да те смаже. Джулиан знае какво е. Той също обича да рискува.

Със затворени очи пациентът кимна, при което Никол си помисли, че се намира между двама мъже, които са или много смели, или абсолютно безразсъдни. Както и да е, докато наблюдаваше как капките преминават по прозрачните тръбички, нервите й бяха опънати до краен предел.

Дори за момент й мина мисълта да помоли и на нея да дадат малко от „Бенадрил“-а.

Стояха мълчаливо известно време; тя — от дясната страна на Джулиан, докторът — от лявата. Очите й непрекъснато се местеха от системата към лицата на двамата и обратно.

Изминаха петнайсет минути. Половината от процедурата беше минала.

— Ако нещо има да се случва, кога би трябвало да го очакваме? — обърна се тя към Марк. И това беше странно. Никой тук не говореше за ефекта, който стволовите клетки можеха да окажат върху множествената склероза. Единствената им цел беше Джулиан да остане жив след лечението.

Хамън смръщи вежди.

— Може да се прояви във всеки един момент — веднага, през нощта, утре. Всеки организъм реагира по различен начин. При някои пациенти реакция изобщо липсва.

Но при други има. Това й беше добре известно. Удар, инфаркт, дихателна недостатъчност — това бяха трите най-опасни възможности, но списъкът включваше десетки други, вариращи от леки до тежки, за които Джулиан се беше подписал с един замах, сякаш усложненията бяха очаквани и напълно приемливи. Разбира се, не бе имал друг избор. Без подписа му процедурата щеше да бъде отменена.

Вливането приключи, състоянието му си оставаше същото. Марк го наблюдаваше известно време, после слезе в кабинета си, откъдето щеше да продължи да следи жизнените показатели.

Останала сама, Никол хвана ръката на съпруга си. От време на време той отваряше очи и дори й се усмихваше, но едва забележимо.

— Добре ли си? — питаше тя, при което Джулиан всеки път кимаше утвърдително.

Наля му чаша вода и държа сламката, докато той отпиваше. Напълни една и за себе си, но това не й помогна да се отпусне.

Не след дълго започна да усеща замайване. Не й се искаше да оставя Джулиан, затова реши да не обръща внимание, но то не отшумяваше. Щом всичко наоколо неочаквано стана съвсем бяло, тя седна на стола, наведе глава, за да възстанови кръвообращението си, и започна бавно и дълбоко да вдишва и да издишва. Бяха й необходими няколко минути, за да се почувства достатъчно добре, за да се огледа наоколо. Джулиан беше заспал.

Измъкна телефона си и писа на Шарлот:

Трансплантацията свърши. Сега очакваме реакцията. Кажи ми, че постъпихме правилно.

Бързината, с която приятелката й отговори, й подсказа, че през цялото време беше очаквала новини.

Направихме точно каквото трябваше. Такова беше неговото желание. Той нервен ли е?

Не, унесен. Дадоха му голяма доза „Бенадрил“.

Кога ще знаете дали трансплантацията е успешна?

Никол си пое дъх, за да се успокои. Беше задала същия въпрос не само на Марк, но и на останалите членове от екипа му, без да се броят медицинските сестри, но всеки път отговорът им беше незадоволителен.

Всичко зависи от реакцията на организма му. Гърчовете ще попречат да се определят симптомите на някои от страничните проявления. Същото важи и за инсулта.

Защо очакваш само най-лошото?

Защото съм ужасена. Целият ни живот зависи от това.

Но вече е направено. Не можеш да го върнеш назад. Трябва да гледаш само напред. Бъди оптимистка.

 

 

Шарлот остави телефона. Седеше с кръстосани крака на стъпалото пред кабинета на Лео, докато на другия край на плажа, нагазил до бедрата си във водата, той полираше палубата на лодката.

Беше обещала да му помогне. Точно сега обаче й се искаше да е в Чикаго и това нямаше нищо общо с такива обикновени неща, като полирането или поправката на една лодка. Щом Джулиан беше унесен през цялото време, а лекарите — прекалено заети в очакване на проблеми, кой щеше да се погрижи за Никол?

Уловил погледа й, Лео й помаха да отиде при него.

Като му направи жест да почака, тя отвори списъка с телефонните номера, намери нужното й име и натисна бутона за избиране.

 

 

Никол се чувстваше като изцедена. Вече не беше замаяна, по-скоро усещаше гадене в стомаха, но не искаше да напуска стаята. Нещо можеше да се случи във всеки един момент. В такъв случай присъствието й беше задължително.

Джулиан се събуди само колкото да я помоли да пусне телевизора. Окуражена, тя включи на новинарски канал, въпреки че той по-често губеше съзнание, отколкото идваше на себе си. Сестрите, идващи да проверяват системата, едва ли биха могли да бъдат по-любезни. Донесоха му желе, после пудинг. На нея предложиха супа и бисквити, които тя изяде само защото знаеше, че има нужда да се подкрепи, въпреки че никога не беше яла по-лошо приготвена храна. Естествено, сравняваше я с рибената чорба на Куинипиг, където копнееше да се завърне колкото може по-скоро.

Написа на Шарлот:

Работиш ли?

Да. Току-що ти изпратих ПРОФИЛИТЕ и ЗАКУСКИТЕ, вече напълно готови. Но НЕДЕЙ да ги четеш сега.

Никол беше раздвоена точно в стила на Джекил и Хайд. Докато сърцето й беше при Джулиан, толкова далече от готварската книга, колкото изобщо беше възможно, работата я теглеше към компютъра, изкушавайки я да прегледа материалите.

Може би довечера — написа тя. — Редакторката ми иска всичко до вторник.

Беше толкова погълната да брои дните до трансплантацията, че се беше откъснала от всичко останало. Но до крайния срок оставаше по-малко от седмица.

Тя дори няма да я погледне преди Деня на труда — отговори Шарлот. — Повярвай ми. Последните две седмици на август в Ню Йорк е същинско мъртвило. Позволи ми да им се обадя и да им обясня как стоят нещата. Имаш много основателна причина да искаш допълнително време.

Не ми е приятно да ги моля. Това не говори добре за мен.

Шегуваш ли се? Всички писатели закъсняват. Крайните срокове са нещо условно. Редакторите ги дават с надеждата да получат нещо месец по-късно.

Никол се изкушаваше. Шест дни до крайния срок означаваха шест дни до заминаването на Шарлот, след което щеше да остане съвсем сама.

Докъде сме стигнали?

Трябва да провериш последните рецепти. На мен ми остава да напиша въведението към глава ПАЙОВЕ, да взема още няколко съгласия за публикуване и да завърша профилите към СЛАДКИШИ. И тогава — край.

Никол се опитваше да осмисли всичко, което беше свършила Шарлот, при това не беше като да не се случваше нищо и в нейния живот. Сигурно пред нея стоеше проблемът с Лео, след като й оставаха едва шест дни на Куинипиг. И въпреки че беше започнала да привиква с мисълта, че двамата са заедно, все още не можеше да се насили да попита. Затова написа само:

Какво щях да правя без теб?

Щеше да поискаш удължаване на срока, за което все още не е късно. Трябва ти време, за да прочетеш всичко, и сигурно ще поискаш да нанесеш някои корекции. Ще ти бъде по-лесно, защото структурата вече е готова, но все пак става въпрос за твоята книга. Да се обадя ли на издателя?

Никол отново си пое дълбоко въздух и отговори:

Засега недей. Нека да изчакаме още няколко дни и да видим какво ще стане.

Изпрати съобщението, но остана загледана в последните думи. Да видим какво ще стане. Ако Джулиан получеше удар, щяха да минат много повече от шест дни, преди изобщо да може отново да мисли за храна. Ами ако останеше парализиран или се наложеше да се възстановява дълго след инфаркт? Ако умреше?

Не, по-добре беше да завърши готварската книга преди заминаването на Шарлот.

 

 

Никол прекара цялата вечер в стаята на Джулиан в преглеждане на изпратения от Шарлот материал. Всеки път, когато той се размърдаше обаче, скачаше и заставаше до леглото, питаше го как е и го уверяваше, че всичко се развива според очакванията.

Марк, който през целия ден влизаше и излизаше, се отби при нея, за да й каже, че смята да се прибере у дома и да поспи няколко часа. Като се имаше предвид обичайно спретнатият му вид, в момента изглеждаше доста неугледно. Никол се съмняваше, че често остава на работа до толкова късно.

— Притеснен ли си? — попита го отново тихо, защото не искаше Джулиан да ги чуе.

Отговорът на лекаря беше също толкова тих, което се дължеше по-скоро на умората, отколкото на желанието за дискретност.

— Засега няма причина за тревога.

— Това може ли да се приеме като добър знак за успешна трансплантация?

Той я погледна над очилата си.

— Твърде рано е да се каже. Ти също трябва да поспиш. Искаш ли да те закарам до хотела?

— Не. Ще остана още малко.

— Веднага ще ти се обадят, ако се появи проблем. Ще си само на пет минути път оттук.

Дежурната сестра й каза същото малко по-късно, после отново след един час. Когато го повтори за трети път, осветлението в стаята беше угасено, а Никол беше заспала дълбоко, свита на стола. Събуди се стреснато от допира на нечия ръка върху рамото й.

— Той все още спи — прошепна жената — и това е добре, защото, ако ви види тук в такъв късен час, сигурно ще се разтревожи.

Никол се приближи до леглото, увери се лично, че Джулиан лежи съвсем спокойно, и най-сетне се предаде.

 

 

Обаждането дойде в пет сутринта в събота. Тъй като си беше легнала едва три часа преди това, тя спеше като мъртва, когато я стресна резкият телефонен звън. Отне й секунда да се разсъни и още толкова, докато намери апарата между чаршафите.

— Да? — каза задъхано и приседна в леглото. Трепереше — колкото от внезапното събуждане, толкова и от страх.

Беше Марк и гласът му звучеше напрегнато.

— Температурата му се покачва. В момента съм в болницата. Засега се въздържам да звъня в спешното, но ти обещах да те уведомя, ако настъпи някаква промяна.

— Температурата му се покачва — повтори думите му тя, като преглътна и се опита да потисне надигащата се паника. — Какво означава това?

— Означава, че започва някаква реакция. Възможно е най-лошото да е минало.

„Или тепърва да предстои“, мислено довърши тя и бързо отметна завивките.

— Но можете да я свалите, нали?

— Опитваме с „Ацетамидофен“, но трябва да бъдем много предпазливи.

Не беше необходимо да й обяснява. Опасяваха се от усложнения в черния дроб, който не бе напълно възстановен от пораженията, нанесени от последните лекарства.

Трябваше да изчакат. Тя си знаеше, знаеше. Само още месец и организмът му щеше да укрепне. След два сигурно щеше да е още по-силен.

— Буден ли е? — попита, докато дърпаше някаква риза от гардероба.

— Да. Казва, че се чувства добре.

Естествено, че човекът, олицетворение на спокойствието, щеше да говори така. А другият, който обичаше да поема рискове, би казал, че това е част от играта.

Никол не беше нито спокойна, нито обичаше да поема рискове.

— Веднага тръгвам — заяви, след което затвори телефона и се втурна да се облича. Тъй като на практика беше прекъснала Марк, сега нямаше как да знае дали той не бе искал да й каже да изчака, тъй като реакцията не беше фатална, и да отиде направо при него в осем. Но вече нямаше значение. Нищо не беше в състояние да я накара да се върне обратно в леглото.

Слънцето още не беше изгряло, когато тичешком прекоси фоайето на хотела и застана пред въртящата се врата. Скочи в таксито и притисна чантата към гърдите си, смътно забелязвайки светлеещия на изток между сградите хоризонт.

Само след броени минути вече беше в болницата и чакаше асансьора, за да се качи до стаята на Джулиан.

На пръв поглед нищо не предполагаше извънредно положение — нямаше червени светлини над вратата, нито екип на „Спешна помощ“. Марк стоеше отвън и разговаряше с двама лекари от екипа си. Той нагласи очилата с характерен жест и остави колегите си, щом тя се приближи. Върху лицето му беше изписана тревога, може би умора, но не и паника. Още не.

— Как е той? — само с устни попита Никол. Целият етаж беше все още в нощен режим — светлината беше приглушена и цареше тишина, но безмълвният въпрос не се дължеше на съобразяване с обстановката, а на обзелото я притеснение.

— Все още е с температура — съвсем тихо отвърна Хамън.

— Влошава ли се?

— Повишила се е с няколко десети.

Тя продължаваше да стиска чантата си, сякаш търсеше опора в нещо сигурно.

— Не е, каквото бихме искали.

— Не.

Какво още можеше да се каже? Вече съвсем уплашена, тя влезе в стаята. Джулиан лежеше със затворени очи, вероятно все още под въздействието на „Бенадрил“-а. Страните му, малко над сянката на брадата, бяха зачервени, челото му беше мокро от пот.

Отвори очи, видя я и се усмихна леко.

— Здравей.

— И ти здравей — отвърна му бодро Никол.

— Колко е часът? — Думите излизаха леко заваляни.

— Рано е. — Не искаше да го стряска с точния час, тъй като едва минаваше пет и половина. Пусна чантата си на земята и се наведе да го целуне по устните. Бяха точно толкова горещи, колкото и бузите му. — Не можах да заспя. Как се чувстваш?

— Много добре.

— Изглеждаш така, сякаш допреди малко си бягал.

— Като че ли не ми се иска — измърмори той и протегна треперещата си ръка към нейната. Пръстите му бяха дълги и тънки, точно като на хирург. Винаги бе обичала да усеща топлината им върху хладната си кожа, но тази трескава топлина беше нещо съвсем различно.

Опитваше се да се убеди, че не друго, а треската кара ръката му да трепери.

Той отново затвори очи.

— Това е най-обикновен пристъп. Скоро ще премине.

— Абсолютно — потвърди уверено тя и допря пръстите му до бузата си. — Марк очакваше нещо подобно. — Погледна малката бутилка и наполовина пълната пластмасова чаша до нея. — Тази напитка студена ли е още? — Ледът отдавна се беше разтопил.

Но той каза:

— Добре е.

Не й се искаше да пуска ръката му.

— Позволиха ли ти вече да ядеш?

— Само желе.

Върху подноса нямаше нищо.

— Да ти донеса ли още?

Без да отваря очи, Джулиан поклати глава. Щом не можеше да му донесе нито ядене, нито нещо за пиене, можеше поне да разхлажда лицето му. Прокара свободната си ръка по очертанията на челюстта му, на скулите, към веждите и обратно. Той издаде тих звук от задоволство.

Повтори кръга веднъж, още веднъж и отново и всеки път пръстите й се стопляха все повече. Той беше по-горещ от всякога.

Без да пуска ръката му, тя облегна лакът на таблото на леглото и се загледа в него. Той не спеше, а сякаш се рееше някъде, като само от време на време отваряше очи и й се усмихваше, преди да се унесе отново. Седеше неподвижна и не помръдна нито когато сестрата дойде да провери показателите, нито когато Хамън намина да го види. Броеше вдишванията му, успокоена донякъде от равномерния им ритъм. Тревожеше я обаче червенината на лицето му, която контрастираше ярко с неизменната белота на всичко наоколо. Когато краката й се разтрепериха, придърпа най-близкия стол, пусна ръката му и като допря чело върху хладната метална повърхност на таблото, затвори очи.

— Умори ли се? — прошепна той.

— Мммх.

— Иди да вземеш кафе.

Тя го погледна учудено.

— За теб ли?

— За теб — отговори, давайки й ясно да разбере, че иска да поспи.

Ала Никол остана. Може би дори задряма. Смътно забелязваше, че разни хора влизат и излизат, но беше толкова изтощена, че не можеше да помръдне, а и донякъде беше окуражена от ръката му, увита около нейната. Нищо друго не я интересуваше.

Беше започнала да се раздвижва, трябваше да отиде и до банята, когато получи съобщението на Шарлот.

Как е той?

Има треска.

Това някаква реакция ли е? Обади ми се, когато можеш.

Никол стана и се наведе към леглото.

— Джулс? — произнесе шепнешком. Когато с видимо усилие той отвори очи, попита все така тихо: — Как си?

— Добре — отвърна само с устни и се върна там, откъдето го беше изтръгнала, но сега не изглеждаше толкова спокоен, колкото преди. Кожата му беше влажна, веждите му — смръщени, сякаш се мъчеше да се концентрира. Дали не се опитваше да овладее треската с всички усилия на волята си? Докосна бузата му. Отново гореше.

— Сега наистина отивам за кафе — съобщи тя. — Да ти донеса ли нещо? — Движението на главата му беше едва забележимо. Наведе се и го целуна по челото и продължи шепнешком: — Връщам се веднага.

С тези думи излезе безшумно от стаята.

— Имам само секунда — каза веднага щом Шарлот вдигна телефона. — Когато дойдох в пет, температурата му беше трийсет и девет градуса, а сега е почти четирийсет. Не могат да я овладеят. Исках да го разтрия с мокра кърпа, но не ми позволиха. — Току-що беше попитала с неистово желание да направи нещо.

— Хамън притеснен ли е?

— Не го изразява с много думи, но той поначало не е от приказливите. Когато преди минути му зададох няколко въпроса, ми отговаряше лаконично. Казах му: „Нещата не се развиват според очакванията ти“, а той: „Знам“. Аз продължих: „Не може ли да се направи нещо?“, на което отвърна: „Още не“. Затова си мисля, че тялото му вече е разпознало чуждите клетки, но когато попитах Марк дали това е добър знак, той ми каза: „Скоро ще разберем“. Три думи и нищо повече.

— Имаш право да си разстроена…

— Уплашена.

— Уплашена, но ако това е пикът на кризата, положението не е толкова лошо. Сигурна съм, че Хамън прави каквото може — разумно отбеляза Шарлот.

Ако го беше чула от някой друг, Никол сигурно щеше да изкрещи десетина аргумента против компетентността на Марк, който би трябвало да очаква подобна реакция и съответно да има готов план. Защото това не беше нищо друго, освен обикновена треска, по дяволите, и ако една университетска болница не можеше да се справи с нея, значи имаше сериозен проблем и най-доброто, на което беше способен най-добрият й лекар, явно не беше достатъчно.

Но от другата страна на линията седеше Шарлот, а гласът й й носеше утеха.

— Така ми се иска да можеше да дойдеш — каза умолително. — Няма ли някакъв шанс?

След кратко мълчание другата отговори тихо:

— Не мога, Ники.

— Заради Лео? — Ето, това беше. Трябваше да попита.

Шарлот не се опита да отрече.

— Остават ми само пет дни на Куинипиг. — Звучеше така, сякаш нещо я измъчваше. — Имам нужда от това време. Освен това — прибави нервно, — като се имат предвид обстоятелствата, не ми се струва редно. Все още съжалявам за случилото се онази нощ. Цял живот ще съжалявам.

— Аз пък не — заяви Никол, неспособна да таи каквото и да било лошо чувство към приятелката си в този момент. — Той щеше да се разболее от множествена склероза с или без теб. Същото се отнася и за лечението. Беше го решил твърдо и дори да ги нямаше тези стволови клетки, щеше да използва донорски. Но така стана по-добре. Много ми се иска резултатът да е положителен, Шарлот. Непрекъснато се питам какво ще правя, ако всичко свърши зле. Джулиан изцяло разчита на трансплантацията. Ако няма надежда, какво ни остава?

— Ако оживее…

— Ще бъде съкрушен. Иска ми се да го упреквам, че заложи всичко на една карта, но просто нямаше друга.

— Ще има — увери я Шарлот. — Научните изследвания продължават. Ако това не помогне, ще се намери нещо друго. Трябва да си го повтаряш непрекъснато.

— На мен може и да ми подейства, но какво да кажа на Джулиан?

 

 

Съвсем обезкуражена, тя купи кафе и понички и ги отнесе горе. Хамън точно излизаше от стаята. Напрегнатото му лице подсказваше, че няма подобрение.

Никол седна на леглото, подпря крака на пречката на страничната масичка, улови с една ръка горещата ръка на Джулиан, а с другата отхапваше от поничката и отпиваше от кафето. След като се засити, притисна пръстите му към устните си, сякаш искаше и той да усети аромата на напитката и на сладкото от боровинки, толкова различен от миризмата на дезинфектанти, с каквато самият той често се връщаше пропит преди. Повтаряше си, че му беше останала достатъчно сила, която да насочи срещу отхвърлянето на чуждите клетки в организма си, но това беше слаба утеха.

Температурата му продължаваше да се покачва. Към обяд вече беше четирийсет градуса, към три часа надхвърляше четирийсет градуса и две десети.

— Възможно ли е да се вдигне още? — Ники попита влязлата сестра, обзета от паника.

— Възможно е — отвърна жената спокойно, очевидно привикнала към подобни ситуации.

Дадоха му още „Ацитамидофен“. Хамън влизаше и излизаше, после отново влизаше и излизаше и всеки път я уверяваше, че Джулиан е достатъчно силен, за да издържи, но по изражението му се виждаше, че е притеснен.

— Нищо повече ли не може да се направи? — погледна го умолително тя. — Нищо, с което да се овладее треската?

— Още не — отвърна той с явно нежелание да каже нещо повече.

„Какво чакате?“, помисли си с неистов ужас, когато остана отново сама с Джулиан, който продължаваше да лежи в дълбок унес, прикован към леглото от истинска паяжина от сензори и жички, сред непрестанното бръмчене и писукане на апаратурата.

И тогава разбра какво чакаха или поне от какво се страхуваха. Бръмченето продължаваше, но имаше и нещо друго. В първия момент си помисли, че Джулиан хърка, затова леко разтърси ръката му. Когато той отвори очи обаче, дишането му беше накъсано, сякаш всеки момент щеше да спре.

— Извикай Хамън — едва успя да изрече.

Никол се втурна в коридора и се огледа уплашено, но сестрата, забелязала промяната на монитора си, вече тичаше към стаята. Наред с хриповете, кръвното му налягане беше паднало, което вече говореше за анафилактичен шок^[2]. От време на време го чуваше да говори с нисък дрезгав глас. Въпреки състоянието си все още имаше сили. Очевидно имаше и мнение. Тя се досещаше какво беше то.

Хамън се отдели от групата и дойде при нея.

— Можем да използваме стероиди. Те ще овладеят реакцията, но могат да унищожат Т-клетките.

— Джулиан иска да изчакате.

— Да. Наясно е с риска.

От обезсмисляне на лечението. Но рискът надхвърляше тази възможност и в момент на паника тя си представяше единствено останалите.

— До кой етап сте в състояние да спасите живота му? — попита с неподходящо висок за обстановката глас.

— Винаги когато забележим опасност. Нека да видим колко ще продължи.

Никол премълча. Разкъсваше се от емоции и в този свят на науката се чувстваше безпомощна.

Хамън се върна при пациента си. Усетила слабост, тя се облегна на стената до вратата. Чуваше ги как се движат напред-назад и безпристрастно преценяват плюсовете и минусите на евентуалните възможности. Скоро престана да чува думите, престана да чува всичко друго, освен мъчителните звуци, които издаваше Джулиан, докато се бореше да си поеме дъх.

И това продължаваше, и продължаваше — до безкрайност. Очевидно й беше прилошало, защото една от сестрите я улови за ръката и я изведе в коридора на въздух. Не, не искаше вода. Не, не искаше и чай. Стоеше там, уплашена и самотна, обгърнала с ръце раменете си в опит да се стегне. Когато жената я попита дали би могла да се обади на някого, когото да повика да остане с нея вечерта, рязко поклати глава.

О, да, тя имаше приятели. И семейство. И последователи, които следяха всяка нейна дума, написана в блога.

Но приятелите бяха във Филаделфия и мислеха, че с Джулиан са заминали на почивка в Мейн. Нямаха представа какво се случваше в действителност.

Същото се отнасяше за Кайлин и Джон, които би трябвало да са тук, като се имаше предвид какво можеше да се случи с баща им. Те знаеха, че е в Чикаго на консултация за ново лечение, но той категорично бе забранил да им се казва останалото.

А последователите? Те познаваха жената, която поддържаше интересен блог, но нямаха представа коя беше в действителност Ники Карлисъл.

Ако баща й беше жив, щеше да му се обади. Той би могъл да повдигне духа й.

Или… или пък не? Точно сега не и се искаше да чува: „Цели се високо, върви само напред“, още по-малко пък: „Онова, което не ни убива… дрън-дрън-дрън“. Беше обожавала Боб, но той беше изпълнен с оптимизъм, граничещ с крайност. Внезапно я осени мисълта, че ако беше вземал повече присърце душевните проблеми в семейството си, все още щеше да е жив.

Реализмът беше типична черта на майка й. И в този миг си пожела Анджи да е до нея. Бяха се разделили зле, с обидни тежки думи. Но сега копнееше за близостта й. Обърна поглед към асансьора в края на коридора, изпълнена с желание да я види да излиза забързана от него.

Тогава неочаквано тя се появи — вероятно изтъкан от сълзите й въображаем образ. Но колкото повече се приближаваше, толкова по-реален ставаше.

Откакто Анджи беше напуснала Куинипиг преди четири седмици, не се бяха чували, но един месец не можеше да заличи толкова години на близост.

— Мамо! — изрече като въздишка Никол. Само едно-единствено „мамо“ и от отчуждението не остана и следа.

Лицето на Анджи не изразяваше нищо друго, освен тревога. Щом разпери ръце, Никол се хвърли към нея и захлипа. Ръцете я обгърнаха, притиснаха я силно и това беше всичко, което й беше нужно сега. Беше се опитвала да бъде силна заради Джулиан, да подкрепя решението му, да му бъде опора в моменти на слабост, да хвърля мостове над разширяващата се пропаст помежду им, когато бяха настъпили трудни времена. В лицето на Шарлот бе намерила човек, пред когото можеше да изплаче болката си. Но не беше същото.

Анджи й беше майка, а майките бяха точно за такива критични ситуации на пълен срив. И сълзите бяха едва първата крачка. След това идваха разговорите. Докато седяха една до друга в стаята за почивка, тя изля всичкия насъбрал се в нея страх — силната треска, ниското кръвно налягане, гърчовете, които можеха да доведат до алергичен шок, злокобното треперене на ръцете, сложната дилема със стероидите.

Анджи прояви съчувствие и тревога и разбира се, здрав разум. Не се преструваше, че знае всички отговори, само слушаше и задаваше въпроси. Дори самото й присъствие действаше успокояващо. И навременно. Никол й предложи да я заведе в стаята на Джулиан, но тогава се появи Хамън.

— Ще го преместим в интензивното отделение — съобщи тихо.

Тя веднага скочи на крака.

— Състоянието му се е влошило?

— Не, но там ще можем да го наблюдаваме по-добре.

— Все още отказва да вземе стероиди, нали? — Джулиан не беше много прецизен в обноските и облеклото си, но когато ставаше дума за медицина, беше безупречен. И естествено, предпазлив. Оглеждаше нещата от всички страни. Но взел веднъж решението си, никога не правеше крачка назад.

— Все още се надява да усвои Т-клетките.

— Ти поддържаш ли го?

— Разбирам го. Но виждам и другата страна. Точно сега съм раздвоен. Затова искаме да го държим непрекъснато под наблюдение. Ако се влоши още, няма да имаме друг избор.

— Няма ли да е по-добре, ако аз поговоря с него? — попита тя и си отговори сама: — Не, излишно е. Щом не иска да слуша теб, няма да чуе и мен.

Марк й се усмихна.

— Сигурно си права. Въпреки всичко му се възхищавам. Готов е да опита дори с цената на живота си.

„Дори с цената на живота си“, повтори мислено Никол и се обърна изплашено към майка си.

Анджи се изправи и сложи успокоително ръка на рамото й. След като беше представена на доктора, каза:

— Можем ли да направим нещо, докато го местите?

— Можете просто да заведете Никол на вечеря.

 

 

Тъй като Никол категорично отказваше да напусне болницата, отидоха в кафето, но тя не можеше да реши какво й се яде. Седеше на масата и потропваше с пръсти, докато Анджи напълни подноса, плати сметката и го сложи пред нея. Дори тогава не чуваше нищо друго, освен: интензивното отделение, интензивното отделение, интензивното…

— Звучи по-страшно, отколкото е в действителност — заяви Анджи, като развиваше салфетките и приборите. — Това е само предпазна мярка.

— Какво ще стане, ако умре? — попита тя направо, както би могла да се обърне единствено към майка си.

— Не бъди толкова черногледа, миличка. Нещата не са стигнали дотам.

Но Никол не можеше да спре. Щом лекарите бяха достатъчно притеснени, за да преценят, че Джулиан има нужда от специални грижи, значи допускаха и най-лошото. През цялото време беше наясно, че съществува такава възможност. Но какво бъдеще я очакваше без Джулиан? Немислимо. Трябваше да му го каже още тогава, във Филаделфия, после, докато бяха на острова, и накрая в онази петъчна сутрин в хотела, преди всичко това да започне. Беше длъжна да го накара да се бори. И сигурно щеше да го направи, ако не се беше опитвала да бъде силна заради него. А сега… интензивното отделение?

— То не е нищо по-различно от една обикновена стая, само че с малко повече апаратура — опита се да я разведри Анджи, като гребна с вилицата от салатата с пилешко. — Доктор Хамън просто иска да събере възможно най-много информация. Иска да се подсигури максимално, за което не можем да го обвиняваме. Не ми направи впечатление на човек, който би оставил пациента си да умре, освен ако не е изчерпал всички съществуващи възможности. Ще престане да се съобразява с желанията на Джулиан, ако реши, че моментът е настъпил. — Огледа критично неапетитното парче риба, преди да бутне пилешката салата към дъщеря си. — Моля те, хапни нещо.

Никол взе парченце месо, пусна го обратно в чинията и я погледна с отчаяние.

— Опитвам се да бъда реалистка. Полагам усилия цяло лято. Не, цяла година. Говоря за среднощните позвънявания. За това, че ми се наложи някак прекалено бързо да порасна.

— О, миличка, ти порасна доста по-отдавна. Спомни си последните четири години. Да таиш всичко в себе си, да се съобразяваш с ограниченията, наложени от Джулиан, да понасяш избухванията му? Ами блогът ти? Струва ми се, че се подценяваш.

Шарлот беше казала същото. Но в момента не можеше да мисли за нищо друго, освен за Джулиан, проснат на леглото между апаратите в интензивното отделение.

— Как човек се подготвя за нещо такова?

— О, никак. Въпросът е как ще реагираш, когато се случи.

— Не това исках да чуя.

— Не — усмихна се майка й. — Но го погледни по друг начин. Ако беше умряла на двайсет и пет, нямаше да ти се наложи да го преживееш.

— Какви ужасни неща говориш!

Но Анджи не взе думите си назад. Просто изправи сламката в кутийката с диетична кола и отпи. Разбира се, настъпи мълчание. Никол си даде сметка, че беше права. Така ставаше винаги. Споровете между майка и дъщеря се случваха след събитието, като майката просто излагаше истината, а дъщерята изминаваше своя собствен път, за да стигне до нея. Така бяха стояли нещата, когато бе ставало въпрос за момчета или за спорт. Определено такъв беше и случаят с Том.

— Не се държах много добре с теб, когато дойде на Куинипиг — каза Никол меко.

— Определено.

— Извинявай.

— Извинението е прието.

Младата жена направи пауза.

— Просто така? Без спорове?

— Не. Поне не сега. Разбирам какво чувстваш, миличка. Повярвай ми, изпитвала съм го много пъти. Зная също колко си изплашена в този момент. Мислиш си, че не би могла да понесеш загубата на Джулиан; че животът ти ще бъде празен без него; че все трябва да има нещо, което би могла да направиш, само дето не знаеш какво. В съзнанието ти се върти само можеше, трябваше, щях.

Никол беше изумена. Не си ли бе повтаряла точно тези думи само преди пет минути?

— Откъде знаеш?

— Ами, обичах баща ти точно толкова силно, колкото ти — Джулиан. Той също беше в интензивното, но разликата е там, че на практика вече си беше отишъл, преди да стигне дотам. Но Джулиан не е. Предстоят ви още дълги години съвместен живот, миличка. Аз трябва да вярвам в това. Ще видиш.

Никол си пое дълбоко и бавно въздух. Анджи не можеше да бъде сигурна, че Джулиан ще оживее. Освен това имаше различни начини да се оживее и всеки от тях би могъл да бъде по-непоносим от онова, през което вече бяха минали, и да бележи живота им завинаги.

Но тя имаше доверие в майка си. И искаше да й вярва.

Протегна се, улови ръката й и вплете пръсти в нейните, както често беше правила като малка.

— Колко време ще останеш? — попита шепнешком.

— Колкото искаш, скъпа. Дойдох заради теб.

 

 

Малко по-късно, когато Анджи отиде да изхвърли остатъците от недоядената храна и да купи нещо, което да хапнат в стаята, Никол извади телефона си.

Благодаря ти — написа само и натисна бутона „Изпрати“.