Барбара Делински
Завръщане на острова (21)

Деветнайсета глава

Никол познаваше мъжа. Висок и набит, Том Хършел беше един от юридическите съдружници на Боб и стар семеен приятел. Беше вдовец, изгубил съпругата си от рак на гърдата преди три години. Двете нощи в крайбрежните мотели можеше и да не са били съвсем невинни, ако не беше изражението върху лицето на Анджи. Очите й бяха по-големи от обикновено и това не се дължеше на грима, макар да беше истински експерт в тази област. Анджи беше също така специалист в модните тенденции и винаги се съобразяваше с тях. Независимо че бе качила няколко килограма от миналото лято насам, все още изглеждаше зашеметяващо в плетения блузон и прилепналия към краката й клин. Но онова, което най-много впечатли дъщеря й, беше необичайната за нея нервност.

Дали беше притеснена заради първото си посещение на острова без Боб? Или пък се безпокоеше за психическото състояние на Никол?

— Сигурно си спомняш Том — подхвана тя, след като си размениха задължителните прегръдки. Коментарът й беше смешен, тъй като мъжът бе присъствал в дома им постоянно в мрачните дни след внезапната смърт на баща й.

Как трябваше да се държи? Лишена от дар-слово, продължаваше да обгръща с дясната си ръка раменете на майка си, а лявата протегна, за да я удари в дланта на Том. После бързо се обърна отново към Анджи.

— Покрай брега ли пътувахте? — успя да изрече все пак.

Майка й се усмихна превзето.

— Отбихме се в бара на пристанището. Акадия^[1] е чудесно място за кратка екскурзия.

Никол никога не бе подозирала, че майка й има склонност към пътешествията, но нямаше как да й го каже, докато Том стои плътно до лакътя й. Вместо това, подтиквана от вродената си любезност, кимна и се усмихна, при което Анджи я възнагради с топла майчинска прегръдка и умело смени темата:

— Много се тревожех за теб, откакто научих за Джулиан. Тази сутрин пак разговарях с него. Той също се притеснява. — Отново я привлече към себе си и прошепна в ухото й: — Трябва да ти кажа, че съм му направо бясна, задето те е принуждавал да таиш всичко в себе си през цялото това време. Нямаше никаква причина да криеш от мен. Горкичката ми!

Тъй като й липсваше всякакво желание да дискутира какво би трябвало да означава това „горкичката“, Никол посегна към куфара на майка си, преди Том да успее да го стори, и го понесе към колата. Веднага щом включи двигателя обаче, Анджи подхвана оттам, където беше спряла:

— Звучеше ми доста добре. Но разбира се, нямаше как да го видя. Предполагам, че ти е било много трудно. Бил е напълно прав, като е настоял да дойдеш тук, което сигурно е било за теб едновременно и облекчение, и огорчение. Е, за мен определено е различно. Аз съм обременена с много спомени. Беше ми тежко дори да седя на ферибота и да гледам как Рокланд постепенно изчезва, защото се сетих колко пъти сме го правили с баща ти. — Замълча само колкото да си поеме въздух. — Успя ли да си починеш малко на острова?

Никол погледна в страничното огледало, зави наляво и пое по околовръстния път. Нямаше време да отговори, защото Анджи подхвана отново:

— Естествено, трябва да направиш тази готварска книга. Това сигурно ще те поразсее. Как върви? Местните помагат ли? Не че се съмнявам, но споделянето на нещо толкова лично като семейните рецепти сигурно е голямо предизвикателство за тях. Защото те са наистина нещо лично, не мислиш ли? Повечето от тях са се съхранявали в рода поколения наред. Разказах на Том за проекта ти и той каза, че би следвало да вземеш подписани декларации за съгласие от всеки, чиито рецепти ще включиш. Мислила ли си по този въпрос?

— Това е работа на издателя. Дадоха ми формуляри.

— А, много добре. Смяташ ли, че ще свършат работа? — обърна се към Том, който седеше на задната седалка. — Или ще трябва да се обърнем към някого от фирмата, за да провери как стоят нещата?

— Сигурен съм, че всичко е наред — увери я той, както беше правил стотици пъти, докато уреждаше погребението, и на Никол внезапно й хрумна мисълта, че сигурно щеше да получи инсулт, ако не беше толкова вцепенена. Анджи и Том заедно още преди смъртта на Боб? Не можеше да понесе подобна мисъл.

Но ето че до нея седеше собствената й майка и подхвърляше коментари за хората, покрай чиито къщи минаваха, и задаваше безобидни въпроси, като например как са семейство Уорнър или Маккензи, или Мапо. Да, вярно че по природа си беше бъбрива. Обикновено Никол не оставаше по-назад, но тъй като сега не се обаждаше изобщо, Анджи беше в стихията си. И все пак… звучеше някак… Как? Неспокойно? Неловко? Гузно?

 

 

Когато стигнаха до къщата, главата на Никол вече пулсираше болезнено. Докато напълни чаша вода и пусна в нея две таблетки „Тайленол“, майка й вече беше отворила хладилника и изучаваше съдържанието му. Извади кутиите с боровинки, малини и ягоди, изсипа плодовете в гевгира и ги подложи под мощната струя на мивката.

Спря крана само за да попита:

— Не са мити, нали?

— Не. Ааа… мамо… — Какво можеше да й каже? — Щях да пека пържоли за вечеря, но се съмнявам, че ще са достатъчно за петима.

— Няма проблеми. И без това с Том бяхме решили да хапнем в „Грилът“.

Никол преглътна с усилие.

— Добре. Освен това трябва да се разберем как ще разпределим спалните. Голямата е единствената свободна…

Анджи вдигна ръце и отвърна задъхано:

— О, не! Не бих могла да спя там. Спомените ще ме държат будна цяла нощ. Когато с баща ти излязохме от нея заедно миналия септември, той нямаше представа, че никога повече няма да се върне там. — И продължи да мие плодовете.

— И затова пристигна тук с Том? — попита Никол, защото свързваше горските плодове с баща си и сега й се струваше, че паметта за него беше натикана в тъмен прашен ъгъл.

Анджи й направи знак да замълчи и погледна тревожно към вратата.

— Не си прави прибързани изводи, миличка. Том не биваше да идва, но знаеше, че тук ме очакват проблеми.

— Е, както и да е, но няма начин и двамата да спите в моята стая — заяви Никол, вече съвсем объркана.

— Защо да те притесняваме, след като има още шест чудесни празни стаи в другото крило?

В две спални или в една? Това беше въпросът, който терзаеше Никол. Но се появи едва след като обядваха и след като бяха обсъждали до втръсване диагнозата на Джулиан, лечението, през което беше преминал, и появилите се наскоро нови симптоми. Едва тогава беше останала насаме с Анджи и имаше възможност да й задава въпроси. Шарлот бе предложила на Том да го разведе из острова и бе поканила Кайлин да ги придружи и после да опише разходката.

Излязоха във вътрешния двор, където Анджи веднага се зае да размества мебелите, сякаш нищо нередно не се беше случило, докато според дъщеря й светът се беше преобърнал наопаки. С нарастващо удивление наблюдаваше как майка й се навира под масата, за да установи къде бяха следите от краката на масата, оставени върху каменната настилка предишното лято. След като се изправи, започна да подрежда столовете, без изобщо да обръща внимание на едва сдържащата се Никол.

— Какво става, мамо? — извика тя накрая. — Да не би да имаш връзка с Том?

След като бе разхвърлила встрани всичките шест стола, Анджи се напъваше да премести и масата.

— Ще хванеш ли другия край като добро момиче?

Никол й помогна да нагласи масата на мястото, където се предполагаше, че бе стояла винаги, отпусна ръце и попита:

— Е, имаш ли?

Майка й се зае да подрежда столовете.

— Толкова ужасно ли би било?

— Да! От смъртта на татко са изминали едва седем месеца!

— Седем месеца и три седмици, ако трябва да бъдем съвсем точни.

— Твърдеше, че го обичаш.

Анджи се вторачи в нея.

— И наистина го обичах. С цялото си сърце и душа.

— През цялото време ли си имала връзка с Том?

— Никол! — предупредително повиши глас майка й. — Това е отвратително. Винаги съм гледала на него като на добър приятел. Както и баща ти. Как можеш да допуснеш нещо толкова оскърбително за всички ни?

Никол я познаваше добре, за да различи знаците на искрения гняв, но това беше слабо успокоение. Не можеше да се примири с мисълта, че Анджи се среща с друг мъж.

— Той не се появяваше, когато ти идвахме на гости последните месеци. През цялото време си те представях нещастна и самотна.

— Казвах ти, че излизам на вечеря с приятели.

— И аз си мислех, че имаш предвид семейни двойки, като семействата Фарингтън или Спранг. — Това обаче породи ново, ужасяващо съмнение. — Във фирмата знаят ли за връзката ви? А приятелите на татко?

— Нямат задни мисли относно помощта, която ми оказва Том. В известен смисъл дори са доволни, че са освободени от ангажименти към мен, а и имат доверие на Том. — Накрая отбеляза унило: — Знаех си, че ще се разстроиш.

— Не е ли нормално?

— Том е просто приятел, миличка. Когато някой си отиде от този свят, всички се събират за около седмица, после малко по малко започват да се оттеглят. Но той остана.

— Само дето изобщо не прилича на татко. — Боб беше приветлив, общителен, забавен. Том не притежаваше нито едно от тези качества.

— Точно в това е смисълът. Не търся заместник на баща ти.

Никол почти не я чу и повтори отново:

— Мислех, че го обичаш.

Анджи за втори път повиши глас:

— Обичах го. Слушай, Ники. Това няма нищо общо с твоя баща. Той е мъртъв. — Очите й се напълниха със сълзи. Стисна облегалката на стола толкова силно, че кокалчетата на ръцете й побеляха. — Може би не трябваше да водя Том тук. Но много исках да те видя, а не бях сигурна, че ще мога да се справя сама. Погледни само тази маса. Помня, когато я купихме с баща ти. А тези сандъчета за цветя… градинското осветление… У дома сама се грижех за всичко, докато Боб работеше, но на острова го правехме заедно. Тази къща може и да не прилича много на другата, която са построили дядо ти и баба ти, но докато я гледам, си спомням за старата. Защото там се оженихме.

Колкото и да се опитваше да разбере, Никол не можеше да не си представя как баща й гледа от небето и вижда най-добрия си приятел и собствената си съпруга в неговия дом. Не беше ли това предателство, подобно на извършеното от Джулиан и Шарлот?

Сигурно бе изглеждала сякаш всеки момент ще се разплаче, защото Анджи побърза да я прегърне през раменете.

— Съжалявам, миличка. Не мислех, че ще го приемеш толкова тежко.

Никол остана безмълвна.

— Да, много неща се случиха в живота ти — продължи Анджи, като я притисна към себе си с обич. — Напълно разбирам защо си толкова скована.

Разтърси я истерична мисъл. Скована? След четири години? Няма начин. Причината беше в появата на майка й с друг мъж, и то само след седем месеца!

Имаше, разбира се, и нещо друго. Беше си поела глътка въздух. Майчината прегръдка я изкушаваше — о, така я изкушаваше да излее всичко за Шарлот и Джулиан, за доверието и предателството, за което Анджи знаеше толкова малко. Но в същия момент забеляза някакво движение в големия салон. Очевидно обиколката из острова беше приключила.

Майка й я прегърна още веднъж, преди да я пусне.

— В нашата църква има един човек, чиято съпруга е болна от множествена склероза повече от двайсет години. Никой не би допуснал, че страда от нещо друго, освен от естествено остаряване. С Джулиан всичко ще бъде наред, миличка. Убедена съм.

— Как може да си толкова сигурна? — възкликна Никол, вече наясно, че всеки случай на коварната болест е различен, и в същото време опитвайки се отчаяно да се хване за всяка сламка надежда, която би могла да я накара да се почувства по-добре.

— Защото Господ не би ти отнел бащата и съпруга за толкова кратко време.

— Мамо…

— Спомняш ли си какво казваше татко ти, когато нещата не вървяха така, както ти се искаше? Онова, което не ни убива, ни прави по-силни.

Никол се стъписа. Споменаването на смъртта не й действаше успокояващо.

Очевидно Анджи бе приела неспособността й да заговори като размисъл, защото само притисна бузата си до нейната и влезе в къщата.

Младата жена беше отчаяна. Със сигурност не беше изблик на приятелска привързаност, но майка й се усмихваше на Том. Може би доброто й настроение бе отправено към Шарлот или Кайлин? Не, не знаеше какво да си мисли.

Обзета отново от вцепенение, тя се полута из пътеката и накрая седна в градината, сред растенията. Уханието на валерианата беше зашеметяващо. Това на лавандулата също. Не знаеше кое ще й помогне повече, а и не я интересуваше, стига поне едно от двете да свършеше работа.

Малко по-късно към нея приближи Шарлот.

— Съжалявам — обясни тя. — Опитах се да ги задържа колкото може по-дълго, но наоколо няма какво толкова да се разглежда. — Седна в прахта, достатъчно далече, за да не нарушава личното пространство на приятелката си, но не прекалено, за да й позволи да не забележи присъствието й.

Което Никол определено нямаше намерение да прави. Имаше неща, които трябваше да сподели, за да не се почувства съвсем самотна.

— Скандализирана ли си? — обърна се към Шарлот, като я изгледа отстрани.

— За Том ли говориш? Ами, учудих се, когато го видях за първи път.

— Мислиш ли, че допуска грешка?

— Не е моя работа да я съдя — деликатно отклони отговорността от себе си Шарлот.

Всеки друг би й дал отговора, който й беше толкова нужен в момента, но именно от приятелката си очакваше откровеност. Точно заради това я беше попитала.

Тъмната й коса, вързана на конска опашка, беше разрешена, но в очите й се четеше нерешителност.

— Струва ми се, че и двамата са самотни — каза накрая. — И не нарушават никакви правила.

— А паметта на татко?

— Ще бъде винаги тук, с вас.

— Погребана от множество други мъже?

Шарлот се усмихна тъжно.

— При всички случаи щеше да се появи някой. Анджи е още доста млада…

— На шейсет и две…

— Достатъчно млада — настоя Шарлот. — Жените в Апалачите, в Етиопия или Зимбабве — по тези места на тази възраст се смятат за остарели, но не и тук. Не и при живота, който води Анджи. Тя все още е пълна с енергия. Никога няма да забрави Боб, даже след милион години, но не можеш да искаш от нея да се затвори в себе си като мида в очакване на смъртта.

Никол трябваше да се съгласи.

— Но толкова скоро!

— Той й помага да преживее един доста труден период. Освен това изглежда много свестен човек.

— Том е скучен.

— Е, всеки би изглеждал такъв в сравнение с Боб.

„Вярно е“, мислено отбеляза Никол. И все пак, появата на майка й с друг мъж не беше точно онова, от което имаше нужда в момента.

— Трябваше да ме предупреди. Изминаха толкова месеци, а не ми спомена нищо. Нужно ли беше да се крие?

— А ти попита ли я? — меко възрази Шарлот. — Тя се опитва да те предпази, Ники. Помисли си за това. Дали щеше да го приемеш по-лесно преди два-три месеца?

„Не“, призна в себе си Никол и се загледа в една пчела, кръжаща над цъфналата в красиви розови цветове самакитка. Жуженето й беше достатъчно силно, за да се чува дори сред непрестанното пляскане на вълните зад гърба й. Заслуша се и вдиша дълбоко благоуханието на валерианата, което, примесено със соления въздух, й действаше разтоварващо.

Знаеше, че една мисъл терзае Шарлот, макар да не се осмеляваше да я изкаже на глас. Изчака, докато Никол се успокои напълно, и накрая попита:

— Каза ли й?

За онази любовна нощ. За детето.

— Не.

— А ще го направиш ли?

Никол щеше да се наведе към нея, ала нещо я възпря и това не беше само приближаването на останалите.

— Ако ще говорим за стволовите клетки, няма как да го избегна — каза, въпреки че приятелката й вече бе формулирала възраженията си. Не беше задължително да се узнава самоличността на донора. Обикновено донорските банки гарантираха анонимност. Естествено, Джулиан трябваше да узнае истината, но едва ли щеше да тръгне да я разгласява. Още по-малко пък самата Никол. И без това случилото се тогава беше достатъчно унизително.

Но не смяташе да споделя мислите си с Шарлот, която си бе заслужила налегналите я притеснения.